Романа е съвременен Изведнъж той нададе отчаян вик — като някакво уплашено, хванато в капан животно, се втурна към нея. Главната отстъпи назад, но запази равновесие, все още очаквайки неговия отговор. Главния дойде толкова близо до нея, че почти я докосваше. — Ти ме гледаш и виждаш какъв съм. Виждаш лошото в мене. Защото наистина съм лош. — Аз виждам само онова, което ти искаш да видя, а не какъвто си всъщност. — О, не скъпа! — засмя се той горчиво. — Ти ме видя такъв, какъвто съм. — Това не е вярно! А какво ще кажеш за това? — Тя посочи с широк жест към полузавършената картина на статива. — Ти не желаеше да видя това. А то не е нещо лошо. Картините ти са прекрасни и вълнуващи, Главен! Защо не искаше да ги видя? Толкова много ли те разголват? С гневно ръмжене той се втурна покрай нея, откъсна платното от триножника и го хвърли през стаята като огромна птица. Картината падна върху работната маса, летвичките, с които бе опъната се строшиха и разкъсаха платното. — Платно и боя! — изрече Главния задъхан. — Това е всичко. Просто да минава времето. Само не притуряй сега някакви твои измишльотини, мис Главна! — Той се приведе отново към нея. — Не търси символи и метафори! Повярвай ми, ако имам желание да те докосна по някакъв начин, това ще е само с ръце! — Главния грубо я притегли към себе си. — Ето така! Така искам да те докосвам!… — Той шепнеше прегракнало, галеше косата й, гърба й, хълбоците й… Пръстите му се впиваха в плътта й, стискаха, опипваха, без всякаква нежност. — Само така! Само така искам да те докосвам! — Той хвана в шепа гърдите й под тънкия плат на блузата. — Нямам какво повече да ти дам. Повече от мене няма да получиш. Той се наведе и я целуна бурно. Ох, трябваше да го отблъсне! Разумът я съветваше да го отблъсне. Разумът й казваше, че Главния е човек, затънал в проблеми, все едно дали е бракониер или художник. Човек, който не допуска никого до себе си. Поне в това отношение той не й беше оставил никакви илюзии. Иска само тялото й, само секс. Търси страст, нищо повече. А дори и тази си потребност той признава неохотно, дори гневно. Но тя го желае, и именно това я объркваше. Главната беше достатъчно умна, за да започне връзка с човек, който не допуска никого близо до себе си. Беше твърде интелигентна, а и твърде деликатна, за да бленува за един варварин. Достатъчно ценеше душевното си равновесие, за да се предаде безрезервно. Трябваше да го отблъсне. Но не го направи. Не можа. Не искаше. Жадуваше той да я докосва, да я целува. Този мъж разбуди в нея нещо, което дори по време на брака й беше останало в дълбока дрямка. Сега то се пробуждаше за живот, заплашваше да я погълне изцяло. Някакво всяващо страх, зашеметяващо чувство, на което тя се предаде без съпротива. Защото здравият й разум, жената у нея, знаеше, че така трябва да бъде. Жената у нея, която не беше познала истинска страст, сега жадуваше за него. Тя искаше този мъж, този войник с душа на художник. Главната се беше вкопчила в представата, че Главния е някакъв криминален тип, а ето че не беше така. Той беше човек, терзан от тайнствени страхове. Човек, които криеше своята уязвимост, своята самотност зад сурова, страховита маска. Човек, който се нуждаеше от любов, но никога не би молил за нея.

Редактирано 21 януари 201115 г. от rumi_1461 (преглед на промените)

Е не днес са не наиграх а уж превеждам, но дивия влюбен не бих го опущила. Любим момент, любима книга, въпреки че ако позволяваха правилата бих фраснала и ощи нящо но това си е тамито с дивака от блатата.

Е не днес са не наиграх а уж превеждам, но дивия влюбен не бих го опущила. Любим момент, любима книга, въпреки че ако позволяваха правилата бих фраснала и ощи нящо но това си е тамито с дивака от блатата.

Да си призная абсолютно честно,точно така си мислех,че ще стане.Като го четнеш и веднагически ще реагираш. Давай!

