А как тежат понякога думите...

калдаръмено!

Задушават!

И не виждаш лазура,

само небето продънено,

в болка удавано.

тогава...

по-добре да мълчиш!

Думите...

думи, думи...

Спомен оживява – мъртва сянка на поет

да... думоблудник бе

и напивахме се често двама - за късмет

„Думите са силни но дали късмет е

да ни се отдават като гейши - лесни”

сякаш чувам го сега – мъртвия поет

пиеше красиво и написа нек’ви песни

„Думите май френд са наказание от Бог”

пак той, приятеля поет след трета чаша грог

„Сам той, проклет да е, измислил ги е лесни

да го начуква на душите ни красиво - с песни”

„а как редят се лесно - любовници безгрижни

Блудници лъжовни, желани, да сте проклети!

та какво би успял да изразиш от себе си с думи?

шибаните тухли от затвора на души ни клети...”

такъв бе той – приятелят поет...

а обичаше ги повече от себе си

думите

за това и

ги псуваше и флиртуваше

изнасилваше и любеше

тях, думите

не изневери им ни веднъж...

ще се напия отново някой път

в негова чест

и на думите му

е, разбира се

и за късмет.

Влизам с гръм и трясък

на тоя ден мъгляв

през каубойската врата,

на ръцете адски пари

нося огън за една

уморена,малка птица,

да я стопля с моя дар

огънче в ръцете нося

огънче в ръцете дар...

Знам,че мъничко и трябва

да възкръсне тя,

отново да разпери

мощните крила.

За всички малки птички

създадени от жар

които умората притиска

с нозе изстинали,

объркани,забравили

къде е скрито огънчето-

оная малка бучка жар...

Крие се в сърцето

малкият пожар.

Понякога... трептят от радост римите, така е, друг път тихичко проплакват... Понякога са малки и незрими, по-често са кремации и клади. Емоция, и дъх и споделеност. И цели светове, и разстояния... И после преминават. Те са тленни, тъй както всяко наше състояние. Но път са, да дариш една усмивка... или да те подпре другарско рамо когато си далече от щастливите. Или си нямаш друго, рими само.

Когато само римите останат
И всичко друго мислиш е заблуда
Когато липсва топло рамо
И чувстваш се не себе си , а друга
Вземи си чаша от витрината
И напълни я с кехлибареното вино
От нар и пий до половината
И нека всичко отлети
Като на филм от старо кино

Редактирано 5 февруари 20188 г. от darkterminal (преглед на промените)

И на лозата най-живителните сълзи ако по вените прокарат път ще се извия сред филизи - бързеи пулсиращи от мен в света за който толкова се преоткривах - отронен ден, затихнала привечер. Когато съм наистина щастлива лозата в мен не ражда вино вече.

Потърсих думи - нищо не намерих
Без думи няма стихове уви
Усмихвай се по-често на звездите тихо
И знай от туй по-малко ще боли

Редактирано 5 февруари 20188 г. от darkterminal (преглед на промените)

Когато пия вино от глухарчета,

кръвта във мене кипва и лудува.

Прегръщам мило сто другарчета

и с песнопойки слънчеви палувам.

Когато капчица на дъното остане,

на мравчица червена я наричам.

Да търси пращам я голямото имане

на усмивките другарски, що обичам.

В небето пращам сини пеперуди

да правят облачета пухкокрили,

в които скачат после като луди

сто приятелчета слънчево-щастливи.

за Еl

за Еl

Заспах усмихната. Благодаря !

Нов прозорец,а гледката е сащата

трупа остана да лежи пред къщата...

внимание никой не му обърна

народа в нещо страшно се привърна.

детето което на майкаси хленчи

видя гледката и оплашено се втренчи.

картина,коята му остави в съзнанието отпечатък

накара го да се замисли как ще продължи живота кратък...

дали това е истинска история

или преобразена от мен теория

чувства пораждащи еуфория.

Човек дали наистина съчувства?

май добрината не присъства...

ми от каде да дойде тази добрина

като в сърцето няма нито светлина нито топлина.

зачитам само напъпилата зеленина.

мда иде пролетта!

Страхотно давай само така! Интересно и различно. С малки забележки в правописа.. Уплашено

С кардамонени устни ме целува денят, ароматно повдига снагата си ...отново недочаках сънят, носещ ми цветните си празници, но какво пък... нека остане и за следващата нощ, когато с Луната пак ще разговаряме и ще се къпем в сребърно(ей така-за разкош) да забравим голямото, хлъзгаво каляне.

    Принцеса               

^{На моята жабичка златна}

Сложила си дрешка
На жабешка принцеска
На лист от лилия стои
И мухите си брои
Кротко, кротко па се друсне
Със големи начервени устни
Кряка шумно из блатата
Направо да те заболи главата
Лапичките понадига
През ресниците намига
Сладко, сладко се протяга
И устата си разтяга
Кряка кряк, кряка кряк
Звучно вика пак и пак
Малката ми жаба жабурана
Весело разперила фустана
Със краченца малки тропна
И във блатото си цопна
Само малки кръгчета вода
Сочат де стоеше тя

Редактирано 5 февруари 20188 г. от darkterminal (преглед на промените)

Редактирано 3 февруари 201115 г. от secret_rose (преглед на промените)

Тя ако те чуе жабичката ми - ще видиш кой кого е изял и защо

 

П.П. Дай нещо друго - това беше шеговито стихче посветено на жена ми...

Редактирано 5 февруари 20188 г. от darkterminal (преглед на промените)

Тя ако те чуе жабичката ми - ще видиш кой кого е изял и защо

П.П. Дай нещо друго - това беше шеговито стихче посветено на жена ми...

Олелелелеееее извинявай, не знаех

аз си го написах така заради детската песничка (в траве сидел кузнечик - чуй и думите, там жабката така прави)

ще се извиня в стихче, ако позволите, ваше благородие

Недей - дай нещо друго - ти пишеш хубаво...

Недей - дай нещо друго - ти пишеш хубаво...

Копнежа ми извайва висини

в неподозирания пробег на духа.

Неуловимото усмихва всеки миг,

а пътя ми не се рои напред

с илюзиите бели на ума...

Завръща ме

в невидимия сън,

така изстрадан в земните контури

на търсещите източни очи.

И ме боли...

от тиха красота,

когато чудни и любящи пръсти

докосват с лъкче закърнели струни.

Когато есента ми е цигулка...

ще боядисам дланите в червено
и погледа си ще замажа с тях
ще пръсна в скута сънищата невидени
изтръгнати от струните парченца смях

от тях полека образ ще извая
с напукани от спомените плачещи страни
със пръсти тихичко ще ги погаля
поемайки от болката във моите очи

Редактирано 5 февруари 20188 г. от darkterminal (преглед на промените)

Онова невидимо докосване,

умелата игра на светлосенки

по върховете на пръстите ти

дето случва се едва-едва,

със секващ дъх, с един замах,

като празен лист/пълна амнезия /

наметнат с плащ от графитен прах

е истинско вълшебство монохромно,

пред очите ти обличащо се тихо,

скромно.

Клавесин акордиран наскоро, рубинено вино... и ние с теб... пак мълчим- калдаръмено слово, нали? а навън изболява денят, татуиран с безброй въпросителни устремено се буди градът, револверно трещящ, а пулсът му... знаеш... мъчителен е...

...

револверно трещящ,

...

Кака, поздрави за метафората! Впечатлен съм. Не знам дали разбираш колко прецизно си я избрала? "Пистолетно трещящ" също не звучи лошо, но револверите, поради редица конструктивни особености, направо трещят в сравнение с пистолет от същия калибър. Всъщност това е само един аспект, но да не ставам досаден. Браво!

Кака, поздрави за метафората! Впечатлен съм. Не знам дали разбираш колко прецизно си я избрала? "Пистолетно трещящ" също не звучи лошо, но револверите, поради редица конструктивни особености, направо трещят в сравнение с пистолет от същия калибър. Всъщност това е само един аспект, но да не ставам досаден. Браво!

Ти не можещ да бъдеш досаден.

никой интересен не е досаден

а... всъщност съм стреляла и с пистолет и с револвер

офтопик съм, но...

поздрав за всички пишещи, които харесват хард рок

Животът ми каза: "Прегърни ме, живей ме, обичай ме!" И се вкопчих във него, кървяха понякога моите пръсти, падах и ставах и пак... да втръсване! Но се научих как да обичам! Да не искам! Да не чакам! Да не се вричам! Когато най-боли да се усмихвам и срещу вятъра да тичам, за да изсуши със своята силна десница сълзите, измиващи вътре душите ни.

Редактирано 5 февруари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Любовта озарява с чистотата си дните ни. Бели сме, макар и само понякога, разплаква ни и покрива големия свят със своите болни, тъмни крила, но отново цъфтим- непримирими безсмъртни мънички макове... пролет и лято, есен, зима... и пак! http://www.youtube.com/watch?v=872l_hf1Yv8 Специален поздрав за Уиш!

И не е тази нощ от онези, които си тръгват. Февруарското слънце кънти от преглътнати хрипове. Вледенена пътека целува нозете ми кървави напосока подели следа от разкъсани викове. И не е тази нощ от онези, които прегръщат първострунната музика в нежните пръсти на утрото. Споделена от сенките мрака си в тебе завръща и заплита деня ми с живеца на утрешни къртове. Тази нощ не е наша, ювиги, танцува я Янкула. От очите му слизат сказания, писани с пулса ни. И под бялата риза дарения нам Табернакъл запечатва съдби и посоки изгубили курса си. А вали океана... сразил всеки порив бездомен и дочувам Ей-хоу, след копитата трънни на зимата. Аз и ти - две вълни, два отмити завинаги спомена в свободата на края, до там, до където ни има.