Айде да върви купона със следващо историческо

— Гаднярката беше в имението и отвлече Детето — обясни Главната, неспокойно въртейки се в креслото. — Главния и адвокатът му ще се опитат да получат временно право на настойничество, но аз не мога да допусна детето да прекара под покрива на тази жена дори една-единствена нощ — и избухна в плач.

— Овладей се — рече херцогинята и й подаде носна кърпичка. — Не можем да сторим нищо, докато не престанеш да плачеш.

— Това може да навреди на бебето — добави Лелята. Пронизвайки сестра си с поглед, херцогинята рече:

— Затваряй си устата, тъпа гъска.

— Не е много мило да наричаш така родната си сестра — нацупи се Лелята.

Херцогинята направи гримаса.

— Моля да ме извиниш.

— Прощавам ти.

Главната попи сълзите от бузите си, подсмръкна и неволно се усмихна. Тя обичаше двете възрастни жени. Простодушието на Лелята винаги я трогваше.

Херцогинята стана и прекоси салона, за да позвъни за прислугата. След миг на вратата се появи един от лакеите.

— Джийвъс, помолете лакеят да донесе голямата ми ръчна чанта — нареди херцогинята. — Пригответе и каретата ми.

— Да, ваша светлост.

— И аз бих искала голямата си ръчна чанта — извика Лелята.

Джийвъс се обърна към нея и кимна. След излизането на прислужника Главната се обърна към херцогинята.

— Наистина ли се казва Джийвъс?

— Всичките ми лакеи се казват Джийвъс — отвърна възрастната жена. — Така няма опасност да объркам имената им. Тръгваме ли?

Това Джийвъс нарочно ли го остави? Теменужки в снега - Патриша Грасо

Това Джийвъс нарочно ли го остави?

Теменужки в снега - Патриша Грасо

Мдаааа, да върви играта, че забягвам новогодишно

Давай, Гане, ти си http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Хайде сега едно съвременно цитатче: Топлата му длан покри ръката й. Тя погледна към сплетените пръсти, удивена, че сърцето й ускори ритъма си при допира му. - Оставете ме да си свърша работата, ГЛАВНА. Ще бъде много по-лесно, ако ни оставите с ПАРТНьОРА да се заемем с нещата. - Не мога да позволя на никой да обсебва живота ми. - Тя отдръпна рязко ръката си и я пъхна в джоба. - Поне малко. - Преди да успее да го спре, ГЛАВНИЯ се протегна и зави косата й зад ухото. - Отивайте си вкъщи и се наспете. Изглеждате изтощена. ГЛАВНАТА отстъпи крачка назад и си наложи да се усмихне. - Благодаря, готин. Вече се чувствам много по-добре. Въпреки че не спря да негодува, тя не успя да му попречи да я изчака, докато се подпише, че излиза от сградата и предаде студиото на нощния пазач. Недоволството й не го обезкуражи и той я придружи до колата, напомни й да не забравя да заключи вратите и я изчака да подкара. Смутена от начина, по който я гледаше ГЛАВНИЯ, и от начина, по който беше реагирала, ГЛАВНАТА не откъсна поглед от него в огледалото за обратно виждане, докато накрая го изгуби. - Само това ми липсваше - промърмори тя. - Полицаят каубой. Минута по-късно ПАРТНьОРА излезе на паркинга при ГЛАВНИЯ. В чантата си носеше касетите и изявлението на ДИРЕКТОРА. - И така, ГЛАВЕН... - Тя постави приятелски ръка на рамото му. - Каква е присъдата? - Непоклатима като скала, голям инат и много докачлива. - С ръце в джобовете, той се отпусна назад на пети. - Май на това му се казва любов.

Нора Робъртс - Нощни птици?

Дам, давай, Мимка, ти си..

