Измислям те понякога в тъгата...

Докосвам те невидимо с ръка.

Рисувам те със поглед в синевата,

извайвам те на лунна светлина.

Измислям те, какъвто си за мене...

Създавам те в несбъднати мечти,

откривам те във стих, или поема,

в картина, песен ...в есенните дни.

Измислям те...а после те сънувам

с усмихнати замислени очи ...

И странно е... дори гласа ти чувам,

и моля се... не спирай... говори.

Автор Таня Милчева

Търси се

nellnokia

От месеци търся нормален мечок.

Да! Спешно ми трябва един...

Зарових се в куп от мечоци - и шок!

Тъй стана тя огън и дим!

Мечоци дал бог. В магазина куп?н

от мечешки принцове, ясни.

Но няма такъв, дето само за мен

да гали със лапи опасни.

Не искам мечок - байрактар на деня,

обсебен с любови и страсти,

не търся такъв, дето стиска с ръка

сърцето си с мисли неясни.

С костюм, с папионка, ужасно прочут,

да бърка в медеца си с пръсти,

мечок – философ, във пантофи обут,

в леглото, в чаршафите пъстри...

Аз търся мечок най-нормален, кафяв

(е може и малко да хърка).

И с мечешко копче – макар и корав,

да може мечокът да мърка.

Когато го гушкам да грейва от срам,

да свети дори в тъмнината...

Ех, може дори да ръмжи, ала с плам,

когато ме гушка в отплата...

/пленена съм от всички стихове на авторката, но се старая да не прекалявам и я слагам на глътки/

------------------------------------

От другата страна

nellnokia

Когато си отиваш ей така,

аз в стъпките ти лекичко се сгушвам,

но някак си след тази тишина

денят ме грабва, луд и непослушен...

И чудя се защо си се отбил,

защо отпиваш обичта на глътки,

защо света на две си поделил,

а крачиш сам по пътя неутъпкан?..

Дали и там, от другата страна

да се завърнеш, някой те очаква?..

Макар след теб да искам да летя -

аз виждам, че не бива да се случва...

Когато си отиваш ей така,

и в мислите си знаеш, че те чакам

аз грабвам тази наша тишина

моретата да разбунтувам в мрака

и да залея твоя двоен свят

и да измия всички недомлъвки...

...а може би те искам в друг живот,

затуй броя последните ти стъпки,

когато си отиваш ей така...

В усмивката ти тихо се стаявам,

прегръщам тази наша тишина -

последна глътка обич ти дарявам.

Редактирано 22 август 201213 г. от Merryl (преглед на промените)

СИЛНИТЕ

Силните плачат сами.Не ръкомахат. Не викат.

В гръб не забиват ками и не се кланят на никого.

Те овладяват света,без да си губят душата.

Ала вървят и вървят само напред и нататък !

Въпреки вечния страх ! Въпреки всяка измама !

Никой не може без тях.Рамо за силните няма !

Те знаят как да простят,как на доброто да служат.

Те не поглеждат назад и не говорят ненужно.

Те са внезапни искри от небесата дарени.

Тяхната воля твори нови, незнайни вселени.

Въпреки цялата мъсти доживотната завист,

още влекат своя кръст и до безкрай се раздават.

Мъката не ги ломи,прави ги по-всемогъщи.

Силни- те плачат сами. Но времената обръщат !

ВЕСЕЛИНА АТАНАСОВА

Въздъхват разораните нивя.

По вените им плъзва смугла вечер.

Мен вихър или клюка ме отвя,

дори от мисълта ти надалече.

И ако гръм пропадне изведнъж

ще стъпче само сенчицата бледа

на туй момче, приумица и мъж,

когото ти прегърна за последно...

И дълго ще мълчи с изплют език

сърцето ми, макар че още искам

да бъда копче, вдъхновен илик,

греховна гънка в лятната ти ризка.

И ризката ръкав, щом развлече

да си открадна точно стиска време,

надзърнал през иличено оче

на кръстчето ти как трапчинки дремят...

...подобно две гнезда на стръмен хълм,

които с утрото осъмват пусти.

И аз, понеже съм летял насън,

целувки в тях молитвено ще пусна .....

