Ей, големи сте ми сладури! ...вие ги пускайте,аз пък ще ги събирам след вас.

Ей, големи сте ми сладури!

...вие ги пускайте,аз пък ще ги събирам след вас.

Не може така.

Я бързо две рими

(на бърза ръка)

да няма "Уби ма"

(((:

с два пръста пистолет си направи,в челото ми ако щеш дулото допри ми, въгленчето всичко взе, музата изпепели ми...

Редактирано 26 май 201115 г. от Уиш... (преглед на промените)

Кажи и на тази муза бързичко да се връща че да не я тътрузя аз към твоята къща. И да почва да пише или пък да рисува (: Казах! И казах свише. Хихихи, май я чувам... (ох съвсем ви оспамих римите, изчезвам... )

   Пътеки

Забравени пътеки ще поеме
Изтлялото от слънце мое Аз
По пътя с пенестите гребени
Вълните ще ме къпят в смях

А камъните - те ще ме погалят
Ще кацнат закачливо в моите ръце
От хладната вода опарени
Които стискат в шепите море

Рисувано със приказни пастели
Оплетено със мрежи от сапфир
Солени пръсти бавно капещи
По пясъка препускащи делфини

Редактирано 5 февруари 20188 г. от darkterminal (преглед на промените)

Ту вървя, ту летя из тъмата звездна Понякога я хващам и разкриват се морави За някои е зов, за други пък е бездна Но продължавам все тъй да търся незабрави

Редактирано 26 май 201115 г. от Kelvin (преглед на промените)

Ту вървя, ту летя из тъмата звездна

Понякога я хващам и разкриват се морави

За някои е зов, за други пък е бездна

Но продължавам все тъй да търся незабрави

Забравата... най-сладкото ухание

дарено от листенце розов цвят

би заличило горест и страдания

откъснеш ли се ти от този свят.

Както Един, оставил думи верни -

наследство и свидетелство. И Път.

"Във този свят съм, но не съм от него."

Но розите... Ах, розите са кът.

Понякога спирам... а мислите ми-залутани птици, следят хоризонта, замъглен от взиране. Трошици от някой преди мен, по пътеката оставени с усмивка съзирам и знам: Аз съм в теб и ти си в мен, не съм сама, не си сам...

Пречупени през призмата на закъснели пориви, мълчим, забравихме за споровете коя любов е по-значима... Онази, след която следва люта зима, или Другата - незабравимата, отчаяно безнадежната, вечната, проходима само за неколцина, запратили в спомен борбата за преждност, онази-вечната пролет, заменила и лятото, и пъстрата есен... и зимата.

трета бира говорим мълчаливо двама с непознатия познат без думи само с поглед влюбената в нещо сервитьорка утолява бирения глад така дете да, разбра ни, би ли ни дарила пак с по бира отдаден в разговора разпалено споделям разни мисли прекъсва ме и той безгласно, спориме по теми най-различни ето аз кажи май френд, нали си виждал толкоз много ти живял дори си мястото вълшебно където Мечтата безтегловно с теб лети защо пияницо тогаз в тъмното си бръщолевиш с мен на бири ти казваш няма как да бъдат умъртвени несбъднати мечти преглътна мехурчета любов засъска в шишето бирата горчива усмивка жива кино лента на лицето с черно-бялата картина стреснат къде ли виждал съм те теб умнико и недната ти гага та без думи цял живот разбирам и виждам в мутрата ти блага и таз пищяща дива оргия мечти живи в замъглените от бирата очи ... брадясало огледалото краде лениво дима на поредната цигара мръсник пак ще набодеш бедрата на влюбената след нощната и смяна ... по дяволите кой с думи гласни смее тъй грубо да прекъсва двама влюбената? аха, ясно, станало е полунощ и ще трябва да затваря е, няма драма чао приятел, ще побърим някой ден отново двама и пак ще запознаем незабравените непознати само двама

off... Доги! Великолепно е и ако позволиш... ще го озвуча с музика... http://www.youtube.com/watch?v=t4xlNXYCQKM

Бек и блуса му е просто ОК!

Не слушам Блус. Болезнен ми е... твърде. Гласа на сакса - примчено въже е. Протяжната мелодия откъртва... парченце след парченце мен. Къде е... Къде са... или бяха сетивата... Ръцете ми. Дима. Онази пура. Завесата на спомена отрязах. Разплакани цигулки днес ме брулят. Разплакани от циганска надежда - червено шалче, нож. Копита. Сватба. Не слушам блус... Не ме хулете. Буря е. И само тишината и ме радва.

Белязана със знака "късно" не бих могла да бъда... Умирам трудно и отново възкръсвам, за нов живот, нов полет и с нова почуда световете превземам уорито и дръзко, обичам живота и нека е трудно! нека присипнала болка ме води напред и нагоре... към небосводи, разсичайки мъглите гъсти, аз пак ще летя над всяка неволя докато пулсирам,и дишам ... и чувствам.

Как многолика си на светлината, Пролет... разлистила треви гостоприемни с неуловимия ветрец довела музика дори по тъничките паяжини в мрака ми, преструващи се, че улавят росни капки. Как нежни са последните ти мигове преди да се налееш с тежък плод от жертвата на семената ми.

вие що не се римувате бе

Ответно 2

Парлива вечер.

Миг преди разсъмване.

Или по залез бе...

Не помня мрака.

Още.

Завоя някак рязко се завърна

и запустя с последните ни нощи.

Задави се в най-есенната гама

безплътно приютила сетивата ни.

В които най-осмислено те нямам.

Но устните...

ръцете ни.

Телата ни...

Извивката в токата на колана ти..

неволната якичка

по гърдите ми...

Преди да се обърнеш

аз останах.

Ти...

Преди да се обърна

ме опита.

А в утрото разцъфна лято... В нов и страстен порив, жадувам старото си ято, и кой каквото ще да ми говори... аз пак ще продължа нататък! Просторите са ми познати, различни са, макар да си приличат, узряват нейде там и капчиците на росата, и в топъл дъжд, любовен, тръпнещ спомен по рамената ми се стича.

А после и в съня ми идваш непоканен да топлиш с бисерен дъх любовта ми... и няма думи, само лунен шепот завива кълновете в сърцето ми. Ще се родя ли отново и ще светя ли? Ще мога ли в утрото с тиха въздишка да те изпратя далече... Заспивам... усещам те, прибираш се вече!

Не, че лоши са творбите но не виждам рима в това Вий де творите темата е - "Говорим в рими", а се пишат просто некви синоними, антоними, а бе всичко друго не и рими. Моля критиката приемете и вземете ми простете!

"Критикувай смело и си стягай багажа за село" Имаше такъв един афоризъм по времето на социалистическия реализъм, Мдам... премам критиката батко, усмихвам ти се сладко... сладко... вероятно очакваш римушки? това е простичко, братушка! Слушай повече чалга песни, ще се насладиш на рими лесни... Ха добре дошъл при нас в тоз за брънч удобен час

Редактирано 9 юни 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Замлъкна ли... няма път за връщане, изгорил ще си последните мостове, които аз оставих да прегръщат тъжните ти... мрачните усои. Ти избираш, но... нека ги забули времето и обраснат в спомени за минало несвършиЛо, някой ден по тях ще минат нови и пак ще Е, макар че няма да е същото...

Редактирано 9 юни 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Уморих се. Уморих се да мечтая. Все по-смазващи са мислите отровни. Тихо ми е. Тишината ме изгаря. А надеждите са винаги виновни. И винаги са мраморни чудовища. Не мога да живея покрай тях. Изтичат силите ми. Между ножици възможно ли е да останеш цял?

Небесна обич Ти си слънцето, а аз-луната, нежно галиш ме със твоите лъчи. Без тебе аз съм мрачна и студена, и радост няма в моите очи! Усмивката ми грейва на лицето веднага щом усетя те до мен. При допира ти чувствам, че сърцето омагьосано е в твоя плен! Искам да си моята опора, а аз да бъда твоята мечта! Да бъдем заедно в кръгозора, никога да не залязва любовта!

Сподели днес Слънцето... целунало те с влюбени устни, пресушило и сълзите от ресниците гъсти, после погалило мрачното чело с топла, малка ръчица, посвирило ти, попяло... и усмивка видяло на лицето навъсено- малко тъжна, но огряла кръг от минало несвършило, засияла! и в хиляди малки слънца се разпръснала

Редактирано 21 юни 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Тя оцелява... Преглътнала хорски обиди, ехидното сочене с пръсти, понесла на своите плещи на суетата тежкият кръст, с изранени крака, бяла надежда червена пътека посляла пръстта търси своята пръст. И я намира. В сърцето на някой приятел, в приказката на листата, в житото, дало ни хляба, в гласът на детето, току що проплакало, намира я всякъде... Любовта оцелява!