Хвърли виновен поглед към вратата. Знаеше, че трябва да се върне обратно и тихо да излезе от стаята, но вместо това се намери наведена по-близо до дивана, за да не рискува да изпусне нито дума. Дрезгав кикот се изплъзна от устните му, предизвиквайки възхитителна тръпка по гръбнака ù. — Малка кокетка такава, знаеш, че винаги ме е гъдел, когато ме целуваш там. Тя сведе подозрителния си поглед по продължение на неговото слабо, добре развито мускулесто тяло, чудейки се, къде точно е това „там”. — О, това е, ангел мой… малко по-надолу… ахх… — въздишката му се стопи в дрезгав стон. Устата на Главната пресъхна. Тя повя на зачервените си страни, чудейки се, как може да е толкова топло в стаята, когато камината не бе запалена. Дори по-лошо, топлината сякаш се разнасяше като разтопен мед по гърдите и корема ù. Гласът на Главния отново стана шепот. Забравяйки напълно за фината си красива рокля, Главната коленичи и се надвеси над него, напрягайки се да чуе думите му. Устните му почти докосваха ухото ù, когато той прошепна: — Ангел мой… сладка моя… скъпа моя… Тя затаи дъх, подготвяйки се за момента, в който той ще изрече името на *********. — … моя безсрамно любопитна Главна.

Е, голяма пробаааааааа. Тереза Медейрос - Вампирът, който ме обичаше

Давай, Жане, ти си мила

Исторически. Имената са сменени. Мисля, че няма да ви затрудни. Щом се облече, Джулс избърза до конюшнята, ядосана на себе си, че е закъсняла. Тя не обърна внимание на гласа на Сара, идващ откъм верандата, но спря, когато чу този на Адам да се извисява. За първи път беше ядосан на някой друг, а не на нея. — Сара, не бих се оженил за разглезеното ти момиченце, дори да ми платиш! От къде по дяволите измисли тази безумна идея? Джулс замръзна. — От теб — отвърна спокойно Сара. — Ти каза, че трябва да й намеря съпруг, ако искам да сваля отговорността за нея от плещите си. — Но аз бях ядосан, не говорех сериозно! Тя е още дете. Има нужда от баща, а не от съпруг. — Тя имаше баща. Много добре й е повлияло — отвърна Сара горчиво. — А ти чудесно знаеш, че тя е достатъчно голяма, за да се омъжи. — Възрастта няма нищо общо с това. Тя все още се държи като дете. Забрави, Сара! Намери някой друг, на който да я стовариш, ако трябва, но аз не искам да имам нищо общо с това момиченце. — Няма ли поне да си помислиш? — гласът на Сара стана мек и умоляващ. — Скиташ се от години, Адам. Това е подходяща земя, да се установиш, а и ранчото е голямо и е доказало възможностите си. — С дългове — припомни й той. — Аз ще платя дълга — каза тя бързо. — Не е нужно тя да разбира! — Чуваш ли се, Сара? — извика Адам. — Надявам се, че няма да отправиш това предложение на някой друг! Друг мъж би сграбчил веднага възможността и така няма да направиш услуга на момичето. Сега, имам желание да ти помогна, но не и с цената на човешка саможертва. А и ти не си толкова студенокръвна, така че просто се преструвай, че никога не ти е хрумвала тази идея. — Тогава, кажи ми за Бога, какво трябва да направя! — започна Сара да плаче. — Не мога да издържа още дълго. Не съм свикнала с такава неприязън и то от собствената ми дъщеря! Непоносимо е! Тя не ме иска тук. Тя си отива, когато и да я заговоря. Ще е щастлива, ако си тръгна, но не мога да я оставя тук сама. Просто не мога да го направя. Тя трябва да има някой, който да се грижи за нея. — Успокой се, госпожо — започна да я успокоява Адам. — Вероятно е време да обмислиш възможността да платиш на някого да бъде неин настойник, така че да не трябва ти да го правиш. — Но на кого бих могла да поверя такава отговорност? Кой не би се възползвал от нея? — тя внезапно се оживи. — Мога да се доверя на теб, Адам. Би ли… — Не, не бих! Не бих се справил, Сара. Поради някаква причина избухвам всеки път, когато говоря с това момиче. Ще свърша извивайки й врата, ако бъде поверена на грижите ми. Тогава Джулс си тръгна ужасена и унижена отвъд всичко, което бе чувствала до сега. Агонизираща болка се разля в гърдите й, свивайки гърлото й. Болка от пренебрежението и презрението, болка от категоричното отхвърляне. Болеше, болеше я толкова силно, че искаше да заплаче. Но нямаше да плаче заради тях, каза си тя. Нямаше.

