Вали...

и отмива умора,

покълнала в лятната жар,

тихо листата говорят

как дъждът днес им е първи другар.

Почистил праха им,

погалил с нежност всяко от тях,

а после духнал свежият вятър

отнесла водата листния грях...

   Игнито

Къде се скрихте гиди калпазани?
Какво забравяте отново тук?
Че да горите словом сте призвани!
С мощта на гръмкия ковашки чук!

Сипете страст във огъня да пламне!
Бръкнете във жаравата с ръце!
Ръждата от пръстѝте нека падне!
И нека в пламъци река да потече!

Да звъннат в римите металните отблясъци!
Дошли от пукота на бесните искри,
Изгарящи устата ни реки от жарки пясъци.
Заклевам ви! Палете факлите и да вървим!
 

Редактирано 5 февруари 20188 г. от darkterminal (преглед на промените)

И Тор с юмрук разцепи тишината! Светкавица. Последва гръм. Запали се тревата... ... и едно дърво, за малко уж поспряло във полето на път към своята гора, но останало и ето... Гори. А близката река погледна го през рамо и отмина: "Днес не ми се гасят светила, друг някой път... кога ли ... вероятно догодина"

Като невясти млади

целунал страстно

с пърлещите си езици .

-думите,

вдъхнал във всяка

от утробите им жар,

след време въгленчета

нейде ще пораснат.....

Да бележат пътя

на словото с дамгата

през сърцата не безцелно

минало,

оставило ни огнен дар.

 

 

 

Пригответе ми ризата... с онези въздълги ръкави, в които лесно се влиза. Днес летя наобратно, завъртам посоките ей така на око... без акуратност, без посока и виза, днес будна сънувам в облачното си легло. Пригответе ми ризата... ще е полет, "Полет над кукувиче гнездо"

Обскуро

Политнала във мрака тънка струя
Отровени лъчи протяга бавно
Прехвърлената през главата яка сбруя
Събрала пръстите отварящи се плавно

В лъчите на загасналото тънко утро
Изхвърля блянове сапунено-мечтани
А гарвана разнесъл късовете смутно
Запял е марш пред гробовете изкопани

Редактирано 5 февруари 20188 г. от darkterminal
оформление (преглед на промените)

Какво ли пазят - шепа стара пръст и няколко живота в букви златни. А мрамора с изписан древен кръст мълчи коварно. Върбите край зелената река протягат плитки - да погалят мрака. И тежка тишина, като ръка помахва ми, и си ме чака..

Не бързам... Боса през живота си танцувам, в ръката ми звъни дайрето, отмервам ритъма, тактувам, очите ми са макови полета, поспирам нощем... за да те сънувам, събуждам се без теб и... ето, отново съм на път, отново те бленувам, в мъгли се губят световете ти... Не бързам... Все някога ще стигна до предела, без нищо друго, даже без дайрето, но до тогава искам да съм смела до теб за теб, в лазура на небето ти.

Няма рима но да уважа Нел и Уиш ще драсна и тук ...

Единство

Някой почука на вратата ми ,

усетих дъх на нафталин,

отворих и видях Смъртта.

Тя ме погледна в очите ,

засма се, после разпери крилете си -

изтъкани от скръб-и си тръгна .

Не ме взе ,но моите приятели ?!?

Погледнах в огледалото

и видях болката да рисува

отново гримаси.

На масата гладът продължаваше

да дълбае своите инициали.

В леглото ми мъката редеше бразди

с огромните си плугове.

Проверих в скрина

при старите ми дрехи

и там си лежеше скръбта

на Живота,

о,Боже...напоена с нафталин !

Лети... Ела... В света на летящите хора, (идиоти ни наричат), защото не знаем умора ако не под липите, по тревата ще тичаме... припознаваме себе си в бяло кокиче или в грациозните лебеди... и не се срамуваме да обичаме дори когато са навъсени нечии хребети или в реките тече безразличие... дори когато отсичат ръцете ни, ние пак ги обичаме. А те... не ни вярват, на метър ни мерят, на тон, на величие, закони прокарват в крехко лиричие и опиянени пируват победи... Наздраве! Бъдете засмени! И се обичайте! Пламка, много, много благодаря! Нека не е последно, моля

Уникални сте . Благодаря ви ! Merryl намери светлината ...

С тихи стъпки вечерта приближава, утихнаха листата от дневната врява, и тревата запя любовен рефрен, скоро щурците в напЕв устремен ще срещнат кралицата нова - Нощта... Притихвам и аз укротена от дневния ритъм допреди малко пленена, потапям сетивата си във тишина... Не ме карай дълго да чакам! Обичам те! Ела!

Ей така като ми кажеш, зарязвам всичко.Тръгвам, на следващият ъгъл не знам какво ме чака, с нестинарски танц погазвам логиката и летя, криле разтвалям,оставям вятъра в очите да нахълта, да отприщи път на спомена (макар за кратко),към онази безпределната,забравената свобода.

Редактирано 24 юли 201115 г. от Уиш... (преглед на промените)

Кафе утайка фигури изваяни- пещерни рисунки разказващи съдба, минало, сегашно, бъдеще преплетени изкусно от ръце на древен майстор лежат на дъното на чашата на вечността..

Редактирано 25 юли 201115 г. от Уиш... (преглед на промените)

и дъх на малини... Очакване, пробило с лъча си, непрогледните мракове и запалило малка свещица, не да топли, да свети в онази тъмна страна на световете ни, където... С малинови устни докосвам душата ти в съня ми приседнала, отмаляла от близостта на радост неземна... По звездната арфа свириш за мене тъга и те прегръщам в съня си, а сутрин посрещаме слънцето в очите със цветна дъга ... и тишина, полегнала на иконостаса

Редактирано 25 юли 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Мечтата си древна преливам в съня. Росата плачевна затуля греха. Вървим, не спираме, обляни в сажда. Сънят убиваме, той ни преражда.

Добро утро...

Целувам те с най-топлите си устни,

запазили вкуса малинов,

с най-ласкавите пръсти те докосвам

белег да оставя за година,

с очите си рисувам по лицето свидно

усмивка с аромат на диви ягоди

и бриз изпращам за крилете ти-

лети и нека ти е пеперудено... пре-красно!

Обичаш ли?

Готова ли си днеска
Със миглите си да бродираш куп звезди
Под покривалото рисувано
През храмовите фрески
Светците да изваеш с погледа им жив
Готова ли си в шепнеща забрава
Захвърлила откраднатите си слова
Иконите под купола на храма
Да разпилееш в гаснещата си коса
Да начертаеш с огън под краката
Полярния небесен ореол
Разбъркан гъсто с цветовете на дъгата
През дланите ръцете си пробола
На хиляди разкъсани слънца сълзите
Превързани със пъпната ти връв
Завързала на слепия очите
Проплакваща със едри капки кръв
Напред през волята си продължи
През сетния ти дъх политнали
По дяволите суетата - пак кажи

Обичаш ли?
Обичаш ли?
 

Редактирано 5 февруари 20188 г. от darkterminal (преглед на промените)

Толкова е сладко,когато

задаваш хиляди въпроси,

заливаш ме с порой от думи,

на защото със защо-то

с ведрото сипеш,

и въпреки това наоколо е сухо,

бедуински стан е в мен,

макар да стъпвам боса

в реките от защо-та,

Тишината, вътрешната,

сушина ми пази,

в очите ми е слънчев,

усмихнат, ясен ден.

Редактирано 4 август 201115 г. от Уиш... (преглед на промените)

Ясен ден, но не съвсем. Долитащата чайка ми го каза. Този ден бил обикновен със розова утайка, без омраза. Щом денят сълза не е пролял, а само свети, грее, то смехът на нощния му бал много бързо ще изтлее. Тази чайка бе щастлива, сред хилядите си лъчи, защото денят не бе розов – Аз го бях оцветила с отблясъка на чайка във рукналите си сълзи.

Денят се губи във нощта Тъй плавно се земята преобръща На другата страна - Дорде усетим Слънцето звезда гореща многобройни други недостойно се опитват да заместят На законите вселенски Всичко тук се подчнява - Песните превръщат се тъй бързо Във тъга и във забрава Веселият смях и дързост Се превръщат в мъдрост жалка За какво ми е За да си кажа- Късно е – време все не ни достигаше - Много малко

П У Л С

И в сянката на спусната забрава,

подобна облак гълтаща деня

гробовете зад мене ще останат,

защото съм безсмъртна... Затова!

И бездиханна Вечната побягва,

потърсила утеха във прахта...

Струи лъчът на Обич изцеляваща

в обичани, пулсиращи сърца!...

Редактирано 4 август 201115 г. от linaadelina (преглед на промените)

новият ден затичан прегръщам в най-сладкия плен-при тебе се връщам, в кристални пантофки събирам си радост, подаряваш ми вечност-дарявам ти младост и нежна цигулка гласчето си лее здравей, моя обич! хайде да пеем! В неземна мелодия любовта ни загръща и стих е, и е проза, и е сила могъща а пред нея сме тихи... чаровно немеем и сме други-различни... и пак сме си същите!

В нощ, като тази, възкръсват китари и влюбени спомени в сърцата накитени. А аз се прибирам след дневното скитане в света на щурците - трубадурите стари. Тихо. Неумело от думи заплитам нова песен за теб, безбрежно море, в синьо нашепват ми рими звездите, лунна усмивка сребърна нишка преде.

Тихо е тук... Разпиляхте се, птици, няма кой в рима да пее за своя герой, за чудната фея... на живота за безбройните спици, за ерата на Водолея, за тихата еротика на прилива, за Любовта-единствената Панацея, или за скромността на звездите, които днес хитровато се смеят зад булото на облаци скрити. А навън вятърът пее ли, пее... Песента му събужда тревата, спяща от лятната жега, нежно маха пепелта от листата Тихо е. Ленива августовска нега...