Както казах,щом веднъж си я прочел няма забравяне,а и това един от любимите ми моменти в книгата

То цялата глава направо, особено момента когато Еймито му оглеждаше колана

Ето и следващият(исторически)цитат: Звярът бе укротен. Главния държеше на ръце петмесечната си дъщеря, лейди Катрина Ан Фицджералд Бюканън, а по-голямото му дете, Елзбет, бъбреше весело на по-малкото си братче, Чарлз Джеймс Рос, виконт Грейтън, което лежеше в люлката си. Лейди Барбара се прозя и премигна сънливо. — Трябва да си направите семеен портрет, мила — заяви вдовстващата графиня, доволна, че е доживяла да види рода си продължен от правнуци. — Кралят вече помисли за това, grand-mere — отвърна Главната. — Негово величество, като кръстник на близнаците, нареди на собствения си придворен художник да свърши тази работа. Като подарък. — Чудесно — рече Барбара. По сияещото лице на внучка си можеше да съди, че Главната наистина е много щастлива и много влюбена в мъжа, за когото се бе венчала преди седемнайсет месеца. От очите на старата жена не убягваше и силната любов, която шотландецът — изпитваше към жена си. На устните и се появи лукава усмивка. Барбара вярваше в силата на страстната любов и споменът за нея я крепеше. При Главната и Главния любовта бе направила силната воля още по-силна, бе изковала неразрушима връзка. — Разкажете ми приказка — помоли Елзбет Барбара, като остави заспалото си вече братче. — С удоволствие — рече Барбара и стана от стола си. — Ела. — Тя протегна ръка и Елзбет доверчиво я стисна с мъничката си ръчичка. Барбара прошепна на момиченцето със заговорнически глас: — Хайде да видим дали можем да убедим готвачката да ни прати чаша шоколад, искаш ли? — О, да, grand-mere — извика Елзбет, използвайки думата, която бе чула да използва втората й майка. — Grand-mere, ако ще пълниш главата на Елзбет с приказки, ще те помоля да внимаваш. Без лични спомени, моля те — сгълча я Главната. Радост блесна в очите на старата жена. — Не, разбира се — рече тя, — не бих си и помислила такова нещо. — И прибави наум: „Или поне не с истинските имена.“ Главната гледаше как странната двойка напуска спалнята й. Беше ден за обща радост. Браяна и Джейми също бяха тук и братовчедка й й разкри една тайна — тя и Джейми щели да си имат бебе. Брат й Килрун казал, че някакво младо селско девойче се било сдобило наскоро с незаконородено момче, което не можело да отгледа, тъй като самото то било още съвсем момиченце. Браяна и Джейми се готвеха да отплават за Ирландия, да осиновят момчето и пак да се върнат в Англия, вече със сина си. Главната бе развълнувана, че братовчедка й, която обичаше Елзбет, Кат и Рос като свои собствени, сега щеше сама да има дете. Браяна и Джейми имаха място за обич към друго същество и в сърцата си, и в дома си. Очите на Главната се насочиха към сабите, кръстосани над камината. Един ден щяха да принадлежат на сина й, както и тази лондонска къща. В ума й през мъглата на годините отекнаха думите на ирландската старица. Дъщеря, съпруга и майка с едно-единствено име: Деран. Нейната съдба. Главната стана от стола си и се приближи до Главния, който я привличаше неудържимо. И винаги щеше да бъде така, тя знаеше това. Би го последвала до края на света, ако потрябваше, би преодоляла всяко препятствие по пътя си, за да бъде с Главния. Той бе най-съкровената й мечта, най-дълбоката й любов. Главния бе сложил спящата си дъщеря в люлката й и сега стоеше над бебетата и им се възхищаваше. И двете бяха съвършени, с корони от руси къдрици и големи зелени очи. Заченати през онази особена нощ, когато Главната му бе показала цялата сила на красотата си, омайния чар на любовта си. Той я гледаше как се приближава грациозно към него, гледаше как дървесно-зелената й копринена рокля очертава стройната й фигура. Синьото му око се спря на красивите й гърди над поръбения с дантела корсаж. Само преди час Главната бе накърмила и двете близначета. Двамата с Елзбет бяха споделили с нея този толкова интимен миг. На Главния му харесваше да е истинска част от семейството си, от всеки миг в живота на децата си. Щеше да носи завинаги в сърцето си спомена за Главната с бебе на гърдите! Слънцето бе залязло; нощното небе бе изпъстрено със студени розови, сини и виолетови светлинки. Звездите блещукаха и ставаха все по ясни.Главния духна свещите и протегна ръка към Главната. Ръцете им се докоснаха. Погледите им се срещнаха. Всеки бе огън за другия, страстното им желание бе очевидно. Главната плъзна едната си ръка около стройния му кръст, с другата се вкопчи в гърба му, пръстите й стиснаха меката ленена тъкан на ризата му. — Ела, ти, звяр мой — прошепна тя прелъстително. Зелените й очи бяха топли и подканващи. — Няма ли да целунеш красавицата си? Главния я целуна така, както щеше да го прави през целия им живот.

Вероника Хол "Девицата и звяра"

Вероника Хол "Девицата и звяра"

Правилно Ти си на ред

Главната изпухтя презрително, а той й се усмихна в отговор. В този миг забеляза, че Главната носеше револвера си. - И къде си мислиш, че отиваш с това? - ядосано я попита той. - Никъде. - Тогава защо си го сложила? - Защото те предизвиквам да си премерим силите кой от двама ни ще извади по-бързо револвера си. - Какво означава това? - Нали искаш развод? Той се намръщи. - И какво общо има, по дяволите, едното с другото? - Ако ти спечелиш, ще отида право при адвоката и ще му кажа да започне делото за развод. - А ако загубя? - Няма да има никакъв развод. Главният притихна, приковал поглед в лицето й. - И защо поемаш този риск? - Защото изглежда, че това е единственият шанс, който имам, за да те задържа. - Искаш да останеш омъжена за мен? Смайването му я накара да преглътне истинския отговор. - Свикнах да бъда омъжена. - Добре, ще си премерим силите - рече той и пристъпи бавно нагоре по стълбите, - но те предупреждавам, скъпа, че няма начин да спечелиш. - Може би ще те изненадам, Главен - усмихна му се Главната. И пет секунди по-късно той наистина бе изненадан. Тя беше дяволски бърза, почти колкото него. Но Главната бе по-изненадана, тъй като за първи път Главният беше бавен, толкова бавен, че и едно дете щеше да извади оръжието си по-бързо от него. Той я остави да победи. Когато я осени защо, тя се спусна към него и обви ръце около врата му. - Ти загуби! - щастливо извика младата жена. - Ти така си мислиш - промълви Главният, преди устните му да завладеят нейните и да я оставят без дъх.

Ангел на греха май туй на Джо

Ангел на греха май туй на Джо

Мда ... Много я харесвам тази книжка. Давай, Съни.

Даваем тогаз Всички до един — Тя, ковачът и помощникът му го гледаха така, сякаш веднъж завинаги е поставен на мястото му. По всяко друго време и при всяка друга жена той щеше да се предаде. Но в шотландската му кръв бе закодиран бойният вик на поколения от рода му и нещо му подсказваше, че съществуват много начини да се одере кожата на мулето. Погледна я отново. Вкиснатото изражение на лицето й, враждебният поглед и бледността й — всичко това показваше, че момичето не се смее достатъчно. Добре, човече. Успя да станеш смешен в очите на хората. Сега обаче се налага да надминеш себе си. Реши непременно да измисли нещо. Малката хитруша може и да си е мислела, че той се държи като идиота на селото, само че тя нямаше представа какво ще й се случи след малко. — Елате с мен на бала — каза той. Сложи си шапката и се изправи. След което повтори думите си, но значително по-високо: — Елате на бала с мен. Междувременно около тях се събра цяла тълпа. Тя добре виждаше как към ковачницата прииждат все повече и повече хора. — Мъничкото ми шотландско сърчице си е наумило на всяка цена да иде с вас на бал. — Той буквално изкрещя последните думи. — Иди с него, скъпа — извика от тълпата една жена. — Иначе ще му разбиеш шотландското сърчице. Тук-там се чу смях, няколко души се кикотеха злорадо, а някъде встрани невъзпитани ученици избухнаха в необуздано веселие. — Вие не знаете какво правите, господине. Оставете ме на мира. Моля ви! — Искате да кажете, че вие сте единственият човек в целия град, който следващата събота ще си остане у дома, така ли? — викна той. Насочи се към поилото на конете, седна на ръба му разкрачен и разпери ръце. — Настоявам да дойдете с мен на бала. Ако не дойдете, и аз няма да ида. Обещавам да ида на фризьор. Във ваша чест ще си купя нов костюм. Обичате бонбони, нали? Добре, ще нося и кутия шоколадови бонбони. Решил съм дори да взема някой и друг урок по танци, за да не ви настъпвам. Смехът наоколо се засилваше. Дори масова екзекуция или военен парад не би събрал толкова хора на едно място. Много е възможно да си докарам някой шамар, но поне си струва, мислеше си той. — Имате само една възможност да се спасите от мен, само една възможност да ми затворите устата, за да не ви създавам повече неприятности, не повече от една възможност да ме убедите, че наистина трябва да ви оставя на мира, един-единствен шанс да престана с този цирк — а именно да се съгласите да дойдете на бала с мен. Думите му бяха съпроводени от бурно одобрение и сред тълпата се възцари веселие. Само тук-там се чуваха викове «у-у» и дюдюкания. — Чувате ли ги? Целокупното индианолско гражданство ви призовава да дойдете на бала с мен. Моето мнение не се различава от това на мнозинството, вие скъпа, сте единствената, която се дърпа. — Протегна умолително ръце към небето и продължи: — Достатъчно е само да обещаете, че ще ме съпроводите на бала, и ви оставям. Кажете едно простичко да и няма да ви притеснявам повече. Дайте ми дума, че ще дойдете, и ще престана да се правя на клоун тук, на това конско поило. — Спря за миг и впи поглед в лицето й. — Кажете да или оставаме тук до второ пришествие. — Да! — изкрещя тя, колкото й глас държи. Той издаде боен рев и хвърли шапката си във въздуха. След което стори нещо, което тя не бе виждала никъде, а още по-малко от изискано облечен мъж като него. С разперени ръце и щастливо унесена усмивка той политна назад и цопна в поилото. Разхвърчаха се пръски вода, конете се подплашиха и зацвилиха, заизправяха се на задните си крака и започнаха да пръхтят. Конете пък от един впряг пред смесения магазин се разскачаха ужасени и по земята затрополяха кафези с пилета. Започна да прехвръква перушина, пилци се защураха между краката на множеството, а конете се заритаха едни други. С две думи — настъпи пълна бъркотия. — Няма да съжалявате — изрева той. След което се изправи, скръсти ръце пред гърди и церемониално изрече: — Бррр! — Заслужавате да хванете сега един дифтерит — каза само тя и реши, че през целия си живот не е виждала подобно нещо — възрастен човек да натвори такова чудо.

Илейн Кофман Ангел в мрамора

Илейн Кофман Ангел в мрамора

Так точна. Ади дъ шоу мъст го он с тебя.

Съжалявам за голямото забавяне ето следващият житат от исторически роман: Останаха безмълвни няколко мига.Тя - по чорапи, а той - по риза, сами в спалята си, взирайки се един в друг. Главната усети щастливи сълзи в очите си,сълзи на благодарност към Бога, който й беше дал този мъж. После се завъртяха във вихрен танц под звуците на музиката, която звучеше в главите им. Очите на единия бяха впити в очите на другия, телата им не се отделяха - прекрасна принцеса в прегръдките на своя принц. После движенията им станаха по-бавни и те завършиха танца си на верандата,под лунните лъчи. Той постави дясната й ръка на рамото си, после нежно повдигна брадичката й, с пръсти - милувка за кожата й, а погледът му бе молитва, преклонение, обещание. - Моята сладка, малка любима!- прошепна той с глас, част от лунните лъчи,част от оживелите сънища. - Бях изгубен без тебе. Толкова самотен без спомена за тебе...Всичко, което знаех тогава, беше, че съм изгубил нещо ценно, нещо недостижимо, което осмисляше живота ми. Това нещо беше любовта. Не имението, не парите, не титлите, които винаги съм смятъл за много важни. Любовта, с която ме бе дарила ти, Главна, това ми липсваше, липсваше ми през всеки ден от живота ми, докато ти отново не влезе в него. А моят живот - това е цялата ми безкрайна, вечна любов към тебе. Главната се разтопи в прегръдките му, с ръце на раменете му, с глава - върху широките му мъжествени гърди. Държеше го здраво, като че ли се бе хванала за собствения си живот, понеже той беше нейният живот, той и детето им, и бъдещето, което щяха да делят. Малко дълго стана, ама.....

Може ли жокер?

