Песента е в сърцето ми

 изграждащ материал е, глина

в ръцете напукани

на скулптор прастар.

Сгушена,тиха и кротка,

и буйна едновременно

в мен вее коси,

с нея танцувам свободна

с нея се сбъдвам

в мечтите си…

 

...Te voglio bene assai

Ma tanto ma tanto bene sai..

 

Стъпка по стъпка и двамата ще преминем в отсрещното, там няма вятър, нито брулени спомени в болка разголени, нито копнежът, нажежен до алено, нито алчното мое и твое, няма звън от кристални думи, набързо облечени в противоречия, крехки създания, да се скършат обречени, няма обети и вричане, няма величие... Довери ми се! Обичам те!

Редактирано 6 февруари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Тя не пита искаш ли отсрочка и не предлага нищо в замяна, на многоточието ще сложи точка и няма как да бъде спряна. Идва често като гост неканен да изземе своя кръвен дан, а след нея следва звън камбанен за този, който е останал сам. Сценарият е тъжен сякаш, сценаристът, номиниран за Оскар, ала по-тъжен е ако я чакаш в леглото немощен и стар.

Безсилни са думите, Уиш... безцветни понякога, няма как с думи да опишем багрите на вятъра... нито любовта си, нито свободата, нито вярата в хората и дълбините на душата си... Остава ни само да се надяваме, че докосваме струни със своите кървави пръсти и да чакаме... любовта у любимите да се бори ... и да възкръстне!

Редактирано 7 февруари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

струни..

http://www.youtube.c...h?v=XHVHLHyqkfQ

Красиво свирят струните, докоснати от любещи ръце, мелодии, спиращи безумия и връщащи човешкото лице. Хармонията-търсената вечност за милионите мечтатели, днес спря ме с простичка сърдечност и сля плахата ти обич с нежността ми. Днес свирим заедно рефрени, в очите ни греят дръзки звезди, бойци сме в живота-непобедени, от злоба и завист, от нелепи лъжи.

Редактирано 7 февруари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Казват... Изгрева идвал със музика... - дар божествен за всички онези на които душевните струни са нарязали белези. Казват... най-съвършенни са струните от които изтръгваме говор. Те не са за поезия лунна, а за Словото. Казват, ако съдбовната чаша не преливаме с огъня в Аза тя ще бъде и Граала наш. без заразата със която се раждаме хора и плетем само маски и рани. И не знам как да им отговоря. Неразбрала съм.

На гумното танцуват днес кобилите
Под палещото цвилене на млад жребец
В корала неспокойно стъпват милите
Разсипва тръпки кожата от пролетен дъждец

Разюздано нахални търкат хълбоци
Муцуните захапват без да чакат ред
Непобедим младокът щедро сипе семето
Улавящ палещата миризма отвред

Върти се в пируети под небето лудият
Така покрит със пяна връз гърба
Полита в треска бяло изумрудена
В пиянството си със кобилите в снега
 

 

Редактирано 5 февруари 20188 г. от darkterminal (преглед на промените)

Слънчевото утро безпощадно, сърцето тръпне в гняв и във тревога. Казах ли ти, че без тебе ми е хладно, споменах ли, че без теб не мога ?!

По желание на зрителите, пускаме едно ретро парче. Под звуците на флейтата на Фавна побягна нимфата по мократа трева. Развяха се косите й над сънната поляна. Запя земята с ритъма на кръшната снага. Смехът й слънцето в игра повика. Забравила за лилиината си нега, политна нимфата със нежност луннолика в ръцете на кентавърната си мечта.

По желание на зрителите, пускаме едно ретро парче.

Под звуците на флейтата на Фавна

побягна нимфата по мократа трева.

Развяха се косите й над сънната поляна.

Запя земята с ритъма на кръшната снага.

Смехът й слънцето в игра повика.

Забравила за лилиината си нега,

политна нимфата със нежност луннолика

в ръцете на кентавърната си мечта.

(онзи ден открих топлата вода - "лабиринта на фавна" и съм очарована)

много сладък стих

Светът е продължение на тежките сълзи, изгаснали в сърцето неизплакани. Неслучената музика в елея им тежи... разпръсква се, за да покълне някога в избистрените капчици на новата зора, понесла тишината си на пръсти след нежната покана на небесния хорал, напяващ ми за тайното завръщане... ... но аз съм непрогледна за спасителния мрак, с листенца не улавям гласовете... и сребърния полъх не рисува, нито знак в дъха на разраненото ми цвете... познавам само дъжд от истински сълзи, в които този свят ме продължава. Мълчете Ангели. Пороя ми грози и вас да обрече на всезабрава.

Погледне ли забравена тъгата ти през рамо
Заплаче ли усмивката под тъмната луна
Зарадва ли се слънцето на своята премяна
Морето ще изпие солената мъгла

Пътека лунна, скръбно ще разстеле
По влагата на твоите страни
Където стъпките ти призрачно се вплели
Със капките сребро и воя тих

На ангел леещ горест през деня
Това е днес - аз толкова че кажа
Ах да Забравих
Имам мъничка молба

Не си отивай
Моля те, не се завръщай
Недей ме вика
И недей мълча
 

Редактирано 5 февруари 20188 г. от darkterminal (преглед на промените)

Моята душичка се навива на сърмичка щом нослето ми подуши във чинийката зелено суши. Соя с мъничко уасаби хремата ми ще оправи. И вкуса със джинджифилче ще подпаля кат с фитилче. Само дайте тука клечки, ще ги хапна бързо двечки. Последно в мойта чашка саке-прозрачно ще се лашка.

Редактирано 9 февруари 201115 г. от El. (преглед на промените)

Ангелът бял със крилете помаха. Яхна буйните ветрове. А момчето остана на брега да очаква. Ангелът свой да зове. И макар от устата му да се молят Не-думи, Пеят двете му груби ръце. Уморено очакват да прегърнат Без думи Бялото нечовешко лице. Ангелът бял с ветровете отлитна. Нехаен за самотНото момче. Бяла лодка в морето понесе Натъжено червено сърце. За остатка ми пречат ...

Редактирано 10 февруари 201115 г. от El. (преглед на промените)

(:

@--;--

Редактирано 11 февруари 201115 г. от secret_rose (преглед на промените)

Като сляп навигатор впил в китките трийсет юзди на бездомни вселени

ръкомахах от своята бездна, прокарала стръкове в дните ми

и изсмуквах отрови и сокове от земя, приглушено задавена в мен

с непотребност и горест замесила хляба със сол за съдбите ни.

Великан от мечти и джудже от постигнати с крадене истини

сраствах здраво в скалите на своя последен потомък.

Чаках пепел от клада на някой от всичките Феникси, търсех я мисленно

в дълбините на камък, презрял от безбройни човешки отломки.

А небето ми свиваше телеса и симфонии от оголени челюсти

като бяла медуза, предвкусила миг пиршество преди новата смърт.

Гръмотевичен спазъм облизваше грапави каменни прелести

и слоеше прахта ми. А Бог се усмихваше

Бог ме наричаше Път.

После падна нощта. Беше пурпурно огнена, жива и някак последна.

Доверчиво в нозете и свих се. Нататък не зная...

Но преди да заспя, в своя изгрев неслучен погледнах -

две дъждовни ръце нежно ронеха мащерка в чая ми...

Разкош! В знак на изразена почит, обявявам за мен, пет дневно мълчание в тази тема.

10 Февруари, Четвъртък, 2011 г. 22:20 PST

Редактирано 11 февруари 201115 г. от darkterminal (преглед на промените)

Разкош! В знак на изразена почит, обявявам за мен, пет дневно мълчание в тази тема.

10 Февруари, Четвъртък, 2011 г. 22:20 PST

Ще го изтрия щом води до такива мълчаливи почести и други няма да пусна.

А, а, а, а, а, а, а ... ще викам аз, и бяс ще ме обхване така ли вии ще ни редите рими в мълчание обгърнати с дупета обърнати С какво денят заспал ще осветявме как изгрева ще срещаме без утро в тъма ще тъне песента във мъка любовта ...

В ресторанта... така е, менюто... уж избор... и плащаш накрая. Искаш хляб, предлагат ти пасти, любов през стъкло- за ентусиасти! А възможното щастие е като простичко ястие, поднесено с щипка любов ... за украса.

Редактирано 11 февруари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Рисува с пъстроцветни пръсти

омайни слънчеви поляни

Вълшебникът- поет чевръсти

с къдрици бурно разпиляни.

От клоните долитна славей.

Редактирано 12 февруари 201115 г. от El. (преглед на промените)

И запяват капчуците влюбено, вятър целува голите клони, усмихнати тревици изумрудено дават път на цветята с поклони.

Редактирано 13 февруари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Мъничко цвете, позволи ми да стопя ледовете, затиснали сърцето ти, подай ми ръцете си и като малки хлапета да поиграем... да намерим ветровете си, завъртели старите мелници, да направим празник в най-скучните делници... да покорим полето с песен, нека е пролет, приятелче, вечна пролет! помниш ли? ЖИВОТЪТ Е ЧУДЕСЕН! http://www.youtube.com/watch?v=i8wILgjsFqY

такива неща ме разплакват

 

 

Днес за малко бях дайре

в ръцете на уличен артист

никому известен..

.Толкова добре не бях се чувствала от доста време-

цяла вечност, ако трябва да съм честна.

Тясна уличка от калдъръм, стар рефрен

по нея накуцвайки задъхан тичаше,

дежа вю с едно дайре в ръцете

на уличен артист, ни най-малко подозиращ,

че между дланите му като звук,

като мелодия част от мен се стичаше.