Хайде бе, какво ви става? Искате ли жокерче?

Мила, не питай ами пусни някой по–фрапантен цитат заедно с жокерче!

Tова е цитат от края на книгата. Авторката е американка. В последния пакет с редакции има най-много редактирани романи. Заговори с треперещ глас: — Чувствам се… съкрушена. Последните няколко месеца ме изправиха… Изведнъж се опомни. Трябваше да е ядосана на този мъж не само за стореното в миналото, но и за това, че я бе измъкнал от центъра на събитията тази сутрин. Ала възмущението и горчивината бяха изчезнали. Той притежаваше дарбата да я обърква, но и знаеше точно как да я успокои, да я разсмее, да наложи волята си, когато е необходимо. Само ако… — Обичам те, Лора. Тя бе така уверена, че думите са плод на въображението й, че наведе по-ниско глава и се затвори още повече в себе си, тъй като агонията от изгубената любов се завърна отново. Когато думите прозвучаха за втори път, дойдоха по-отблизо — нежни, съкровени и прочувствени. — Обичам те. Неспособна да повярва на чутото, тя повдигна глава и откри, че Макс е клекнал пред нея. Очите им бяха на едно ниво, а ръцете му лежаха върху възглавниците от двете й страни. — Моля те, чуй ме, Лора — помоли той шепнешком. — Обичам те. Думите не достигнаха до сърцето й. Това е само сън, трескаво си помисли тя, а очите й се разшириха недоверчиво и погледът й се зарея в тавана в търсене на късче от реалността, в което да намери опора. След всичко, което бе сторил, бе невъзможно да я обича! Разгадал мислите й, Макс се изправи и отиде до прозореца. — Беше права за толкова много неща. Държах се като кучи син и имаш право да ме презираш. Но бих искал да ми дадеш възможност да обясня, преди да обявиш окончателната присъда. Ръцете му бяха в джобовете на панталона и той все още стоеше с гръб към Лора. Тя не смееше да помръдне, втренчила се в широкия гръб на мъжа, който се обърна, за да я погледне. — Нямах намерение да се влюбвам — поде той бавно, но убедително, явно многократно бе обмислял думите си. — Имам добра кариера, обществено признание, социално положение на знаменитост. Не знам точно кога се случи, но до края на онзи уикенд в Рокпорт вече бе факт. Тогава разбрах, че те обичам, но нямах представа как да се справя с това. Процесът «Столуей» наближаваше и означаваше толкова много за теб. Не можех да понеса мисълта, че няма да участваш в него. Опитах се да избягвам срещите си с теб, но това ми се стори трудно. После, когато ти се появи тук… Той замлъкна и двамата си спомниха деня, когато тя бе шофирала до къщата му. — Онези неща, които изрекох, Лора, не бяха верни. Никога не съм те смятал само за поредната жена в живота ми. Трябва да ми повярваш. Той се извърна и застана пред нея, а прямият му поглед стигна до сърцето й. После, сякаш се чувстваше неудобно да стои над нея и да говори, навел глава надолу, седна на дивана, но не близо до нея. В очите му, непривично отправящи молба, се четеше искреност. Лицето на Лора бе застинало в болезнена маска, искаше да му повярва… и все пак се страхуваше. — Първо ме привлече духът ти и твоето остроумие и интелигентност. В теб са събрани толкова много лица — съвършената професионалистка, изтънчената дама, добрата фея и свободомислещата жена. Ти бе най-пленителното същество, което бях срещал. А бе и красива. Знаех, че ме възбуждаш физически, но това не бе основното. Докато… Той се поколеба, несигурен доколко би могъл да провокира хладнокръвното й поведение. — … докато ти не ми позволи да се любим. Изгаряна от спомена за разгорилата се помежду им страст, тя отвърна очите си от неговите, но силната му ръка нежно я хвана за брадичката и я накара да обърне глава. — Не, Лора, не извръщай поглед от мен. Искам да ме гледаш, докато ти говоря. Очите му задържаха нейните с хипнотизираща настойчивост и тя бе неспособна да погледне другаде. Трогателната нежност в тях я плени. Когато продължи, гласът му прозвуча дрезгаво. — Когато се любихме, преживяването силно надвишаваше физическото привличане! Предполагам, тогава разбрах, че те обичам. Не съм бил отшелник през последните двадесет години. Взел съм своя дял от жените и съм сигурен, че го знаеш. Но никога не съм изпитвал нещо, подобно на споделените ни усещания. Това бе физическо сливане, прераснало и в духовно. Той въздъхна и прокара пръсти през гъстата си кестенява коса. — И ако отново ме обвиниш, че говоря, сякаш съм изправен пред съдебните заседатели, ще те напляскам. Тя се изчерви, спомнила си болката му от това жестоко обвинение. — Така е по-добре — изрече тихо той и внезапно се почувства по-спокоен. — Очаквах тази руменина. Малко цвят по страните ти отива. И Макс вдигна ръка, за да я погали леко. Лора не бе помръднала, нито продумала. Обаче осъзнаваше, че ужасът от последните седмици е започнал да отшумява. От много дни тя за пръв път усети, че болката, обхванала тялото и съзнанието й, намалява.