Пак се извинявам за закъснението Да се махне. Да, щеше да се махне. Когато получи писмото, изпита едва ли не радост, защото дните в "Грийн Касъл" бяха станали дълги за него, а нощите непоносими. Работеше заедно с хората си, от зори до мрак, до пълно изтощение. В началото - за да докаже, че може, а после - с надеждата, че ще може да заспи, а не да мечтае. Но не се получи. И сега не се получаваше с Нора Джейн, движеща се в съседната стая, вършеща Бог знае какво, караща съзнанието му да се върти в дяволски, объркващи, изпънени с вина кръгове. - Робърт, мога ли да поговоря малко с теб? Той се извърна, като чу гласа на жена си, благодарен, че бе метнал халат върху голото си тяло. - Нора? - каза той, взирайки се в тъмнината, за да различи застаналия на прага силует. Линиите на изящното й тяло се виждаха, благодарение на свещите, който горяха в стаята зад гърба й. Така се беше изгубил в мислите си за нея,че не я бе чул да влиза. - Какво има? Случило ли се е нещо? Нора поклати глава и той можа да види съвършено изваяната й брадичка и грациозната линия на шията й, плавно преливаща се в раменете. - Не, Робърт - тихо отвърна тя. - Прост...е, добре, прост исках да ти кажа, че нямам нищо общо с брендито на Уилям. Откъде се снабдява е загадка както за теб, така и за мене. Не бих искала да заминеш с мисълта, че съм толкова ужасна, за да печеля приятелство чрез разруха. Той изпусна с въздишка задържания си дъх. - Сгреших, като те обвиних, Нора Джейн. - Той се усмихна едва, повдигайки единия край на устата си в нещо, което можеше да се определи и като гримаса. - Нападнах те, нападнах и двама ви, а това беше глупаво, егоистично от моя страна. Но - той се поколеба, после продължи откровено - той те целуваше, Нора Джейн, и аз... Това беше всичко, което успя да каже. А тя продължаваше да стои пред светлината и той виждаше очертанията на тънката й талия, примамливо заоблените бедра, дължината на съвършените й крака. - Уилям беше пиян, Робърт - каза тя с укрепнал глас, с повече увереност в себе си, както тогава в кухните. Той знаеше, че е изплашена и проявеният от нея кураж предизвика възхищението и желанието му. Такава храбра, малка, приказна принцеса - да дразни великана човекоядец в бърлогата му! - Той просто се закачаше, сигурна съм - продължи тя. - И на сутринта вероятно няма да си спомня нищо. Мога само да се надявам, че по съшият начин ще забрави и странната си приързаност към онази статуя на Бакхус, която мистър Хароу нареди да изхвърлим в градините. - Тя вдигна брадичка. - Но стига за Уилям. Ако трябва да бъда напълно искрена, той просто ми послужи като повод, за да говоря с теб. Дойдох тук по друга причина. - Гласът й се сниши до шепот. - По съвсем друга причина. Робърт леко тръсна глава, без да схваща напълно думите й. Умът му трескаво работеше върху по-важни неща. Халатът й му се струваше толкова прозрачен, толкова ефирен, разкриващ толкова много... Дали си беше облякла нощница отдолу? Май че не беше. - Не можеш ли да спиш? - попита той накрая, неспособен да измисли нещо друго, което да каже. Струваше му се, че се е върнал в най-ранната си младост,когато езикът му се схващаше само при мисълта за разговор с дама. - А ти можеш ли, Робърт? Тази нощ, през всичките тези нощи? - контрира го тя твърдо, оше по-самоуверено и може би предразполагащо. Отново го смайваше. Наистина ли това беше неговата Нора Джейн, любимото му мъниче? Това ли бе срамежливата му някога, невинна съпруга? Какъв път бе изминала през изминалите седмици, имаща на разположение само две възможности; да порасне или да се остави да бъде затрупана и да умре под тежестта на товара, който бе принудена да понесе на гърба си. Тя все още бе някак срамежлива, все още малко колеблива и това го накара да изпадне във възторг. Неговата невинна изкусителка. Ощв нещо се криеше в последните й думи - цяла галактика от мечти, дълго бленувани, но отхвърляни от съзнанието като невъзможни. Дали жена му също мечтаеше? Дали го желаеше? Изпитваше ли нужда да прави любов? През изминалите дни той бе забелязъл искри на независимост да проблясват в очите й, но възможно ли бе да се надява, че тя е дошла при него да му предложи себе си, любовта и...? Той отхвърли тъжно тази мисъл. Не, вероятно тя никога нямаше да преодолее бареирата между тях двамата - благодарение на тъпотията, глупостта и несръчните му действия в брачното легло. Той направи само една стъпка към нея. Неговата стая сега му се струваше като огромна и непреодолима планинска верига. Но трябваше да опита. Само този път, този последен път. - Не, Нора Джейн, не мога да спя - каза тихо той накрая. Изминалото време му бе помогнало да стигне до истината и да прати гордостта си по дяволите. Беше го обърнал на просия, но изобщо не го беше грижа. - Мога да лежа - продължи той бавно. - Дори мога, налагайки волята си, да затворя очи. Но не мога да намерч път към съня. Нора, напълно съм убеден, че ако не успея още веднъж да те звема в прегръдките си, преди да замина никога няма да мога да заспя. - Вярно ли е това, Робърт? И тогава тя заговори толкова бързо, че той трябваше да се концентрира, за да я разбере. - Ти ми беше толкова сърдит,Робърт. Беше толкова разочарован. Аз реших да бъда смела, което беше най-глупавото нещо, тъй като изобщо не съм такава. Не и в действителност. Такава съм само в собственото си съзнание. Смелостта не ми донесе нищо добро,нали? Много ме беше страх да вляза тук, дори исега, защото не исках да се правя на глупачка. Но в същото време, през изминалите близо два месеца, бях убедена, че нищо добро няма да постигна, ако си седя на страна и играя ролята на лейди, когато аз...Но сега ти тръгваш и като мисля за това заминаване, просто не мога да си представя как щв живея без тебе! Трябваше ми време, много време, за да предприема първата стъпка и да изгоря всички мостове зад себе си. Наистина ли искаш да ме прегърнеш? О, Робърт! Точно това се надявах да кажеш, молех се да го изречеш! И трябва да ти кажа, Робърт, - завърши тя яростно, - като се вземе под внимание фактът, че бях много добра, време беше! При тази екзалтирана реч - наполовина изповед, наполовина обвинение, лорд Робърт не можа да сдържи усмивката си. Но после стана сериозен. - И сега, когато е време вече, малкото ми, вероятноще ми кажеш какво да направя, тъй като не бих искал да стъпя накриво към тези горящи мостове... Той наблюдаваше омагьосан как Нора Джейн пое дълбоко дъх, после вдигна ръка към колана, придържащ халата към кръста й, и го развърза. Дрехата плавно се плъзна по раменете й и се надипли леко в краката й. Тя остана там, пред смаяния му поглед, абсолютно гола, с прекрасната си кожа,блестяща като коприна на светлината на свещите и с лице, скрито в сянка. И тогава тя бано повдигна ръце, приканвайки го. Цялото им минало остана зад тях. Цялото им бъдеще беше пред тях.

