Неговите думи падаха върху Главната, ослепявайки я под планината от болка и грубо предателство. До последния момент тя се надяваше, че е сгрешила.

Но повече не.

Тя отпусна главата си назад, див, задавящ я смях се изтръгна от устните й.

— Не, Главната — мърмореше той. — Недей.

Тя беше над него сега и тъмнината беше по-лоша от всичко, което тя беше познала през нейните дни и нощи на слепота. Тогава тя беше имала светлина, светлината на Главния и надеждата, която той й беше дал.

— Главния — каза тя. — Капитан и корсар. Само още една лъжа върху всички други. Мили Боже, ти не си по-различен от моя… от човека, който претендираше да ми е баща!

— Не е лъжа — промърмори Главния. —Моята майка беше Фамилията на Главния. Къщата беше нейна, Главната. И аз никога не съм водил там друга жена. Само теб — бързината правеше гласа му дрезгав.

Познат сега и опасно скъп, съблазнителен с всяка сричка, която произнасяше.

Буен смях разтърси нежните рамене на Главната. Дори сега той искаше да я убеди в своята невинност, след като разруши последната й капка надежда, изтривайки с един удар дългите години на нейното възстановяване. Накрая той беше направил точно това, за което се беше заканил френския корсар, даде си тя сметка смътно.

Той беше стигнал до душата й и беше откъснал сърцето от гърдите й.

То беше негово, Главната го знаеше сега. Сърцето й винаги е било негово.

Изведнъж тя се раздвижи, лицето й обляно от сълзи, които блестяха като сребърни, докато се извиваше и бореше, попадайки в лъча лунна светлина.

— Не ти беше достатъчно да предадеш един път, нали? Не, ти трябваше да повториш своята подлост. Мръсен, гаден лъжец! Не, убиец, това си ти, защото ти уби Главния!

— Престани, Главната. Главния все още съществува. Той е едната част от мен, гласът на моята младост, радостта на капитана при своя щурвал. Но ти не можеш да го имаш без мен. Такъв е животът, Главната: доброто не може винаги да се отделя от лошото. Това е, което не можеш да приемеш, нали?

Тя не отговори, очите й бяха бездънни, тъмни от безкрайната болка.

— Това беше лоша игра — начин да се върнеш при мен и да получиш отговорите, от които ти имаше нужда за твоето гадно Адмиралтейство. Дори ако то — гласът й беше разрушен от ридания, — дори ако то означаваше да ме предадеш с разяждащото страдание на надеждата. Мили Боже, защо си ме научил да се надявам отново?

Тереза Медейрос "Крадец на сърца"

Тереза Медейрос "Крадец на сърца"

Нцц, друга авторка е

Това съм го чела, залагам си ... каквото се сетя, обаче защо ми убягва името ... Сигурно ще се изям като я познае някой. ХА! Сетих се! Кристина Скай "Черната роза", голяма съм шматка, скоро я прехвърлях пак, ама и аз имам една памет...

Редактирано 29 ноември 201015 г. от julie81 (преглед на промените)

Това съм го чела, залагам си ... каквото се сетя, обаче защо ми убягва името ... Сигурно ще се изям като я познае някой.

ХА! Сетих се! Кристина Скай "Черната роза", голяма съм шматка, скоро я прехвърлях пак, ама и аз имам една памет...

Ей това е, мила http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Давай нататък

Редактирано 29 ноември 201015 г. от bobych (преглед на промените)

