l don't know if l am just a slow learner "50 years "or or if every one has a time in their life that they feel they finally became of age and their world made more sense to them .. Of course living in todays world and trying to adjust is whole new story , but with the depth of experience of living life and having a handle on what is most important makes things so much easier .. Do you take time to reflect back and pick out a time in your life than you would like to re start your program and take it from there ..Would your life take some dramatic changes ??

Поетът — нито дявол, ни пък господ — Е длъжен, както мисли, тъй да пише. Когато му се смее, да се смее. Когато му се плаче, да си плаче. Но всичкото, което преживее, Да си го каже простичко, така че Щом друг го прочете, и той да зърне Там себе си — разплакан и усмихнат. Дамян Дамянов

Фридрих Хьолдерлин

КОГАТО БЯХ МОМЧЕ

Когато бях момче,

спасяваше ме често някой бог

от упреците и от пръчката човешка,

играех си добре тогава

със горските цветя,

а ветровете по небето

с мене си играеха.

И както радваш ти

сърцето на тревите,

когато те протягаха

към тебе нежните ръце,

така ти радваше и моето сърце,

мой татко Хелиос! Аз бях като Ендимион

любимец твой,

обичаща Луна!

Тогава аз не ви зовях

по име още, вие също

не ме наричахте тъй както се наричат хората,

когато са познати.

Аз ви познавах по-добре,

отколкото самите хора,

разбирах свежото безмълвие на Етера,

но словото човешко не разбирах.

Шумящата гора

от своя полъх ме отгледа

и аз се учех да обичам

сред цветята.

На боговете във ръцете аз израснах.

Превод от немски Георги Мицков

Много ми хареса

по принцип не си падам много по поезията, но откакто срещнах едно момче нещо превартях.И написах едно стихотворение.То е единственото ,което някога съм писала ,но изразява изцяло възгледите ми за живота. Това е най-любимото ми стихотворение на света:

LOVE

Without LOVE there is no happiness or sorrow.

Without LOVE there is no sun or moon.

Without LOVE there is no day or night.

Wihtuot LOVE every other sense is meaningless.

Wihtout LOVE there is no life.

Without LOVE there is nothing...

Привет непозната поетеса

прекрасно и чувствено...

и много смислено и..

вярно

ако някой каже ,че не е така...ще направи грешка

аз мога да го кажа ,когато вече съм в по-зряла жизнена позиция

Джон Роналд Руел Толкин Невестата сянка Живееше нявга самотен човек, избутваше ден подир ден, от своето място не мръдна цял век, от сянка човешка лишен. Над него изпъчи се стар бухал бял под ярката зимна луна, погледна човека и го взе за умрял на юнската светлина. Яви се девойка във сива премяна, искряща в сумрачната вечер, поспря се, погледна го цяла засмяна - в косите ѝ вплетено цвете. Той мигом се стресна от унеса свой, разчупи магията зла, девойката грабна, не ѝ даде покой и сянката ѝ облада. От тоз ден нататък лишена е тя от собствена воля дори; живее там долу, где няма зора, ни нощи, нито пък дни. И само когато от земната паст надигнат се скрити неща, във танц се извиват, изпадат в захлас и сянката им е една.

Песен за Боромир

Над степи и блата в Рохан, обрасли с трева,

от Запад вятър долетя, край крепостта повя.

"каква ли вест от Запада ми носиш, ветре, ти?

Видя ли Боромир Могъщ под грейнали звезди?"

"Видях да язди през реки - те седем са на брой;

сред пущинака го видях, ала изчезна той

из сенките на Севера, из дивия простор.

Запитай Северняка за сина на Денетор."

"О, Боромир! От кулите на Запад пращам взор,

ала не се завръщаш ти от пустия простор."

Над морски бряг, над пясък жълт Южнякът долетя;

С плача на чайките повя край пътната врата.

"От Юг какви ли новини ми носиш, ветре, ти ?

къде е Боромир красив? Где рогът му кънти?"