Автор Ивайло Терзийски

невероятната Павлина Йосева: Ти си моят Амон, аз бях твоя Карнак... Горда сянка по стълбите слиза. Нил е само река, дето тръгва нанякъде, без да търси морета за вливане. Сред пустинята - дом. В слепотата - мираж. Премълчаната честност е пагубна. Бедуинското село се срива под вятъра. Ореол от слънца пали залеза. Припознах Синухе като древен копнеж. На любов ме научи омразата. Имам още Египет. По-мъртъв от теб. А когато го губя съм вярваща.

Любовта дойде

и заприлича на кръв в моето тяло.

Бързаше във вените ми и

обхождаше сърцето ми.

Навсякъде, където погледнех

виждах само едно нещо -

името на любовта, изписано

върху крайниците ми,

върху лявата ми длан,

върху челото ми,

върху тила ми,

върху големия пръст на десния ми крак…

О, приятелю,

всичко, което виждаш в мен,

е само обвивка.

Останалото принадлежи на любовта.

Маулана Джалал ал-Дин Руми

Редактирано 27 август 201213 г. от Tiho (преглед на промените)

На остров зловещ и мрачен

на пясъка студен седи,

самотен и измъчен,

тихо плаче и тъжи.

Изхвърлен от вълните силни,

сам на самотната скала,

унесен в свойте мисли,

душата му отново е сама.

Отчаяно в тъмното крещи,

изживява своето мъчение.

На пясъка студен седи,

мислейки за отмъщение.

Няма край на пътешествието,

няма край, няма никога край...

как може възлюбено сърце

някога да спре да се отваря?

"Ако ме обичаш," - каза Той -

"Няма само веднъж да умреш.

Във всеки миг

ще умираш във мен,

за да се раждаш отново.

???

Заглушен от гласа на желанието

ти не подозираш, че Възлюбеният

живее в недрата на сърцето ти.

Притихни,

и ще чуеш гласа Му

в тишината.

???

Ела, ела, който и да си ти.

Странник, поклонник,

вечен скиталец - все едно.

Не наш е керванът на отчаянието.

Ела, дори и да си нарушил обета си

стотици пъти, хиляди пъти.

Ела, ела отново, ела.

Руми

Когато морето тъгува, в небето не светят звезди... Само вятър край него лудува и разлива пенливи води. Когато морето тъгува, студен е безкрайният пясък... и само прибоят бушува умиращ в скалите със трясък. Когато морето тъгува, брегът - тъгува и той... нощем с него дълго будува, а то търси в него покой. Когато морето тъгува... тъгувам със него и аз. Нежно то ме целува и тихо ми шепне без глас... Синя нежност край мен разлива и тогава изгряват звездите..., че от обич морето прелива и от обич тогава блести...

Буря в чаша вода

Където и да духат ветровете,

от моя пристан тръгна този стих.

Крадете го, крадете ме, крадете!

Аз априори всичко ви простих.

Трещят, родените пост фактум бури,

край вейнатата ми от бриз коса.

Натури, физкултури и халтури

не са това, което съм, не са...

Напъхвайте се силом в мойта кожа,

оголвайте с усмивка змийски зъб -

аз давам хляб.

А в пазвите ви ножът

не е по мярката на моя гръб!

Маргарита Петкова

Редактирано 30 август 201213 г. от shefkata (преглед на промените)

Много обидена го дава тази кака. Кое стихче са и откраднали...

Гняв изпълни ли сърцето,

необмислените думи ти задръж.

