Главната не каза нищо, само му се усмихна, очакващо. Най-сетне не издържа и рече: - Знаеш ли, че си по-красив в този момент, отколкото бе само преди два часа по време на вечеря? - Няма да улесниш задачата ми, нали, Главна? - Определено. Не бих искала да ме помислиш за някоя трудна и нежелаеща да сътрудничи съпруга. И така, съпруже мой, защо, по дяволите, ти е тази очарователна къщичка? Не виждам каква нужда имаш от втора къща само на четири пресечки от другия ти дом. И какво е това голямо бюро насред салона? Какви са тези книжа? Той си пое отново дълбоко въздух. - Надявам се, че няма да се разочароваш, Главна, но истината е следната: аз не съм женкар. Нямам абсолютно никакви развратни наклонности. Не съм спал с всички лондончанки. Е, това не го беше очаквала! Младата жена го гледаше, неспособна да проговори. - Но човек с твоята репутация... - успя най-сетне да възвърне донякъде дар слово тя. - Точно така - отвърна Главният. - Това е моята репутация, не аз самият. - Но защо? Защо са били нужни тези преструвки? Защо е трябвало да караш хората да те мислят за сатир, за женкар, за... за... - Не се сещаш за други определения ли? Има още, но би могла спокойно да забравиш и тези, които вече изрече. Главният сведе глава, целуна я и взе ръката й. - Много е просто - не исках да разочаровам родителите си. Те желаеха отчаяно да бъда като тях. И, можеш да ми вярваш, репутацията и на двамата е напълно истинска. Когато разбрах, че Брат-идиот и Брат-гадняр не възнамеряват да вървят по техните стъпки, просто нямах друг избор - оставах само аз. Но, нали разбираш - всъщност това не бях аз, не истинският аз. - Но ти ме любиш така, сякаш си го правил много повече пъти, отколкото се полага за един мъж... о, Боже. Тя се взря в него, натъжена от думите, излезли сами от устата й. - Е, да, но това е по-различно. Тогава ти казах истината. Баща ми действително ме предаде в ръцете на една от своите любовници, щом навърших четиринайсет години. Приготвих се за борба и се постарах да се представя добре. Честно казано се забавлявах доста. Но никога не съм изпитвал силно желание да легна с всяка жена, която зърна. Единствено с теб. Всеки път, когато те погледна, ми се иска да те метна на рамо и да те отнеса в леглото си. Но само теб, Главна, само теб. Докато говореше, лорд ........ наблюдаваше съпругата си внимателно и за притеснения му поглед тя му се стори нещастна. - О, по дяволите, съжалявам, ако съм те разочаровал. Съжалявам, ако си искала сатир. Извинявам се, ако си гледала на мен като на предизвикателство. Младата жена се усмихна сияйно. - О, не, Главен, ти ме направи най-щастливата жена в Англия. Но, знаеш ли, някак си не съм изненадана. Ти просто никога не си се държал така, както се очаква от човек с твоята репутация. Обичам те, обичам те целия, без значение точно кой или какво си.

Дивия барон - Катрин Каултър. Веднага се сетих от шантавите му родители, дето заради тях се правеше на женкар. Много го обичам този роман.

Дивия барон - Катрин Каултър. Веднага се сетих от шантавите му родители, дето заради тях се правеше на женкар. Много го обичам този роман.

Точно в целта. Давай, Крис.

Ето ви нещо съвременно:

"- Правиш грешка. - Прихвана я през кръста, а пръстите му затрепериха. - Не знаеш какво правиш. Не е възможно да съм това, което искаш.

- Защо не споделиш какво искам според теб?

- Не си въобразявай, че ще се променя и ще започна да играя тенис в клуба. Или ще ходя по откриване на изложби и ще си купя смокинг. Никога няма да стане. Няма да се прехвърля на бренди, да играя билярд с понадебелели мъже и да обсъждам с тях последните новини на борсата.

Тя прихна, но от смеха главата я заболя, почувства се замаяна и се наложи да приседне върху облегалката на дивана.

- Изглежда ти смешно, нали? "Ето го Богатото момиче с помияра, който си избра!" Това ще си помислят всичките ти приятели.