"Не питай - кости там лежат и той самичък бе

на бял бряг и на черен бряг под бурното небе;

отнесъл го е Андуин в просторното Море.

Запитай Северняка днес, той знае най-добре!"

"О, Боромир! От портата на Юг потегла път,

ала не идваш от брега, где чайките скърбят."

Над Портата на Краля, над водопад висок

долита хладен Северняк и свири с мощен рог.

"Каква ли вест от Севера ми носиш, ветре, днес?

Къде е Боромир Храбрец? Отдавна нямам вест."

" Той много врагове срази далеч под Амон-хен

и носеха го с пукнат щит и меч на две строшен.

Красив и горд, могъщ и смел лежеше в лодка той

и Раурос, златен водопад, донесе му покой!"

"О, Боромир! От кулата навек ще гледам аз

към Раурос, златен водопад, до сетния си час!"

Джон Роналд Руел Толкин

Имàнето Бе слънцето невръстно, че и луната млада, и богове богатства пилееха в ограда: по тучните поляни разливаха сребро, а буйните реки запълваха с злато. Не бе продънен Ада, ни бездната - копана, и нямаше джуджета, ни драконска закана, а само елфи стари с магически дела, под хълми где живеят във мънички легла; със песен те ковяха най-фини красоти и на кралете свои изящните пари. Отвърна се съдбата и песента им спря, желязо я притисна, стомана я скова. Забравиха душите усмивките да сложат, богатството елфическо потъна в мрачно ложе, накуп събра се злато и сребърни пари: над Елфодом се тежка сянка извиси. Едно джудже самотно във глуха пещера живееше си скромно. Ръката му добра бе сръчна и изкусна със клещите и чука - работеше усърдно за радост и сполука; монети той ковеше и пръстени от злато, мечтаеше да стигне до кралските палати. Но взорът замъгли се, ушите опустяха и жълтата му кожа се сбръчка и повяхна; отслабнаха ръцете и тихо, недочуто на пода търколи се нов пръстен изумруден. Земята потрепери, джуджето не разбра как пред дома му горски се дракон озова с лумтящ от ноздри пламък. Пожарът облада и под, че и постеля, и влажната врата. Загина той самотен във огъня без страх и костите му стари превърнаха се в прах. Под сивите скали самотен дракон стар със огнени очи, излегнат като цар. Не сеща радост вече, че младостта му мина, че сбръчкан е от немощ и стар е за двамина, самотен с свойто злато, събирано отдавна; в сърце му всичко лед е и огън не припламва. Под драконов търбух брилянти и пари натъпкани са здраво - душа се весели: той знае где е скривал най-дребната пара, във мрачната постеля на своите крила. Отпуснат в твърдо ложе, той мисли за крадци и в блянове отплува чорба да си свари от тънките им кости, кръвта им да изпие: но в миг последен дъх - сърцето спря да бие. Вън ризница прозвънна - той няма как да чуе. Извика глас свиреп, подкани го - но всуе: бе воин млад със меч, готов за битки славни, на дракона извика имането да брани. Младокът беше огън, зъбите му - фурия, но нещо го прониза и той изпружи шия. Живееше стар крал, на трон висок възкачен, връз клечести колене брадата му се влачи; устата му не глътва ни мръвка, нито вино, ушите му не чуват; и само с мозък силен той мисли си за скрина със украсен капак, имането де крие и който в черен мрак лежи си под земята. Съкровището свое заключил е тоз крал със катинара троен. Оръжията древни ръждясали са вече и славата предишна не носи се далече, и залите са пусти, и будоарът - хладен, но все пак крал е той на елфите отдаден. Не чу слухът му рог над планината носен и не подуши кръв върху тревите росни, но пламнаха палати и кралството умря; и някъде над бездни прахта му отлетя. Имане древно, скрито под мрачната скала, забравено зад двери, що никой не успя със ключ или със сила да бутне и отвори. Отгоре ѝ тревица поникна тучна, спорна; стадата там пасат и чучулиги пеят, пък вятърът препуска, откъм морето вее. А древното имане Нощта ще охранява, дорде земята тук е и елфи от сън стават. Джон Роналд Руел Толкин

Песен за Теоден

От тъмен Черноден в неясно утро

синът Тенгелов водеше войските-

пристигна в Едорас, двореца древен

на славните владетели Пределни;

мъгла бе скрила сводовете златни.

