Търсещ истини

На практика, идеите стават големи, когато станат масови. Ако Исус бе останал с 12 ученика, не апостоли, идеите му нямаше да са големи. Буда, Мохамед, Конфуций, Данте, Галилей, Левски. Колкото повече последователи, толкова идеята е по- разбираема и с по- значими последици. Например Маркс- когато беше с милиони последователи, беше по- велик от сега.

Разбирам. Мащабите на идеите трябва да съответстват на мащабите на необходимостта. ап. Павел не проповядва в Чукурово, а в Рим, Мохамед не бяга от Мека в Долно Уйно, а в Медина. Те имат грандиозни идеи и са за големия град. От друга страна, мъ-ъ-ъничките идеи са за малките селца. Грандоман ли е този, който проповядва големи идеи в малки селца? Трябва ли в един малък форум да се споделят само малки идеи? В своите странстваия Исус е намерил апостоли и в малки селища. Чак тогава е тръгнал към Йероалим. Какво мислиш за необходимостите в този смисъл? Дали не е мегаломания "да хвърляш на кокошките диаманти" и е по- добре по селата и малките форуми да минаваме с дрън- дрън?

Представям си го така: манякът стои самотен и започва да си въобразява. Натрупва фантазии. Появява се напрегнатост и потребност да се изяви пред хората. Тогава търси публика, среда, форум, където да се изцепи. Това обяснява цикличността.Ако имаше работа, ангажименти и добра семейна среда, цикълът щеше да се прекъсне... надявам се поне. Не зная какво имаш предвид под "необходимост", аз го възприемам като онази "велика необходимост", която подтиква всички да мислим как да я решим. Само че решението на мегаломана е фантазно и няма шанс, докато геният предлага ефикасно решение. Единият фантазира, другият осмисля. Намирам правота в това, че полза може да има и при двете- например от психоаналитична история за едного, който дълги години се борил с някаква невроза и пълнил джобовете на аналитика, но междувременно се оженил, добил дом и деца. А аналитикът само дето го отвличал от натрапливостите, замествайки ги с фантасмагории. Приказките на дяда- попа също. Това за "егото" не е в моята система от мисли, но критерият "полезен резултат" е интересен. Дето се вика, дали сред морето луд или нормален ще спаси удавник е все едно. Заслужава уважение и благодарност. От медицинска гл.т. обаче е добре да има и други признаци. Симптоми някакви.

Хубава е историята за Варава. Евреите можели да освободят един от осъдените и предпочели разбойника, който им реже кисиите чат- пат, а не оня, който ще им съсипе бизнеса. Или умиването на нозете от Маргарита с миро........ Лошото е, че мнозина предпочитат тук и сега, вместо"път и резултат". Не ми идва на ум как по наблюдавани белези да отличим месия от маняк. Юдеите имат богата практика, там месии се раждат често и по много, но и те не отличават верния от фукльото. Може би защото всички практикуват фукнята на фукарията. Лошо е и това, че манякът е съвсем нормален, ако не е влязъл в коловоза на манията си. Трябва да го преровиш навсякъде, за да разбереш къде е акцентуиран, меко казано. Може би най- точно е кои сайтове посещава, какви филми гледа, така че Биг Брадър и администраторите могат да го различат.Може би ако предлага бъдеще с умението на продавач на прахосмукачки мо-о-оже да се досетим, че е шарлатанин.

Ясно, че мегаломанията трябва да се разграничи както от нормата, така и от изключителността. Да се постави въпроса дали значителните личности са мегаломани? Дали имат право на завишена самооценка и презрение към другите? Да се разграничи дали странностите на гениите са допустими или прояви на лудост? Битува обидното мнение, че между гения и лудия има голяма близост. Пак някакво общо мнение е, че в някаква област на възпитание трябва да се спазват порядките. От там нататък, извън тях, лудият да си лудува, изключителният да си изключителноства.

Може би най- важно е, че си въобразява, че е влиятелен, че го слушат, че изпълняват заповедите му, каквото поиска, ще му го изпълнят. Че има връзки и дори е наравно със световните лидери и божествата. Дистанцира се от другите, защото ги смята за неблагодарни нищожества. Често избухва заради неразбиране или защото си въобразява, че не му отдават дължимо уважение. Във форумите обикновено пишат само с главни букви и нешеговито, вярват си като ползват изрази като: "Не се обсъжда.", "Аз решавам съдбите.", "Аз говоря от името на Бог/съдбата.", "Създателят ми даде правото да управлявам.", "Аз съм инструментът на Вселената/извънземните.", "Който ме последва, ще бъде спасен.", "Грешка в думите ми няма.", "Истината е една, и тя е моята.", "Аз съм алфата и омегата.", "Аз съм пътят, истината и животът.", "Аз съм изпратен, за да донеса истината.", "Моята воля е съдба.",

Да си призная, това с "накъде бия" ми е по- трудно за разбиране, отколкото "право куме в очи".