"Малката стопанка"

вярно

Момчето беше готово да заплаче. През последните три години беше загубило майка си, която умря от родилна треска, и баща си, който беше загинал по време на една от нескончаемите гранични вражди. Домът беше всичко, което му беше останало, а сега изведнъж и той беше преминал в небитието. И как щеше сега да се грижи за по-малките си сестри и брат? Как щеше да си намери съпруга, като нямаше приличен дом, в който да я заведе? Домът му се беше превърнал в развалини. И защо? Заради онази кучка, по-голямата му сестра! Красивата ******, с нейната тъмночервена коса и блестящи сини очи. *******, с нейния весел смях и иронична усмивка. *********, к***ата! Време беше ^^^^^^^^^ да узнае истината. Не биваше да търси отмъщение заради *******, чиято чест отдавна не съществуваше. Но графът не знаеше това. ^^^^^^^^- Главния ********- годеница на Главния

Редактирано 11 февруари 201115 г. от Plqsak (преглед на промените)

Бъртрис Смол - Пламенно

Бъртрис Смол - Пламенно

Абсолютно вярно.Авторката не е от най-обичаните,затуй гледах да е лесно.

Грубо пренебрегвайки въпроса й, Главния придружи ******* до входа на палатката. Размениха си още няколко думи, но много тихо, така че тя не чу нищо. А после рицарят излезе. Главния се завъртя с лице към нея. — Няма да ми задаваш въпроси! Ако не друго, то поне ще показваш уважение към мен пред хората ми! — Да, милорд. Веднага след като го заслужиш. Той прекоси палатката за секунди. Грубо я изправи на крака. Седна на леглото и я постави напреко на коленете си. Главната беше толкова изненадана, че не успя веднага да реагира. А после, като видя, че лицето й е само на няколко сантиметра от земята, започна да извива тяло в напразни опити да се освободи. Главния без усилие я задържа само с едната си ръка, а другата стовари върху закръгленото й дупе. Тя изпищя и започна да се съпротивлява още по-отчаяно. — Едно — започна да брои той и отново стовари ръката си, — две. Ще ми се подчиняваш ли? — Не! Той отново я удари. — Ще ми се подчиняваш ли? Тя стоеше спокойно, но усилено заклати глава. Ръката му отново се вдигна и спусна. — А сега? Този път тя се поколеба. — Не — каза най-после със задавен от сълзи глас. Той трепна, ръката му се спря насред движението си. Въздъхна тежко, обърна я с лицето нагоре и я прегърна. Макар тя да се съпротивляваше и на това, той придърпа главата й на гърдите си и я задържа там. — Ти ме удари — каза тя, подсмърчайки. — Не, аз те наплясках, има разлика. — Той й предложи ръкава на туниката си, за да си избърше сълзите. — Разлика няма — предизвика го тя. — Ти си студенокръвен звяр, Главен ***… — Главен — напомни й той. — И не съм нито студенокръвен, нито звяр, Главна. Всеки друг мъж щеше да те набие заради лошото ти поведение. — А ти защо не го направи? Никога преди не се беше замислял защо изпитва отвращение към насилието, затова не й отговори веднага. Той просто не биеше жените. — Макар да ми се е налагало да убивам мъже — каза той, — никога не съм наранявал жена. Тя се вцепени в прегръдките му. — Значи не смяташ, че нараняваш жената, като я караш да те приеме против волята си? Той отдалечи лицето й от своето. — Не съм те насилил, Главна, и няма да го направя. Когато правим любов, а ние ще правим, това ще бъде само с твоето съгласие. Тя отмести поглед. Да, вярно, още не беше я накарал да го приеме против волята си. И дори беше особено търпелив с нея, с насмешките и подигравките й. Това беше обезпокояващо, още повече, че ставаше все по-трудно да повярва, че това е онзи същият мъж, който се беше опитал да я изнасили преди четири години. — Имам нужда от глътка свеж въздух — каза тя, обезпокоена от насоката, която вземаха мислите й. Главния също нямаше нищо против да сменят темата. Пусна я и протегна ръка към ботушите си. — Ела, ще те заведа навън — предложи той.

Редактирано 12 февруари 201115 г. от BlackRose (преглед на промените)

Оооо, това е любимата ми "Войнствена любима" http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Оооо, това е любимата ми "Войнствена любима" http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

След като я прочетох, Бобчо, разбрах защо толкова я обичаш. Невероятна е! Ами...ти си

Главния се почувства доста развеселен, а и както сам си призна, заинтригуван от вида на младата жена, седнала сред старите кости, с които бе заринат целият кабинет. Той прекоси тихо преддверието, като внимаваше тежките му ботуши за езда да не трополят по каменния под. Главния беше едър мъж, някои дори смятаха, че е грамаден, и в отчаян опит да компенсира гигантския си ръст, той отдавна се бе научил да стъпва безшумно. И без това където и да идеше, достатъчно лица се обръщаха след него.

Той спря на вратата на кабинета и още малко погледа жената. Щом му стана ясно, че е прекалено заета, за да усети присъствието му, той се реши да развали магията на очарователната гледка.

— Добър ден.

Младата жена край писалището възкликна от изненада и скочи на крака, изпускайки перото си. Извърна се рязко и се озова лице в лице с Главния, при което първоначалната й уплаха прерасна в ужас.

Главния бе свикнал с тази реакция. Поначало не беше красив мъж, а и дълбокият белег, който прорязваше като светкавица лявата му буза чак до устата никак не подобряваше положението.

— Кой, по дяволите, сте вие? — Сега и двете ръце на младата жена бяха зад гърба й. Тя определено се опитваше да скрие скиците си под някакво списание. Ужасът в необикновено големите й тюркоазеносини очи бързо взе да отстъпва място на мрачно подозрение.

— Главния — Главния я удостои с хладна учтива усмивка, като бе съвсем наясно как изглежда белегът му при това движение на лицевите мускули. После зачака блестящите й очи да се изпълнят с обичайното отвращение.

— Главния? Лорд Главния? Виконт Главния?

— Да.

Вместо очакваното отвращение синьозеленият и поглед изразяваше огромно облекчение.

— Слава богу!

— Рядко ме посрещат така възторжено — промърмори Главния.

Младата дама рязко се отпусна обратно на стола си.

— Мили боже, милорд — намръщи се тя. — Ужасно ме изплашихте. Какво очаквате, като се промъквате така зад гърба на хората?

Главния хвърли през рамо един многозначителен поглед към отворената врата на къщата.

Това беше от един роман на Аманда Куик. Не помня заглавието./Аз май често се оказвам в такава ситуация-някои романи ми се набиват в главата,а други, които също харесвам, не мога да запомня.Шантава работа!! /:rolleyes:

Редактирано 12 февруари 201115 г. от lelemale (преглед на промените)

Това беше от един роман на Аманда Куик. Не помня заглавието./Аз май често се оказвам в такава ситуация-някои романи ми се набиват в главата,а други, които също харесвам, не мога да запомня.Шантава работа!! /:doh:

Мдааа, на прав път си, мила Въртя - суча и пак се връщам на една от най-обожаваните от мен авторки, т'ва си е направо краста

Аманда Куик — Красавицата и звярът

Редактирано 13 февруари 201115 г. от Слава (преглед на промените)