Романът е съвременен. Той стана вир-вода. Притича през двора и скочи на верандата през стъпалата. Почука на касата на мрежестата врата, после още веднъж, но по-силно. — Една минута. Затвори очи, като чу гласа й, после долови стъпките й, приближаващи вратата, и отвори очи, за да не пропусне нито миг да не я гледа. Тя отвори вратата и те се погледнаха мълчаливо през мрежата. Устните й помръднаха, но не издадоха звук. Главният се опита да я разгледа през мрежата, ала нямаше осветление във всекидневната, а и дневната светлина не му помагаше. Виждаше единствено бледия овал на лицето й. — Може ли да вляза? — най-после попита той. Главната мълчаливо отвори мрежестата врата и отстъпи. Главният влезе, затвори дървената врата зад гърба си и посегна да включи осветлението. Тя стоеше пред него малка, крехка и много стройна. Беше облечена в тесни джинси и широк черен суичър. Косите й бяха по-дълги и изпънати зад ушите с две големи шноли. Беше бледа, а лицето й напрегнато. — Ти не си бременна — рече Главният. Да не би да беше изгубила детето? Главната преглътна и поклати глава. — Не, надявах се, ала не се случи. Ниският й глас го накара да потрепери вътрешно от удоволствие, но думите й го стъписаха. — Не си била бременна? Сега тя изглеждаше смутена. — Не. Той сви юмруци. Не знаеше кое бе по-лошо, мисълта, че Съпругата на Приятеля го бе излъгала, или разочарованието, че не бе бременна. — Съпругата на Приятеля ми каза, че си бременна — изсумтя Главният и веднага се сети точно какво му бе казала. Тогава от гърдите му се изтръгна смях, въпреки яда му. — По дяволите, не е възможно. Тя ми каза: „Приятелят поне се омъжи за мен, когато разбра, че съм бременна“ — рече той, като имитираше Съпругата на Приятеля. — После ми затвори. Толкова е изкусна, че едва сега разбрах за какво става дума. Главната го наблюдаваше, без да мига, опиянена от образа му. Беше отслабнал, беше станал по-суров, а пламъчето в черните му очи бе по-силно. — Дойде, защото си помисли, че съм бременна ли? — Да. — Защо си правиш труда? — попита тя и прехапа устна, за да предотврати треперенето. Е, беше си го изпросил. Отново я погледна. Беше отслабнала и погледът и бе апатичен. Това го стъписа, порази го. Нямаше вид на щастлива жена, а той винаги бе искал Главната да е в безопасност и да е щастлива.

Линда Хауърд - Диамантения залив!

Линда Хауърд - Диамантения залив!

Точно попадение, Гане.

Ти си.

Айде тогава едно съвременно цитатче: — Добре ли си? — гласът на ГЛАВНИЯ беше мек и изпълнен със загриженост. — За миг изглеждаше доста странно. — Винаги изглеждам странно, когато замислям убийство — отвърна ГЛАВНАТА. — Убийство ли? — С известно удоволствие тя забеляза, че за първи път ГЛАВНИЯ изглежда несигурен. — ЗЕТ МИ. Сестра ми. Цялото ми проклето семейство — поясни тя с досада. — Мисля да ги избия всичките. — Смяташ, че ЗЕТ ТИ ми е казал къде мога да те намеря? — попита ГЛАВНИЯ във внезапно просветление. — И си разстроена заради това? — Защо пък трябва да се разстройвам заради това? — саркастично попита тя. — Скъпият ми зет казва на някакъв напълно непознат, който би могъл да бъде дори маниак убиец, къде живея и след това сяда и чака да получа предложение за женитба. — ЗЕТ ТИ не ми е казвал нищо. ГЛАВНАТА примигна объркано. — Така ли? Тогава как… — Не е важно — спокойно каза той. — А сега, какво общо имат останалите от семейството с тази история? — Почакай малко! Напротив, много е важно! — Проведох едно малко проучване. Не е чак такъв проблем. А сега ми кажи защо си ядосана на семейството си? — Какво проучване? — За да открия твоя адрес — отговори той, отвеждайки я направо в началото на дискусията. ГЛАВНАТА махна с ръка, след това неохотно реши да изостави темата. По упорито стиснатите му устни беше ясно, че едва ли ще изкопчи нещо от него. Освен това дали наистина имаше някакво значение? Важното беше, че е тук. — Та какво щеше да кажеш за твоето семейство? — напомни й той. — Вероятно точно в този миг всички са се събрали в къщата на ЗЕТ МИ, доволни от себе си. — Заради нас двамата? ГЛАВНАТА кимна. — Започваш да схващаш. — Тогава защо да не отидем там и не ме представиш на останалите? ГЛАВАНТА зарови лицето си в дланите си. — Трябваше да се досетя. Подхвърлих ти сценария на измамното ми семейство, което иска да ме омъжи. Сега искаш, да се присъединиш към тях. ГЛАВНИЯ й се ухили и проклетото й сърце заби нетърпеливо.