Сафо

Просълзиха без време очите ми в хорската скръб. Сякаш черна ръка ме стовари над пъстра сергия. За едните съм евтин... Кога ли пък бил съм им скъп? А за другите - скъп, от изцапана с думи хартия. Не затрогнах сърцата, че даром поисках да дам. Ценоразпис си има в живота. И всичко е стока. Даже вярата лесно се реже. Парченца до грам. Или будната съвест - до живата мръвка от кокал. Нямах хубава Яна да пазя. А само олтар, като кръв от сърцето, превърната в чиста реликва. Даром давам ви, хора! Вземете си късчета дар! Но не иска тълпата... И с даване никак не свиква. "Тоя нещо го гложди, щом дава така, без пари! Току тъй ли човек ще откаже от нас келепира? Бе не става за четене... Някак стихът му гори, а пък после ти пламва... И никак не му се разбира! Хайде, чупката, смахнат! Поезия ний не ядем! Вместо тази писалка вземи си в ръцете мотика! Тръгнал той да ни плещи за някакъв дъжд от Едем, а пък долу от суша изсъхна съвсем арпаджика..." Доразкъсан си тръгвам. А вътре в сърцето кърви. Не докоснах души. Само ропот и весели хули. И не иска народът към Бог възроден да върви, но му стига в едните цени на пазар да се пули... Просълзиха без време очите ми в хорската скръб. А пръстта си тежи... И не пуска - до жилавост клета... Твоят кръст ли, о, Господи, тежък помъкнах на гръб, или бисери хвърлях на свини, и Свято на псета?... Автор Ясен Ведрин

Подари ми сълза на сбогуване,

за да има в какво да се къпя.

През вселенското тъжно пътуване

ще ми бъдеш завинаги скъпа.

Ще прескачам усмихнат вселените,

през които ще чувам дъха ти,

ще се крият страхливо проблемите,

ще подухва по мене смеха ти,

ще простенват замислено вечности,

а небето ще кима смутено,

ще ме милват пробудени честности

и във мене ще бъдеш родена..

Подари ми сълза на сбогуване,

като топла въздишка от рая,

ще ме сгрее вълшебно танцуване,

и ще бъдеш красива до края...

Автор Павел Петров

ИЗРИЧАЙ МЕ!

Изричай ме! Все още ме изричай!

Дори нощта да бъде без звезди.

А вятърът, от грижите разтичан,

да скърца в остарелите греди.

Дори светът, обръгнал без надежди,

да иска от мечти да ни лиши,

или животът, сбърчил тъмни вежди,

едничката ни радост да руши...

Не си ли ти дълбоко в мене скрита?

Не съм ли аз едничкият ти плен?

С такива думи ти не ме попита,

защото ги живяхме - ден след ден...

С едно безценно огънче под покрив,

което къта своя топлинка,

та влезем ли, от дъжд проливен мокри,

ръцете да докоснем - все така...

И с онзи смях - искрящо непривичен,

да сгреем потъмнелите стени.

Изричай ме! Все още ме изричай!

И с думи от любов ме целуни!

Ясен Ведрин

Сто и първата жена

nellnokia

Понеже беше мъж за сто жени,

а чашите изпиваше до дъно,

осъмваше със дамите на ти

и жаден бе за бяло... и червено.

Та носеха жена подир жена

във ложето ти своята реколта.

И в бъчвата ти виното узря

купаж от много... Сто различни сорта.

А аз дойдох сама да те спася,

когато чаша пълна ми поднесе.

Бях свикнала с изискани вина,

но твоето... божествено се смеси.

Бе чиста проба майсторска ръка!

Бе вино от вълшебните ми нощи.

И ме опи... А после на шега

пак пих на екс... Все исках още, още.

И жадна бях додето не разбрах,

че майсторът умее да втъкава

във виното си дух. Но после в грях

той ред по ред... до края продължава.

Та аз по ред в купажа бях една -

горчиво биле в сто различни сорта.

Но като сто и първата жена,

подправих малко... твоята реколта.

И виното преточих, грам по грам,

наложих го с пелинова магия.

Сега седиш... Горчиво пиеш сам.

А аз след теб купажи само пия.

Ще си грабна внезапно торбичката, ще си метна душата на рамо, до последно – различна от всички, но еднаква със себе си само – ще се втурна по мойте си пътища, дето аз си ги пиша насън... И надежда за тихо завръщане, ще ме чака сред сенките вън... Ще си вържа на възел обувките. Нямам нужда от тежко палто. Много дълго живях за преструвките! Да ги взимам със мен – за какво? Всички спомени в скрина оставих, и затворих с усмивка вратата. Колко време наужким забравях, че сама си изписвам съдбата... И такава – с душа и торбичка, няма как ветрове да ме спрат! Идвам само да кажа: „Обичам те!”... А е всъщност най-дългият път. irini