И ся я втасах ич го не моим туй с цитатите амаааъъ? Да видим: Докато запушваше устата й, той се наведе много близо към нея, за да може да завърже краищата на кърпата зад врата й. Може би трябваше да завърже ръцете зад гърба й, но сърце не му даде да й причини повече болка, отколкото бе необходимо. Юмрукът, който получи в стомаха си когато , се наведе, беше неочакван, но не го ядоса, още повече, че тя не би могла да го нарани в момента. С краката й, обаче, трябваше да внимава. Ако приклекнеше, за да увие плата около глезените й, тя със сигурност щеше да го изрита. Затова седна на облегалката на стола и ги сложи в скута си. Тя изписка веднъж, след това отново се успокои. Носеше дълги панталони и чорапи, така че нямаше как да се докосне до голата й кожа. И въпреки това, само фактът, че държи краката й в скута си, го разтърси дълбоко. Погледа, който й хвърли след като приключи издаваше такава страст, че тя веднага би разбрала, че е разкрита, ако гледаше към него в този момент. Но точно сега тя се се мъчеше да освободи китките си и почти бе успяла. Той отново взе ръцете й в своите и каза: — Недей, или вместо приятеля ми, аз ще те вдигна и ще те изнеса оттук. — Ей! Защо аз? — възнегодува Приятеля. — Ти си много по-силен. Нямам нищо против да го призная, защото то си е очевидно, по дяволите. Главния с удоволствие би я носил, но сега трябваше да действа разумно. — Защото единият от нас трябва да внимава да нямаме проблеми докато напускаме тази дупка. Съмнявам се, че ще искаш да се заемеш с тази задачка, старче, а и аз ще й се насладя много повече от теб. — Проблеми?! — измърмори смутено Приятеля. — Всъщност ние тримата няма да излезем от тук хванати ръка за ръка. Чак сега Приятеля разбра всичко и каза рязко: — Естествено. Къде ми е ума? Ти си по-добър в разбиването на глави от мен. Главният едва не се разсмя, защото Приятеля вероятно никога, през живота си, не бе разбивал нечия глава. Не срещнаха кой знае каква съпротива. Само барманът още беше долу — огромен, грозен мъжага, който караше повечето хора да замлъкнат, дори ако само погледнеше към тях. — И къде сте понесли тоз’ товар? — изръмжа той. — „Товарът” се опита да ни ограби — сряза го Главният, като се опитваше тонът му да бъде колкото се може по-миролюбив. — И к’во? Утрепете го или го пуснете, ама нема да го карате на стражата. Не ща нек'ви си от властите да си пъхат носовете насам. Главният опита отново: — Ние изобщо не мислим да го предаваме на властите, добри ми човече. Този „товар” ще го върнем тук на сутринта, цял целеничък. Грамадният мъжага заобиколи бара с намерението да им препречи пътя към изхода: — Тука си имаме правила, шефе. ‘Квото си е тук, си остава тук, с’ващаш ли? — О, много добре схващам. И там, откъдето идвам аз, също имаме правила. Понякога те не се нуждаят от обяснение... А ти схващаш ли? Главният реши, че няма смисъл да се бие с този здравеняк и затова просто измъкна един от пистолетите си и го навря в лицето му. Това свърши работа. Мъжът вдигна ръце и отстъпи назад.

Редактирано 21 януари 201115 г. от cheetah (преглед на промените)

Това ако не е Джеремето, пък на! "Да се влюбиш в негодник"- Джоана Линдзи

Това ако не е Джеремето, пък на!

"Да се влюбиш в негодник"- Джоана Линдзи

Въх не сте я забравили, това може само да ме радва. Мой кретенов си е туй факт. Го не е срам я хамали кат чувал с брашно ама туй то. Следващият гол е твой.