Сбогува се с народа си свободен,

с огнище, трон и с ловните пътеки,

где дълго бе пирувал в дни честити.

Препусна кралят право към съдбата,

надире страховете изоставил,

бе верен-клетвата си да изпълни.

Препусна Теоден. Пет дни и нощи

на изток Еорлингите летяха

през лесове, мочурища и степи,

шест хиляди на изток се стремяха.

Там под Миндолуин Мундбург ги чака-

град южен на владетели задморски,

отвред обгърнат от врази и пламък.

Съдба ги тласна. Мракът ги погълна,

коне и хора; тропотът копитен

заглъхна надалеч-тъй пеят песни.

Джон Роналд Руел Толкин

Редактирано 4 април 200818 г. от qsen7 (преглед на промените)

Последният кораб Посред нощ в три часа Фириел примигна - вън бледнееше зора. Подранил петел запя, олелия вдигна с остър глас в нощта. Сред дървета в мрачен плащ и небе сребристо птички чуруликаха, тих ветрец - студен и свеж - в клоните им плисна и листата скриха се. През прозореца видя как нощта бледнее - светлината затрептя връз земя и клони; по тревата розовее утринна роса. Малки белички крачка прекосиха пода, стълби изкачиха, на поляна затанцуваха, дето е пред входа, в утро се измиха. С перли цялата обшита дрехата ѝ свети. Тя се спусна към брега; стара клонеста върба там пък за късмет я спря над бързата вода. Рибка синя кат искрица пъргаво подскочи, свежи пръски вдигна; палави тръстики покрай нея сочат, лилия ѝ смигна. Тиха музика дочу нежно да се носи над искрящата вода; тя стоеше там с коса палава и росна, грейнала в зора. Флейти крехки с нежен глас, арфи най-омайни кротко ѝ запяха - сякаш утринен ветрец от страна незнайна с звън камбанен сля се. Кораб златен с златен нос и гребла блестящи по водата плава; бели лебеди красиви, леки и изящни в такт го направляват. Зад тях идат сребросиви всички дребни твари от Елфическа земя. Три принцеси с царствен вид тихо си шептят с вятър във коса. После грабват златни арфи и запяват медно в такт с ленивите гребла: "Как омайно пеят птички, как е ненагледна разцъфтялата земя. Още много дни напред, озарен във злато, ще изгрява този свят, още множество цветя връз земното плато ще завържат цвят. Накъде сега и вие, смели ветроходци, сте опънали платна? Где ще дирите покой? Сред тъмата нощна на дълбоката гора? Къмто острови на север, брегове скалисти? Нима ви прилича да се носите сами по море вълнисто гдето чайки сричат? Не, отвръщат ветроходци, ние сме поели на последен поход, мрачното небе на запад зад нас се сивее, сенките ни хокат. Къмто Елфодом вървим, вкъщи ще си идем при Дървото бяло и при ярката Звезда, гдето ще се види от брега прощален. Ний напускаме сега хорските поляни и Земята Средна! В Елфодом за нас звънят радостни камбани на кулата предна. Тука няма я тревата, само голи листи, гаснат Слънце и Луна, ала чухме ние вик сред сенки чисти - тръгнахме подир зова." Спря се корабът тогаз и извърна се глава: "Хубавице земна, ти чу ли им зова? Хайде, Фириел, ела! Този кораб ще поеме в утробата своя с радост твойта красота. Ела! Вече няма време! Идвай, земна хубавице със елфическа коса, и гласът ни чуй сега." Фириел глава надигна от страната на брега и краче повдигна; после цялата затъна чак до глезени в калта, взорът ѝ замря. Плавно както бе дошъл, корабът отплава, тя зашепна леко: "С вас не мога аз да дойда, не се и надявам - аз съм Земна дъщеря!" Гасне бляскавата дреха, перли се топят дорде пътя прекосява, дорде къщата си стигне и мрачния праг, и вратата здрава. Ризата си тя навлича шаячнокафява, плитката си сплита, с работата къщна мигом се заема права. Скоро слънцето отлита. И година след година леко ги отнасят Седемте реки. Бели облаци минават, слънчице блести сред тръстики и върби, иде утро, пада вечер, ала нивга веч кораб се не плъзна в тези води; не чу се реч, песента заглъхна. Джон Роналд Руел Толкин

Елберет Гилтониел

Ти, снежнобяла! О, прекрасна!

Кралице на задморси кът!

О, светлина неземно ясна

над трудният ни горски път!

Гилтониел! О, Елберет!

Ухае твоят дъх навред!

За тебе пеем песни, знай,

в далечният задморски край.

Ти в мрачен ден и в мрачен час

с сияйна длан пося звездите

и днес разцъфват те над нас

сред вятъра на висините.

О, Елберет! Гилтониел!

И тук, сред горският предел,

ще помним твоя звезден плам

на запад, над Морето там.

Джон Роналд Руел Толкин

Емили Дикенсън * * * Ако моженето беше равно на желанието – критерият би бил неважен. Върховното в езика е – безсилието да изкаже. * * * Научихме любовта добре – буквите – думите – първа глава от книгата – и откровението – сякаш пресъхна подир това. И тогава всеки от нас – видя във другите очи – светло незнание на дете – детско незнание – да личи. Което единият не бе разбрал – искаше на другия да обясни. Уви! Голяма е мъдростта – и истината – с много страни! * * * Затвориха ме в Прозата – тъй малкото Момиче държат заключено в Килера – да е “послушно” те обичат – Послушна! Нека да надникнат – Умът ми как се мята – по-мъдро ще е провинена Птица в егрек да подслонят – Достатъчно е да поиска, тя може своя Плен като Звезда – със смях – тъй леко да надделее – като мен... * * * От Себе си на заточение да тръгна – как бих успяла – не може да проникне в Крепостта ми Сърцето Цяло. Щом Аз самата – Себе си нападам – как мир да сключа освен ако да покоря Съзнанието някак сполуча? И тъй като Монарх сме си взаимно как туй ще стане освен чрез Абдикация – на Аз – от Мене? * * * Победата идва късно – докосва неспособни да пият от скреж упоени, замръзващи устни – Как сладко би било да се вкуси – капчица Само – тъй пестелив ли е Бог? Той твърде висока Трапеза застила – освен ако не се храним на пръсти – Трохи подхождат на малки уста – Черешки – на Червеношийките – Орловата Златна Ззакуска – Тях – би задушила – Свойта Клетва дано Бог удържи към Врабците – от оскъдна любов те разбират – как от глад се умира. * * * Има самота на мястото – има самота на водата и на смъртта – но при всички тях – все едно, че си в тълпата – пред това дълбоко седалище – тази полярна себичност – душата, познала себе си – гранична Безграничност.

Димитър Методиев

НЕФЕРТИТИ

Не се съмнявай, Нефертити,

във моята любов към теб.

Не слушай шепота свиреп

на завистливи и сърдити.

До тая среща дълъг път

изминах аз през вековете.

А хората на боговете -

те нека дебнат и слухтят.

Забравих името далечно

на фараона, твоя мъж.

Но той ни запозна: веднъж,

уверен във властта си вечна

над теб и твойта красота,

той повели да те изваят.

И скулпторът, от теб омаян,

на своя внук те завеща.

И аз дойдох за свойто право

след дълги робски векове.

Дойдох без страх от богове,

да те спася и притежавам.

Аз благославям тоя ден!

