Тази нощ танцувах с вятъра,

сложила глава на силното му рамо,

тази нощ бяхме заедно-

мъничко луди мечтатели,

загърбили за цяла вечност

на живота поредната драма.

В тази нощ с шепот китарен,

своята тайна ми довери,

за да сънувам кипариси,

през сълзи с усмивка

да бродирам мечти

по канавата на времето.

Тази нощ го нямаше бремето!

Редактирано 15 февруари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

На пръсти пристъпваш във тихата нощ
И с поглед си тръгваш от мене премрежен
Попила от извора с мъжката мощ
Изгаряш ти в пламъка кърваво-снежен
От който топи се метал

Постой за миг и чуй

Не знам дали ти казах
Това което съм ти дал
Не са лъжи
А шепа... черни диаманти
 

Редактирано 5 февруари 20188 г. от darkterminal (преглед на промените)

Моят бог е забравил да слезе в добрите ми книги. Днес са просто поставка за утринна чаша кафе. И до жълтия лампион на надеждата гласче авлигиево ми припомня билета за утре, разкъсан на две. Моят слънчев перваз е забравил за полета пролетен. (от последния ветрен рефрен не останаха сили) и скованите клонки живот нацъфтели от болно не разлистват деня, в който някога светли сме били.

Въжето ми пристяга Понякога се чувствам като хамалин на тъга, на чието етикетче пише $чужда$. И вдигам нощем молива в ръка, за да зачеркна хищната и нужда. Да я оставя без адрес, без глас, без слово в прашасал ъгъл, неразбрана, където само в отгласа на стара сова да се почувства истински желана. На улицата да я оставя да лежи, ако може тъй да я припика куче, докато дъждът в парчета я разложи, а вятър във прахта усуче. Така да я оставя искам, да лежи на пътянеприбрана. Ни чужда, нито моя. Сизифова тъга, почти до рана.

струва си! да падаш и да ставаш, и пак да продължаваш с обелени колене, с очи копнежни устремени и длани стиснати във крясък, да обичаш на инат и пустинята, и плаващия пясък, дълбокото в морето и песента на морските сирени, да бъдеш майка, и баща, и брат... и да останеш себе си

Редактирано 18 февруари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

танцувам... в ритъм усмивка, събрала лъчите на слънцето, палувам... по детски развяла коси, пеперудено пъстро, далеч от тъгата и бледите сенки на измамни лъжи... днес ми е циганско! свободно и влюбено, днес ми е истинско! знаеш, нали?

И свела клони плачеща върба почти те докосвам с устни, ще ти разкажа приказка една, нека денят ти изпъстри с цветовете си нежна дъга и те погали с ласкави пръсти... Рубинена сълзица копринено се спуска по клепачите ти, натежали от умората и влива се в лазура на твоя приказен сън, в лилаво танцуват елфите, и целуват се... слели се с най-чистото на бялата вихрушка навън.

Редактирано 22 февруари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Говори... недей да мълчиш! разкъсай завесите, не се крий зад кулисите, не пий в самота своите глътки горчиви дай по капка на всеки, раздай красота и ще се върнат при теб птиците! ... живи

Болката рисува... и пречиства, но не всяка болка е лъчиста... Знам това. Тогава мълча. В тишината нанизвам мъниста от мъка и горест- докато кръгът се затвори в печал. Тогава съм цяла- светица и дявол в едно равновесие, обезболяло страданието и начеващо песен... болка, но светещо бяла!

Редактирано 24 февруари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

С уморени пръсти вечерта заплита в косата ми нежност, и безбрежност лъчиста, непозната за възрастни. В дъгата и добавям сребристо, белег да има от стъпки на неизмислена песен, с която искам теб да завия, както листата покриват земята в дълбоката есен...

После... ще дойда в съня ти, с очи ще те галя, безмълвна, любовно унесена, знам... знам... животът догаря, и за теб, и за мен, не е лесно. Така дълго я плетох тази риза за теб, че онемях, останах бездумна... не, недей, не ми заръчай когато изгревът дойде напет да бъда разумна...

С куршумена шеметност утрото раздира съня ми... а още пулсира в мен песента му, в огледалото лицето ми румено бележи с усмивка деня ми... Отново намятам своя шал от коприва, и тръгвам, прилежно раните скрила, в юмручета свила малко тъга ... за из път. А под мен уморен и безсилен вилнее в суетност светът.

с теб спим сега в застиналото езеро наречено "съзнание за незнайното" не можем да се върнем в безпределното във шах и мат поставя ни познанието и с теб без илюзията "очакване" едва ли бихме се познали даже в рая хартиена илюзийо, оплакват те сълзите ми от жълти капки сяра ...

Покоя само ми е скъп. Помни го. По-скъп ми е от твоите очи. И затова към мен очи не вдигай. Сведи ги, и молитвено мълчи. Мълчи, в покоя свиден на Отца си, познал, или пък не - Дъха Му свят. Защото днес погребваме децата си. А в Утрото ще сме сестра и брат. Аз няма да воювам с тишината. По-тежка е от падаща лавина. И перлената милост от душата и обезболява с допира си фин. Отдай се. Не на мен. На милостта и. И нека те рани с живота нов. Когато я дочуеш, по гласа и ще ме откриеш - в нейната любов.

Една сълза, ще я платиш ли... Една ръка, ще задържиш ли... Едни очи, дали ще ги забравиш... Едно сърце и него ще оставиш... Една жена, ти всичките виниш... Една душа и нея ще раниш !!!

Наметнал сетивата на мрака всяка нощ идваш при мен, звезден прах ми носиш в ръката си, но защо...? Защо така си смутен? Не знаеш ли? Душата ми чака лунния танц откровен и захвърлили веригите на телата си се сливаме, ти-среброто на нощта, аз-дъгата на новия ден... Само миг, но миг за възкръстнали, докоснати от вечността само миг, но вълшебен миг тишина.

Редактирано 10 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Почти те докосвам с пръсти... Достатъчно! За да видя пулса ти и онази твоя усмивка, от която птицата възкръстна от пепел... и полетя нагоре където я водеше не друг, а сърцето.

Редактирано 11 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Добре дошла, магьоснице Пролет! Вече чувам на птиците могъщия, южния полет. И запя своята песен капчука, лалета разтриват сънливо очи, кукурякът вече пресипна от скука, а слънцето доволно потрива лъчи... Да посрещнат своята гостенка бяла надигат клони дървета и храсти, и тревата с усмивка поолиняла, и от мен приятелско "Здрасти"

Редактирано 12 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Измислих те... Щрих по щрих те рисувах. Съвършен! За да останеш. За да съществуваш. Образ от сърцето ми роден. Нарисувах те. После се влюбих. в шедьовър от мен сътворен. Не теб. Себе си погубих. Но... така е пъстър всеки нов ден. И всяка утрин със свежи ресници докосва поне едно чуждо сърце, мъж подава своята крепка десница, до него жена с красиво лице. Знаеш ли... пеят и в мрака щастливите птици, недокоснали своите ръце... прегърни своята нежна китара и да отлитаме, мое прекрасно, мое звездно момче!

Редактирано 14 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Сърцето за пореден път се мрази, от тебе не успя да се опази. Душата ми отново е сломена. Да, аз съм птицата ранена...

Недей! Не позволявай на палача да види сълзите ти! По-добре се засмей! А може би и него боли го... Познато ми е, сякаш под индиго е писан роман, само героите подменени, но ти се засмей, в сърцето си прибери го за някога... когато ще можеш... да пееш! Извини ме... това не е съвет, просто те разбирам. Преди години така утешаваше и мен приятел, докато успях да се издигна, да видя отгоре мечтата си и знаеш ли какво зърнах? Едно красиво момче обичащо, стискащо в юмруците си страх...

мислех да пусна едноименната на Дейвид Ковърдейл, но реших да е нещо по-мекичко...

Редактирано 14 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Подай ми ръка и ела

в моя приказен свят,

там пеят цветя

и дори птиците

с прекършени крила летят,

там белите дракони

разказват легенди,

дърветата прегръщат

в прохладен тюркоаз,

там нямаш нужда от хасиенда,

небето ще те завие в своя атлаз,

и тревата ще те залюлее

с най-нежната приспивна песен,

звездите с броеничка ще те дарят,

за да заключиш в нея времето

и да останеш вечно млад...

П.П. Мерил, липсваш ми! http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Редактирано 16 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Не можеш щастието да уловиш, не търпи мрежа и любовта, неукротими са и вяра и надежда, те всички заедно бележат свобода. Очите на любимия човек нима не са любими когато път и време раздели ги? Нима не носим светлото в сърцата си, в ефира нежен на душата си... Нима любовта не е безбрежност, а бряг и пристан вечната тъга- копнежност, сладост, красота... нима с човека си отива тя?

Баба Марта прати вест, ДА НЕ СЕ РАБОТИ ДНЕС! Да качим краката на бюрата и да се чешем по главата.... бели, румени, засмени... ......от божествен мързел днес опиянени! След кафенцето горещо иде време и за още нещо... сандвич със кюфте и много бири със мезе...! Здраве, щастие и рози, Виното - във двойни дози. Бурен секс във всички пози. Пожелаваме на Вас Баба Марта, Пролетта и Аз!

Вали... по прозореца се стичат цветовете на нечии тъй далечни и така близки сълзи опитвам се в шепи да ги събера, в слънчева песен да ги заплета, да я чуят всички... и ти! Погледни ме!!! Със сърцето си ме погледни, не ме гледай с очи, те лъжат, а от лъжата боли... http://www.youtube.com/watch?v=17aHABDy2Hc

Редактирано 17 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)