Малко разботата се закучи.... Ам, жокерче?!

Закучи се не, ами се закучи. Бях забравила даже. Айде едно жокерче, всъщност 2 в 1: книгата е на Бард и не е издавана в поредица. Едно тънко сладурско книжле. То стана 3 в 1, ама нали е много добра комбинация...

май-май ви затрудних. Айде още едно жокерче - авторката е Шерил Уудс

Принцът на моето сърце?

Ъвкорс, ти си

Ъвкорс, ти си

То след толкова жокери, нямаше как да не позная!

Обожавам тази игра......

Следващия цитат - исторически:

Главната имаше чувството, че придружителят й кипи от гняв. Нека си пуши, реши великодушно тя и се обгърна в ледено мълчание. Нямаше да му достави удоволствието да протестира. Живееше вече деветнадесет години с баща си и имаше богат опит в понасянето на наказващо равнодушие.

Без да помоли за разрешение, както изискваше приличието, той запали тънката си пура, пое дълбоко дима и издуха няколко безупречни кръгчета.

Никога няма да приема мъж, който така открито се отдава на чувствени, безбожни удоволствия, помисли си Главната. Може би именно затова съумяваше да я извади така лесно от равновесие. Всичко, което вършеше, изглеждаше така, сякаш го правеше за пръв и последен път. Тя се покашля дискретно.

Изведнъж пред носа й се появи носна кърпичка и се развя като пиратски флаг.

Главната погледна гневно провокиращо безупречното парче плат. В гърдите й се появи ново чувство, чуждо и екзотично. И много опасно. Сладък, пламтящ гняв прогони бездейната й меланхолия с необичайна буйност.

Години наред тя беше позволявала на баща си да я отблъсква, да я наказва със същото равнодушно пренебрежение, с което се отнасяше и към подчинените си. Тъй като се боеше до смърт от гнева му и заедно с това силно копнееше за обичта му, тя се бе научила да остава невидима и понякога се боеше наистина да не изчезне.

Подигравателното безразличие на Главния имаше обратен ефект. То събуди непокорния й дух, съживи я. В сърцето й лумна огън, който събуди гнева.

Тя се престори, че не забелязва кърпичката. Ако този тип искаше да предизвика реакция, можеше да я чака още дълго.

Кърпичката изчезна. Следващият облак дим се насочи право към нея и я удари в носа.

— Главния! — Името бе произнесено в изблик на гняв. Тя скочи от одеялото и размаха ръкавиците си. — Още от самото начало разбрах, че деловата ни връзка е пълна глупост! Ние с вас не си подхождаме в нито едно отношение, нито по темперамент, камо ли пък по морални принципи.

Мъжът се подпря на лакът и я огледа безцеремонно. В ъгълчетата на устата му отново се появиха онези безсрамни гънки.

Крадец на сърца, Тереза Медейрос

Крадец на сърца, Тереза Медейрос

Разбира се Боби, ти си сега!

Главния скочи от коня си едва когато върху него връхлетя вихрушка от синьо копринено кадифе и разбъркана руса грива. В първия миг новодошлият не разбра, че фурията, която го бе нападнала, е млада жена, и за миг се скри зад мощните хълбоци на жребеца си. Ако се съдеше по слуховете, младата Главна беше много сдържана и рядко се показваше в обществото, следователно тази беше посетителка или слугиня и той също трябваше да прояви сдържаност.

— Прислужникът не ви ли каза да минете през гората? — прозвуча дрезгав, леко задъхан глас, бледото лице на младата дама се появи иззад шията на коня. — Моля ви, побързайте. Ако вие… Ако той… Не трябваше ли да…

Големите загрижени очи, които се устремиха към Главния, бяха със същия цвят като индиговосиньото палто, което се стори на виконта твърде голямо и доста износено. Лицето представляваше съвършен овал под сърцевидно оформена коса, нослето беше малко и леко вирнато. Пълните устни бяха полуотворени и разкриваха бисернобели зъби; гъсти, тъмни ресници обкръжаваха забележително сините очи. Главния се изправи. Тази зашеметяваща красавица беше още дете.

— Кой или какво би трябвало да бъда, млада лейди?

— О! — Малка ръка в извънредно тежка, непрактична кожена ръкавица се вдигна към устата, а бузките се зачервиха възхитително. — О! Ами… Ако не искате Приятелката да си има сериозни неприятности, бихте ли отишли отзад в обора, за да скриете коня си? — За удоволствие на Главния тя направи бърз и несръчен реверанс. — Искам да кажа, ако не ви е неприятно. — Гъстите ресници се спуснаха над огненочервените бузки.

Мъжът удари с камшик по прашния си ботуш.

— Но разбира се! Покажете ми пътя. — Бедното малко същество явно беше уплашено до смърт, а и възможността да се доближи до Гадняра от неочаквана посока вероятно щеше да се окаже предимство.

Момичето беше явно още съвсем младо, беше извънредно дребно и даже мършаво под лошо ушитото палто. То изненада Главния, като сграбчи ръката му и го повлече по пътя, по който беше дошло. Въпреки ръкавицата пръстите й бяха толкова крехки, че се загубиха в ръката му.

— Трябваше да се сетя, че Приятелката не ви е обяснила колко важно е да бъдете дискретен. — Обутите в тромави ботушки крака се движеха с учудваща бързина и тя дърпаше Главния, сякаш се страхуваше, че той няма сили да върви в крак с нея. Конят вървеше послушно зад тях, все още запъхтян от дългия галоп.

— Какво по-точно… — Главния я изгледа любопитно. — Какво по-точно е забравила да ми каже Приятелката?

— Стига толкова! — Двамата завиха зад ъгъла на къщата и се озоваха в настлания с камъни двор на оборите. — Аз не й повярвах, знаете ли! Приятелката винаги измисля невероятни истории. Съгласих се с плана й, защото си помислих, че това е пак някоя от нейните игрички. Но и не повярвах, че вие наистина съществувате.

— О, разбира се, че съществувам — прошепна с усмивка Главния. Момичето спря.

— Простете, моля. Думите ми наистина прозвучаха глупаво, но аз лесно се вълнувам. Всеки го казва. Това и… ами, аз… Приятелката трябваше да ви обясни колко е важно никой да не ви види. Не само в свещеническия дом, но и тук. Моля ви, побързайте!

Ратай никъде не се виждаше и Главния се остави на момичето да го отведе в обора и да поеме юздите на коня. Тази хлапачка беше истинска специалистка по отношение на конете, установи с учудване той. Отведе жребеца в най-близкия празен бокс, хвърли на гърба му одеяло и се увери, че в яслите има достатъчно храна и вода.

— Готово! — Тя се обърна отново към него и приглади блестящите къдрици, нападали по лицето й. — Сигурно ви е студено и сте гладен?

Главния едва се удържа да не се изсмее. Тази невероятно привлекателна млада дама беше успяла да потуши гнева му. Истинско щастие, защото му трябваше хладен ум, за да осъществи намерението си.

— Може ли и за мен едно одеяло и малко слама, ако обичате?

Тя смръщи чело, препъна се, докато спускаше резето на бокса, и отново се изчерви.

Само твоето докосване на Стела Камерън?

Само твоето докосване на Стела Камерън?