Чувствено бургундско ?

Точно! Хайде давай следващия цитат.

Главната зарови лице в ръцете си, но преследващите я спомени за онова лято преди девет години нямаше да изчезнат. Всеки момент гостите на пикника щяха да забележат,че я няма, и някой щеше да тръгне да я търси. Главния незабавно щеше да се досети, че именно той е причината да се скрие. Всъщност не се криеше, но той щеше да си помисли така. Само след минута ще се върне при другите, обеща си тя. Само още една минута сред спокойствието и тишината на къщата. Въпреки че нямаше нито спокойствие, нито тишина в мислите й. Из тях се блъскаха спомените за онзи ден преди девет лета, когато не бе успяла да намери спокойствие на самотния бряг. Главната докосваше с пръстите на краката си обичайната ивица водорасли, характерен белег на прилива. Не бе виждала Главния от три дни - откакто моторът на яхтата му бе поправен. На повърхността на водата се полюшваше избеляла и загладена от солената вода и слънцето треска. Лъскава златиста трева бе израсла на големи туфи, открояващи се на фона на светлолилавите цветове на дивия грах. Но Главната не забелязваше нито тях, нито бледорозовите цветчета на поветицата, нито разноцветните раковини, заплетени сред водораслите. Главния си бе тръгнал, без да се обади. Само защото Пит бе казал, че ще останат в района, тя глупаво бе решила, че това означава да се установят в малкото пристанище. „Ще се видим пак", бе казала тя уверено, без да си дава сметка, че всъщност тогава се е сбогувала с него. С отчаяна въздишка тя извърна поглед от брега към скалистия нос и грамадата канари, някои загладени, други назъбени, но всички еднакво внушителни. Чайките крещяха над главата й, стрелкаха се надолу и се издигаха без усилие с акробатическа грация. Жилавите сини цветя, израснали между скалите, привеждаха гъвкавите си стебла под напора на вятъра.

Редактирано 29 март 201115 г. от viki_kati (преглед на промените)

Главната зарови лице в ръцете си, но преследващите я спомени за онова лято преди девет години нямаше да

изчезнат. Всеки момент гостите на пикника щяха да забележат,че я няма, и някой щеше да тръгне да я търси.

Главния незабавно щеше да се досети, че именно той е причината да се скрие.

Всъщност не се криеше, но той щеше да си помисли така. Само след минута ще се върне при другите, обеща

си тя. Само още една минута сред спокойствието и тишината на къщата.

Въпреки че нямаше нито спокойствие, нито тишина в мислите й. Из тях се блъскаха спомените

за онзи ден преди девет лета, когато не бе успяла да намери спокойствие на самотния бряг.

Главната докосваше с пръстите на краката си обичайната ивица водорасли, характерен белег на прилива. Не

бе виждала Главния от три дни - откакто моторът на яхтата му бе поправен. На повърхността на водата се полюшваше

избеляла и загладена от солената вода и слънцето треска. Лъскава златиста трева бе израсла на

големи туфи, открояващи се на фона на светлолилавите цветове на дивия грах.

Но Главната не забелязваше нито тях, нито бледорозовите цветчета на поветицата, нито разноцветните раковини,

заплетени сред водораслите. Главния си бе тръгнал, без да се обади. Само защото Пит бе казал, че ще

останат в района, тя глупаво бе решила, че това означава да се установят в малкото пристанище.

„Ще се видим пак", бе казала тя уверено, без да си

дава сметка, че всъщност тогава се е сбогувала с него. С отчаяна въздишка тя извърна поглед от брега към

скалистия нос и грамадата канари, някои загладени, други назъбени, но всички еднакво внушителни. Чайките

крещяха над главата й, стрелкаха се надолу и се издигаха без усилие с акробатическа грация. Жилавите

сини цветя, израснали между скалите, привеждаха гъвкавите си стебла под напора на вятъра.

Летен махагон - Джанет Дейли

Така е. Ти си.

Настойникът й се осмели да запита:

— И тъй, избрала си ===== за свой бъдещ съпруг, така ли? — И след като я изчака да кимне утвърдително, продължи:

— Много добре. Ще го поканим на вечеря, за да поискаме и неговото мнение.

— Бих искал да поговоря с него — заяви ====== — защото считам, че е редно да бъде осведомен.