Допускам, че болестни мегаломани тук няма. Аиначе участници със завишена и неадекватна самооценка в отделни области със сигурност има. Често завишената самооценка ни предизвиква за неизпълнимо трудни дела, но както казва поговорката, "Ако се давиш, нека е в дълбоки води".

Мога да пренеса приятно/неприятно върху ин/ян, но пак не мога да проумея дали чрез тях може да се предскаже рисково поведение. Да, Валика е премъдростта на Алаха.

СУБЕКТИВНА ПОЛЕЗНОСТ НА РЕШЕНИЯТА В РИСКОВОТО ПОВЕДЕНИЕ ТАНЯ ТАНЕВА доц., д-р, Тракийски университет, Стара Загора Редица автори обсъждат experienced utility (полезността на опита), която се свързва с ниво на удоволствие или неудоволствие към определен минал момент като база за полезността на решението (decision utility), която определя избора на вариант на поведение в зависимост от очаквано ниво на удоволствие или неудоволствие в някакъв бъдещ момент. Поведенческата последица от причинната свързаност на тези два вида субективна полезност е, както установява Kahneman, че хората често не желаят да се учат от грешките си, но са склонни да се учат от хедонистичния си опит, доколкото се опитват да го възпроизвеждат. В предвижданата полезност на решението се разкриват субективните представи на хората и за очакваните характеристики и на контекстите на поведението и свързаните с тези контексти индивидуални предпочитания. Тъй като способността на индивидите да предсказват своите собствени бъдещи преживявания и оценки е проблематична, след определен период от време се проявява тенденция за непоследователност в съжденията. Тази непоследователност затруднява предсказването на полезността на общественозначими социално-икономически решения. Според някои автори предвиждането на бъдещата полезност на общественозначими решения може да бъде подпомогната от предварително проучване на обществените предпочитания, на убежденията на хората за ефекта на различни обществени блага върху благосъстоянието им и на готовността им да реализират разходи или да понесат лишения, за да придобият определени блага.

Кратко заключение на автора на статията "В заключение можем да кажем, че изследваните психични феномени имат ключово значение за адаптацията на дълголетниците. Стареенето не представлява еднозначен процес, а активна адаптация в която имат роля не само конкретният индивид, но и обкръжението му. В този смисъл голям е потенциала за въздействие от страна на роднини, психолози и социални работници. Може да се работи по отношение повишаване на самоприемането чрез оптимистична насоченост на мислите и чувствата, овладяване на мисълта и самовнушение на положителни неща, съзнателно избягване на стресови и емоционални пренапрежения. Успоредно с това трябва да се върви към повишаване на самостоятелността чрез различни дейности: пазаруване, помагане на внуците, подреждане на дома, занимания с любимото хоби и др. Изразходваната психофизическа енергия способства за редукцията на лошите мисли и отвлича вниманието от здравословните проблеми. Също така ангажирането с някаква дейност, помага на дълголетника да се обърне отново към себе си, да се почуства полезен и да възстанови душевния си хомеостазис."

Не е така. Няма "по презумпция", но доколкото смяташ така, ти си един оптимистичен човек, за когото дълголетието е достъпно. А има хора, които винят себе си за всичко- "Не взех изпита защото не учих", "Работя тая скапана работа, защото не ме бива за друга", "Децата се провалиха, защото не ги възпитах правилно". Стигат до самообвинения и депресия, отказ от активност (нали все грешат) и смърт.

ЛОКУС НА КОНТРОЛА И САМОПРИЕМАНЕ ПРИ ДЪЛГОЛЕТНИЦИТЕ. ТЕОДОР ГЕРГОВ докторант, Югозападен Университет „Неофит Рилски”, Благоевград Дълголетието е последен етап от реализирането на генетичната програма за максимална продължителност на живота. То се явява закономерен период от развитието на организма и естествен модел, затова как се достига физиологическа възрастност. За долна граница на дълголетието се приема 90-тата година, горна се явява фактическия край на индивидуалния жизнен път. Известни са възгледите на И. Мечников и А. Богомолец, които прогнозират, че предела на човешкия живот е значително повисок около 150-160 години. В. Н. Никитин предполага, че в близките столетия съществуват основания да се определи като достижима възрастта 120-160 години [по3]. Разбира се стареенето е строго индивидуален процес детерминиран от множество фактори. Много често 90 годишни старци притежават структурни и функционални признаци, характерни за далеч помлади хора и обратното. Показателен в тази насока е и факта, за наличие на хора с късен върх в развитието на способностите си. Могат да се посочат много примери в тази насока като: английският акробат Джонсън, който и след 96 годишна възраст е ходил на ръце; известният художник Тициан създал някои от своите шедьоври между 96-тата и 99-тата си година, а видният български психолог Генчо Пирьов продължава да пише книги до стотната си година. Л. Георгиев обобщава данни от психологически наблюдения и изследвания на дълголетници, разкриващи следните психически особености: - чувстват се удовлетворени от живота и лесно се приспособяват към променящите се условия, проявявайки гъвкавост и адаптивност. Това им спестява усилия и отрицателни емоции. Като цяло емоционалните реакции при тях са по слаби, което се явява механизъм съхраняващ личността. - наблюдава се известно пренасочване от екстравертност към интровертност, което освобождава личността от много външни влияния и ѝ позволява да насочва енергията си, към важни функции на своето съществуване. - впечатленията и събитията не засягат дълбоко мислите и чувствата, а имат по-скоро повърхностен и временен характер. Статуса е стабилен силно изразен, което поддържа интегритета на личността. - силно изразена е борбата за живот, което прави личността волева в усилията си за укрепване и поддържане на своето здраве [5]. Локус на контрола или както се нарича още „локализация на контрола на волевите усилия” [7] е термин, който в психологията се свързва с убежденията на личността, относно причините за добрите или лошите резултати в нейния живот като цяло или в конкретна сфера (образование, професия, семейство и др.). Концепцията е развита от Джулиян Ротър и от тогава става важен аспект в личностните изследвания. В унисон с бихевиористичните схващания за подкреплението, през 1976г. Lefcourt дефинира локализацията на контрола, като „генерализирано очакване за вътрешен или външен контрол на подкреплението” [8]. Както твърди Lefcourt, първоначално работата по концепцията относно очакването за контрола на подкреплението е осъществена от Уилиям Х. Джеймс, който разграничава хора с два типа нагласи: - хора с типична нагласа към постиженията, които е по-вероятно да ги свържат със собствените си способности и усилия. - хора с атипична нагласа към постиженията, които е по-вероятно да свържат резултатите от дейноста си със случайността. Склонността да се приписват резултати от действията на външни фактори се нарича "външен локус на контрола" (екстерналност), а приписването им на вътрешни фактори се нарича "вътрешен локус на контрола" (интерналност). В качеството на вътрешни фактори могат да влязат: знанията, уменията, навиците, усилията и всички положителни или отрицателни качества на личността. 86 През 70-те години някои изследователи (Kuypers, 1971), (Langer, 1976) допускат, че приетия личностен контрол на старите хора ги прави относително по-малко способни да контролират хода на своя живот, отколкото това стова през зрелостта. Днес изследванията не поддържат универсалността относно понижаването на личния контрол с възрастта [по 1]. Наложеното схващане подкрепено и от някои изследвания е, че с възрастта тенденцията към повишаване на вътрешния локус на контрола се засилва и че мъжете са по-често интернали отколкото жените [4]. Екстерналите често вменяват причинност на шанса, късмета, съдбата за успехите си. Те се нуждаят от външен стимул и всячески търсят одобрение и външна поддръжка. Ето защо те се нуждаят да бъдат център на внимание, да се изтъкват приносите им и да бъдат награждавани. Екстерналите не изпитват хронична тревожност поради факта, че избягват дългосрочни планирания. Също така с поголяма лекота снижават напрежението си, като приписват вероятността от неуспехи на конюктурни обстоятелства. Неуспехите за тях са силен демотивиращ фактор. Противоположно стоят нещата при прагматично ориентираните интернали. За тях неуспехите действат стимулиращо и те ги отдават на собствените си умения и компетенции. В тях битува убеждението, че те са диригенти на собствения си живот, което индуцира допълнително самостоятелност и целенасочена активност. По-голямата когнитивна активност на интерналите има по-широка времева перспектива, обхващаща много по-далечни и по-широки събития в бъдещето и в миналото. Те по-трудно забравят миналият си опит, по-лесно извличат поуки от него и същевременно прогнозите им са по-далечни – стратегически [10]. В общия случай интерналите имат цялостна и дългосрочна визия за своето развитие, което ги прави по-предвидими. Тази им предвидимост предпоставя и по-голямата желателност от социална гледна точка. Вътрешният локус на контрола бива приет като самоконтрол, самоувереност вътрешна дисциплина и амбициозност. Неговата желателност обаче не бива да се абсолютизира. Интерналите могат да бъдат психически нестабилни и невротични, когато обективните външни обстоятелства прекомерно възпрепятстват амбицията и нуждата им от постижения. Освен това вътрешната локализация на контрола трябва да бъде съпроводена от адекватна компетенция, лична ефективност и интелигентност, за да може личността действително да приложи самоконтрола и отговорността си в реалните ситуации. Хората със силно изразена вътрешна локализация на контрола, на които им липсва подходящата компетенция, когнитивна и емоционална интелигентност, ефикасност, както и обективни възможности, стават невротични, тревожни и се депресират. С други думи, интерналите трябва да имат реалистична представа за сферата си на въздействие, за да осъществят нуждата си от постижения. От своя страна хората с външна локализация на контрола често водят безгрижен, релаксиращ и щастлив живот. Въпреки тези аспекти, психологичните проучвания отбелязват, че индивидите с вътрешен локус на контрола статистически са по-благополучни, тоест постигат повече, заемат по-високи постове, получават повече материални и социални облаги, както и че са психически интегрирани и здрави [11]. Така очерталите се нюанси на двата типа локализация, ни провокираха да изследваме взаимовръзката им със степента на самоприемане при дълголетниците. Споделяйки мнението на поголяма част от психолозите, че личноста е динамична система която се развива през целия живот за нас бе интерес да установим как се повлиява самоотношението от дългогодишния житейски опит. Самия Ротър разглежда личността като единна и относително стабилна система. Едновременно с това нейните свойства не са категорично формирани, а подлежат на промяна докато човек е способен да се учи. По този начин черпейки от миналия опит, човек се изменя под въздеиствието на актуалните впечатления [9]. Източник на такива впечатления за дълголетника е най-често семейната среда. В нея и чрез нея, той успява да задоволи своите потребности и да съхрани психичния си статус. Контакта с роднините му дава възможност да се „огледа” в техните очи, да постигне рефлексия относно собственото „Аз”. Роля в изграждането на Аз-образа в тази възраст играят и стереотипите на обществото. Често на тези хора се гледа, като на безполезни и ненужни, което неминуемо оказва влияние върху себеприемането. Разбирано като нагласа към себе си, самоприемането често пъти бива отъждествявано с евфемистични изрази като: самовъзприемане, самоотношение, самосъгласие и др. Независимо от това самоприемането може да се позиционира по оста приемане-неприемане, от категорично себелюбие, през самоуважение и автосимпатия, до пълно неудовлетворение от самия себе си и самообвинение. Тази градация отразява емоционално-оценъчния компонент на самоотношението. Успоредно с него се разграничават и когнитивен, който съдържа образа на реалното Аз и конативен компонент в качеството на вътрешни действия относно себе си [6]. Съотнесени към личността на дълголетника тези компоненти предполагат наличие на една достатъчно улегнала представа за себе си, на базата на автобиографичната памет даваща необходимия „материал” за изграждане на ретроспективния образ на Аз-а (какъв съм бил) и какъв съм сега. Актуалното ниво на самоприемане пък, предпоставя действията на стария човек за адаптиране към околната среда в условията на засилващи се физически и психически дефицити. 87 Казаното до тук ни подтикна да осветлим допълнително душевния свят на дълголетниците изследвайки локуса на контрола и самоприемането им, търсейки корелация между тях и установявайки влиянието на фактора пол върху изследваните дименсии. В тази връзка са и издигнатите хипотези: 1. Дълголетниците ще са с преобладаващ външен локус на контрола и средна степен на самоприемане. 2. Половата принадлежност няма да повлияе съществено патерна на отчетените тенденции.