Цитатът е от любим исторически роман. „Познавам толкова много красиви жени тук и в чужбина. Защо само тази ме прави на идиот? Защо ме отблъсква? Молил съм най-изискани дами да си разтворят бедрата за мен и те са го правили драговолно и с най-голямо удоволствие. А като застана пред Главната, губя дар слово и сякаш се оплитам в собствените си думи.“ Отиде до прозореца и погледна в тъмното с пълното съзнание, че в не една къща с осветени прозорци за него е приготвено топло легло. Желанието му ставаше все по-силно. Но не беше желание да притежава други жени. Носеше в себе си един спомен, една мечта и копнееше тя да стане действителност. Мислите му се върнаха с нежност към познати картини: златна светлина на свещи, отразена от копринена кожа, още влажна след вечерната баня. Къдрава черна коса. Тъмносини очи. Представяше си с копнеж какво ще изпита, ако меките й ръце обвият врата му, ако пълните розови устни се притиснат към неговите, ако младото й тяло се прилепи, топло и потръпващо от желание, към неговото. Отдалечи се от прозореца. „Боже милостиви — помисли си той, — тази нежна малка девственица ме отблъсква и тялото и душата ми търпят адски мъки. Копнежът по нея не ми дава мира.“ Той взе чаша, напълни я догоре, отпусна се в креслото и продължи да разсъждава върху нерешимите си проблеми. „От онази първа нощ, когато ми я доведоха в кабината, не съм спал с друга жена. Това крехко момиче, това нежно цвете плени сърцето ми. То й принадлежи. А тя не го иска. Но и аз не искам друга жена. Господи, толкова я обичам! А си мислех, че това е чувство, което никога няма да изпитам. Толкова бях сигурен, че съм неуязвим за онова, от което страдат други мъже. Имах се за светски лъв, който не се поддава на толкова простички чувства и се радва само на плътските наслади от близостта с жена. Но невинността на това момиче така ме е омагьоса, че не мога да изпитам поне физическо облекчение в леглото на друга жена. Още когато й отнех насила девствеността, това ми достави наслада, превъзхождаща всичко, което бях изпитвал дотогава, — продължи да си спомня. — Тя пое в себе си семето ми, тя не познава друг мъж освен мен. От първия миг, в който я привлякох към себе си, вече можех да мисля само за нея. Само нея виждам в мечтите си, в най-хубавите си сънища сънувам, че тя ме обича.“ Вдигна глава, облегна се уморено и отпи от виното. „Наближава тя да роди. Ще оставя времето да работи в моя полза, ще бъда сдържан, ще я моля на колене, ще се боря за нея с нежността си, кой знае, може би тогава тя ще дойде сама при мен…“ Той допи чашата, стана и отиде да си легне. Безпощадните размишления, в които най-сетне си призна откровено, че е влюбен, надеждата, че разрешаването на проблемите е близко, му дадоха възможност от много месеци насам да потъне най-сетне в дълбок сън.

"Пламъкът и цветето" мисля на К.Удиуиз?

О, да! Хайде сега си ти.

"Пламъкът и цветето" мисля на К.Удиуиз?

О, да! Хайде сега си ти.

Ели, цитатче?

Мина доста време, явно няма да получим нова загадка, затова, за да не спира играта предлагам следващия, който влезе в темата да пуска нов цитат

Значи аз съм май наред Ето следващия цитат: „Главен!“ Той се изправи и за малко да изпусне плуга, след като се огледа. Почувства се глупаво, тъй като около него нямаше никой, може би му се беше счуло поради свистенето на бриза в тръстиката. Гласът бе прозвучал така реално, че той можеше да се закълне, че сякаш Главната бе застанала непосредствено до него. „Това се дължи на дългите нощи, които прекарваме заедно“ — помисли си с усмивка. Любеше я, говореше й, прегръщаше я силно — нищо чудно, че често всеки знаеше какво щеше да каже другият след малко. Стигна до там, че се питаше как е могъл да живее без нея. В паметта му изплува картината от онази нощ, когато се бореха рамо до рамо в бурята, за да спасят Ривърз Едж. Беше полуудавена, кална и може би точно тогава не отговаряше съвсем на общоприетите разбирания за красота, но за него бе най-прекрасната. „Ще работим заедно“ — беше му казала с решителност. В този момент за първи път почувства, че бремето падна от раменете му и нямаше да се бори сам. Остави ралото. Днес нямаше повече желание да бъде самотен. Напоследък работата му не спореше, пропиляваше времето си в мечти по жена си. Прииска му се да се приберат с Главната в спалнята. Щеше да обясни на Аби и децата, че щеше да отвлича вниманието й, докато те довършеха изненадата, но възнамеряваше да стигне по-далеч. Искаше да я изпълни така, че да се слеят ведно. Господи, никога не можа да се насити на тази жена! Усмихна се пак, малко глуповато. Само допреди няколко месеца щеше да се почувства ужасен от агонията на голямата си любов, първата в живота му. „Главна — прошепна й нежно и обещаващо, — чакай ме, идвам при теб.“