— Осведомен за какво? — ===== бе ухилен до уши — знаеше, че брат му е замислил нещо, но едва ли можеше да предположи какво е то. Само в едно бе сигурен — ==== вече бе решил твърдо да се ожени за ===== и нямаше да позволи тя да му се изплъзне.

— Е, синко — какво толкова трябва да узнае =====? — полюбопитства и майката.

— Че ===== и аз вече сме спали заедно.

Херцогинята изпусна кърпата си на пода и леко изписка. ==== стоеше онемяла с полуотворена от почуда уста. ==== се захили.

Херцогът, който точно в този момент бе отпил глътка вода, се задави, при думите на сина си.

===== притвори очи и с усилие потисна желанието си да се разкрещи.

— Ти си спал с нея? — изрева бащата с пресипнал от задавянето глас.

— Да, сър — отвърна ====. Гласът му бе повече от любезен и дори жизнерадостен. По всичко личеше, че начинът, по който баща му изрева никак не го бе трогнал. — Всъщност, няколко пъти.

— Как можеш… — гласът на ==== пресекна. Тя бе сразена, не можеше да събере достатъчно сили да изрази поне една мисъл.

— Как мога да лъжа така безогледно? — изпревари я =====. — Нима не знаеш по-добре и от мен: аз никога не лъжа. Ние с теб спахме заедно, нали?

— Всички погледи се насочиха към нея в очакване тя да отрече лъжата.

— Да — прошепна тя, — но ние…

— Боже мили! — извика наставникът й.

— =====, моля те успокой се — да не направиш някоя беля — помисли за здравето си, — намеси се херцогинята, като видя как по лицето на мъжа й избиха петна от вълнение. Самата тя несъзнателно продължаваше да размахва ожесточено кърпата пред лицето си, полагайки големи усилия да запази хладнокръвие.

===== се изтегна в стола си, наблюдавайки нажежената обстановка с известна досада. ==== просто не бе на себе си от разигралото се шоу. ===== се опитваше да го накара да погледне по-сериозно на нещата, като продължаваше да го ръга в ребрата.

— =====, няма ли да кажеш нещо, за да оправиш цялото това недоразумение? — извика =====, така че гласът й да бъде чут от кикота на ====.

— Да.

Тя клюмна с облекчение и благодарност. Но, надеждата й, уви, се оказа напразна.

— Ако ==== действително все още те желае за жена, след като му обясня как сме прекарали тази последна седмица, ще призная, че е по-силен мъж от мен.

— Ти нямаш право да му казваш нищо. — ====== направи опит да потисне гнева и раздразнението в гласа си. Тя в никой случай не искаше да изгуби достойнството си, но ==== всячески продължаваше да я унижава. Бе изгубила всякакво присъствие на духа, а в гърлото й се сви една топка поради гнева и напрежението, които избиваха в желание да се разкрещи.

— О, но аз съм задължен да обясня ситуацията на ==== — рече ====, — това е единствено възможната благородна постъпка в момента. Не е ли така, ====?

— Абсолютно прав си. Това е единственият избор в случая.

След това ==== се обърна към съпругата си:

— Скъпа, мисля, че ангажиментът с вашия разговор на четири очи за брачното ложе отпада при тези обстоятелства.

При тези думи ==== се втренчи в ====. По ухилената му физиономия не бе трудно да се разбере, че той просто й се надсмиваше.

— Мили Боже, какво ли си мисли ==== в този момент? Гледа ме от небесата и навярно дълбоко съжалява задето повери дъщеря си в моите ръце.

— ====, баща ми никога не би съжалил за това. — Тя бе вбесена от това, че ==== успя да постави в такова положение и собствения си баща. — Никакъв грях не сме сторили. Аз действително отидох в стаята на ==== и наистина спах при него, но само защото го поиска от мен, а аз бях изплашена до смърт.

Херцогът се хвана за челото и буквално изстена. ==== разбра, че ни най-малко не е оправила нещата, а напротив — още повече бе ги забъркала. Затова се опита да започне отново:

— Аз бях облечена — започна тя, — но той…

Щеше да продължи с обяснението за болестта на ====, за това как се е отзовала на молбата му за помощ, но в този момент той я прекъсна внезапно:

— Аз пък бях съблечен.

— Стига! — изкрещя бащата и удари тежко с юмрук по масата. Кристалните чаши издрънчаха.

==== подскочи от изненада и насочи поглед към ====. През целия си живот не бе изпитвала такъв силен гняв. ==== съзнателно бе преиначил нещата в своя полза и сега нейният настойник я мислеше за развратница и лека жена. На секундата реши, че най-доброто, което може да се направи е да се оттегли. Тя захвърли кърпата си на масата и понечи да си тръгне. ==== я хвана преди още да бе отместила стола си назад. Той я прегърна с една ръка през рамото и я притегли към себе си.

Един от първите любовни романи които прочетох и един от най-смешните моменти в цялата книга.

