Тихо ли ти е?

Не знаеш ли защо?

В взора небесен

блесна звезда -

в миг я улових

и стана тихо.

В полята унесен

разхожда се

нощният сеяч.

Там пак е тихо.

В леглото

до мен няма

никой,

а иска ми се

да полегнат

двете звездни

светлини на

сеяча

и в миг

да посърнем

в тишината.

Тогава ще е

пак тихо,

но ще знам,

че на другия бряг

на тишината

има някой.

Той е там.

Тихо ли ти е?

Не знаеш ли защо?

Все ме дърпа Животът озъбен...

Безполезно ми удря шамари!

Затова ми е злобно и мръсно

и душата ми в ада догаря!

Пак поглеждам едвам към небето

дето утрото свива подарък!

Не ме радва,че слънцето свети

и горчат ми словата познати.

Нощем тихо прилазвам в съня си -

там спокойно е, светло и мило!

В наркотика на спомена кътам

на Съдбата отровното жило!

Редактирано 10 август 201115 г. от linaadelina (преглед на промените)

Равнозначни са(за мен) Денят и Нощта! И красиви... Той със вихъра си устремен, Тя със споделена тишина, Той със ярка светлина, Тя с покой и тъмнина... Тя и Той-безкрайно и вечно, Едно са! Така са обречени- да изглежат разделени в очите ни отколе заслепени от правилата никому ненужни- да делим, да не живеем дружно... А времето ни отредено отлита бързо и припрЕно, не пита колко сме живели, не пита дали сме си попели или сме погубвали дните си в кавги, ядове и гонене на цели...

Отрони се Утрото в птичата песен, а вятърът(приседнал на прозореца) разказва приказка от стари времена за живота, трижди по-красив и лесен в сърцето с малко цвете – любовта. Закичили се с него мъничките хора, то пазело ги в слънце и във мрак, то носи сладост в най-горчивата умора, и крепка сила да прекрачват всеки праг... Ех този вятър... с неговата песен... заслушах се, събудих се и оживях, видях редиците на мъничките хора и ето ме затичана към тях...

За вятъра

през листите обрулени...

И коленете

болни и ожулени.

Живях в надежда

за безкрайно утро!

...............................

Събудих се

в безвремието пусто.

Подритвах листи

безразлична, злъчна,

на спомена

ударила чертата!

Една отронена

мечта замлъква...

заспива ничком

смачкана в земята...

Кого виниш, ти малка Лина, за злъчността на спомена, за отъпканата си градина за безкрайния помен... Нима не се раждат в нас мечтите? Деца са ни, по-често скрити от хорските думи и погледи... ще е гладен, Лина, и сития, ако държи сърцето си затворено...

Понякога да залостваш портите на сърцето е добре - защото бурята не му прощава - тя идва и расте, след което безмилостно опустошава. Всеки стрък, дори дете знае да се пази от красивите и страшни бури. Така, че залоствай смело, така добре, не мисли за красивите светкавични контури. Съвсем скоро в твоите очи ще блестят шарки от сутрешните, палави лъчи. Всичко ще отмине бързо. Дори няма да усетиш как бурята отвън, превърната отдавна е в забравен сън.

Редактирано 16 август 201115 г. от Су~ (преглед на промените)

Едва ли... едва ли очи затворени биха видели на бурята спомена- как възкръсва тревата полегнала, птичата песен отново побегнала из ведрото, чисто небе... те все ще виждат дървото пречупено, което отдавна, от някого купено е станало столче за малко дете... ... ех, пей сърце! пей и когато бодлите на вятъра те пронизват като остри стрели, защото... някъде някого твоята песен незнайно как и защо, ще спаси...

Днес потушавам огнища пожарени, болят ме ръцете от страсти опарени, а в очите ми влага... от дим, от ежедневната сага, че един до друг(макар в самота) все вървим... Забравих за вчера, а утрето още го няма, днес ми остана един неугаснал, упорит до лудост пламък и дъжда все чакам ли чакам... измама... заминал за другаде... ... не че е драма, но с помоща му би станало лесно, подарила му бих свойта огнена песен...

Редактирано 19 август 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Да живееш днес, не в уюта на спомена, не в люлката на мечтите, Е да си боец. Аз не знам дали е добре да си боец, само знам, че често се налага. Докосна ме стиха ти, Нел и ти благодаря, че събра в рими и моите усещания.

Радвам се, Еви! Благодаря ти! Че някому била съм потребна, споделила мисли с друго сърце... Без отговор имам още въпроси... Живея, както разбирам, а не както е редно. Все казвам си: Нима животът от мен ще си проси поредния миг матине... Гост съм... неслучайно минаващ, непоканен, но дарен със сърце, влак съм, пристигнал и заминаващ неизвестно кога, но известно къде...

Редактирано 19 август 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Да повярваш на усмивка!

На отворена врата...

С длани верни да притиснеш

образа на Любовта!

В розите да го изваеш

и в усмивка на дете!

С радостта им да познаеш

себе си е тъй добре!

Редактирано 20 август 201115 г. от linaadelina (преглед на промените)

Да. Сърце от злато заслужава да ровим с ръцете си в купища плява, зрънце жито да намерим, та когато дойде време да посяваме да сме готови, не да се надяваме, че някой друг вместо нас ще го стори... тогава(мисля си) се отваря простора и песен полита смело, отривисто а крилата ни забравят неволи, съзрели влюбено сърце-лъчисто

Старее сърцето,

но очите са вечно млади -

Надеждата във всяко утро се ражда!

По пътя подритваш ненужни зрънца,

несигурна кое ще покълне

в сърцето ти с Любовта................

...Затова си сама!..........................

А Радостта

с усмивка те чака

зад старата скърцаща врата,

която ти не виждаш!

Сляпа...самовлюбена...сама!

Редактирано 21 август 201115 г. от linaadelina (преглед на промените)

Негато

Откъртени бавно парчета се свличат
Откъснати ивици тихо плющят
Отлепени мудно по стените се стичат
Отплетени нишки потрепват без глас

Загубени ноти в сърцето не свирят
Пресъхнали извори там не текат
Писма неизпратени бързо пристигат
Неказани думи в ушите звънят

Изправени смешно в леглата остават
Полегнали буйно стърчащи стоят
Под меки възглавници пръстите смазват
Стоящи на място във дългия път!
 

Редактирано 5 февруари 20188 г. от darkterminal (преглед на промените)

Даркииии!!! Стакато Не ме предавай, Любов, на големите хора, там всяка глътка въздух е с апостроф, неизказани думи и тежка умора! Остани на мокрия пясък, Любов- усмивка с няколко липсващи зъбчета, когато вълните на живота суров те заливат с ярост и злъчност, ти забивай ръце и отново прави своят приказен, пясъчен замък... не всяка мида е бисерна, знаеш нали? и крие сърцето си речния камък.

Редактирано 23 август 201115 г. от Нел (преглед на промените)

С душа спотаена, усмивка не търся.

Душата ми кротка, е книга за тебе,

и само на теб споделям я често.

Не търся истина, имам я вече

не губя си времето в празни мечти...

Със звук от гласа ти душата си пълня,

напълно се скривам във твойте очи.

Несънувана
--------------------
^{на моята Диди}

Присядаш полека
Наметнала риза тъкана
Хей тъй без ръкави
От лунните брънки ковани
Звънящи от смях
Под искрящия танц на росата
Две топли ръце
Които ме галят различно
Това пак си ти
Пристъпваща толкова тихо
Че мога да чуя гласа
Когато помръдваш устата
Във онзи сподавен светлик
Когато стоиш до стената
Протегнала парещи пръсти
Събрала от Селена лъчи
Които изсипваш в морето
Разпенени бели вълни

Редактирано 5 февруари 20188 г. от darkterminal (преглед на промените)

А кое е това, с което пишеш, скъпо, момиче? Кое кара беззащитното бяло кокиче да разкъса леденото одеало, за да види светът личното му зелено... и бяло. Да. Това е любов. Безпомощна? - В никакъв случай! Сила е Тя. Буря е. Но и мирът, с който кърмачето суче, тя е приливната вълна, заляла къщи и хора, отнела живот... и дала живот по морета и суша. Да. Трудно се пише за този, който ни обича, но е лесно своята любов да обличаме в стихове! А кой ни дава тази сила и нежност? Кой отключва малкото цвете в сърцето? Той! Човекът, даряващ ни с благослов, човекът с болезнена ласка в ръцете.

"... ще ти покажа твоята любов... ще ти покажа нашата любов..."

Редактирано 24 август 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Една сълза тъпкулна се... и затрептя с цветовете на дъгата, в една сълза сърба света и продължи нататък... Благодаря, Мерилко! За доверието!

Нел, Мерил, тук виждам и себе си...

Една сълза тъпкулна се...

и затрептя с цветовете на дъгата,

в една сълза сърба света

и продължи нататък...

-----------------

Тя в цветето остана

възторжена и светла!

Следите й в дъгата

до край света ще светят!

Чуваш ли щурците? Ннне,не ми се смей! Правят серенада на звездите, а с тях и сърцето ми пее! Знам... знам... изглеждам толкова смешна- голяма жена, а в очите ми нежност... и нежност... пак захаросах меда... и затанцувах метежно. Ннне, не ме кори! Да бъда друга не мога, циганското ми сърце гори а аз се топля... на огъня му

Редактирано 24 август 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Обичам сутрин аромата на кафе със слънчеви лъчи - галещо кадифе нежният допир на сатен и пеперудите пърхащи в мен.

Обичам очите на утрото- сякаш е малко наивно дете, незнаещо що е порутване с чисто до болка сърце. Обичам онзи момент тишина- целувката на Деня и Ноща, кратка въздишка и отново политам и над теб, мое море, и над теб, планина, и над теб жарка моя пустиня, и над буйна река, поточе, и теб не ще те отмина докато мога без крила да летя