И не, о, не от боговете -

ревнувам те от вековете,

които идат подир мен!

Франсоа Вион Фалшива хубост, плащайки ти дан, разбрах коварството на любовта – агонията в нейния капан напълно съответства на страстта. Страдалното сърце го омота омаята, която носи гнет – а колко ли ще струва щедростта да се спаси един нещастник клет. Макар и другаде да бях желан, аз се обрекох сам на участта, робувайки до смърт на своя блян, терзан да съм до смърт от любовта. Ала сърцето вече възропта – безславно ли ще дойде моя ред или ще ме огрее милостта да се спаси един нещастник клет? Във времето безмилостно втъкан и твоят цвят ще чезне с младостта – йеремиада с мирис на тамян очаква всекиго, а старостта – не би простила глупостта ти тя да го изпуснеш тоя луд късмет: докле е младост и кипи кръвта, да се спаси един нещастник клет. От Ваша милост – цар на любовта очаквам аз да въдворите ред и чул Ви Господ златните уста, да се спаси един нещастник клет.

Веселин Ханчев

ЛЮБОВ

Къде си ти? Не свети в твойта стая,

но зная, че си тук, че си сама.

Завърнах се. За първи път разкаян.

За първи път оставам у дома.

Не е ли вече късно да остана?

Измъчих те. До смърт те изтерзах.

Какво ти връщам? Нежност разпиляна,

Уста с горчиви бръчки покрай тях.

Какво ти нося? Две ръце, с които

да те докосна ме е срам дори.

Къде си ти? Вдигни ръце сърдито.

Възмездие поискай. Удари.

Вратата черна покажи ми с тази

немилвана ръка като платно.

В лицето ми извикай, че ме мразиш

или дори че ти е все едно.

Заслужил съм очите ти студени.

Заслужил съм ги с хиляди вини.

Ти ставаш. Приближаваш се до мене.

Невидима, ти казваш: "Остани".

Евстати Бурнаски

ДНЕВЕН СЪН

Намерих те,

когато вече нямам право

да търся перуников мрак

и с късен въглен от жарава

сърцето си да будя пак.

Намерих те,

когато моята тревога

дори на устните горчи

и трябва да крещя: “Не мога”,

а те милувам със очи...

Намерих те,

когато вече тъй отегчено

живея между “Да” и “Не”

и тиха болка тихо стене

в присвитите ми рамене.

Намерих те,

когато вече сам се губя

във късния вечерен час.

Мой дневен сън, така си хубав!

Но аз, къде съм всъщност аз?...

Давид Овадия

АЗ ВЯРВАМ В МЪЛЧАЛИВАТА ЛЮБОВ

Аз вярвам в мълчаливата любов...

Без думи, без красиви обещания,

без упреци, без молещи уста...

Аз вярвам само в нямото страдане,

в сподавения порив на кръвта.

Очи, в които погледът не гасне,

докосването нежно на ръце -

от клетви, от несдържан плач по-ясно

говорят на човешкото сърце.

Тя всичките прегради побеждава!

Тя - вечен огън и нестихващ зов!

Как нея ще отминеш, ще забравиш?

Аз вярвам в мълчаливата любов.

Редактирано 7 април 200818 г. от венци (преглед на промените)

Драгомир Шопов

ПРИЗНАНИЕ

Обичам те, обичам те до края

на тази дума и на този свят.

Тъй някога един човек незнаен

изваял върху проста глина цвят.

Тъй някога едно дърво запяло,

събудено от мъжката ръка -

та чак до днес душите ни да гали

и векове да бъде все така.

Тъй някога една икона стара

прогледнала със виждащи очи.

Била жена, изписана в олтара

със обич, дето и сега личи.

Тъй някога, когато мост заправил,

любимата си майсторът вградил,

та дарбата си вечно да остави

на хората, разлюбван или мил.

Така и аз. Кръвта, която нося

от своите далечни прадеди,

дълбае във сърцето ми въпроси,

ранява мозъка ми със следи...