„Принцеса Александра“, толкова любим роман,чела съм го десетина пъти, няма начин да го сбъркам много се радвам на появата на нови имена!!!

Редактирано 30 март 201115 г. от rumi_1461 (преглед на промените)

„Принцеса Александра“, толкова любим роман,чела съм го десетина пъти, няма начин да го сбъркам

много се радвам на появата на нови имена!!!

Той е! Ти си Руми!

Това беше вик на сърцето. Беше не просто желание за физическа близост, а за себеотдаване, посвещение, принасяне в жертва… ГЛАВНИЯ мълчеше. Тя не се изненада, защото не очакваше отговор. Той свали дрехите й и бавно я положи на леглото. Докосваше я леко като скъпоценност, като божество, пред което се прекланя. — Ти си съвършена… Ръцете му я боготворяха, устните му я обожаваха… Непознатата, неизживяната нежност полека и неусетно се сля с волята на природата… ГЛАВНАТА се изви в ръцете му, хвана раменете му и пръстите й се впиха в гърба му. Устните търсеха устни, тяло се сливаше с тяло, сляпата страст побеждаваше духа… До върховния стон на блаженството. Това бе тяхната неизказана любов… — Обичам те, ГЛАВЕН! — В тишината и спокойствието, което витаеше около тях, гласът й прозвуча като заклинание и очакване. ГЛАВНИЯ мълчеше. ГЛАВНАТА лежеше притихнала в ръцете му, сама в своето отчаяние. Борбата свърши. Мечтите изпепеляваха. ГЛАВНИЯ никога няма да я обикне. О, да, той я желае, желае я лудо и го доказваше непрестанно. Но заради миналото, заради ужаса изживян в детството, никога няма да обича никоя жена. ГЛАВНАТА знаеше, че е крайно време да приеме суровата истина и да намери сили да си тръгне! Ще живее без ГЛАВНИЯ, но със спомена за него… Тя полека се изплъзна от прегръдката и събра разпилените по пода дрехи. Отпуснат, със затворени очи, ГЛАВНИЯ се наслаждаваше на приятната умора след любенето. Усети как тя се измъква и притаено, трепетно зачака да се хвърли отново в ръцете му. Без нея леглото бе непоносимо празно и самотно… Знаеше думите, които очакваше тя от него. В гърдите му трептеше ново непознато чувство. То го пареше, изгаряше и нараняваше до болка. И тази болка бе толкова силна, толкова особена, че не би могъл да я обясни с думи, защото думите винаги са безсилни пред любовта и страданието. Той все така продължаваше да мълчи. Всичко остана скрито дълбоко в душата му. Но вече бе сигурен — обичаше тази жена. Някога, някой ден, може би ще се престраши и ще й каже… Въздъхна. По едно време почувства, раздвижване в стаята и помисли, че тя се връща. Протегна ръка да я притисне отново към себе си. В този миг чу изщракване и скочи. ГЛАВНАТА стоеше напълно облечена, с куфар в ръка. ГЛАВНИЯ яростно нахлузи джинсите си, заобиколи ложето на тяхната любов и зададе вечния си въпрос: — Какво правиш, по дяволите?! — Не виждаш ли. Тръгвам си. — Защо! ГЛАВНАТА затвори очи и въздъхна. — Мислех, че мога безкрайно да чакам. Казвах си, ще чакам, докато ме обикнеш… Но повече не мога. Нямам сили. Боли ме. Много ме боли. — Но аз, аз съм се привързал към теб — успя да изрече ГЛАВНИЯ. — О, ГЛАВЕН! ГЛАВНАТА знаеше, че тези думи за първи път се изплъзват от устата му. Те значат наистина много, но не стигат за съвместен живот. — Това не е достатъчно, ГЛАВЕН — промълви тя накрая. — Какво повече искаш! Направих всичко, което мога, показах ти какво изпитвам. Ти не си ми безразлична! Какво искаш още… — Искам да го кажеш ясно. Искам да кажеш на глас, че ме обичаш. Трябва да съм сигурна. Нямам нищо против да го изкрещиш до небесата… — На лицето й се появи тъжна усмивка. ГЛАВНИЯ не каза нищо. ГЛАВНАТА взе отново куфара в ръка. Идеше му да я сграбчи, да изхвърли куфара, да разкъса дрехите. Всичко се решаваше в този миг. Ако сега ГЛАВНАТА излезеше през тази врата, нямаше никога да се върне! Щеше да я загуби завинаги! Това бе истината. Часът на избора — или ще й каже тези думи, защото бяха самата истина, или ще я остави да си отиде. В мига, в който ГЛАВНИЯ прозря, че трябва да избере, изведнъж всичко му се стори много лесно: — Но аз те обичам, не си ли го разбрала досега! — Гласът му беше дрезгав и груб, но това бяха най-сладките думи, които ГЛАВНАТА някога беше чувала. Тя стоеше права, гледаше го и не знаеше да вярва ли на ушите си. Страхуваше се да помръдне, защото щеше да се събуди и магията да изчезне… — Кажи го пак. — Обичам те, ГЛАВНА! — Не сънувам, нали? Да не би да ми се е сторило… — Не, ГЛАВНА, истина е, обичам те. — О, ГЛАВЕН! ГЛАВНАТА прелетя през стаята и увисна на врата му. ГЛАВНИЯ лудо я сграбчи, завъртя я, притисна я силно, потърси устните й и я залюля в ръцете си. — Ето, вече си моя! Моя си — извика той. — Сега и завинаги! Моя и на никой друг! — Ти си мой! Мой си завинаги! ГЛАВНАТА произнесе тези думи със същата суровост и непреклонност. — И ще имаме много деца. — О, надявам се. Даже мисля, че вече едно е на път. ГЛАВНИЯ бе мислил и за това. Като за опасност. Сега гледаше втрещен от новината, още по-смаян в радостта си! — Какво-о?! — Казах, нашето първо дете вече е на път… ГЛАВНИЯ сякаш изтрезня от опиянението си. Изведнъж прозря, че само преди миг всичко е било заложено на карта! Щеше да загуби всичко… Как можа да рискува така! О, не, никога вече! Тези думи, които решиха всичко, тези думи, които я върнаха отново в прегръдките му, тях той щеше да й повтаря непрекъснато. При всеки поглед, при всяка целувка. Тя трябва да повярва в неговата любов! — Обичам те, ГЛАВНА. — И аз те обичам, ГЛАВНА. Ти го знаеш. Всичко ще бъде чудесно. Ще видиш! Той я отнесе отново в леглото. В името на най-нежната, на най-всеотдайната любов, от този миг нататък, той непрестанно щеше да повтаря тези думи, които свързаха съдбите им. — Винаги ще те обичам, винаги, винаги… — Както те обичам аз…