ЛЮБОВ Ще изсветлеят миглите на лятото и от Любов ще се стопят завинаги. Усмивката ти ще струи, познатата, ще свети тихо в нощите индигови. Ще ми подпалиш ириса със нанизи, като бездънно шепотен молитвеник. И аз ще те броя, така беззалезна, до утрото и бялата му видимост. Илко Илиев

Есен

Стана студено Септември е вече

природата стяга се за зимния сън

Слънцето грее някак далечно

пожълтели листа разпиляват се вън

Поглеждам назад и виждам любови

Поглеждам напред и виждам раздели

Взривяват сърцето ми стихове нови

Политат в небето Изчезват Къде ли

Остават ми само есента и тъгата

и някакво странно чувство на страх

Усещам как огън пламва в душата

и от мене остава само купчинка прах..

Борис Жогов

КЪСНО От мен ти си тръгна, малка и тъжна, но аз те намерих в тревата. Тя пазеше в себе си твойте стъпки - далечни, до болка познати. От мен ти си тръгна, малка и плаха, но аз те намерих в небето. То пазеше твоята искрена нежност, очите ти в него бластяха. От мен ти си тръгна, малка и чужда, но аз те намерих в листата. Те пазиха дълго любовните думи, сълзите, последната ласка... При мен днес се връшащ, малка и бледа и търсиш предишния пламък. Аз питам тревата, небето, листата, но късно - теб вече те няма в сърцето!

Ела, когато всички са заминали

и стича се нощта през филтър ситен.

Ела, за да останеш. Но завинаги...

Къде си бил-аз няма да попитам.

Разсърдено се гонят сред неистини

и хвърлят се в безсънищна постеля

онези съкровени чувствомислия,

които ни събират и разделят...

Но ти ела, не вярвай в многоточия,

превръщащи очите в колебания.

Към сърцето достъпът безсрочен е,

и имам застраховка за страдания.

Ела, когато всички са заминали

и глътката несбъднатост присяда

Ръцете ми за теб не са изстинали.

И химн е любовта, а не балада...

Автор Милена Белчева

Редактирано 18 септември 201213 г. от kolev_74 (преглед на промените)

Нима това е любов Нели Господинова от егоизма до себераздаването има една съществена крачка прекрачваш себе си от нищото до нещото стои поне едно цяло – онова в което трябва да се превърнеш от трезвеността до пиянството стои оня миг на слабост в който искаш да пропаднеш сам между богатството и бедността може да лежи съвсем кратък път обикновено еднопосочен между силата и слабостта няма разлика можеш да си силен и слаб и в двете между теб и мен има много въпросителни които нямат отговори дали е нужно да ги четем между хората които се обичат и тези които се мразят стоят отговорите на тези въпросителни дадох ти нещо което не искаш а ти не беше готов да вземеш всичко нима това е любов

Простих ти

Простих ти..Толкова е лесно

да се отърсиш от гнева,

да го запратиш във небитието

в едно с причинната вина.

И заживях съвсем нормално -

без тежест и без капка жлъч,

и сутрин слънцето изгрява

и ме достига всеки лъч,

и вечер

не потъвам във луната,

а в собственото си легло

и ми се струва необятна

и страстна новата любов..

Той е внимателен и нежен,

накратко - той е съвършен..

Аз го прегръщам, както тебе

със тъничките си ръце

и му шептя, че съм щастлива,

тъй както никога преди,

а сянката ти се засмива

на тромавите ми лъжи...

И ме долюбва, вместо него,

а той е някакъв статист,

дубльор - заместващ само временно..

А титулярът все си ти...

И ме пронизва като вятър

неясно чувство за вина...

Простих ти, но не те забравих.

И лъжа себе си сега.

автор: osi4kata

Баща и син

Валери Петров

Едно смешно джудженце до един великан

тази сутрин съгледах случайно

и тез пръстчета детски във голямата длан

изведнъж ме разнежиха тайно.

Дреболийка, съгряла ме с един квант топлинка,

какво имаше толкова в нея –

кой родител не води своя син за ръка,

та за тях да изпусна тролея?

И, зарадван се чудех: - А все пак от какво

бе дошло това странно трептене,

знам ли, може би някакво по-добро същество,

да пониква на старост във мене?