Романът се казва " В пламъка на страстта."

Давай следващия цитат.

Мда,бая време от как я четох.

Цитатът е съвременен

Той никога преди не бе празнувал Коледа. Не и истински – с елха и светлинки, с подаръци. Не и със семейство. Никога не бе прекарвал Коледа в къща, изпълнена с музика и ухание на пресни курабийки, с украса, покриваща всичко наоколо.

Разбира се, не беше хлапе или нещо такова. Пфу, беше вече в шести клас. Не беше като да вярва, че някакъв дебелак в червен костюм ще изскочи от комина. За Бога!

Замисляше се, защото всички наоколо се държаха така, сякаш това е голяма работа. Всичкото това шепнене и кодирани разговори и кикотене. Е, момчетата не се кикотеха. А малката ХХХХХ бе направо полудяла от очакване да настъпи следващата утрин. Но тя беше просто едно бебе, а Коледа трябваше да е специална за децата. На него му беше добре просто да не ходи на училище и да се опитва да познае какви подаръци ще получи, но не се вманиачаваше. Промъкваше се на долния етаж, само за да си отмъкне няколко курабийки. А и как можеше да спи човек, когато в къщата имаше милиони курабии?

Е, това е първата Коледа на Сет Куин, но точно как беше името на първия роман- " Пристанище за мъже", " Самотни пясъци", "Нежни урагани"- не помня какъв им беше реда, но са една от любимите ми поредици.

Ахъ,ти си

Цитатът е от съвременен роман. " Светлината бавно проникваше в черната пропаст. Главната се насили да отвори очи. Това беше трудна задача и когато най-после успя, стаята, в която се намираше, бавно дойде на фокус. Мислите се въртяха в главата й, не разбираше нищо. Лежеше на нещо твърдо и студено. Какво беше? Маса? Плот за аутопсии? Не можеше да е плот. Тя не беше мъртва. Чувстваше, че диша. Не можеше да си спомни нищо. Не я болеше нищо, май нямаше счупено. Внимателно опипа ръцете и краката си, за да се увери. Браво, можеше да се движи, но й беше трудно. Чувстваше се толкова слаба и замаяна, а не знаеше защо. Какво е станало с нея? О, не, не е попаднала в още една експлозия, нали? Паниката рязко я изтръгна от съня. Сестрата. О, боже, Сестрата е в опасност. Някой я беше отвлякъл. Главната помнеше, че тича. Трябваше да стигне при нея, преди тя да пострада… Къде беше сестра й? Главната опита да я извика, но гласът й отказа. Упоена е. Била е упоена. Спомни си странната миризма точно до носа си. После ощипване. Някой ощипа ръката й. Не знаеше колко време е прекарала в безсъзнание. Главата й започваше да се прояснява и силите й се възвръщаха. Успя да седне. Започна да й се гади, но след малко й мина. Стаята най-после дойде на фокус. Седеше на дървен под. На стените имаше рафтове с книги, а пред нея — бюро. Беше в библиотека. Защо й изглеждаше толкова позната? От видеозаписа. Да, там видя това бюро. Гаднярът седеше на него. Тя се намираше в библиотеката му. Картината, която се виждаше зад гърба му на записа, още висеше на стената. Някаква ловна сцена и мъже с шотландски полички. Планинско място в Шотландия. Какво правеше тук?"

Това го мисля от толкова време,но май го измислих. Голяма срамота да не се сетя веднага, имайки предвид, че онзи ден хвалих тази книжка. "Бавно изгаряне" - номер 5 от поредицата за Бюканън-Ренард на Джули Гарууд.

Браво!Ти си!

По-късно той се вгледа в нея под приглушените светлини. Просната по корем, тя спеше изтощена. Искаше да изпита удоволствието от допира на кожата й и затова погали с ръка гърба й — гладка кожа, деликатни кости, стегнати мускули. Тя не помръдна. Той остави пръстите си да се поровят из косата й. Гъста като козината на норка, с отсенки на отлежал коняк и старо злато, подстригана зле. Погали устните й и се усмихна — бяха пълни, стегнати, страстни. Колкото и да бе изненадан, че е успял да й покаже нещо ново, което не бе преживявала преди, една мисъл не му даваше пакой. Докъде ли ще стигнат двамата? Когато повярва, че тя е убедена в неговата вина, нещо в него се бе скъсало. Усещането, че е предаден, че илюзиите му са разбити, го правеше слаб. Тя го бе върнала назад до точката на уязвимост, от която бе избягал. Тя можеше да го нарани. Те можеха взаимно да си причиняват болка. Трябваше внимателно да помисли. Но в момента въпросът бе кой искаше да причини болка и на двамата. И защо. Той все още си блъскаше главата над проблема, когато хвана ръката й, сплете пръсти в нейните и се отпусна в прегръдките на съня.