Румиии това е много сладко, направо ревнах - много емоционален момент, моля те пошушни на лични коя е книгата, плиййс!

Джоан Джонстън — Дръзки желания - Кенди Бейлър и Гард Уайтлоу.

Джоан Джонстън — Дръзки желания - Кенди Бейлър и Гард Уайтлоу.

Дам Вили, ти си!

ГЛАВНИЯТ с мъка стана от леглото, погледна ГЛАВНАТА, позеленя и хукна към банята. Тя се надигна на лакът и с известно недоверие премисли ситуацията. - Аз съм бременната - провикна се тя. - Защо при теб се явява сутрешно гадене? След няколко минути той излезе от банята все още доста бледен. - На един от двамата все трябва да се гади. - Простена и се стовари върху леглото. - Днес май няма да успея да отида на работа. Тя го подбутна с крак. - Разбира се, че ще успееш. Хапни само малко препечен хляб и ще се почувстваш по-добре. Знаеш как ще ти се подиграва Трамел, ако не се появиш. - Той и без това го прави. - Гласът на ГЛАВНИЯТ бе приглушен от възглавницата. - Единственото, което го възпира да го разкаже и на останалите, е, че знам нещо не по-малко излагащо за него. Държим се един друг в ръцете си. Тя отметна завивките и се надигна. Чувстваше се прекрасно. Отначало бе малко неразположена, но не дотам, че да й се гади; а и това състояние скоро отмина. За нея, става въпрос. ГЛАВНИЯТ продължаваше да повръща редовно всяка сутрин, макар да беше вече след Нова година и тя да беше в шестия месец. Плащаше цената на това, че я забремени веднага след сватбата. - Чудя се как ще понесеш родилните мъки и самото раждане - сподели тя на глас и го погледна злорадо. Той простена. - Не ми се мисли за това.

Ха-ха-ха!Мъжът от сънищата , абсолютно запомняща се сцена.

Позна, маи ние двете трябва да оствим думата и на другите, а? Твои ред!