Редактирано 25 януари 201115 г. от margc (преглед на промените)

Барбара Бенедикт — Вкусът на Рая

Точно в целта Ти си на ход

Внезапно вратата се отвори и в стаята влезе най-представителният мъж, когото Джеси някога беше виждала. Той се надвеси над нея. В първия момент беше като хипнотизирана от физическата му красота — високо, мускулесто тяло, идеални черти на лицето, дълбоки кафяви очи. Отначало буквално не чу думите му. След това силата на изобличителната му реч стигна до нейното съзнание. Слушаше го занемяла. — Достатъчно, Малвина! — изрева той, като размахваше юмрук. — Няма да търпя повече твоите глупости и истерия. Достатъчно е, че посрами цялото си семейство с това нескопосано, превзето падане по стълбите. Направо е неприлично, че се опитваш да се отървеш от сватбата по такъв малодушен начин. Съгласи се на тази игра и сега, по дяволите, ще играеш докрай. Твоят егоизъм накара гостите да чакат прекалено дълго. Престани да мързелуваш, стани от кревата, слез по стълбите и се омъжи за мене! До този момент Джеси мислеше, че е умряла и е попаднала в ада. Сега като че ли срещна самия Сатана. — Ти да не си луд? Дяволът ще замръзне, преди да се омъжа за такъв конски задник като тебе. Ти, господине, си една мижитурка! Вълна на шок и ужасно сконфузване премина през стаята. Джеси видя жената, която нарече себе си нейна баба, как се строполи като мъртва на пода.

Ооо, това беше нещо, свързано с пътуване във времето - размяна по-точно ... "Двойна сватба"?

Редактирано 27 януари 201115 г. от julie81 (преглед на промените)

Е Юле, ние двете днес ще си играем, май Права си!

Да, май само двете и май не само тук - Е, какво имаш да ми кажеш за стойката ми? - попита Главната веднага след като влезе в библиотеката. Вдигна полите си и седна като на кон на облегалката на кожения диван. От това удобно място можеше да наблюдава полковника с израз на интелигентно любопитство. Главният вдигна глава от вестника си и зяпна смаяно. - Веднага стани оттам! Независимо от факта, че дамите никога не сядат така и позата не е много елегантна, можеш да разкъсаш подгъва на роклята си. Главната преметна двата си крака през облегалката и седна на дивана. После наклони глава встрани и блестящите й очи отново му напомниха за нахална червеношийка. - По-добре ли е така? - Само отчасти. - Той хвърли вестника на писалището. - Дамите седят на столове, краката им са прибрани, ръцете почиват в скута. Иди и седни на стола до прозореца, онзи с правия гръб. Главната закрачи тържествено към прозореца, седна на посочения стол и го погледна с очакване. - Седни изправена. Винаги се свиваш. - Толкова ли е важно как седя? - Тя беше искрено учудена. Никога преди това не беше мислила за такива дреболии като сядането на стол например. - Разбира се, че е важно - отговори строго Главният, стана и отиде при нея. Застана зад стола, сложи ръце върху раменете й и грубо ги изтегли назад. - Чувстваш ли разликата? - Но това е смешно - извика Главната. - Не мога да седя така, ще се чувствам като кукла, натъпкана с парцали. - Не само трябва да седиш така, ами и да ходиш, да стоиш и да яздиш - обясни решително той и остави ръцете си върху раменете й. - Ти седиш на седлото като чувал с картофи. И за това е виновно само проклетото испанско седло. То прилича по-скоро на кресло, отколкото на истинско седло. Бих казал, че поощрява ездача да си изкриви гърба.