Научих много. Много болки зная.

Но моят корен жилав е такъв:

обичам те, обичам те до края

на тази дума. И на свойта кръв...

Стефан Цанев

АКТРИСИ, ВРЪЩАМ СЕ ПРИ ВАС ОТНОВО.

ЗДРАВЕЙ, СЕПТЕМВРИ МОЙ,

ГРИМИРАН КАТО МАЙ

ЛЕКАРСТВАТА СЕ ПРАВЯТ ОТ ОТРОВА.

ИЗМИСЛИЦА Е ВСЕКИ РАЙ

И ВЪПРЕКИ ТОВА - НАПРЕД КЪМ РАЯ!

ПРОСТЕТЕ МИ ПРИЯТЕЛИ, И ТИ НАРОД

ОБРЪГНА МИ ОТ РЕАЛИЗЪМ - НЕ ЖЕЛАЯ

НЕ ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ

ДЕЛНИЧНИЯ ВИ ЖИВОТ!

ОТ СМЕТКИ И ПРОЕКТИ

ДО ГУША СЪМ ПРЕСИТЕН!

ЗА ТРЕЗВИТЕ ВИ ЩАСТИЯ НЕ ДАВАМ ГРОШ.

СТО ПЪТИ ПО-БОЛИ, НО ПРЕДПОЧИТАМ

ДА МЕ ЗАКОЛЯТ С БУТАФОРЕН НОЖ.

СТОПИХМЕ СЕ ОТ ИСТИНСКИ ОМРАЗИ.

КОПАЕМ СИ РЕАЛЕН ГРОБ....

БЕЗ МЕН!

АЗ ТРЪГВАМ КЪМ ОНАЗИ

ИЗМИСЛЕНА,

БЕЗСМИСЛЕНА

И СЛИСВАЩА ЛЮБОВ!

АКТРИСИ, ЕТО МЕ!

КАЧЕТЕ МЕ НА СЦЕНАТА!

И НЕКА ПУБЛИКАТА СЕ ТРЕСЕ ОТ СМЯХ!

НО КОЛКО В СЕТНИЯ СИ ЧАС ЩЕ КАЖАТ

КАТО МЕНЕ:

ОБИЧАХ,

СЛЕДОВАТЕЛНО ЖИВЯХ!!!

Елисавета Багряна

НЕ ТЕ ИЗМЕСТИ НИКОЙ

Не те измести никой в тази къща.

И стола ти е празен в моя кът,

и в книгата ми никой не обръща

листа - недоизчетен този път.

Не гледа в лятна вечер никой с мене,

на прага седнал, звездния екран,

и никой не поема удивено

букета, рано сутринта набран.

Когато зъзна, никой не намята

с любов на плещите ми топъл шал -

и в жега, с витошка вода налята,

не ми е нежно чашата подал.

Минава пак година след година

и сменя се сезон подир сезон.

Връхлита буря, свлича се лавина,

от сняг или от плод се скършва клон...

И видимо в дома тук няма нещо

за тебе да напомня всеки миг -

ни някакви любими твои вещи,

ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,

в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти -

не те измести никой в тази къща,

в която всъщност и не влезе ти.

Калин Донков

МАТЕРИЯ

Не чуствана в отчаяния лов,

Догдето ги преследва и тълкува,

Душата се лекува от любов.

Макар, че от любов не се лекува.

И винаги изправена на съд,

Наивно брани слабото си право.

Очаква от любов да й простят.

Макар, че от любов не се прощава.

В света, от реализъм опростен,

Единствено контрастите избира.

От любов умира всеки ден.

Макар, че от любов не се умира.

Казват- лекувало времето. Времето не лекува. Мъката- като жилите- със възрастта се подува. Времето е проверка за болестта голяма. То би помогнало само там, където болест няма. Емили Дикинсън

Юрген Верт Ти си Ти Никога не забравяй, това, че живееш, не е твоя собствена идея и това, че дишаш, не е твое решение. Никога не забравяй, това, че живееш, е Нечия идея и това, че дишаш, Неговия подарък за теб. Никога не забравяй, никой не мисли, и не чувства, и не действа така, както ти, и никой не се усмихва така, както само ти умееш. Никога не забравяй, никой не вижда небето по начина, по който ти го правиш, и никой никога не е знаел това, което ти знаеш. Никога не забравяй, никой на света няма твоето лице и единствено ти имаш тези очи. Никога не забравяй, ти си богат, независимо дали със или без пари, защото можеш да живееш, и никой не жевее като теб! Ти си желан, не си дете на случайността, нито прищявка на природата, Независимо дали свириш музиката на живота си в минор или в мажор, Ти си Божие творение, гениално при това

Това е моето любимо стихотворение,защото бях много малка,когато го научих на изуст.

Никола Вапцаров

Моторни песни - Песни за човека /

Писмо

Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

по Филипините,

по едрите звезди

над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

в доброто

и в човека,

в романтиката,

в празните

копнежи?

Ти помниш ли как

някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

и молеха пощада.

А бяхме млади,

бяхме толкоз млади!...

И после... после

някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано...

А там -

високо във небето,

чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало - неважно.

Но ний деляхме сламения одър

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.

Това е новото, което ме възпира

да не пробия

своя

слепоочник.

То злобата в сърцето

трансформира

в една борба,

която

днес

клокочи.

И то ще ни повърне Филипините

и едрите звезди

над Фамагуста,

и радостта

помръкнала в сърцето,

и мъртвата ни обич към машините,

и синята безбрежност на морето,

където вятъра на тропика се чувства.

Сега е нощ.

Машината ритмично

припява

и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

празните

химери...

За мен е ясно, както че ще съмне -

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

тъмен,

да, нашто

ярко

слънце

ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

опърли най-подире.

Не ще проклинам,

няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

ще се умира.

Но да умреш, когато

се отърсва

земята

от отровната си

плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

да, това е песен!

Пабло Неруда Умира бавно, този, който не пътува, който не слуша музика, който не открива очарование в себе си! Умира бавно този, който разрушава себелюбието си, който отказва помощта. Умира бавно този, който се превръща в роб на навика, минавайки всеки ден по същите пътеки, който не търси разнообразие, не рискува да се облече в различен цвят и не разговаря с непознати. Умира бавно този, който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата, които връщат блясъка в очите и спасяват тъжните сърца. Умира бавно този, който не променя живота си, когато е недоволен от работата и любовта си, който не рискува сигурното за неизвестното, з а да преследва една мечта, който не се решава веднъж в живота си, да избяга от мъдрите съвети... Живей днес! Рискувай днес! Действай днес! Не се оставяй да умираш бавно! Не забравяй да бъдеш щастлив!

Редактирано 8 април 200818 г. от smirena (преглед на промените)

Кажи: аз съм ти Аз съм прашинки на слънчева светлина, аз съм кръглото слънце. На прашинките аз казвам: Останете. На слънцето: Продължавай да се движиш Аз съм утринна мъгла и диханието на вечерта. Аз съм вятър във върховете на горичка и вълна, разбиваща се в скалата. Мачта, рул, кормчия и кил; аз съм и кораловият риф, в който се разбиват. Аз съм дърво с дресиран папагал в клоните си. Тишина, мисъл и глас. Музикалният ефир, идващ от флейта; искра от камък, блясък на метал. Свещ и молец, лудеещ около нея. Роза и славей, изгубен в аромата и. Аз съм всички същества, въртяща се галактика, еволюиращият интелект, издигането и падането. Това, което е, и което не е. Ти, който познаваш Джеляледин, Ти, един във всички, кажи кой съм аз; кажи: аз съм ти. Мевляна Джеляледин Руми

В гонитба с часовете години съм пропуснал. От търсене на радост що болка съм събрал! Най-тихата самотност сред хора съм почувствал. И моят вик за близост в самотност е узрял. Спокоен съм оставал сред шумовете празни. Под облаците вечни вървял съм променен. От тъмен гняв съм плакал в най- хубавия празник. И празнично съм тръгвал към делничния ден. От своя връх съм слизал в безкрайното начало. И бързо съм превръщал тъгата във шега... Но няма да ви кажа, че черното е бяло. По черен път поемем високо- към снега. Георги Константинов

Посвещение За да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори, ти всяка вещ и образ покрай тебе открий отново и пресътвори. Пресътвори ги ти като лозата, затворила пространствата в зърна, като дървото в плод, като пчелата, създала мед от пръст и светлина; като жената стенеща, в която по-траен образ дири любовта, като земята връщаща богато и облаци, и птици, и листа. О, трябва всяка вещ да се изстрада, повторно всяка вещ да се роди и всеки образ, който в теб попада, да свети с блясък непознат преди, и мислите да правят в тебе рани, мъчително и дълго да тежат и всяка мисъл в тебе да остане като зарастнал белег в твойта плът. Как иначе това, което вземаш, стократно оплодено ще дадеш в горещи багри, в щик или поема, в космичен полет и в чугунна пещ? Как то ще стане дирене сурово и кратък залез, и другарска реч, и падане, и ставане отново, и тръгване отново надалеч, и ласка по косата и засада, и хоризонти с мамещи звезди? О, трябва този свят да се изстрада, повторно трябва в теб да се роди и всяка вещ и образ покрай тебе сърцето твое да пресътвори, за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори. Веселин Ханчев

Посвещение

За да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори,

ти всяка вещ и образ покрай тебе

открий отново и пресътвори.

Пресътвори ги ти като лозата,

затворила пространствата в зърна,

като дървото в плод, като пчелата,

създала мед от пръст и светлина;

като жената стенеща, в която

по-траен образ дири любовта,

като земята връщаща богато

и облаци, и птици, и листа.

О, трябва всяка вещ да се изстрада,

повторно всяка вещ да се роди

и всеки образ, който в теб попада,

да свети с блясък непознат преди,

и мислите да правят в тебе рани,

мъчително и дълго да тежат

и всяка мисъл в тебе да остане

като зарастнал белег в твойта плът.

Как иначе това, което вземаш,

стократно оплодено ще дадеш

в горещи багри, в щик или поема,

в космичен полет и в чугунна пещ?

Как то ще стане дирене сурово

и кратък залез, и другарска реч,

и падане, и ставане отново,

и тръгване отново надалеч,

и ласка по косата и засада,

и хоризонти с мамещи звезди?

О, трябва този свят да се изстрада,

повторно трябва в теб да се роди

и всяка вещ и образ покрай тебе

сърцето твое да пресътвори,

за да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори.

Веселин Ханчев

Благодаря за това публикуване...прекрасно и актуално...и много навреме...

Благодаря!!!!

А. С. Пушкин Пак се сбират в тишината чрни облаци над мен; зла завистница - съдбата, пак тревожи моя ден... Ще я срещна ли с презрение? Ще ми стигне ли в скръбта непреклонност и търпение, гордостта на младостта? В буря уморен сурово, чакам бурите със страст; може би - спасен - отново пристан ще намеря аз. Но предчувствайки раздяла, неизбежна като смърт, твоята десница бяла стискам за последен път. Ангел кротък, безметежен, "сбогом!" прошепти ми ти, натъжи се, поглед нежен повдигни или сведи; споменът за теб в душата светло ще ми замени вярата и свободата, гордостта от младини. 1828

Гибелта на Гил-галад

Печално арфите звънят

за елфа светъл Гил-галад,

последният владетел жив

на край свободен и щастлив.

Бе дълъг неговият меч,

блестеше шлемът отдалеч;

звезди от нощния зенит

искряха в сребърният щит.

Но той замина и до днес

от него още няма вест;

звездата му събори враг

в Мордор, където тегне мрак.

Джон Роналд Руел Толкин