Диво предизвикателство на Джоанка http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Жане, Жане, може ли аз, може ли аз Боби, ако Жането не ми даде да кажа дали е верен отговора ти, за всеки случай ще ти прошепна (Ти сиии)

Ети, още веднъж огромни благодарности за перфектния превод,мила http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Истинско удоволствие и невероятна наслада бе прочита му.

Един мнооого любим момент от още по-любим роман

Когато доктора излезе от покоите на Главната, на лицето му се бе изписало пораженско изражение.

— Съжалявам — рече лекарят на хората, които чакаха в коридора. — С нищо не мога да й помогна. Няма надежда.

Старата херцогиня притисна кърпичка към устните си и се отпусна в прегръдките на Братовчеда.

Лекарят каза на Главния:

— Вече можете да влезете и да се сбогувате, но тя няма да ви чуе. В дълбока кома е. След няколко минути… най-много няколко часа ще си отиде тихо. — Главния го погледна и той бързо добави: — Няма да изпита болка, Главния, обещавам ви.

Главния изгледа с омраза невинния лекар и влезе в стаята на Главната.

До леглото й бяха запалени свещи, а тя лежеше бледа като смъртта на белите възглавници. Дишането й почти не се долавяше.

Преглъщайки буцата в гърлото си, Главния седна до леглото й и се вгледа в обичното лице. Имаше толкова гладка кожа, помисли си с мъка той, и толкова невероятно дълги мигли.

Тя дишаше!

— Не, не умирай! — проплака дрезгаво той, пое отпуснатата й ръка и трескаво потърси пулса й. — Не умирай! — Напипа пулса — едва доловим и слаб, но все пак се усещаше. Изведнъж той започна да й говори: — Не ме изоставяй, Главната. За Бога, не ме изоставяй! Искам да ти кажа хиляди неща, моля те, позволи ми да ти покажа. Но няма да мога, ако си отидеш. Главната, моля те, скъпа… моля те, не си отивай. — Чуй ме — продължи, убеден, че тя ще остане жива, ако разбере колко му е скъпа. — Чуй какъв бе животът ми, преди да се появиш… Той бе празен. Сив. И после дойде ти, и изведнъж изпитах чувства, които не подозирах, че съществуват, и видях неща, които преди не бях виждал. Ти не ми вярваш, нали, сладка моя? Но това е истината и мога да ти го докажа. — Гласът му потрепери от сдържаните сълзи и Главния изрече: — Цветята на ливадата са сини, онези до потока са бели. А розите на арката при градините са червени.

Вдигна ръката й и я притисна към бузата си.

— Но това не е всичко, което забелязах. Забелязах, че сечището, където е паметната ми плоча, прилича на онова, където проведохме шеговития си дуел преди година. Скъпа моя, има и нещо друго, което трябва да ти кажа… Обичам те, Главната. — Той се задави от напиращите сълзи и продължи шепнешком: — Обичам те и ако умреш, няма да мога да ти го кажа. — Главния отчаяно стисна още по-силно ръката й.

— Главната, да не си посмяла да ме оставиш! Ако го направиш, ще изхвърля Прислужника. Кълна се, че ще го направя. И то без препоръки. Ще го изхвърля на улицата, чуваш ли ме? И после ще изритам и другия. Пак ще направя Гаднярката своя любовница.

Минутите се превърнаха в часове, но той не спираше да й говори. Ту я умоляваше, ту я заплашваше, а когато загуби надежда, започна да я ласкае:

— Помисли за безсмъртната ми душа, съкровище. Тя е черна, а без теб със сигурност ще си върна старите навици.

Той стискаше безжизнената й ръка, сякаш се опитваше да влее от собствения си живот в нейното тяло. И изведнъж решимостта и надеждата, които го бяха подтиквали да й говори с часове, го напуснаха. Отчаяние изпълни сърцето му, задуши го и от очите му рукнаха сълзи. Обгръщайки отпуснатото й тяло, Главния притисна буза до нейната, а широките му рамене започнаха да се тресат.

— О, Главната — проплака той, — как ще живея без теб?! Вземи ме със себе си. — Искам да дойда с теб…

Нещо прекрасно на Джудит Макнот може би?

Нещо прекрасно на Джудит Макнот може би?

Мдаааа, по-скоро нещо великолепно http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Давай, Йори, у теб е топката

Боби благодаря за прекрасния цитат.....спомних си колко е хубава книгата!!!

Ето моя исторически цитат:

Всъщност в главата й се въртяха доста по-различни спомени от случайната й среща с приятеля. Забранени неща. Тя сведе пламналото си лице и отпи от коняка, опитвайки се да събере обърканите си мисли. Защо се колебаеше? Само трябваше да каже, че Главния я е отвлякъл, и щеше да е свободна.

Беше толкова просто.

Само дето нищо между тях двамата не е било просто. Главната погледна крадешком към Главния, но бързо отмести очи.

Приятеля, от своя страна, я наблюдаваше внимателно — от разпилените коси и огромната нощница, която очевидно принадлежеше на «похитителя» й, до босите й крака в чехлите. Ръцете й въртяха чашата и тя се взираше в нея, сякаш чакаше да я сполети божествено вдъхновение. Нито напрежението й, нито вниманието й, съсредоточено върху Главния, убягнаха от острия поглед на приятеля.

Още по-показателно беше продължителното й мълчание. Приятеля се отпусна назад в стола си и по сериозното му лице пробягна усмивка.

— Доколкото знам, една жена не би облякла дрехите на мъж, когото мрази.

Главната погледна надолу и се видя такава, каквато я виждаше той в момента. После отново погледна към Главния, опитвайки се да се престори, че го ненавижда. Положението беше безнадеждно.

По-скоро усети напрежението му, отколкото го видя, само защото вече познаваше езика на тялото му. Изглеждаше незаинтересован, но тя забеляза, че големите му ръце стискат облегалката на стола толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.

Ето, това бе шансът й. Беше негова безпомощна играчка още от първата нощ, когато се срещнаха в спалнята, а сега можеше да направи с него каквото си поиска.

Ако кажеше истината, до сутринта той щеше да се озове в затвора. Тя отвори уста, после я затвори. Думите не идваха.

Тримата мъже я гледаха и чакаха. Дори пламъкът на свещта спря да трепти, наклонен леко към нея, сякаш и той искаше да чуе.

Редактирано 5 януари 201115 г. от Yoringel (преглед на промените)

йейй Това го го знам - "Нежният звяр" на Колийн Шанън!

Абсолютно вярно Пете! Сега си ти!

Абсолютно вярно Пете! Сега си ти!

Нещо много лесно, много любимо и много сладко!

- Главна? – подкани ме сестрата, с поглед прикован в очите ми.

- Да… - промълвих аз. – Главния. Добре. – оставих се да ме издърпа от стаята, прихванала под ръка бащата.

Музиката бе по-силна във фоайето. Отново се замаях от мириса на милионите цветя. Съсредоточих се върху мисълта, че Главния ме чака долу, за да успея да накарам краката си да се движат.

Музиката ми бе позната. Традиционният марш на Вагнер, но с няколко добавени щрихи.

- Мой ред е! – иззвъня гласът на сестрата. – Бройте до пет и тръгнете след мен. И тя започна бавен и изящен танц надолу по стълбището. Осъзнах, че идеята ми сестрата да е единствената шаферка не беше много добра. Щях да изглеждам много некоординирана след нея.

Внезапен фанфар прозвуча сред високата музика. Разбрах, че това е моята встъпителна част.

- Не ме оставяй да падна, татко, - прошепнах аз. Хванах го под ръка и той здраво я притисна.

- Стъпка по стъпка, - казах си щом започнахме да слизаме по стълбището, бавно, в ритъм със сватбения марш. Не вдигнах очи, докато краката ми не стъпиха здраво на равна земя, макар че можех да чуя шушукането и мърморенето на публиката. При този звук бузите ми се наляха с кръв, естествено, всички можеха да разчитат на мен да бъда булката, която се изчервява.

Веднага щом краката ми подминаха опасните стълби, се огледах за него. За една кратка секунда бях разсеяна от пищността на белите цветчета, които висяха от всичко в стаята, което не беше живо, спукащи се на дълги и ефирни ленти, приличащи на панделки. Но откъснах очи от листатия балдахин и огледах редиците от сатенени столове, изчервявайки се още повече виждайки лицата, втренчени в мен. Най-накрая го видях да стои пред олтар, отрупан с още повече цветя.

Бегло осъзнавах, че баща му стои от едната му страна, а бащата на приятелката е между тях.

Не виждах майка ми, която трябваше да седи на първия ред, или новото ми семейство, или някой от гостите – те щяха да почакат.

Всичко, което наистина виждах бе лицето на Главния, то запълни погледа ми и превзе ума ми. Очите му бяха златни като разтопено масло и горяха, перфектното му лице бе почти сурово, заради чувствата му. И тогава, когато срещна възхитения ми поглед, той се усмихна ликуващо.

Изведнъж, единствено ръката на баща ми ме спираше да не хукна с все сили към олтара.

Музиката бе прекалено бавна и се опитах да пригодя крачките си в такт с нея. Слава Богу, пътят, който трябваше да измина до олтара бе кратък. Скоро бях там. Главния протегна ръка. Баща ми взе моята, и със знак, стар колкото света, я постави в неговата.

Пете, не можах да се въздържа. Сватбата на Бела и Едуард. И на сън не бих я сбъркала.

Пете, не можах да се въздържа. Сватбата на Бела и Едуард. И на сън не бих я сбъркала.

Че защо да се въздържаш Кристи? Абсолютно верен отговор, ти си на ред

Ок, ето нещо от една моя много любима книга. Чудех се кой от десетте ми любими моменти да избера, ноо нямам време да се чудя повече.

"- Какво – произнесе тя толкова бавно и у него не остана никакво съмнение, че търпението й виси на косъм, - не им е наред на тези мъже?

- Трима от тях са женени.

Челюстта й се раздвижи, вероятно защото скръцна със зъби.

- А какво им има на неженените?

- Е, със сигурност този – той посочи в списъка сър Бертрам Фелпорт, - е пияница.

- Убеден ли сте?

- Не мога да ви позволя да се омъжите за човек, който злоупотребява с алкохола.

- Не отговорихте на въпроса ми.

По дяволите, тя беше напориста!

- Да, сигурен съм, че е пияница. И злобен при това.

Тя погледна отново към листа в ръцете си.

- Ами лорд Бинзби?

- Той залага на комар.

- Редовно?

Той кимна, и дори започна да се забавлява.

- Редовно. И освен това е дебел.

Тя посочи отново списъка:

- Амии...

- Женен, женен, и женен.

- Тя го погледна остро.

- И тримата?

- Той кимна с готовност.

- Един от тях, дори щастливо.

- Е, това е нещо ново – промърмори тя.

Той се въздържа от коментар.

Тя въздъхна дълбоко и той забеляза, че раздразнителните й въздишки започваха да звучат като стенания.

- Остават мистър Уилям Дънфорд и капитан Кинрик Ейндриън. Предполагам, че единият е инвалид, а другият умствено изостанал.

Той бе на път да се съгласи, но само един неин поглед към Дънфорд и капитана щеше да й е достатъчен да разбере, че я баламосва.

- И двамата са считани за привлекателни и интелигентни – призна той.

- Тогава какъв е проблема?

- Дънфорд е женкар.

- И?

- Със сигурност ще ви изневерява.

- Аз не съм подарък, ……….. Не мога да очаквам от другите да са съвършени.

Очите му запламтяха.

- Трябва да очаквате вярност. И сте длъжна да го изисквате.

Тя се вгледа невярващо в него.

- Би било чудесно, сигурна съм. Но не ми изглежда толкова важно, колкото...

- Съпругът ви – изръмжа той, - ще ви бъде верен, иначе ще си има работа с мен."

Редактирано 7 януари 201115 г. от kristi_34 (преглед на промените)

Ох, страшно рознато и съм го чела съвсем скоро. Херцогът и аз?

Не мила, съжалявам. Но и двете книги ги харесвам еднакво.

Това не е ли "Нежен бунт" на Джоана?