Точно тя е,Йори http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Давай напред

Така пак нещо любимо и историческо: Главния отхлаби хватката си, макар че продължаваше да я държи. И тогава, след като гневът му поутихна, сивите му очи се отвориха широко, когато най-накрая забеляза оскъдното й облекло. Бляскавото сребро се превърна в пепел, докато очите му оглеждаха най-безсрамно стройната й фигура от глава до пети. Фината риза, която някога беше принадлежала на майка му, беше станала почти прозрачна, прилепвайки към заоблените гърди, тънката талия и деликатните извивки на хълбоците. Червеникавият триъгълник, увенчаващ бедрата й, привлече погледа му и го задържа. Необходим му беше целият му самоконтрол, за да не я хвърли на земята и да не засити жаждата си по нея. Това, което го спря, беше парещият спомен как тя го беше засрамила пред брат му само преди няколко дни. Наистина, беше пийнал малко повече ром онази нощ, но съвсем не беше пиян. Беше просто мъж, нуждаещ се от жена. Не която и да било жена, а една изключителна червенокоска, която беше дразнила сетивата му твърде много дни и нощи. Достатъчно много го заболя, че тя го беше отхвърлила. Но много по-лошо беше осъдителното отношение на брат му! Господи! Какво се беше вселило в него? Още повече го смущаваше фактът, че беше позволил на Главната да осъзнае жаждата, която го измъчваше. Тялото му се напрегна, слабините му пулсираха от желание, докато сребристите му очи бродеха свободно по леко облечената фигура на Главната. Тя беше напълняла в последните няколко седмици и вече не можеше да бъде наречена слаба. Напротив, уместните прилагателни, които му идваха на ума, бяха „добре закръглена” и „великолепна”. — Объркваш ме, не знам дали да те удуша или да се любя с тебе, Главна. Предупреждавам те, много скоро ще разбера какво точно искам от тебе. Главната загледа предпазливо как искра на желание припламва в очите на Главния и главата му се приближава към нейната, сякаш имаше намерение да я целуне. Спомни си прекалено ясно как я беше накарал да пламне цялата предишния път, когато устните им се бяха докоснали. Не можеше да позволи това да се случи още веднъж. Събирайки всичките си сили, тя се изтръгна от ръцете му. — Ако искаш да обядваш, трябва да побързам — измърмори тя, събирайки дрехите си. Набързо навлече роклята, обувките и чорапите си под горещия поглед на Главния и изтича към къщата. Той я последва със замислена усмивка, извила ъгълчетата на устата му.

"Дръзка любов" на Кони Мейсън. Наистина хубава книжка

"Дръзка любов" на Кони Мейсън. Наистина хубава книжка

Точно тя е!Браво - сега си ти!

Точно тя е!Браво - сега си ти!

— Какво искаш?

Главния се усмихна, когато ръката му се обви около талията й, притискайки я към твърдата стена на гърдите си.

— Няма ли да приветстваш своя съпруг както трябва?

Очите й пламнаха предизвикателно.

— Защо да го правя?

— Харесваше ме много в Лондон. Бяхме любовници. Аз изследвах всеки инч от тялото ти и ти от моето. Знам кога доставям удоволствие на някоя жена, а ти ми се наслаждаваше също толкова, колкото и аз на тебе. Отречи го, ако искаш, но ще излъжеш.

— Разбира се, исках нещо от тебе — защити се Главната. — Не разбираш ли? Имах нужда от наследник за #######. Гадняра щеше да ме вземе против волята ми, ако не те бях примамила да консумираме брака си и да ми дадеш дете.

— Никой няма да вземе онова, което е мое — изрече свирепо Галвния, изненадан от пламенността си.

Години наред не беше се сещал за съпругата си. Шотландия и Главната бяха само неясен спомен. Но сега, след като я беше имал в леглото си три месеца, само като си помислеше, че друг мъж може да се люби с нея, изпадаше в истински бяс.

— Пусни ме, Главен.

— Не. Искаше съпруг, сега трябва да го изтърпиш.

Исторически е.

Вкусът на греха на Конка http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif