Тази нощ ще разпръсна смеха над реки и морета намръщени. Не обичам от яд да струя, но така пожелаха ми пръстите. Тази нощ ще загивам в пожар от надежди сто хиляди пъти. Не тъгувам, защото съм с тях. Пепелта един ден ще възкръсне. Тази нощ ще ти лъхам на мрак. И на всеки докоснал се с мене. Не усещаш, но виждаш ли как с мен пълзи болка в минало време.

Тази нощ уморената стара Луна приседна на прозореца ти… за да свети видя ли онзи мъничък лъч светлина, който целуваше ръцете ти и ги галеше със сребърна струна? Видя ли как възкръсна китарата в ъгъла и запя най-красивата песен… за влюбени… А вятъра видя ли? Той бдеше зад щорите, поръчах му да е тих, за да чуваш… За да чуваш дъжда на очите ми, така развълнувани, че стопиха последната капчица лед… И попиха. Дълбоко във теб!

Кой ли не говори за любовта? Кой не е слушал за нея? Но вместо наслада , водопад от цветя и приказна мъничка фея, повечето хора бързат, бързат да я изядат... а после? без любов да живеят...

Желание и копнеж... толкова си приличат, а са противоположно различни... Желанието, приятелче, е тлеене, копнежът е полет, живеене. Желанието ни връзва, копнежът освобождава, желанието наказва, копнежът... награждава.

http://www.youtube.com/watch?v=comEz_YnXfg Нестинарка съм... с огъня сме вечните влюбени горя, изгарям, ставам пепел и пак възкръснала политам по жаравата, закичила косата си със цвете и мечтите изпреварила... но запазила сърцето си

Днес искам в косата ти да заплета теменужена дантела, за да може в твоя мъничък свят, звездица пътеводна да живее. Днес искам да те видя като цвят, набъбнал сладостно и пеещ, за да може в твоя мъничък свят да намериш мен... и да се смеем! Днес искам нещо да ти подаря! Дарявам ти сърцето си. Докосни го първо с нежна ръка, после ме вземи със себе си. Ще бъда твоята буйна река, укротена от вечните хребети, ще бъда кехлибара на есентта, споделила най-фините трепети.

Сърцето ми всяка нощ те рисува в звъна на тъжна китара, и се ражда мелодия нечувана порцеланово крехка и млада. От нея елфите в мрака оживяват намират се душите ни изгубени, от нея с тебе си правим жарава и посрещаме утрото... влюбени.

Редактирано 21 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Чух гласа ти тази нощ... Събуди ме в един. Говореше... За теб, за мен, за любовта, за сянката на моята усмивка, за сърцето си и... пролетта. Чух гласа ти. Беше до мен. Събуди ме в пет. Умореното тихо „Обичам те” окъпа зората земята и... мен. Днес ми е леко, пеперудено и летя в ефира на новия ден. Гледат ме хората... учудено- лястовица в още зимния ден.

Редактирано 22 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

С цвета на прелестните минзухари, със аромата на зелената трева под звука на акустичните китари, да поканим тука пролетта !

Старият пристан за влюбени отново със нежност запя, дъските му от зимата изкорубени поправи с дъга пролетта. Сгуши се вятър в малките длани, изумено небето пак заваля, и както водата заглажда речните камъни, пролетта лекува болни сърца.

Луната лениво разрясва косата ми и вплита в нея покой, пред прозореца шушне вятърът, заплел вълшебства безброй и е тихо, и приказно и омагьосано... кой би променил това? Кой?

Безкрайна нежност ме опива по-силно и от виното дори. В сърцето красота прелива от прелестните, пурпурни зори. Поглъщам жадно залеза, когато изгасват и последните лъчи, окъпали града във злато и отразили се във моите очи !

Циганско ми е сърцето... знаеш! И когато най-боли танцувам, за да забравя... не океанът да преплувам, а да се слея с него накрая. Циганско ми е сърцето... знаеш! свиря с премръзнали пръсти и... пея, но не за да превзема небето ти! искам просто да летиш и... ... да живееш!

Редактирано 29 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Вали... капките сплитат дантела, воал от сълзи за теб, за мен, за всеки... Плаче небето и моли се да прогледнем, за да спре да боли. Вали... плуват сивите лебеди, оставят следи по теб, по мен, по всеки... дъждът разресва земята с водния гребен, било е така и преди!

Редактирано 29 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Облегни, облегни се на моето детство. Прегърнало минало, в рани заровено. Да. Tака с мен се случва болезнено често – от своята болка на съд съм положена. Помечтай, помечтай си със моето детство. Погребало мигове – по-зли от мащехи. Няма капка съмнение, че то е черно - по-черно от дявола, криещ се в мрака си. Няма как... Няма как да погледнеш във мен, без да видиш прогнилите ласки на този някой, по който изгаряхме аз и моето време - без маски.

Разпиляха се мислите ми... като птици, танцуващи с вятъра, капки роса по ресниците, загадъчна усмивка, гушнала радост, като пролетен полъх ромоли сърцето и с трепетна, нежна отмала в ръцете днес рисувам портрета ти по лазурната, морска безбрежност в тишина...

Редактирано 31 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Знам... знам... виждам те, мое море, но нека така да останем още миг... вечност поне! нека в мъглата на бялата радост се скрием от хорските драми, от онези ръце, причиняващи рани... Наш е лазурът, безкрайното тихо небе, наши са ласките в трепетни длани. Нека така да останем още миг... вечност поне!

В момента ми се пише

за нещо връщащо ми времето назад,

за нещо огледално...

за нещо, в което да надзърна

към спомен детски да ме върне

подаващ закачлимо

вечно рошавата си глава

от черно –бяла снимка

пожълтяла неусетно във албума..,

за дъвка в кичур сплетена коса,

за рисунки по стените ми се пише...

за изподраскани тетрадки

непринуден смях...

две-три работи

не повече

 I just  wish…

Личице, нацапано с водни боички - дъга, усмивка с няколко липсващи зъба, колко малък и красив изглежда света, не искаш нищо, няма какво да загубиш...

Редактирано 5 април 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Малко ми е антипролетно... :|

Пролетта вън мечтае за ято

Тази в мен пък не се е родила

Като ценност по-мнима от злато

Сто тъги е душата ми скрила

Тази пролет в мен да не се ражда,

Че умре ли и аз тръгвам с нея (!)

И без пътят да ме приласкава,

Поемам го и с него линея...

Пролетта вън мечтае за още

Тази в мен няма и да изпъпи -

Абортирам я в тъмното нощем...

Така се придвижвам по пътя си

Редактирано 6 април 201115 г. от Regina Mortua (преглед на промените)

щом би допуснала "само вятърът дето вае музиката под пръстите на Теодосий" в своето сърце, виж кой владее моето: Тъмносин сън Само на него ще дам да измие прахта от устните уморени. Само на него ще дам да се прокара сам през къдриците горени. Друг не ще повярвам аз. В друг не ще намеря след хиляди мечти покой. Друг не ще повярвам аз както вярвам нему – бленувания ми герой. Само на него ще дам да навлиза тихо, на пръсти, в старото антре. Само на него ще дам аз своето сърце – на тъмносиньото море...

Редактирано 8 април 201115 г. от Sissona (преглед на промените)

Разпиляна от нежност, замаяна от сладостта, те събирам, мое море, в топла ръка. И целувам вълните ти, галя онова място, където докосваш брега, днес е толкова лесно... да обичам света! И е приказка влюбена, да те прегръщам с очите си, да съм малка... и изгубена в тайните на дълбините ти!

Редактирано 8 април 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Изпратих ти слънцето, да те закриля и вятърът изпратих да те прегърне вместо мен, дъждът приятелски помогна сълзите ти да видя, за да съм до теб във този ден. И близо съм, и толкова далече, с полепнала по себе си тъга, ръцете си протягам и те стигам, самота докосва... самота. Споделената сърдечност заплита песен с ритъм, напомнящ арфата на вечността. Не искам нищичко да питам. Мълчим-ти, аз и любовта.

но какво е голямото

без малкото...

Като счупено парче

от старо , много старо,

макар ръждясало ключе...

 

Благодаря ти, Нел

 

Замълчи, сърце! http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

уморено си, тишината копнееш,

и онази прегръдка на вятъра,

за да успееш да разпериш крилата си.