Това страшно ми прилича на Нора Робъртс, но коя... въобще не мога да се сетя. То да са една, две.

Това страшно ми прилича на Нора Робъртс, но коя... въобще не мога да се сетя. То да са една, две.

Амииии, топло, топло, сега ако измислите и именце някакво ...

Амииии, топло, топло, сега ако измислите и именце някакво ...

Гола в смъртта

Гола в смъртта

Точно, Гане. Началото на една прекраааасна поредица.

Ти си.

— Нека ти помогна. Приближи се до нея. Ръцете му бяха големи и груби, но достатъчно чувствителни, за да боравят със сложни фотоапарати и приспособленията към тях. Очевидно беше сръчен и при разсъбличането на жени. Ципът се плъзна плавно, без да заяде нито веднъж. ГЛАВНАТА усети да я залива вълна от смущение, макар че прие предизвикателството. Помъчи се да си внуши, че се намира на плажа и просто се кани да се съблече по бикини. Все пак колкото и да разчиташе, че ще запази самообладание, не беше предвидила какво въздействие ще окаже тъй близкото му присъствие. Когато дъхът му опари кожата й, усети внезапна слабост и се уплаши, че ще й се наложи да се облегне на него. В следващия миг изпита безумно желание наистина да го стори. Гърбът й постепенно се разкриваше пред погледа му. Сякаш измина цяла вечност, докато ципът се отвори докрай. Слънцето вече пареше кожата й, а тя не смееше да помръдне. — Благодаря. Искаше й се да бе изрекла думата с хладна сдържаност, а ето че трепетът в гласа едва не издаде вълнението й. Бързо се отдалечи. Поколеба се за миг, после смъкна презрамките. Широката предница се свлече на кръста й. ГЛАВНАТА дръпна надолу роклята и я прекрачи. Остана по бикини и сандали. Знойното слънце заплашваше да прогори нежната й кожа. Влагата полепна по нея като мокра целувка. Всички птици по дърветата онемяха, сякаш наблюдаваха действията й, омаяни от необичайната гледка.

— Нека ти помогна.

Приближи се до нея. Ръцете му бяха големи и груби, но достатъчно чувствителни, за да боравят със сложни фотоапарати и приспособленията към тях. Очевидно беше сръчен и при разсъбличането на жени. Ципът се плъзна плавно, без да заяде нито веднъж. ГЛАВНАТА усети да я залива вълна от смущение, макар че прие предизвикателството. Помъчи се да си внуши, че се намира на плажа и просто се кани да се съблече по бикини.

Все пак колкото и да разчиташе, че ще запази самообладание, не беше предвидила какво въздействие ще окаже тъй близкото му присъствие. Когато дъхът му опари кожата й, усети внезапна слабост и се уплаши, че ще й се наложи да се облегне на него. В следващия миг изпита безумно желание наистина да го стори. Гърбът й постепенно се разкриваше пред погледа му. Сякаш измина цяла вечност, докато ципът се отвори докрай. Слънцето вече пареше кожата й, а тя не смееше да помръдне.

— Благодаря.

Искаше й се да бе изрекла думата с хладна сдържаност, а ето че трепетът в гласа едва не издаде вълнението й. Бързо се отдалечи. Поколеба се за миг, после смъкна презрамките. Широката предница се свлече на кръста й. ГЛАВНАТА дръпна надолу роклята и я прекрачи. Остана по бикини и сандали. Знойното слънце заплашваше да прогори нежната й кожа. Влагата полепна по нея като мокра целувка. Всички птици по дърветата онемяха, сякаш наблюдаваха действията й, омаяни от необичайната гледка.

Едно предположение с половин уста - Сандра Браун "Сделка с дявола"

Що са боиш, викай с пълно гърло. Тя е, ти си

Беше мислил за нея много по-често отколкото му се искаше, и се бе прибрал у дома, за да я види, преди да свърши всичко, което трябваше да направи. Да, помисли той, тя наистина е прекрасна. Нямаше търпение да свали тази рокля, за да я целува и има. В следващия миг обаче той помириса въздуха и всичките му приятни представи изчезнаха. Пчелен восък и лимон. В съзнанието му нахлуха спомени от времето на майка му и той отново подуши въздуха, защото просто не можеше да повярва, че това е възможно. След това се огледа. Това, което видя, го накара изумено да премигне. Никъде нямаше и петънце, не че преди беше забелязвал каква страхотна мръсотия цареше навсякъде. Но сега се сети, че е било така. Да, сети се. Полилеят беше като нов, мраморният под беше толкова излъскан, че фигурата му се отразяваше в полираната повърхност. Не каза нищо. Беше зашеметен. Отиде в салона, след това във Вътрешната господарска стая. Имаше нови пердета, които приличаха на старите. Но не бяха същите. Не бе възможно килимите да са нови, а в същото време техните сини и червени багри сякаш грееха на следобедната светлина. — И на мен ми е приятно да те видя, Главен. Той погледна към жена си, видя присвитите й устни и приглушено каза: — Виждам, че си имала много работа, Главна. — О, да, всички имахме. Обърни внимание на пердетата, Главен. Нови са, но намерих същия плат. Можеш ли да повярваш, че манифактурата в Денди продължава да произвежда все още същия плат? Работят този десен близо петдесет години! Чак да не повярваш! — Харесвах пердетата такива, каквито бяха. — О? Имаш предвид, че ти е харесвал прахолякът и натрупаната с години мръсотия по пода? — Тези килими изглеждат странни. — Разбира се, че изглеждат така. Те са _чисти._ И вече от тях не се вдигат облаци прах при всяка стъпка. Той отвори уста да й отговори, но тя го изпревари. — Нека да позная — харесвал си ги такива, каквито са били. — Да. Както казах, ти си имала много работа и си свършила все неща, които не одобрявам. — Да не би случайно да трябваше да се изтегна в някое удобно кресло и да чета романите, които ги няма в мухлясалата ти стая, наричана от теб библиотека, и да ям бруни?

Катрин Каултър — Съдби в окови

Катрин Каултър — Съдби в окови

Това се казва бърза реакция. Давай следващата.

Исторически. Имената са сменени. — Какво? — думата „зашеметена” едва ли можеше да опише какво чувстваше тя. Преди Грейс да успее да каже още нещо, той вдигна ръка, за да я спре. — Искам ти да се омъжиш за мен. — Значи омъжвам се за теб и дългът ми е анулиран? — Не, има и още. И двамата знаем какво е отношението и на единия, и на другия към женитбата. — В гласа му имаше присмех. Грейс преглътна, очаквайки най-лошото, макар че не можеше да има нещо по-лошо от това да я накарат насила да се омъжи за мъжа, когото не искаше и който не я обичаше. — Какво е то? — Аз искам дете. — Ти какво? — Сега вече тя беше наистина шокирана. — Нищо не разбирам. — Много е просто — продължи той с хладен тон. — Никой от двама ни не е склонен да се жени. Мисля, че това е нещото, което ни свързва. Но аз винаги съм искал да имам деца. И така, моето предложение към теб е следното — оженваме се, аз ще споделям леглото ти, докато ти забременееш, и след това няма повече да ти досаждам. Ти ще износиш детето и след като то се роди, ще си свободна да си вървиш, като по този начин дългът ти ще бъде напълно изплатен. — Ти си луд… — Тя го зяпаше с пълно недоумение. Той звучеше толкава студено, невероятно спокоен, че тя просто не знаеше какво да каже. — Едва ли, моя скъпа Грейс, аз просто съм практичен. Чувствам, че такава сделка си заслужава. Никога вече няма да се боя, че могат пак да ми устроят капан, за да ме оженят, а ще имам и дете. Твоят дълг ще бъде напълно изплатен и когато дойде времето да си въпвиш, аз ще те осигуря материално. Няма да е почтено майката на моето дете да комарджийства на параход. Какво ще кажеш? Разбрахме ли се? — Защо си настроен толкова срещу женитбата, че е трябвало да измислиш такова нещо? — Тя се опитваше да стигне до причините за неговото предложение. — Ти искаш дете, но въпреки това не искаш то да има майка. Не разбирам. — За мен няма значение дали ме разбираш или не. Ако си съгласна с моите условия, щом се роди дете, то ще бъде мое, а ти ще си свободна да си вървиш. Възцари се тишина. Умът на Грейс препускаше, мислите й бяха една бъркотия. Тя не можеше да повярва, че този мъж е толкова безсърдечен, за да направи такова хладнокръвно предложение. — Е! — настоя Ралф. — Ама ти сериозно ли го мислиш? Не би ли предпочел да вземеш парите, които имам сега, и да изчакаш да ти изплатя останалото с течение на времето? — Ти чу предложението ми. Приеми го или… — Или какво? — отвърна му тя трескаво, търсейки начин да се измъкне от това, което той беше планирал за нея. Но беше невъзможно. Знаеше колко дълбока е връзката между майка и дете и че ако наистина роди дете от него, няма да може никога да го остави. Но какъв избор имаше, освен да се съгласи? Беше попаднала в клопка. — Наистина ли трябва да ти го повтарям дума по дума? Достатъчно е да кажа, че хората, които не си плащат дълговете, си носят последствията. Ти вече изслуша условията на моето предложение. Какъв е отговорът ти? — Трябва ми време… — Тя като че ли агонизираше. — Искам отговора ти сега. — Ралф нервничеше. От всички жени на земята, на които би направил предложение за женитба, той беше избрал нея и сега трябваше да я шантажира, за да я накара да се съгласи! — Приемаш ли да се оженим или не? Ако отговорът ти е да, това може да стане в Сейнт Луис. Ако е не, тогава… Грейс знаеше, че не може да избяга от последствията на своите действия. Тя вдигна очи към него. Погледът й беше студен и презрителен. Искаше да го предизвика, да му каже, че няма никакво намерение да приема ужасното му предложение. Да се омъжи за него, да й се роди дете и тогава да го напусне… Тази идея я отвращаваше. Докато гледаше втренчено Ралф, тя не можеше си представи що за живот е водил, за да мисли, че всяка жена е готова да се откаже от тялото и чувствата си. Питаше се дали той има сърце. — Ти сериозно ли предлагаш? — Никога не съм бил по-сериозен. — Тонът му беше твърд. — Съгласна ли си или не? Грейс беше ужасена. — Съгласна съм да… — започна тя. Ралф не си позволи да се усмихне, когато каза бързо: — Мъдър избор, моя скъпа годеницо. Тя повдигна леко и предизвикателно брадичката си. — Още не съм свършила. — Гласът й беше рязък. Тя едва сдържаше гнева си. — Аз съм съгласна — дотолкова, доколкото ти ще приемеш моите условия. Той повдигна присмехулно едната си вежда: — Никак не съм уверен, че си в положение, което ти дава право да ми диктуваш условия. Грейс отказа да се унижи пред него. Той може да я е хванал в капан, но нямаше да може да я победи. Тя го погледна направо в очите със смелост, каквато не чувстваше. — Съгласна съм с твоите условия, но само при едно мое… — И то е? — Да позволиш на майка ми да ме придружи и да живее с нас, докато трае нашето „споразумение”. — А, значи отново майка ти. Как можах да забравя? — Изражението му беше напълно лишено от каквато и да е емоция, когато той й отговори. — Не ме интересува какво ще правиш с майка ти, стига аз да нямам никакво вземане-даване с нея. — Ще има ли място за нея в къщата ти? — И за нея ще се намери стая. — Тогава приемам условията ти. Едва сега той си позволи да се усмихне триумфално:

Исторически. Имената са сменени.

Условие за капитулация?

Условие за капитулация?

Нцъъ, Гале!

"Дамски пасианс"- Боби Смит

"Дамски пасианс"- Боби Смит

Точно!

Откъсът е от съвременен роман: "— Оттогава много мисля за нас двамата — продължи Главната с по-твърд глас. — За първи път осъзнах какво означава да съм независима, самостоятелна, истински самостоятелна. — Усмихна се тъжно и сърцето му се сви. — Дълго време ми трябваше, за да порасна… Много повече, отколкото на другите жени на моята възраст. — Когато го погледна отново, той видя в очите й вътрешната сила, която беше събрала през последните месеци. — Досега обвинявах брат си, но вече мисля, че е имал право. Действал е с най-добри намерения. Предпазвал ме е от собствената ми глупост — от мисълта, че трябва да те спасявам. Двамата с теб плащаме за моето неправилно решение, и аз горчиво съжалявам. — Тя пак се загледа в огъня. — Съжалявам за много неща, само не и за възможността да те опозная по-добре, да бъда твоя жена, да порасна. Главният искаше да я прекъсне, да й обясни, че… Какво можеше да й обясни? Че е проявила смелост, с която го е трогнала както никое друго човешко същество? — Предложиха ми работа тук, в Чикаго, Главен — продължи тя. — В клиниката, където съм на стаж в момента. Първо отказах, но те настояха да обмисля предложението и сега си давам сметка, че не искам да се върна в Тексас и да живея в ранчото, ако ти не си там. Ще се обвържа с този брак само ако и ти го направиш. — В противен случай? — Ще остана в Чикаго и ти няма да бъдеш принуден да променяш начина си на живот, който явно ти харесва. — Означава ли това, че искаш развод? — Главният се изненада, че гласът му прозвуча спокойно, докато сърцето му бясно блъскаше в гърдите. — От теб зависи. — Аз не искам развод — заяви той твърдо. — Тогава какво искаш? — кротко попита тя и вдигна поглед. Главният се изправи и неспокойно закрачи из стаята. — Искам да бъдем заедно. Искам да имаме дом… и семейство. Обичам те, Главна. Обичам те с цялото си сърце!

Анет Бродерик – "Брак по тексаски" Не очаквах толкова бързо да ми се наредят черешките, ха! Ама аз влизам чак късно вечер, така че утре който първи види потвърждението на lelemale, да мята цитат!

Правилно. Съжалявам за закъснението. Давайте следващият цитат!