Ааааааааааааа, играе който пръв познае Щом сме ги чели що да не познаваме Най-накрая успя да се промъкне през танцуващите хора и излезе навън в задушната вечер. Слезе по стъпалата към покрития с тухли вътрешен двор, където имаше разкошен басейн. Без да се стеснява, влюбена двойка се прегръщаше на един шезлонг. ГЛАВНИЯ крачеше гневно от другата страна на басейна, като яростно дърпаше възела на вратовръзката си. — ГЛАВЕН, почакай! Той или не я чу, или не обърна внимание на вика й. Боеше се, че бе второто и се затича след него. Движенията й бяха затруднени от високите токчета и тясната й пола. Тя захвърли обувките си и запретна роклята си над коленете. Тухлите бяха топли, но докато следваше ГЛАВНИЯ през поляната към изкуственото езерце, усети колко мокра и хладна е тревата. На обраслия с папрат бряг се издигаше бяла беседка, украсена с дърворезба. Именно там успя да настигне ГЛАВНИЯ. Той тъкмо бе свалил блейзъра си и се канеше да го захвърли върху един плетен стол. Вратовръзката му висеше разхлабена около врата, а ризата му бе разкопчана почти до кръста. Внушителният му гръден кош се повдигаше учестено от ярост. В мига, в който тя пристъпи в беседката, той се нахвърли върху й: — Дойде да видиш дали ми растат ушите? Озадачена от въпроса му, тя поклати глава. Едва сега усети, че плаче. Сълзите се стичаха по бузите й. — Какво? Какво имаш предвид? — Изкара ме магаре. Предполагам, че си дошла да видиш дали мога да рева. — Не е вярно, ГЛАВЕН. Той войнствено подпря ръце на хълбоците си. — Не е ли? А за какво тогава? Бъди така любезна поне да ми кажеш защо ме направи на глупак? — Не съм искала да те правя на глупак. Ти ме преследваше, а не аз теб. Не си ли спомняш? Той погледна към пръста, който тя размахваше под носа му. Не му приличаше на онзи, който толкова често бе виждал, изцапан с боя. Очите, които се взираха в неговите в мрака, бяха прекрасни. И също толкова непознати. В миг гневът му се превърна в недоумение. — Коя, по дяволите, си ти? — Казвам се ГЛАВНА. — Знам това — раздразнено каза той. — Не съм някакъв задръстен глупак, макар че ти очевидно ме смяташ за такъв. Чета списания. Движа се по магистралата, за бога. — Махна ядосано с ръка. — Кой би могъл да не забележи полуголата ти фигура върху рекламните табла край пътя? Гледам телевизия и глупавите предавания, в които се обсъждат наистина важни неща, като дължината на подгъва например, докато половината свят гладува. — О — засегна се тя, — предполагам, че футболът е от много по-голямо значение за световния ред. За миг той покри лицето си с ръце, като се опитваше да удържи гнева си. — Права си. И двамата не струваме кой знае колко, нали? Това, което ме дразни, е, че аз поне не се правя на велик. А ти, на свой ред… За какво бе целият маскарад? Онези проклети дрехи и всичко останало? — Зарязах кариерата на модел преди повече от шест месеца. Омръзна ми. — Да изглеждаш невероятно? Светът да лежи в краката ти и всяка жена да се опитва да изглежда като тебе? Хайде стига, ГЛАВНА — или ГЛАВНА, или както там е името ти, не съм вчерашен. Дай ми поне една правдоподобна причина. — Не беше заради самата кариера. А заради всичко останало, което върви с нея. — Да — саркастично каза той, — като славата и богатството например. — Майка ми се опитваше да ме продаде на един богат старец — разгорещено заяви тя. — Това достатъчно правдоподобна причина ли е за теб? Реших да не търгувам с тялото си по този начин и напуснах Ню Йорк. Дойдох тук, заживях при Руби. Исках ново име. Незабележимо, обикновено лице. Анонимност. Спокойствие. Исках хората да ме приемат без външния блясък, да надникнат зад повърхността и да видят жената вътре в мен. — Добре, засега ще приема това. — Погледът му се плъзна по прическата, роклята и бижутата й. — А тази вечер? Защо, след като си направила такава драстична промяна, реши да се появиш в този вид тук? Тя пристъпи към него. — Влюбих се, ГЛАВЕН. В теб.

Ааааааааааааа, играе който пръв познае

Щом сме ги чели що да не познаваме

Най-накрая успя да се промъкне през танцуващите хора и излезе навън в задушната вечер. Слезе по стъпалата към покрития с тухли вътрешен двор, където имаше разкошен басейн. Без да се стеснява, влюбена двойка се прегръщаше на един шезлонг.

ГЛАВНИЯ крачеше гневно от другата страна на басейна, като яростно дърпаше възела на вратовръзката си.

— ГЛАВЕН, почакай!

Той или не я чу, или не обърна внимание на вика й. Боеше се, че бе второто и се затича след него. Движенията й бяха затруднени от високите токчета и тясната й пола. Тя захвърли обувките си и запретна роклята си над коленете.

Тухлите бяха топли, но докато следваше ГЛАВНИЯ през поляната към изкуственото езерце, усети колко мокра и хладна е тревата. На обраслия с папрат бряг се издигаше бяла беседка, украсена с дърворезба.

Именно там успя да настигне ГЛАВНИЯ. Той тъкмо бе свалил блейзъра си и се канеше да го захвърли върху един плетен стол. Вратовръзката му висеше разхлабена около врата, а ризата му бе разкопчана почти до кръста. Внушителният му гръден кош се повдигаше учестено от ярост.

В мига, в който тя пристъпи в беседката, той се нахвърли върху й:

— Дойде да видиш дали ми растат ушите?

Озадачена от въпроса му, тя поклати глава. Едва сега усети, че плаче. Сълзите се стичаха по бузите й.

— Какво? Какво имаш предвид?

— Изкара ме магаре. Предполагам, че си дошла да видиш дали мога да рева.

— Не е вярно, ГЛАВЕН.

Той войнствено подпря ръце на хълбоците си.

— Не е ли? А за какво тогава? Бъди така любезна поне да ми кажеш защо ме направи на глупак?

— Не съм искала да те правя на глупак. Ти ме преследваше, а не аз теб. Не си ли спомняш?

Той погледна към пръста, който тя размахваше под носа му. Не му приличаше на онзи, който толкова често бе виждал, изцапан с боя. Очите, които се взираха в неговите в мрака, бяха прекрасни. И също толкова непознати. В миг гневът му се превърна в недоумение.

— Коя, по дяволите, си ти?

— Казвам се ГЛАВНА.

— Знам това — раздразнено каза той. — Не съм някакъв задръстен глупак, макар че ти очевидно ме смяташ за такъв. Чета списания. Движа се по магистралата, за бога. — Махна ядосано с ръка. — Кой би могъл да не забележи полуголата ти фигура върху рекламните табла край пътя? Гледам телевизия и глупавите предавания, в които се обсъждат наистина важни неща, като дължината на подгъва например, докато половината свят гладува.

— О — засегна се тя, — предполагам, че футболът е от много по-голямо значение за световния ред.

За миг той покри лицето си с ръце, като се опитваше да удържи гнева си.

— Права си. И двамата не струваме кой знае колко, нали? Това, което ме дразни, е, че аз поне не се правя на велик. А ти, на свой ред… За какво бе целият маскарад? Онези проклети дрехи и всичко останало?

— Зарязах кариерата на модел преди повече от шест месеца. Омръзна ми.

— Да изглеждаш невероятно? Светът да лежи в краката ти и всяка жена да се опитва да изглежда като тебе? Хайде стига, ГЛАВНА — или ГЛАВНА, или както там е името ти, не съм вчерашен. Дай ми поне една правдоподобна причина.

— Не беше заради самата кариера. А заради всичко останало, което върви с нея.

— Да — саркастично каза той, — като славата и богатството например.

— Майка ми се опитваше да ме продаде на един богат старец — разгорещено заяви тя. — Това достатъчно правдоподобна причина ли е за теб? Реших да не търгувам с тялото си по този начин и напуснах Ню Йорк. Дойдох тук, заживях при Руби. Исках ново име. Незабележимо, обикновено лице. Анонимност. Спокойствие. Исках хората да ме приемат без външния блясък, да надникнат зад повърхността и да видят жената вътре в мен.

— Добре, засега ще приема това. — Погледът му се плъзна по прическата, роклята и бижутата й. — А тази вечер? Защо, след като си направила такава драстична промяна, реши да се появиш в този вид тук?

Тя пристъпи към него.

— Влюбих се, ГЛАВЕН. В теб.

Предизвикателството Сандра Браун - Рейна Рамзи и Трент Гамблин.

Пак моя любима книга.

Редактирано 30 март 201115 г. от villy.petroff (преглед на промените)

Давай Вили!!!

ГЛАВНАНА излезе и приглади панталона си. От няколко дни почистваха и се готвеха за посрещането на най-скъпите за нея гости. Нямаше търпение да ги види отново, да разговаря с тях. Да зърне усмивката на Ларкин, когато види новородената си племенница. Дали щяха да донесат някаква вест от ГЛАВНИЯТ? Стисна устни и си напомни, че не бива да допусне мъката, която я разкъсва отвътре, да проличи. Беше време за веселие, за празнуване. Нямаше да помрачи празника на поданиците си след всичко, което бяха сторили за Галия. Нещо премина по кожата й, когато тръгна надолу по стълбите. Тръпка пробяга по гърба й до тила, където любимият бе обичал да я докосва с устни. Щом тръпката достигна до сърцето й, продължи тичешком. Тръпнещото й сърце запрепуска. После полетя. Това, което бе смятала за невъзможно, се бе случило и той стоеше там с вдигнат към нея поглед. — ГЛАВНИЯТ! — Радостта, от която досега бе лишена, заструи от нея като музика. — Ти се върна. — Беше готова да се хвърли в обятията му, но той я гледаше така съсредоточено, така странно, че не знаеше как ще го приеме. — Върна се. — Питах се дали някога ще видя лицето ти отново. Може ли да поговорим насаме? — Разбира се. Да, ще… — Смутена, ГЛАВНАТА се огледа. — Всъщност май сме сами. Всички са изчезнали. — Какво можеше да стори, за да устои на изкушението да го докосне? — Как дойде? Как… — Нова година е — каза той, взирайки се в нея. — Край на старото, начало на новото. Исках да те видя на прага на тази промяна. — И аз исках да те видя, независимо кога и къде. Другите ще пристигнат след няколко часа. Моля те, кажи, че ще останеш за празненството. — Зависи. Гърлото й пареше, сякаш бе погълнала огън. — ГЛАВНИЯТ, зная, че онова, което казваш в писмото си, е истина, но ми беше тежко, толкова тежко да не те видя отново. Последният ни миг заедно да е сред море от кръв. Исках… — Очите й се наляха със сълзи и не й достигна воля да ги преглътне. — Исках само още един миг. Сега го получавам. — Би ли искала повече от миг, ако мога да ти го дам? — Не разбирам. — ГЛАВНАТА се усмихна и затаи дъх, когато той извади медальона, който му бе подарила, изпод ризата си. — Все още го носиш. — Да, все още. Това е едно от най-ценните неща, които имам. Аз не ти оставих нищо от себе си. Сега те питам: искаш ли повече от един миг с мен, ГЛАВНА? Би ли приела това! Повдигна ръката й и я притисна към сърцето си. — О, боях се, че не желаеш да ме докоснеш — Дъхът й затрептя, когато издаде въздишка на облекчение. — ГЛАВЕН, нали знаеш, трябва да знаеш, че… — Ръката й трепна под неговата и очите и се отвориха широко — Сърцето ти. То бие! — Веднъж ти казах, че ако можеше, щеше да бие за теб. Сега това се сбъдва.

Това е Долината на мълчанието на Нора Робърдс

Редактирано 30 март 201115 г. от Yoringel (преглед на промените)

Това е Долината на мълчанието на Нора Робърдс

Да тя е. Ти си на ход!

Исторически цитат:

- Дръжте си езика зад зъбите! - Полковникът скочи на крака и очите му засвяткаха гневно. - Вече четири години кръвта на англичаните напоява този проклет полуостров. Ние свършихме работата на сънародниците ви, опитахме се да спасим вас и страната ви от онзи негодник Наполеон. Загубих повече приятели, отколкото мога да броя, за да защитим това жалко парче земя, а вие се осмелявате да ги наричате надменни и още какви ли не! Млъкнете и да не съм чул нито дума повече, ясно ли е?

Той застана пред нея и Тамсин потисна с мъка импулса си да се отдръпне. Той се приведе над нея, улови брадичката й и обърна лицето й към трепкащата светлина на лампата.

- Разбрахте ли ме? - Гласът му беше съвсем тих, но в ясните сини очи пламтеше гняв, устата беше опъната в тънка линия.

- Англичаните имат свои собствени основания да се бият в нашите земи - отговори сърдито младата жена, опитвайки се да издържи на погледа му. - Ако Наполеон завладее Испания и Португалия, това означава гибел за Англия. Той ще затвори пристанищата за английската търговия и вие ще измрете от глад.

И двамата знаеха, че това е истината, затова замълчаха. Главния продължаваше да държи брадичката и. Лицето му беше съвсем близо до нейното и тя усети болезнения натиск на пръстите му и топлината на кожата му. Той изпълваше цялото й полезрение, образът му се разтегли до безкрайност и тя не виждаше нищо, само него. Жалката обстановка и дори яркото сияние на огъня изчезнаха в мрака.

Главния я гледаше втренчено. За първи път имаше възможност да види лицето й отблизо й справедливият му гняв се изпари, защото тя бе казала истината. Косата й беше светла, с цвета на зряла пшеница. Гъста и къдрава, тя обгръщаше тясната й главица и къдриците падаха по челото й. Очите бяха бадемовидни, тъмни мигли закриваха замайващото виолетовосиньо, над тях се извиваха изписани вежди и придаваха на лицето и въпросителен израз.

- По дяволите, сравнението с теменужка не е било преувеличено - промърмори той и прекъсна напрегнатото мълчание. Но вие сте по-скоро от цветята с бодли, струва ми се...

Пръстите му стиснаха брадичката й и Главната едва не извика от болка. Устата му беше толкова близо до нейната, че горещият му дъх опари устните й. Чувството, че в това пространство и време съществуваха само те двамата, се засили до безкрайност. Когато устните им се срещнаха, това беше съвсем естествено и Главната потъна в топъл, приятен мрак, пленница на аромата на мократа му кожа, усещането на наболата брада до бузата си и коравите, настойчиви устни върху нейните.

Много скоро мигът отлетя. Тя отметна глава назад, замахна и с все сила му удари плесница.

Редактирано 30 март 201115 г. от Yoringel (преглед на промените)

„Теменужени очи“ – Джейн Фийдър