О, да! Ето го. "... Острият звън на телефона грубо се вряза в еуфоричното й съзнание и тя измърмори възмутено. После леглото й се размърда под нея и Сали се вкопчи н него, ала откри, че вместо чаршафи под пръстите й има твърда топла плът. Отвори рязко очи и вдигна глава в момента, в който Рай протегна дългата си мускулеста ръка и вдигна слушалката на телефона на нощното шкафче. — Ало — измърмори той сънено. Гласът му бе още по-дрезгав, отколкото когато бе напълно буден. Слуша няколко секунди, каза: — Благодаря — и остави слушалката, после с въздишка затвори отново очи. Страните й пламнаха и тя припряно се опита да се отскубне от него и да придърпа завивките да прикрият голото й тяло. Но ръцете му се обвиха по-здраво около нея и я задържаха на мястото й върху гърдите му. Очите му, обрамчени с гъсти черни мигли, се отвориха и Рай със задоволство се вгледа в пламтящата й разрошена утринна красота. — Стой тук — заповяда дрезгаво. Ръката му се плъзна по гладката й кожа и той прошепна в ухото й: — Сякаш имам на гърдите си коте. Ти почти не тежиш. Сали неволно потрепери от удоволствието от топлия му дъх в ухото й, ала се опита да се освободи с думите: — Рай, искам да се облека… — Не още, бебчо — изтананика Рай и отметна дългата й коса, за да притисне устни към топлата вдлъбнатина зад ухото й. — Още е рано, а ние нямаме да правим нищо по-важно, отколкото отново да свикнем един с друг. Ти си моя жена и ми харесва да те чувствам в прегръдките си. — Жена, с която си се разделил — настоя тя и се опита да отдръпне глава от настойчивите му устни, но се оказа, че просто бе отметнала назад глава, за да му даде по-добър достъп до шията си. Когато той намери пулса й и жадно го засмука, сякаш искаше да изпие жизнените й сокове, сърцето й забумтя. — Снощи не бяхме разделени. — Снощи… — Гласът й изневери и едва след минута Сали успя да продължи: — Снощи беше резултат от спомени, от старо привличане, нищо повече. Да го отдадем на доброто старо време и да забравим за това, а? Рай се бе отпуснал върху възглавниците, ала я държеше притисната към себе си. За нейна изненада думите й сякаш не го ядосаха, защото й се усмихна лениво: — Нямам нищо против да отстъпя сега. Снощи спечелих войната. Тя едва не трепна от болка при мисълта, че пак се бе предала, защото знаеше, че не може да бъде щастлива с него. Отпусна за момент глава на рамото му и си позволи да се отдаде на удоволствието от близостта му. Той я галеше по гърба и раменете, играеше си с косите й и ги отмяташе на една страна, за да падат върху гърдите му. Докосването му, както винаги, я оставяше без сили и докато още можеше да разсъждава, вдигна глава от рамото му и го погледна сериозно. — Въпреки това няма да се получи — прошепна Сали. — Ние и двамата сме се променили, а сега има и други съображения. Корал е влюбена в теб, Рай. Не можеш просто да й обърнеш гръб… Или имаше намерение да си я държиш? — Като котка си — отбеляза той лениво и ласките му станаха по-интимни. — Винаги дращиш и съскаш. Но аз имам дебела кожа и нямам нищо против да си малко темпераментна. Не се безпокой за Корал. Какво знаеш за нея, между другото? — Тя дойде в моя апартамент — сподели Сали, — за да ме предупреди, че нямаш сериозни намерения към мен, че винаги се връщаш при нея. — Опита се да се измъкне от дръзките му пръсти и откри, че търкането на кожата й в неговата спира дъха й от копнеж. Рай изруга през зъби. — Жените — изръмжа той — са най-злите създания на света. Не й вярвай, бебчо, Корал няма нищо общо с мен. Аз правя каквото си искам с когото си искам… А точно сега искам жена си. — Не е толкова лесно — настоя тя. — Моля те, Рай, пусни ме. Не мога да те накарам да разбереш, когато ме държиш така… — Тогава ще продължавам да те държа — прекъсна я той. — Основното е, че ти си моя и ще си останеш моя. Не мога да те пусна и се надявам, че не си влюбена в онзи твой фотограф, защото иначе мисля, че ще го убия! Сали пребледняла се вгледа във внезапно присвитите му очи и стиснатите зъби. Рай реагираше на чисто първично ниво при мисълта, че друг мъж я докосва, и тя изведнъж разбра колко глупаво бе било да му позволи да мисли, че има връзка с Крис. Това не само бе предизвикателство към мъжкото чувство за превъзходство на Рай, а и не бе честно към Крис да го използва като щит. Рай бе опасен, той можеше да нарани Крис и вината щеше да бъде нейна... Когато я погледна, лицето му бе напрегнато, очите му неспокойни. — Не искай от мен да те пратя в опасна командировка — промълви Рай. — Не мога. Ако нещо се случи с теб и аз съм отговорен, че си била там, няма да мога да го понеса. Ала що се отнася до работата… Може би можем да стигнем до компромис. Нека опитаме, да видим как ще я караме заедно. Всичко, което правехме преди, бе да се любим. Не стигнахме дотам, да се опознаем като хора. Ще бъдем тук още три дни. Нека докато сме тук просто да се наслаждаваме един на друг и да се загрижим за бъдещето, когато се върнем в Щатите. Можем ли да издържим три дни, без да се караме? — Не знам — отвърна тя предпазливо. Изкушението да се наслади на тези три дни я обезсили. Сали познаваше Рай, знаеше, че неговата идея за компромис бе да я върже, така че тя да прави каквото той иска, но нищо не можеше да стори, докато бяха тук. Вече бе взела мерки — бе изтеглила спестяванията си и знаеше, че когато се върнеха в Ню Йорк, трябваше да си тръгне, ала засега… Засега защо да не можеше просто да се отдаде на удоволствието, че бе със съпруга си, когото обичаше? Три дни бяха толкова малко време, в които да се натрупат достатъчно спомени като за цял живот. Не виждаше ли Рай, че бяха напълно несъвместими? — Добре — съгласи се най-накрая. — Но когато се върнем, не очаквай машинално да се пренеса при теб. Ще държа на този компромис.... — Никак дори. Мярнах една дълга плитка, която се развяваше над едно стегнато задниче, и сякаш някой ме изрита в корема. Пожелах те още преди да съм видял лицето ти. Помислих си, че е злобна шега на съдбата да намеря жена, която да пожелая точно когато съм започнал да търся жена си, ала след няколко погледа към теб бях твърдо решен да те имам. После налетях на теб в коридора и те познах. Нежната малка фея с умопомрачителната плитка беше собствената ми съпруга, променена почти до неузнаваемост, освен големите сини очи. А ти ясно ми показа, че изобщо не се интересуваш от мен. Бях прекарал осем години с усещането за теб, запечатано във всичките ми сетива, а теб не те интересуваше! — Разбира се, че ме интересуваше! — прекъсна го тя и се изправи да застане срещу него. Трепереше от напрежение, но не можеше да го остави да мисли, че не бе означавал нищо за нея. — Ала не исках да ти позволя отново да ме нараниш. Едва не ме уби, когато си тръгна първия път, и не мислех, че ще го преживея още веднъж. Опитвах се да се предпазя от теб. Дори си внуших, че напълно съм те преодоляла. Но не се получи — завърши тихо, навела поглед към пода. Той пое дълбоко въздух. — Приличаме си. И двамата сме като независими и настръхнали диви животни, опитваме се да се предпазим на всяка цена и ще ни бъде трудно да се променим. Обаче аз наистина съм се променил, Сали. Пораснал съм. Имам нужда от теб повече, отколкото от вълнения. Това е трудно да се каже, трудно е съзнателно да се оставиш открит за болка. Любовта прави човек уязвим и е нужно много доверие, за да признаеш, че обичаш някого. Защо иначе хората толкова се мъчат да скрият любовта си, когато знаят, че не е споделена? Обичам те. Можеш да ме разкъсаш на парчета или можеш да ме издигнеш толкова високо, че да се изгубя. Доверието трябва да започне някъде, Сара, и аз съм готов да направя първата крачка. Обичам те. Това, че я нарече Сара, помете всичките дълги години на самота и болка и тя вдигна пребледнялото си, обляно в сълзи лице. — И аз те обичам — каза тихо, като молитва. — Винаги съм те обичала. Избягах, защото бях наранена. Бях несигурна и не усещах, че ти ме обичаш, а Корал разкъса сърцето ми с гнусните си инсинуации. Ала днес реших, че те обичам прекалено много, за да те оставя да си отидеш, да те оставя на нея без бой. Щях да тръгна след теб, Рай Бейнс, и да те накарам да повярваш...."

„Независима съпруга“ на Линда Хауърд

"Независима съпруга" на Линда? П.С. Превариха ме

Редактирано 5 март 201115 г. от hol_back_girl (преглед на промените)

Право в десятката! Давайте вашите цитати.

Ето моя цитат от исторически роман с развиващо се действие – 1548г. Болката, която усети от впитите в рамото й пръсти, сега й се стори направо нищожна. Ръката му все още бе там и изгаряше кожата й през тежката рокля. Устните им се притискаха, но болката, безсилният гняв и отчаянието, които я обляха като мощни вълни, я изтощиха много повече и дъхът й секна. Вместо да се придържа към установените норми и въпреки опасността да я видят в прегръдките на този мъж, СИРЕНА откликна на целувката, изправи се на пръсти и обгърна кръста му с ръце, за да запази равновесие. Искаше да го утеши и устните й сякаш сами се задвижиха гальовно по неговите. При това движение ЯН потръпна, защото внезапно усети, че желанието му да я нарани отстъпва пред желанието на тялото му. Това го накара да се отдръпне от нежния допир на устните й. Ето значи какво е искала да му даде — утеха! Да върви по дяволите! Той отстъпи. Имаше намерение да направи някоя хаплива забележка по отношение на морала й, но внезапно се сепна — очите й бяха пълни със сълзи. — Не — каза той грубо, — недей. Именно това беше физическата реакция, която целеше. Сълзи. Болка. Макар да знаеше, че в желанието му няма нищо разумно. Но тя не плачеше от собствената си болка, а от неговата. — Недей — повтори той и се отдалечи дотолкова, че тя почти загуби равновесие и трябваше да я задържи. Макар че копринената материя на роклята бе хладна, докосването сякаш изгори ръката, с която подхвана лакътя й. Що за момиче е, за да реагира така и да предизвика такива чувства у него? Но тя не говореше, а го гледаше с големите насълзени, изпълнени с болка, очи — това беше неговата болка. Той се сдържа да не изругае и посочи вратата към залата. — Връщай се в залата. Сгреших, че те доведох тук. — Не беше способен да каже нищо друго, което повече да прилича на извинение. Тя не помръдна и той леко я побутна. — Върви. Тя се отдалечи неохотно, едва осъзнаваше, че коленете й треперят. Премига смаяно при вида на натруфената, прегракнала вече тълпа — това бяха хора, които нито знаеха, нито се интересуваха какво се е случило, а тя усещаше, че тази целувка е променила живота й завинаги. ................................................ Когато ДЖИНА дойде, вече бе свалила тежката си рокля и се изтягаше между ленените чаршафи. ДЖИНА огледа спокойното лице на дъщеря си и се почуди на притесненията на НИНА. — Остави ни сами, ЕЛИЗАБЕТ. Трябва да поговоря със СИРЕНА. После ще те повикам. — Тя се усмихна, ЕЛИЗАБЕТ й се поклони ниско и излезе. СИРЕНА бързо се отмести към средата на леглото и потупа празното място до себе си. ДЖИНА се подчини и седна до нея. — НИНА беше разтревожена. — Не исках да я безпокоя. — Болна ли си? — Не, мамо. СИРЕНА изобщо не знаеше какво да говори оттук насетне. Знаеше какво трябва да стане, но не можеше да го обясни. А майка й щеше да зададе въпроси, на които нямаше как да отговори. След като ДЖИНА не продума, а само стоеше и я гледаше, тя въздъхна: — Ще се омъжа за ЯН. ДЖИНА повдигна вежди и сви устни. — За да угодиш на баща си? — За да угодя на себе си. — Това не бе съвсем вярно, но беше най-близко до истината. Щеше да е много по-доволна, ако изобщо не бе чувала това име. И все пак не можеше да забрави това, което преживяха. Помежду им имаше някаква връзка и тя не биваше да се пренебрегва. Беше немислимо да се омъжи за друг, щом вече го знаеше. — Защо? Знаеше, че ще последва именно този въпрос, но нямаше какво да каже в отговор. Нервно закопа пръсти в чаршафите и посрещна настойчивия поглед на майка си. ............................................................. Усети хлад, когато роклята се плъзна по раменете й. Той повдигна косите й и притисна устни към шията й. Тя потръпна и леко простена. Ръцете му постепенно отмахнаха бельото и устните му посипаха бавни целувки по раменете надолу към хълбоците и прасците. СИРЕНА се обърна и се премести от купчината дрехи на пода. Ръката му се плъзна между бедрата й и дъхът й спря. Пръстите му леко милваха кожата й и я мамеха. ЯН се зае със собствените си дрехи. Жена му стоеше там, чувстваше я как го гледа и трепери, докато се съблича. После я грабна и я пренесе в хладните завивки. След неговото горещо докосване хладината я накара да потръпне. Като забеляза това, той се усмихна. — Обичам те, ЯН — каза тя прямо и разпери ръце, за да го прегърне. Вместо отговор той разтвори устните й с език и я погълна в такава страстна целувка, че тя се притисна към него, безпомощна в безпомощен копнеж. Гърдите я боляха от желание и цялото й тяло се стремеше към него. — Моля те! — въздъхна тя. — ЯН! Но той сякаш не й обърна внимание и пръстите му само леко се плъзнаха по набъбналите върхове на гръдта й. Тя се чудеше дали наистина не е решил да я накаже. Ако е така, не знаеше кой от двамата ще се измъчи повече. Тя плъзна ръка надолу по тялото му и ноктите й леко задраха о хълбока му. Той се задъха от доволство и плътта му откликна на жеста й, потръпна и нахлу в нея с нежна и настойчива сила. Името му се изплъзна от устните й като тих писък на наслада. Той погълна вика й с целувка и прошепна: — Обичам те, СИРЕНА.

Сърце в изгнание на Сюзън Танер http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Един от най-любимите ми шотландски романи

Сърце в изгнание на Сюзън Танер http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Един от най-любимите ми шотландски романи

Бобич, както винаги, абсолютно не погрешима в историческите

Цитат (или по-скоро откъс ) от един ужасяващо любим роман

Същата вечер Главния седеше в клуба и разсеяно гледаше в картите си. Когато вдигна поглед, с изненада установи, че насреща му седи брат му, готов да се включи в играта. Сърцето му се сви. Не му се искаше той да го попита за Главната, защото не знаеше как да му обясни, че я е изгубил. Затова изпита огромно облекчение, когато Брата с усмивка подхвърли:

— Е, губим ли или печелим тази вечер, ваша светлост?

— Направо ще ни разори! — отбеляза добродушно Приятеля. — От един час не е имал губеща карта.

— Изглеждаш ужасно, братко.

— Благодаря — сухо отвърна Главния и хвърли поредната карта.

— Радвам се, че отново ви виждам,Главен! — чу се гласът на ++++++ зад гърба му. Беше готов да попита за здравето на младата херцогиня, но се въздържа, защото си спомни реакцията, която предизвика любезността му предишния път. — Имате ли нещо против да седна при вас?

— Не, брат ми няма нищо против — отвърна Брата вместо Главния. — Той е на път да обере парите на всички присъстващи тук.

Главния хвърли гневен поглед на брат си. Не можеше да остане у дома, защото щеше да се побърка от тревога, а сега разговорите около масата го дразнеха. Тъкмо се накани да извика Брата в дома си и двамата да се напият, когато той рече: — Не очаквах да те видя тук. Мислех, че ще вземеш участие в приема, който майка ни дава в дома си тази вечер. Поканени са само най-близки роднини.

Брата придоби изражението на човек, който току-що е казал нещо, което е трябвало да бъде държано в дълбока тайна, и с извинителен тон добави:

— Извинявай, Главен. Забравих, че сега, когато Главната е отседнала при майка ни и смята да вземе участие в тържеството, ти не би могъл…

Приятеля, който слушаше с едно ухо разговора и поради това изпусна съществена част от него, се намеси с присъщата си любезност:

— Да, много красива млада дама е вашата херцогиня. Предайте й моите благопожелания и… — Млъкна ужасен, тъй като херцогът отново се надигна заплашително от мястото си. — Аз така или иначе не съм я виждал скоро… — побърза да увери той разгневения съпруг.

Но Главния вече беше станал. Той гледаше към брат си със смесица от изненада, недоверие и нещо, което бедният Приятел се затрудни да определи. После внезапно се извърна и излезе от клуба, без да погледне към огромната купчина чипове, които беше спечелил.

— Сега вече знам! — обърна се Приятеля към Брата. — Забъркахте голяма каша. Брат ви не обича жена му да посещава разни приеми сама.

— Не, не мисля, че обича — кимна Брата с доволна усмивка.

Взе разстоянието до дома на майка си възможно най-бързо. Главната беше отседнала при нея! При майка му! Единственият човек, който би могъл да прояви достатъчно здрав разум, за да я накара веднага да се върне при съпруга си. Собствената му майка се беше включила в играта срещу него!

Спомни си, че Брата беше споменал за някакво тържество. Нямаше желание да се среща с роднините си. Искаше да види жена си. Дори не беше облечен подходящо за случая. Изкушаваше се първо да се срещне с майка си и да й поиска обяснение, но не го направи. Нямаше търпение да види Главната.

— Добър вечер, ваша светлост — поздрави го икономът.

— Върви по дяволите! — изруга Главния и влезе в препълнения с хора салон. Огледа присъстващите, но не откри Главната сред тях. Майка му го забеляза и се насочи усмихната към него, но той я измери с такъв убийствен поглед, че тя се закова на място.

Главния излезе в коридора и тръгна към стълбището, водещо към втория етаж.

— Къде е жена ми? — попита той една прислужница, изпречила се на пътя му.

Спря се разколебан пред посочената му врата. Сърцето му биеше лудо, изпълнено с облекчение и страх. Нямаше представа как ще реагира Главната, когато го види, нито знаеше какво ще й каже. Но в този миг това нямаше значение. Искаше само да я види.