Тя внезапно стана сериозна.

- Мога да те зашлевя за тези думи! Наистина мога. - Стисна ръце в юмруци, за да се овладее. - Обиждаш мен и моите приятели. Наистина ли ме смяташ за толкова принизена?

- Напротив - той се опита да спре тирадата й.

- Ако не ме лъжеш, тогава би трябвало да уважаваш онова, което наистина ми е необходимо, което ми е било нужно цял живот: семейството, работата, дома ми. Изпитвам потребност да давам, когато получавам. Искам децата ми да са щастливи, нищо да не ги заплашва. Имам нужда от любим човек, който да ме обича и с когото да споделяме заедно всичко. От човек, на когото да разчитам, че е до мен. Да ме изслушва и разбира, да ме прегръща, да кара сърцето ми да бие малко по-бързо, когато ме погледне. По този начин, по който обикновено ти ме гледаш. Ти. С този поглед, с който ме гледаш сега.

- Ти няма да допуснеш да си отида - тихо рече той.

- Напротив. - Тя посегна към съндъчето. - Ако искаш, ако трябва да доказваш нещо, да избягаш от нещо, пък било то и от нашите чувства един към друг, безсилна съм да те спра. Но няма да престана да те обичам и винаги ще имам нужда от теб. Без това, което бихме могли да съградим, без да виждам грейналите очи на децата ми, когато ти влизаш в стаята, без нашите деца, които бихме имали. - Тя примижа, забелязала прамъче да проблясва в очите му. - Не си ли допускал, че искам още деца? Че съм мечтала да държа в ръце бебе, което заедно сме създали?

- Не, през ум не ми е минавало, че искаш още деца. И още по-малко - от мен. - Стъпка по стъпка, тя го превземаше. - Скъпа...

- Семество, ....Винаги съм мечтала за семейство. Ти промени много мои представи, но не и това. С теб преживях толкова неща за първи път. Бях опиянена и влюбена и затова не се досещах, че и аз мога да ти дам нещо в замяна. Маго да ти дам семейство, ...

Смаян, той се чудеше как да събере смелост да проговори. Та тя му предлагаше всичко, за което бе копнял.

- Не съм подходящ за теб. Никога не съм допускал, че това ще се случи с нас. Взех те, защото нищо не съм желал по-силно в живота си.

....................................."

Как я обичам тая книга, направо пак ми се причете.

Лора Темпълтън и Майкъл Фюри от " Сбъднати мечти " на Нора Робъртс

Точно те са. Ти си на ход.

Откъсът е от съвременен роман: "Той беше същият и все пак някак различен. Може би тайната бе в дрехите: тъмните панталони, бялата риза, синята вратовръзка на райета, облечената върху тях болнична престилка и стетоскопа около врата му. Типично облекло за лекар, но ефекта бе шокиращ.Главната не можеше да устои на спомените: светлината от огъня играеща по блестящите мускулести рамене или твърдия безупречен профил, когато гледаше бебето в прегръдките си. Беше й трудно да приеме факта, че се бе съгласила да се омъжи за него. През няколко часа, Главната обличаше болничния халат, отиваше в неонатологичното отделение, където изваждаха бебето от кувьоза и го кърмеше. Видът на другите недоносени бебета, някои от които бяха по-малки от дъщеря й, я потресе. Те бяха затворени в малки стъклени кувьози с различни тръбички влизащи в крехките им голи телца, малки плетени шапчици покриваха главите им. Слава Богу, дъщеря й беше достатъчно силна, за да се храни самостоятелно."

"Закъсняла Коледа" на Линда е туй!

Извинявайте за закъснението, но снощи нещо интернет-ът ми изчезна. Гале, това е наистина Дерек Талиферо от "Закъсняла Коледа" на Л. Хауърд. Напред, към следващият цитат.

Редактирано 12 март 201115 г. от lelemale (преглед на промените)

Ама,Галето е тъпа.Участва в игра, където не може да продължи-компа на който са ми книгите е на ремонт. Хайде някой вместо мен!

Помогнаха ми и мога да пусна цитат, ето го:

Но причината се криеше в очите на Детето.

Когато спряха да сменят конете, той се вгледа в тях и ги разпозна. Това бяха очите на Главната. Онзи особен, неясен оттенък на синьо със сиво по края. Те отново изплуваха в съзнанието му, мокри от сълзи заради огромната загуба. Тя молеше за детето си така, както никога не бе молила за себе си. Тогава Главния осъзна, че той самият бе наранен, като я гледаше как се моли за нещо, особено на него. Той я искаше, но не по този начин. Това значеше да я вземе отново в плен. В очите й забеляза властта, която той упражняваше над нея… както и тя над него. Само Главната можеше да го накара да рискува да изгуби завинаги всичко, което му беше най-скъпо. Неговото бъдеще беше в нейните ръце, само тя можеше да го съхрани.

Това беше риск, който той трябваше да поеме. В очите на своя син видя отразена любовта. И в същия миг проумя, че тя не може да се вземе насила, а трябва да са даде доброволно.

Дали не беше постъпил глупаво? По дяволите, дано не е така. Защото не желаеше да остава повече в ада на самотата, където се намираше сега. Той искаше Главната до себе си… завинаги.

Редактирано 12 март 201115 г. от Plqsak (преглед на промените)

Ааааа,какво ви става бе? Ето още един по-дългичък цитат, пък и съдържа доста подсказки. Той си помисли, че ГЛАВНАТА се готви да скочи. Сърцето му заби силно в гърдите, докато я гледаше вцепенен. Ще се преметне през стената, преди да успее да я достигне. Не бе помислял, че тя може да се изкуши да отнеме собствения си живот. За бога, не! Тя няма право! ГЛАВНИЯТ взе на един дъх няколкото стъпала нагоре и се озова до ГЛАВНАТА. Сграбчи китката й в силната си ръка и я дръпна от ръба. — Пусни ме! — извика тя с тон, издаващ цялото й презрение към този мъж. Той се почувства неловко, задето се бе втурнал към нея, мислейки, че я спасява и смутолеви: — Тук заповедите не се издават от вас, госпожице. — Пусна китката й. Забеляза натъртванията, които все още загрозяваха бялата плът. Божичко, той ли бе виновен за тях? Ръката му несъзнателно се протегна към нейната, но веднага се отдръпна рязко. — Това нямаше да е безболезнена смърт. ГЛАВНАТА го погледна гневно и мислено се поздрави за все още червения белег върху лицето му. — Да не си въобразяваш, че щях да отнема собствения си живот? — Тя вдигна брадичка. — Ти не заслужаваш това, господарю мой. ГЛАВНИЯТ забеляза ледената ярост, святкаща в очите й. Тя ясно личеше в думите, презрително изстреляни в лицето му. — Кога предвиждаш да си тръгна от тук? По устните на ГЛАВНИЯ премина усмивка. Той скръсти ръце пред широките си гърди и се облегна на каменната стена, вдигнал подигравателно лявата си вежда. Очите му бавно започнаха да оглеждат тялото й от горе до долу. Забеляза как се изчервява — леката руменина обагри обрулената й от вятъра кожа в по-тъмнорозово. — Вълчата дупка ще бъде твой дом още известно време, милостива лейди. — Защо? — нахвърли се тя върху него. — Още ли не си получил каквото искаше? Какво друго остава? — Да върна братовчедка си — усмихна се той отново. — Трябва да се надяваш, че твоят баща ще те поиска. — В това изобщо не се съмнявам — заяви тя уверено. — Защо не си омъжена? — рязко смени той темата, което изненада и двамата. — Не е твоя работа. — Но все пак ми е интересно да узная. Дъщеря си на човек с голяма власт, любимец на английския крал. — ГЛАВНИЯ замълча за миг, а после добави: — И не изглеждаш зле. Тогава защо? — Повтарям, ирландецо, не е твоя работа. — Тя понечи да мине покрай него, като дръпна наметката си, сякаш и най-малкият му допир до плата я отвращаваше. Този жест разгневи ГЛАВНИЯ. Той отново я сграбчи за китката. Този път се постара да не я стиска толкова силно, като забеляза, че тя трепна. — Още не съм те освободил, ГЛАВНА. Може би е необходимо да ти се напомни какво е твоето място тук.

Прегрътката на вълка - Г. Линк?

Абсолютно вярно!Много любима книга,има си от всичко,силни характери,голяма борба между главните, много нежност.... Давай мила, ти си!

Гале, и аз много я обичам, как да не я позная. Моето цитатче е супер лесничко:

Погледът на ЗЛОБАРКА 1 последва този на приятелката й.

— А коя е вашатамалка приятелка, ГЛАВЕН? Чух, че живеете с нея в една и съща къща, която сенамира на улица „Айбъртън”. Но и на това отказах да повярвам. Никак не евероятно да се впуснеш в подобна връзка.

— Лейди ЗЛОБАРКА 1,лейди ЗЛОБАРКА 2, позволете ми да ви представя съпругата си.

Гласът на ГЛАВНИЯ,както винаги, беше спокоен, но в погледа, който хвърли към ГЛАВНАТА, този пътимаше ясно предупреждение.

Моята съпруга.

ГЛАВНАТА осъзна, чеустата й е останала широко отворена. Тя навреме я затвори и се стегна, за да сеизправи пред наближаващото изпитание. Все пак идеята да се представят заженени, ако ги попита някой негов познат, беше нейна. Репутацията на ГЛАВНИЯ беше заплашена.

Бедният човечецпросто следваше нейните инструкции. Тя нямаше избор — трябваше да го подкрепи.

— Добър ден. Каксте? — каза ГЛАВНАТА.

— Чудесно.

ЗЛОБАРКА 1 сеотнасяше с ГЛАВНАТА така, все едно тя беше експонат в музея.

— Каква изненада!И така, ГЛАВНИЯ най-после е изпълнил дълга си към своето положение вобществото и си е намерил виконтеса.

— Виконт?

Измамата на Кренц?

Почти позна, имаш право на втори опит. Не е Кренц

Ами остана да е Измамата на Куик

Ами това не е ли едно и също?

Ами това не е ли едно и също?

Знам ли, на Куик е историческа, а може да има съвременна под другото й име.

Познахте - Измамата на Куик е, но все пак под това име са всичките и исторически.

Уфффф,пак същия проблем-няма ми компа с книгите.Някой да пуска вместо мен, освен ако пак не ме подпомогнат.

Ами аз съм със загадка ТОЙ се наведе и се опря с лакти на пода, за да не й тежи. Гръдният му кош бързо се издигаше и свиваше при отчаяните опити да си поеме дъх. За миг той застина в нея. Тя усещаше ударите на сърцето му върху гърдите си. После той постепенно започна да излиза от нея, продължавайки болезнената борба за всяка глътка въздух. Отдели се от нея и се изправи. Притича бос до камината, грабна от стола наметалото й и се върна до мястото, където тя все още лежеше. — Стани. — Почакай малко — каза тя. Не искаше да се помръдне дори не беше сигурна, че изобщо някога ще поиска отново да се движи. Какво сладко вцепенение, замаяна си помисли тя. Беше почти толкова приятно, колкото и усещането преди малко. ТОЙ сведе очи над нея и се намръщи. — Нараних ли те? Все още зашеметена от току-що преживяната чувствена буря, ТЯ се опита да си спомни. — Мисля, че да. Съвсем малко. Само в началото… — Грешката е изцяло твоя. Дявол да го вземе, каква глупост! Не знаеш ли какво можех да ти причиня? — грубостта в гласа му никак не съответстваше на нежния жест, с който я загърна с наметалото, коленичейки до нея. — Трябваше да ми кажеш, че ПРИЯТЕЛЯ не те е докоснал. — Ти не искаше да ме слушаш. — Трябваше да ме принудиш да те изслушам — извика той, седна на килима до нея и обхвана коленете си с ръце. Мускулите на раменете му се стегнаха от напрежение. — Това беше изключително важно. — Щеше ли да ми повярваш? Той замълча за миг. — Вероятно, не. Аз… просто не бях на себе си. Но тя вярваше, че както самообладанието, което познаваше, така и буйната страст, която откри тази вечер в него, бяха неразделни части на един и същ човек.

Айрис Йохансен — Богатият варварин

Айрис Йохансен — Богатият варварин

Завръщаш се с гръм и трясък. Права си, давай!