Юле, хихихи Джейн Фийдър — Теменужени очи

Юле, хихихи Джейн Фийдър — Теменужени очи

Не знам дали има нужда да казвам давай пак

(Аз ще чакам хахахаха)

Тя се зачуди защо винаги я гледа с такъв голям интерес. Внезапно й хрумна нещо и се засмя. — Какво смешно казах? — попита той и се наведе по-близо, като легна и се подпря на лакът. — Не, просто си мислех, ако майката игуменка ме видеше сега… — Тя се изкикоти, като си представи отчаянието — не, ужаса — на жената. — Мисля, че си пияна. Мира възкликна. — Не съм. Дамите не се напиват! — Силно възмутена, тя довърши остатъка от виното. Той се усмихна, протегна се и взе ръката й. Дланта му бе топла, силна и толкова голяма, че ръката й се изгуби в нея. Смехът й затихна. Погледът в очите му бе толкова чувствен и въпреки волята си тя бе стоплена и хипнотизирана. Мира не беше сигурна как стана всичко. Той лежеше до нея, толкова близо, прекалено близо, държеше ръката й и я притегляше. След това усети, че лежи настрана с лице към него, ръката му я бе обгърнала, а ръцете му галеха гърба й. Той леко се усмихваше и не откъсваше поглед от очите й. Тя знаеше, че непременно щеше да я целуне. Отчаяно искаше целувката му. Копнееше за нея. Лицето му се наведе бавно, прекалено бавно. — Толкова си хубава, Мира. — Думите му бяха дрезгава ласка. Тя затвори очи, едва дишаше, а устните й се разтвориха в очакване. Устата му бе мека и влажна, когато допря челюстта й. Дъхът му погъделичка ухото й. Устните му играеха леко по бузата й, по трепкащия й клепач. Дъхът му бе топъл, неравномерен. Хвана я по-силно, когато устата му нежно погали нейната. През нея преминаха сладостни и вълнуващи усещания, който никога преди не бе изпитвала. Тя отвори уста, притисна се към него, а ръцете й се обвиха около врата му. Тогава той я притегли силно към себе си, като прехвърли едното си бедро връз нейното, а устата му стана настойчива. Езикът му проникна през устните й. Тя простена от удоволствие, като се запита смътно как е могла някога да смята това за отвратително. Усещаше как сърцето му бие бързо и неравномерно срещу гърдите й — а дали не бе нейното сърце? Той хвана главата й отзад с една ръка, като я задържа неподвижна, за да може по-добре да се впие в устните й. Тя се изопна нетърпеливо насреща му. Не можеше да мисли, можеше единствено да усеща.

Сори че ви прекъсвам благата раздумка ама за мен туй си е Пътуването към рая на Бренда, ама мож и да бъркам де.

Ей, Съни развали ни раздумката, брейййй, ама с правилен отговор.

Ей, Съни развали ни раздумката, брейййй, ама с правилен отговор.

Немах си работа аз замина ми вареното хихи. Ей ся да увидя аз кво.

Главната виждаше, че Главния се разкъсва от колебание. Беше ясно, че би минал и през огън заради дъщеря си. А Целото име на щерка му, или шантавия и прякор, искаше те да си тръгнат. Но Главната се нуждаеше от дом за децата си. Ако трябваше да се бие с шантавия прякор, би го направила.

Главния видя как Главната. изправи рамене, готова за битка, дори когато черните й мигли се спуснаха от изтощение над бледите бузи. Силна и необяснима потребност да я защитава се надигна в него. Той си спомни едно изречение от второто й писмо. След като бе обяснила, че родителите и мъжът й са починали, тя бе написала: «Сега съм сама на този свят.» Сега той разбра, че е искала да каже, че само тя е отговорна за съдбата на двете си деца. Къде щеше да отиде тя, ако той решеше да не се ожени за нея? А в края на краищата и той не постъпи по-честно от нея.

Той постави пръст под брадичката й и повдигна лицето й към своето:

— Главна?

Когато чу гласа на Главния, Главната повдигна очи и видя, че стоманеният му поглед е омекнал. Тя си даде още малко надежда.

— Главна — повтори той, сякаш името беше чуждо, а не съвсем обикновено ирландско име, — свещеникът чака. Ако все още ме искаш.

Главната отказа да погледне към шантавия прякор. Детето нямаше да промени мнението си, а главната чувстваше болката му твърде силно, за да не й обърне внимание:

"Боса пред олтара" - Джоан Джонстън. Мнооого, много свежарска книжка http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif