Аве от крис я забърсах и под сурдинка щот тя в околна среда хихи ама на краставичар краставици хихи продават ли се?! Аде злато закопай ни пак.

Поредно историческо (надявам се, няма учудени )

Главната се бореше да си поеме дъх, изненадана от дръзкото му изявление.

— Защо ревнуваш? Дори не ме харесваш.

Той се засмя.

— Харесвам тялото ти. Да доставя наслада на жените — това лорд Главния върши най-добре.

Главната трепна, наранена от безсърдечните му думи.

— Каква надутост. Лорд Главния може да върви по дяволите. — Отблъсна гърдите му. — Остави ме.

Лицето му се вкамени.

— Отказваш ли ми?

Един поглед към неумолимите му черти я накара да се разкрещи.

— Проклет да си, Главния! Къде ти е сърцето? А любовта?

— Любовта? — Думата, изглежда, го изуми. — Любовта не означава нищо за лорд Главния. Любовта е мит, Главната. Някои може да я вземат на сериозно, но аз я смятам за фантазия, предназначена за невинни деца.

— Поне признай, че обичаш сина си — каза тя тихо.

— Да, той е твърде малък, за да ме лъже. — Той въздъхна и я притегли към себе си. — Липсата на любов между нас не означава, че не можем да си даваме взаимно други удоволствия.

Главната не каза нищо, докато болката вътре в нея не стана непоносима. Изпитваше копнеж по Главния, по останалата без отговор любов и я болеше, защото никога нямаше да познае взаимността.

— Не чувстваш ли нищо към мене?

— Спомням си…

Той млъкна изведнъж, сякаш се страхуваше да не каже нещо, за което после ще съжалява.

— Какво си спомняш? — настоя Главната. Изражението му се втвърди.

— Всичките ти лъжи, измислиците, двуличието — това си спомням.

— Върви си, Главния — изхлипа тя.

От всички неща, които той би могъл да каже, тези думи боляха най-много.

"Вкусът на греха" - Кони Мейсън

"Вкусът на греха" - Кони Мейсън

Точно! Давай напред

Точно! Давай напред

И от мен едно историческо романче:

— Какво искате?

— Само вашето приятелство — натърти той с ласкателния тон на опитен придворен.

— Защо ви е моето приятелство?

— Защото вие имате нужда от мен. — Сега неопределената му фигура сякаш някак се отпусна. — Усещам колко сте тъжна. Зная и причината за вашата мъка — нещастна любов, която не заслужава и най-малката ви сълза.

Главната се сви ужасена.

— Твърде много си позволявате!

— Как така? Защото според мен онзи тип, който ви е зарязал, е глупак — който и да е бил той.

— Никой не ме е зарязвал — изрече тя и вече едва се владееше. Как можеше той да чете най-интимните й мисли, да знае за тайния й срам? Това беше непоносимо.

После ужасно подозрение й мина през ума. Дали не беше някой лондонски шегаджия, който я е преследвал до Девън, за да я направи за смях? Напълно допускаше онези клюкари да са способни на подобни зли шеги. В казината пияни джентълмени достатъчно често се хващаха на бас кой ще успее да измъчи още повече жертвата на някой скандал. Спомни си шушукането на сватбения прием на дука и бузите й пламнаха.

Може би някой негов приятел се е хванал на бас, че «ще утеши» пренебрегнатата стара мома?

Извади мълниеносно пистолета изпод завивката. Преди той да намери време да отстъпи, дулото вече се целеше в гърдите му.

— Ако сте дух, куршумът няма да ви стори нищо. В противен случай ще застрелям човек, влязъл с взлом. Какво ще кажете?

— Начинът би бил брутален — Сега гласът му издаваше, че насилствен край на спора е за него не по-малко нежелан, отколкото за Главната. — Но ако сте решили да ме изпратите в отвъдния свят…

Нощна лилия - Лора Паркър

Нощна лилия - Лора Паркър

Дам , ти си.

— Аз бях сквернословен рицар.

— Е, аз не зная.

— Глупав злосторник.

— Нищо такова…

— Долен горделив празноглавец.

Той замлъкна, но тя не каза нищо.

— Няма ли да възразиш?

— Не — отговори тя замислено. — Самоунижението облекчава.

Изведнъж почувства огромна обида, а после си спомни за своята грубост и се приведе към нея.

— Ти имаш сигурен начин да накараш един мъж да се почувства унизен. Като си спомня за всички онези подигравки, които отправих към лейди Главната, към нейната възраст, към неразбирането на моето състояние, ми се ще да се самонакажа.

— Всъщност ти не ми се подиграваше, ти ме предизвикваше. Има разлика. За жена в напреднала възраст това ще бъде ласкателство. За мен… — Тя си спомни всичките онези празни години в къщата на Тибълд, пренебрегвана от всеки достоен мъж, подигравана заради нейния недъг. Или как й предлагаха да отиде в леглото на някой рицар с арогантното внушение, че трябва да му бъде благодарна.

— За мен твоето предизвикателство беше доброта.

За неин ужас, гласът й трепна от вълнение и той я притисна по-силно. С дрезгав глас Главния каза:

— Бях жесток към теб, крещях ти, бях груб.

Изненадана, Главната се засмя.

— Така ли? Какво специално има в мен? Ти крещеше на всеки в твоя дом, нараняваше сина си, обиждаше баща си.

— Не съм! — реагира остро той.

— И това са хората, на които ти наистина държиш — продължи тя, сякаш не беше чула неговия протест. — С това аз бях истински поласкана.

— Поласкана!

— Да. Това ме правеше част от семейството. Ако не ми крещеше, щях да си помисля, че не ме харесваш.

— Жено! — избухна той, отново изгубил търпение. — Млъкни и ме изслушай. Аз не крещя и не съм груб, и определено няма повече да бъде груб към теб!

— Разбира се — засмя се тя, а той със стенание положи глава на гърдите й.

— Ти си една порочна жена.

— Глупава злосторничка? — подсказа му тя, опитвайки се да потисне чувството си за хумор, което заплашваше да сведе здравия й разум до обикновена веселост.

— Най-малко — съгласи се той мрачно.

— Не съм. Но аз съм онова, за което се безпокоеше Брони.

Гласът й притихна похотливо, но мислите й бяха другаде.

— Бих желал да престанеш да се смееш — каза й той с глас, изпълнен с възмущение. — Чувствам как твоята похотливост се мъчи да излезе и този невинен израз на лицето ти не може да измами дори монах.

Редактирано 28 януари 201115 г. от bobych (преглед на промените)

Светлина в мрака на Кристина Дод

Светлина в мрака на Кристина Дод

Аха, точно тя е Ужасяващо силно, до болка обичам тоз великолепен роман http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Да, аз също много го обичам.

Ето нещо историческо и много лесно

— И за какво са тези приказки, след като всичко е свърши? — поинтересува са Прислужничката, като пъхна бебето в ръцете на Главната. — Справи се много добре, миличка! Той е най-сладкото, най-…

— Той трябваше да бъде „тя"! — избухна младата майка, но не успя да скрие усмивката, щом погледна своето русичко момченце.

Прислужничката се ухили.

— Как може да си такъв инат? Накара го да страда месеци наред! Направо ми е жал за него!

— Не ти вярвам! Ти си единствената, която не ми е говорила да променя намеренията си спрямо Главния.

— Правих го само защото те познавам добре. Ако и аз бях настоявала, това щеше да те направи още по-упорита. Знаеш, че те обича, но го накара да чака до последния момент!

— Да чака? Вместо акушерка, ми домъкна свещеник! Не ме оставиха на мира, докато не чуха моето „да"! Това си беше чисто изнудване! Това беше…

— …чист инат от твоя страна! Знаеше, че ще се омъжиш за него, но искаше да страда докрай!

Главната стисна устни. Да спориш с Прислужничката беше все едно да наливаш от пусто в празно.

А и упорството й вече бе минало. Този мъж беше готов да умре за нея. Срещу това не минаваше никакъв инат.

— Къде е… съпругът ми?

— Чака да види сина си. Аз ли да му го покажа ли, или ти ще го направиш?

Без да дочака отговор, Прислужничката вече отваряше вратата, за да покани лорда. Той влезе и погледна жена си с такава топлота, че и последната й враждебност отлетя нанякъде. Въпреки всичко обичаше този мъж! Беше безпредметно да го крие повече.

Главната се усмихна стеснително

— Какво ще кажеш за него?

Главния дори не беше погледнал бебето. Направи го мимоходом и веднага след това изкоментира:

— Надявам се с времето да стане по-красив?

Главната погледна сина си разтревожена, но успокоително се засмя.

— О, няма нищо нередно у него. Всички новородени са червени и сбръчкани.

— Какво стана с дъщерята, с която искаше да ме дариш?

Щастливата майка се изчерви, после го подкачи:

— Предполагам, че най-сетне извадих късмет, господарю мой. Не се сбъдна едно мое желание.

Главния приседна до нея на леглото и нежно я целуна.

— Благодаря ти!

— Не беше много трудно. Е, може би малко…

— Говоря за това, че се съгласи да станеш моя жена.

Редактирано 29 януари 201115 г. от savagejo (преглед на промените)

Явно не се оказа толкова лесен коментара.

Ето ви още един цитат, с малко жокерче

Да гледа, че друг е негова жертва, беше доста странно. Още по-странно беше, че желаеше да намали гнева му.

— Ще харесате тъмницата му, лейди Бивша годеница — вметна тя в настъпилата тишина. — Тя наистина е доста удобна.

Главния я погледна така, сякаш беше полудяла.

— Знам, че ще я хвърлиш в тъмницата, господарю — продължи смело Главната. — Нали там поставяш жените, докато се убедиш, че…

— Главна!

Тя му се усмихна мило.

— Да, господарю?

Той въздъхна отчаян, но когато погледна Бившата годеница, изражението му не беше толкова мрачно.

— Значи си заминала за Лондон, за да се омъжиш за своя любим? Кажи ми, госпожо, кога реши да го направиш? Когато пътуваше към мен, или когато се забавих?

Главната затаи дъх. Молеше се отговорът да не утежни собствената й съдба. Явно нямаше късмет.

— "Сегашния ми мъж" се присъедини към ескорта ми. Не го бях виждала от месеци и се бях отчаяла. Когато не дойде на уреченото място, двамата решихме, че наистина съдбата ни е дала шанс. — Бившата годеница млъкна изчервена, но след малко добави: — Съжалявам, Главен. Не исках да те лъжа, но баща ми толкова настояваше да се омъжа за теб!

Атмосферата беше вече почти нажежена, но Главната не можа да се въздържи от коментар:

— Жалко, че самият той не може да се ожени за Главния.

Веднага съжали за забележката си. Навярно Главния щеше да се ядоса, а Бившата годеница щеше да я помисли за луда. Тогава Главния избухна в смях, но Бившата годеница продължаваше да бъде загрижена.

— Как смееш да се шегуваш с това? — попита тя Главната. — Баща ми наистина ще ме убие, ако…

— Няма да го направи, ако Главния прекрати брачния договор — изтъкна делово Главната.

Главния спря да се смее.

— Това би означавало да предизвикам война. По-добре е тя да получи наказанието, което си е заслужила, а аз да уверя лорд Рийнард, че нямам вина за случилото се.

— Това няма да облекчи съдбата й — припомни му Главната.

— Защо трябва да ме интересуват нейните проблеми?

— Този съюз е бил добър за тебе, господарю. Една от дъщерите ти би могла да подпише брачен договор вместо теб, ако в нейното семейство има син.

Главния поклати глава упорито.

— Върви да си гледаш работата, Главната, преди да си обещала замъка ми! Този проблем изобщо не те засяга. Не съм забравил, че косвено имаш вина за него.

— Така е — въздъхна тя. — Виждам, че ще трябва отново да се опаря от огъня на Дракона…

— Върви — прекъсна я Главния. Беше намръщен, но с мъка успяваше да скрие усмивката си.

"Затворницата на дракона" - Джоана Линдзи

"Затворницата на дракона" - Джоана Линдзи

Ти си, Тихи

Направо се чудя как някой не я позна преди мен. И тъй като трябва да бързам, нека следващия, който влезе в темата и има желание, да пусне цитат.

Явно този път пак ще бъда аз.Много обичам загадките.Ето и следващата.Мисля,че няма да ви затрудня

— Вашият човек ме следва по петите, Главен — избоботи гой. — Няма да чакате още дълго.

Без да каже нито дума, Главния отведе Главната при стария Болсгар и сложи ръката й в неговата. После с твърди крачки се запъти към Суейн и двамата застанаха на прага, за да посрещнат тайнствения гост.

Не мина дълго време и всички присъстващи чуха тропот на конски копита, придружен от безкрайно ахкане и охкане. После по стълбите към залата се изкачиха сламени сандали. Под високия свод се появи брат Дънлей с озарено от широка усмивка лице.

Погледите на мъжете и жените издаваха смайване. Учуден шепот изпълни залата. Духовникът заговори с нисък глас на Суейн и Главния. Всеобщото смущение нарастваше от минута на минута. Най-после Главния почтително поведе светия мъж към масата, където му наля голяма чаша бира. Гостът леко се поклони и я изпразни на един дъх. Покашля се и закрачи към стълбата. Изкачи се на четвъртото стъпало и мълчаливо обходи с поглед залата. Скръсти ръце, в които стискаше малък златен кръст. Няколко пъти го вдигна заклинателно, докато присъстващите се успокоиха и със затаен дъх се загледаха нагоре.

Главния застана пред свещеника. След това обърна глава и подканящо изгледа Болсгар. Най-после старият рицар проумя какво става и тържествено предложи ръка на Главната. Поведе я към норманина и я предаде в ръцете му. Брат Дънлей с усмивка погледна двойката.Главния прегъна коляно и меко пошепна на момичето да коленичи до него.

Сега и Майда проумя какво се извършва пред очите й и безсилно се отпусна на близката пейка. Керуик усети болезнено пробождане в сърцето, но радостта от щастието на любимото момиче надделя и по лицето му отново светна усмивка. Гуинет видя с един удар да се разрушават всичките й надежди. Изскърца със зъби в безсилна ярост, докато Хайлан безпомощно захълца.

Главния произнесе брачните клетви с твърд и спокоен глас. Главната обаче не успя да повтори тържествените думи и монахът на няколко пъти трябваше да й подскаже. Беше като замаяна и едва осъзнаваше какво става с нея. Главния нежно я подръпна да се изправи, докато монахът отсечено произнасяше брачната клетва. Трябваше да я попита три пъти, преди гласът му да достигне до съзнанието й.

— Какво? — промърмори едва чуто тя, опитвайки се да проумее смисъла на думите му. — Аз…

Монахът се приведе и настойчиво повтори:

— Ще целунете ли най-сетне този мъж, за да скрепите брачната клетва?

Главната се обърна към Главния, все още изпълнена с недоверие. Станалото й се струваше прекрасен сън

Момичета да пуснали цитат като жокер

Ами давай Марги, нещо не можем да го познаем

Добре.Ето и него:

Вулфгар се изтегна в леглото и се наслади на приятната топлина на огъня. После почувства меко докосване на детски пръсти. Малкият се беше претърколил встрани и правеше опити да се изправи. Залови се за мощния прасец на баща си и успя да седне. Отвори широко тъмносините си очи и гордо изгледа баща си. Устенцата му неразбираемо бъбреха.

Ала скоро загуби равновесие и падна настрана. Изкриви личице и по бузките му се затъркаляха едри сълзи. Норманският рицар, открай време безпомощен срещу плача, се приведе и гушна детето в скута си. Сълзите веднага пресекнаха.

Малкият скоро забъбри отново на детския си език и любопитните пръстчета развързаха връзките на ризата му. После се протегна и опипа устата и носа му. Вулфгар не издържа дълго и пъхна в ръчичката му една от куклите на Майда. Ала момченцето се прозя, уморено от дългия ден, и се сгуши за спане в необичайното за него място.

Вулфгар дълго седя неподвижен, боейки се да не го събуди. Сърцето му преливаше от непозната досега наслада. С какво доверие го даряваше това малко същество, как нежно се притискаше до него… Не откъсваше очи от равномерните движения на гърдичките му. Дали детето наистина не беше плод на неговото семе, произлязло от насилственото съединение с беззащитната робиня?

Момчето ми се доверява без задръжки, каза си нерешително Вулфгар. Какво ли го кара да се държи така?

Внезапно усети, че вече не е сигурен в изкуствено наложената си сдържаност. Усети, че е свързан с Айслин и малкия Брюс с нещо много по-голямо от обикновената брачна клетва. Не можеше да изтръгне от душата си десетките нежни мигове, които го привързваха завинаги към тях. За първи път си даде сметка, че в сърцето му владеят чувства, по-силни от всички казани думи.

Изгледа с нежност мирно спящото дете и внезапно осъзна, че не се интересува кой го е създал. От днес нататък щеше да го смята за свой роден син.

Приведе се над главичката му и нежно докосна с устни малкото челце.

Усети, че не е сам в стаята, и смутено вдигна очи. Айслин стоеше на вратата и ги наблюдаваше с овлажнели от щастие очи. Нейното сърце също преливаше от любов към страшния рицар и малкия му син.

Вълкът и гълъбицата ?

ТочноТи си на ход

— Исусе! — възкликна той и я отблъсна надалеч от себе си. Дишаше учестено, както и самата Главна, а в очите му сега нямаше никаква студенина. Бяха горещи. Тя се надяваше, че горят от желание, но нямаше как да бъде сигурна, защото изражението му подсказваше, че не е много доволен от нея, или може би от себе си. И недоволството му бързо вземаше връх. — Къде си се научила да се целуваш така? — попита рязко той. — Упражнявах се. — И в какво друго си се упражнявала? — Намекът бе достатъчно груб, за да изпълни Главната с негодувание. — Не в това, което ти си мислиш — отвърна тя. — Много ме бива да удрям шамари на нахалниците, които се мъчат да получат нещо повече от целувка. — Не бих ти препоръчал да опитваш това с мен — предупреди Главния, макар че тонът му вече не бе толкова суров — очевидно самообладанието му се възвръщаше. — Аз и не мисля да опитвам — каза Главната, като си припомни широкия му колан. — Не че имам намерение да правя нещо друго с теб — добави бързо той, за да не я остави с погрешно впечатление. — Всъщност, предупреждавам те да стоиш настрана от мен. — Защо? Той не пропусна да долови разочарованието й. — По дяволите, ти си още дете! Главната присви очи. Сега вече я беше вбесил достатъчно, за да го попита с рязък тон: — Нима имаш навика да целуваш децата така, както преди малко целуна мен?

"Твоята магия" Няма как да забравиш такава книга

Редактирано 1 февруари 201115 г. от margc (преглед на промените)

Йес, бейби Викам няма баш най-любимия ми цитат да прасна, че е съвсем издаен, ама вие направо го заковахте г-це

Както казах,щом веднъж си я прочел няма забравяне,а и това един от любимите ми моменти в книгата

Редактирано 1 февруари 201115 г. от margc (преглед на промените)