Натисна дръжката на бравата и тихо влезе в стаята. Главната лежеше отпусната в огромна вана с гръб към вратата. Прислужницата я сапунисваше.

Прииска му се да се спусне към жена си и да я вземе в прегръдките си, да я отнесе в леглото и да потъне в забрава. В същото време се чувстваше недостоен за нея. Вече два пъти я беше наранил жестоко. Господи! Тя носеше тяхното дете, а той дори не я беше попитал как се чувства! Как беше възможно едно такова крехко създание да понася подобна жестокост, без да намрази източника на страданията си? Главния пое дълбоко дъх.

Изведнъж Прислужницата вдигна очи и видя херцога, застанал на прага. Той бавно нави ръкавите си и пристъпи към ваната. Прислужницата го изгледа неодобрително и отвори уста да каже нещо, но той й направи знак да замълчи и посегна към гъбата и сапуна. Тя му ги подаде и мълчаливо се оттегли.

Главния нежно прокара гъбата по гърба на Главната.

— Много добре — каза Главната, наведе се напред и погали краката си.

После се изправи и излезе от ваната. Посегна зад себе си за кърпата, но Прислужницата вече попиваше водата от тялото й.

— Благодаря ти, Прислужницата, ще се справя и сама — каза тя. — Ще вечерям тук, а после ще се облека и ще сляза долу, за да…

Обърна се и се олюля. Главния нищо не каза, а продължи нежно да бърше ситните капчици вода по тялото й. Изненадата беше толкова голяма, че Главната не беше в състояние нито да помръдне, нито да продума. Мъжът й беше там, вече не й се сърдеше, докосваше я, но не казваше нищо. В докосването му имаше нещо странно… Той се държеше не като неин съпруг, а като прислужник. Прислужник! Това беше неговият начин да й покаже, че съжалява.

Главния я накара да седна на близкия стол, коленичи и плъзна кърпата по краката й.

— Главния — промълви тя. — Недей…

Той не обърна внимание на думите й и продължи заниманието си, после дрезгаво рече:

— Ако някога само допусна, че имаш намерение отново да ме изоставиш, ще те заключа в стаите ти и ще барикадирам вратите.

— Ще останеш ли заключен с мен? — с треперещ глас попита тя.

Главния повдигна крака й и допря стъпалото й до едната си страна, после го целуна.

— Да — промълви.

Изправи се, отвори гардероба и извади син копринен халат. Донесе й го и й помогна да се облече. Загърна я и завърза колана. Взе я в ръце и я отнесе до масата, където я очакваше вечерята й. Седна и я намести в скута си, после вдигна капака на сребърния съд.

— Недей! — извика тя, отгатнала намерението му да я храни. — Моля те, не прави това! Само ми говори. Моля те. Кажи ми нещо!

— Не мога — прошепна Главния и вдъхна дълбоко аромата на току-що измитата й коса. — Не мога да намеря подходящите думи.

Очите й се напълниха със сълзи. Главната се отдръпна леко и го погледна в очите.

— Аз пък мога. Ти ме научи на тях. Обичам те. Обичам те.

Ееее, това е "Уитни, моя любов" на Макнот! Обожавам сцените, в които Стивън се гъбаркаше с търпението на Клейтън.

Ееее, това е "Уитни, моя любов" на Макнот! Обожавам сцените, в които Стивън се гъбаркаше с търпението на Клейтън.

Мдааа, Тихчо, точно Уитни е . Давай напред

Мдааа, Тихчо, точно Уитни е . Давай напред

Просто нямаше как да сбъркам в случая.

Следващия цитат е от съвременно книжле:

— Знам, че носите моето дете, а също така и за влиянието на алкохола върху развиващия се ембрион — отвърна сериозно той.

— Вреден е прекаленият алкохол — поправи го тя. — Една чаша вино не заплашва никого.

— В книгата за бременни, която ми препоръча моят лекар, се казва, че майката не трябва да консумира никакъв алкохол, просто за да е по-спокоен човек.

— Вие сте чел книга за бременни? — Вниманието на Главната се насочи към неочакваната информация.

— Разбира се! — Той изглеждаше изненадан от въпроса. — Аз винаги правя предварително проучване за своите проекти.

— Аз не съм ваш проект!

— Да, вие не бяхте предвидена да участвате — недоволно каза той. — Ако бяхте погледнала името си върху картона…

— А ако вие си бяхте избрал по-зряла жена, тя нямаше да избяга през задната врата — засече го тя.

— Да, беше твърде млада — съгласи се неохотно Главния. — Но в книгата се казва, че колкото е по-млада жената, толкова по-добре.

— Книгата ли?

— Тази за бременните. В нея пише, че статистически погледнато, най-здрави деца раждат жените, които не са навършили двадесет. Поколението от по-възрастните жени е по-предразположено към изявяване на различни вродени дефекти. Не знаехте ли, че на тридесет и пет вероятността бебето да се роди със синдрома на Даун е значително по-висока от тази на двадесет?

— Е, в такъв случай е истинско щастие, че не трябва да носите отговорност за моето дете, защото аз вече съм достигнала тази немощна възраст.

— Извинявайте, не знаех, че сте на тридесет и пет.

— Не е чак толкова зле, бъдете сигурен. При това се обзалагам, че вие отдавна сте преминали тази цифра.

— Да, но според книгата, възрастта на бащата, статистически погледнато, не оказва сериозно влияние върху физическото състояние на бебето.

— Това не ме изненадва — усмихна му се лъчезарно Главната. — Винаги съм знаела, че жената е от по-голямо значение.

"Това е моето бебе", почти съм сигурна

"Това е моето бебе", почти съм сигурна

Право в целта!

Историческа:

"— Главна, може би току-що направи революция в древното изкуство на билярда. Никога не съм виждал щека, с която да се осъществява такъв контрол.

— Самата аз бях удивена от резултата. — Тя прехапа устната си. — И тъй като имам по-съвършена щека, няма да е честно да си затруднен от сложните плъзгащи удари, когато аз не съм. Ще играем равностойно — усмихна му се закачливо. — Не искам да имам никакво предимство.

— Можеш да се възползваш, ако пожелаеш — весело рече той и похотливо я погледна.

Главния очакваше в отговор смразяващ поглед заради забележката му, която събуждаше неприлични представи, но вместо това тя каза:

— Може би по-късно. — Коментарът й беше лишен от остри критични забележки. — Но за момента нека да играем. Аз също ще играя със старата си щека.

— Това ще ни направи напълно равностойни. — Щом тя започна новата игра, Главния обикаляше около масата и се опитваше да определи какво я прави да изглежда по-различна тази вечер.

Колкото и да му се искаше да повярва, че бе решила да не му се съпротивлява, а да се забавлява, той не можеше да допусне това. Малката изкусителка искаше да го постави на място, като го съкруши в билярда. И с подобрената си щека и безспорни умения щеше да успее, ако вроденото й чувство за справедливост не я накара да поправят неравенството след затрудненията му.

Откри, че му е трудно да свали поглед от Главната заради изтънчените чувствени маниери във всяко нейно движение. Когато вкара в дупката втората си топка, той осъзна, че тя се държи като преуспяла куртизанка — жена, която беше абсолютно сигурна в женствеността си и в силното си влияние над мъжете. Той не вярваше, че е упражнявала уменията на куртизанките заедно с играта на билярд, но определено беше успяла да отхвърли невинната си чувственост, както никога преди това.

Беше толкова погълнат от мислите си, че тя трябваше да повиши глас и да повтори, преди да я чуе.

— Главен, твой ред е.

Той се наведе над масата и съсредоточено се прицели. Играеше билярд много добре, но му липсваше спортната злоба и стръв за победа. Беше станал нехаен през годините, докато новите умения на Главната не го амбицираха. Успешно опразни масата от своите топки и беше неин ред да съблече нещо.

Без да възрази, тя изхлузи една от пантофките си от ярешка кожа, разкривайки грацията на глезените си. Когато постави стъпалото си върху пода, тя измърмори:

— Мм, чувствам се чудесно на този килим. — Пръстите й се извиха чувствено в меката материя.

Главния се изкушаваше да се простре в нозете й, а тя да го последва и да направи същото. Вместо това той отново се прицели в топките, като се закле наум да даде най-доброто от себе си, така че да може да види повече от тялото й.

Разговорът се накъса, напрежението нарасна, започнаха да се отнасят като двама заклети билярдни маниаци. И след ката уменията им бяха напълно равностойни, неравните места върху повърхността и лошите рикошети от меките ръбове на билярдната маса разрешаваха изхода на повечето от игрите.

Шалчето на Главния беше свалено и се присъедини към ботушите му, а след малко Главната събу и другата пантофка. Когато тя загуби следващата игра, седна и вдигна полата си до коляното.

Той като хипнотизиран я наблюдаваше, докато тя протегна стройния си крак във въздуха и свали левия си чорап. Главната нави бледата коприна над прасеца и глезена си и сериозно поясни:

— Жартиерът е отделно от чорапа, така че реших първо да събуя чорапа.

— Разбираемо — съгласи се той със сухи устни. И макар тя бързо да покри отново глезена си, той пропусна следващия удар."

Кейт Логан-" Сватбен хазарт"

Кейт Логан-" Сватбен хазарт"

Не

Това ми е страшно познато, но не мога да се сетя от коя книга е.:/

Да не е нещо на Бренда Джойс случайно, Пете?

Редактирано 7 март 201115 г. от stasungera (преглед на промените)

Това е страхотното "Неприлично предложение" на Мери Джо Пътни. http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

ти си Боби

Тъкмо щеше да задреме — толкова й беше приятно във ваната — когато чу:

— Надявах се, че досега ще си заспала и няма да се наложи да провеждаме този разговор.

Тя стреснато отвори очи и се сви колкото можеше, за да се прикрие. Просто не вярваше, че Главния стои на прага. Това и рече:

— Не вярвам, че това е истина!

Не беше затворила вратата на банята. Не бе необходимо, тъй като вратата на спалнята бе затворена. Никой не биваше да влиза, без да чука, най-вече той.

— Забравих ли да спомена, че споделяме тази стая? Нали се досещаш, също като съпрузи. — Тонът му бе крайно ироничен, все едно тя беше забравила преструвката им.

— Не всички брачни двойки споделят една и съща спалня — сприхаво отвърна. — Това не може да не ти е известно. А ние попадаме в категорията „Съпрузи, които никога няма да си легнат заедно“!

Той въздъхна:

— Действително се надявах, че този разговор може да почака до сутринта, но щом настояваш…

— Върви си, Главния. Сега не е моментът за подобни дискусии.

— Очевидно сега е моментът, понеже няма да си тръгна.

Тя подаде глава над ръба на ваната, достатъчно, за да го вижда:

— Как така няма да излезеш? Ние се преструваме. Това не ти дава право на волности, които иначе биха били твое законно право. Няма да стане!

— Тихо, Главна. Ще стане. Ако за момент забравиш моминския свян и помислиш разумно, как по-добре да разпръснем всякакви съмнения относно нашия съюз от това да спим в една стая и цялото домакинство да го знае?

— Няма да стане!

— Тихо, Главна — отново й нареди той. — Отделните спални са подходящи за у вас, не че щях да допусна подобно нещо, ако наистина бяхме женени…

— Да го допуснеш?! — прекъсна го тя.

— Но тук всички са наясно, че сме само гости за кратко — продължи той, без да й обръща внимание — и че не смятаме да оставаме. Всички с изключение на баща ми, който дори не е в съзнание.

Главната и това не смяташе да обсъжда. Виждаше как очите му се мъчат да различат формите й под сапунената пяна.

— За последен път ти казвам: излез от банята ми! Щом непременно трябва да обсъдим къде ще спим, бъди така любезен и ме остави да си довърша ваната.

— Любезен ли? — разсмя се Главния. — Не вярвам, че все още съм способен на любезности, Главна. Но щом това ще ускори нещата… — Той се обърна, но след миг пак се завъртя и очите му я пронизаха.

— Имаш разкошни гърди, Главна.

Затвори вратата, преди тя да се е разпищяла, и застана отвън. Главната почака малко, за да се увери, че той няма да влезе отново, и излезе от ваната. Не губи време да се подсушава. Държеше незабавно да покрие тялото си. Розовият пеньоар би трябвало да свърши работа, тъй като дрехите й бяха в спалнята.

Здраво завърза колана и потрепери от ярост. Облегна се на вратата и на няколко пъти вдиша дълбоко. Този мъж бе невъзможен. Как смееше да споменава гърдите й? Не знаеше как да се оправя с него. Той говореше и правеше каквото си поиска. Боеше се, че е живял твърде дълго сам, далеч от доброто общество. Беше забравил как да се държи в присъствието на една дама. Или просто не го интересуваше. По-вероятно второто.

Не се беше успокоила, но поне сърцето й вече не блъскаше така в гърдите. Затова още веднъж си пое дълбоко въздух и отвори вратата. Надяваше се, наистина се надяваше, че той е запазил някакво подобие на приличие и няма да я очаква в нейната спалня, за да довършат разговора, който на първо място изобщо не би следвало да водят. Глупава надежда.

Главния се беше настанил в отоманката, модна мека мебел с копринена дамаска в синьо и зелено. Тя беше създадена така, че човек да опре гръб на облегалката и удобно да протегне крака — любимата поза на Главната за четене. Отоманката беше създадена, за да може една жена да се отпусне тъкмо така. Съмняваше се, че Главния ще се побере, дори ако не се беше проснал както сега.

Беше скръстил ръце зад главата си. Държеше се прекалено като „у дома си“, без никакво намерение да си тръгва. Главната бе решена да заличи доволното му изражение.

Пое към отоманката, скръстила ръце пред гърдите си, и делово заяви:

— Случайно казах ли ти, че така няма да стане? Не може да прекараш нощта тук. Не ме прекъсвай — изсъска, когато той отвори уста да възрази. — Преструваме се на женени. Значи спокойно можем да се престорим, че си прекарал нощта при мен.

Той сякаш обмисли думите й, но после поклати глава.

— Няма да стане, драга. В коридора сноват твърде много слуги. Все някой ще ме види как излизам от стаята ти и на сутринта се промъквам.

— Глупости. Ти точно към такова впечатление се стремиш: че имаш достъп до мен по всяко време.

— Да, но не и ако си тръгна вечерта, и се върна на сутринта. Освен това, щом знаят, че ще нощувам тук, няма да ми дадат друга спалня, нали така? Следователно къде предлагаш да спя?

— Нима е нужно да питаш? — попита тя със злобна усмивчица.

Той се изсмя грубо.

— Прощавай, но конюшните и кучешките колибки не са ми по мярка.

— Не се държиш разумно, Главния.

Той бързо скочи и се озова пред нея. Главната не беше сигурна как точно стана, но в един момент той стоеше прекалено близко и се извисяваше над нея. Не я остави да помръдне. Улови я за раменете и я закова на място.

— Нека го обясня другояче — прошепна. — Продължиш ли да спориш с мен и да упорстваш, което аз лично намирам за доста стимулиращо, както вече ти казах, ще делим едно легло. Готов съм да се обзаложа, че след известно време, прекарано в моята компания, ще забравиш за всякакви спорове, защото ще си погълната от нещо много по-приятно. Затова се възползвай от тази възможност, докато все още имам някакъв контрол над похотта, която събуждаш у мен, и скрий изкусителното си тяло под завивките.

Главния я пусна и тя послушно изпълни заръката му. Не се поколеба, а се втурна към леглото. Там спря и го погледна яростно.

Уф, знаех си, че съм я чела тази книжка, Пете. Ама кой да се досети, че ще бъде точно на Пътнито я.

Бобинце, това нещо доста ми напомня на Джоанка и "Скандал и още нещо".

Редактирано 8 март 201115 г. от stasungera (преглед на промените)

Бобинце, това нещо доста ми напомня на Джоанка и "Скандал и още нещо".

Точно в целта, Стаси http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Когато четях книжката, тази сцена ми се запечата в пооръфания мозък като пресъздадена от корицата на романа. Дерзай, мила

Редактирано 8 март 201115 г. от bobych (преглед на промените)

Мога да кажа само, че това е страхотна книжка със страхотни главни герои. Много съм се смяла и изобщо доста се изкефих след като я прочетох.

Ето и един цитат от мен. Съвременен е.

«Госпожице Главната, влюбена ли сте в Главния?»

Той я наблюдаваше как се колебае. После тя вдигна очи към камерата и с усмивка изрече: «В един или друг момент по-голямата част от жените в тази страна вероятно са били влюбени в Главния. Сега, когато го познавам, мисля, че всички те са показали отличен вкус. Той… той е мъж, когото всяка жена може да обича.»

Главния превъртя филма и изгледа отново отговорите на последните два въпроса, като внимателно наблюдаваше лицето й — търсеше някакъв знак за неискреност, какъвто беше сигурен, че ще открие. Обаче се проявяваха само онези качества, които обичаше в нея в Колорадо.

Като си каза, че сигурно е пропуснал нещо, той пусна другата видеокасета. Този път той седна зад бюрото си и се приготви за сцената, която никога нямаше да забрави — сцена, която го показваше на колене, унижен пред света, и то само защото беше загубил ума си по една подла малка лъжкиня…

Която беше признала пред целия свят, че го обича.

Мога да кажа само, че това е страхотна книжка със страхотни главни герои. Много съм се смяла и изобщо доста се изкефих след като я прочетох.

Ето и един цитат от мен. Съвременен е.

«Госпожице Главната, влюбена ли сте в Главния?»

Той я наблюдаваше как се колебае. После тя вдигна очи към камерата и с усмивка изрече: «В един или друг момент по-голямата част от жените в тази страна вероятно са били влюбени в Главния. Сега, когато го познавам, мисля, че всички те са показали отличен вкус. Той… той е мъж, когото всяка жена може да обича.»

Главния превъртя филма и изгледа отново отговорите на последните два въпроса, като внимателно наблюдаваше лицето й — търсеше някакъв знак за неискреност, какъвто беше сигурен, че ще открие. Обаче се проявяваха само онези качества, които обичаше в нея в Колорадо.

Като си каза, че сигурно е пропуснал нещо, той пусна другата видеокасета. Този път той седна зад бюрото си и се приготви за сцената, която никога нямаше да забрави — сцена, която го показваше на колене, унижен пред света, и то само защото беше загубил ума си по една подла малка лъжкиня…

Която беше признала пред целия свят, че го обича.

"Съвършенство" на Джудит Макнот

Това е един от най-любимите ми съвременни романи.

Право в десятката, Джули! Твой ред е и мога да кажа само, че това е един неверотен роман!