Къде да търсим щастието? In herbis, verbis et lapidibus!

Политиканът- човек на приказките. Може би в партиите не щат плямпала, а може би и политиканът иска независимост, така че като дойдат на власт тези, които имат сходни идеи, да може да ги критикува, но политиканът не е "в нещата" и няма смисъл към него да се обръща човек за помощ. Той нито ще съдейства за някой проблем с общината, нито ще даде компетентен съвет как да бъде решен проблем по КАТ. Приказките му са на едро и не са реалистични, така че който има проблем, да си го решава сам. С такива дребни въпроси политиканът не се занимава. Той сега е зает с проблемите на Тайван.

ChatGPT Идеята за използването на политикана като "агент за влияние" има потенциал да освети интересен и често пренебрегван аспект на обществения живот. Ето няколко направления, в които политиканът би могъл да се разглежда като инструмент за въздействие: 1. Създател на неформални нагласи в обществото Политиканът, макар и извън официалната политика, често оформя общественото мнение в своя кръг. Той е активен в средите, където политиката се обсъжда неформално – в кръчми, кафенета, семейни събирания или онлайн форуми. В това пространство той може: Да пропагандира идеи: Неговата харизма и убедителност го правят идеален за популяризиране на конкретни политически възгледи, идеологии или дори конспиративни теории. Да насочва обществения гняв: Политиканът може да канализира недоволството на хората към определени цели или фигури, дори без да осъзнава, че служи на нечии интереси. 2. Инструмент за политическа мобилизация Макар да не е част от официалните структури, политиканът може да бъде използван като "полеви агент" за влияние: Организатор на неформални мрежи: Неговото присъствие в локалната общност му позволява да свързва хора и да координира действия в подкрепа на дадена кауза. Разпространител на послания: С подходящо насочване, политиканът може да стане мощен инструмент за разпространение на политически послания – устно, чрез социалните мрежи или неформални събирания. 3. Двупосочен канал за информация Политиканите често са в контакт както с обикновени хора, така и с представители на по-високите социални слоеве. Те могат да бъдат: Източник на информация: Чрез разговорите си политиканите събират ценна информация за настроенията и нагласите на обикновените хора. Мегдан за тестване на идеи: Неформалната среда, в която се движат, е подходяща за тестване на нови политически или социални идеи. 4. Създаване на социална легитимност Един от основните ресурси на политикана е доверието в неговия кръг. Чрез него могат да бъдат: Утвърждавани политики: Политиканите могат да "продават" определени политически решения като разумни и в интерес на хората. Представяни лидери: Политиканът може да бъде използван за създаване на положителен имидж на определени фигури, особено ако е харизматичен и уважаван в своята среда. 5. Влияние върху емоционалната динамика на общностите Политиканът често играе ролята на неформален лидер в общността. Той умее да: Възпламенява емоции: Може да мобилизира хората чрез ентусиазиращи речи, призиви към действие или осъждане на "врага." Успокоява напрежение: В моменти на конфликт може да играе роля на медиатор, дори когато не е официално упълномощен за това. 6. Рискове от злоупотреба Докато политиканите могат да бъдат полезни като агенти за влияние, съществуват и опасности: Дезинформация: Ако са манипулирани, те могат несъзнателно да разпространяват фалшиви или подвеждащи идеи. Поляризация: Тяхната склонност към емоционални изказвания може да задълбочи разделенията в общността. Популизъм: Без реална отговорност, те могат да популяризират утопични или нереалистични решения. Заключение: Кръчмарският политикан, макар да изглежда маргинална фигура, има значителен потенциал за влияние върху общественото мнение и социалната динамика. С правилна стратегия той може да бъде мощен инструмент за популяризиране на идеи, изграждане на подкрепа и мобилизация на хората. Въпросът е, кой ще се възползва от този потенциал – обществото като цяло или някой с частен интерес?

Друга важна черта на политикана е тази, че той опростява проблемите и съответно предлага непълни и поради това неподходящи решения. Примерно, в областта на икономиката. Сериозният политик съобразява каква част, от коя продукция и кога да бъде разпределена, каква да бъде складирана, коя да бъде с държавна подкрепа, коя да бъде оставена за регулация от свободния пазар. Политиканът предлага простички решения от вида: "Цялата печалба да бъде иззета или разпределена тук и сега".

Една от важните черти на политикана е тази, че там където политикът се изказва или премълчава въз основа на осмислени възгледи, съобразени с информация, политиканът действа съобразно с предубеждения. Той взима страна въз основа на своя ограничен опит и познания. Примерно героят на Вазов от "Вестникар ли" е силно пристрастен на страната на бурите в Англо- бурската война. Това не е подплатено с познания за интересите и най- важно- силите, а е основано на демократизма от възраждането на Българската държава и съчувствие към слабите, жертви на агресиятана една Империя. Политиканстването в интернет не е по- различно. Участниците имат своите предубеждения и активно ги афишират, а ако могат и налагат. Политиканства се за Украйна, САЩ, България. Аргументите са повърхностни, плод повече на пропаганда, отколкото на сериозни изследвания. Възгледите са доста крайни и от рода на "Ще видиш, че ... ще ги смачкат". Политиката обаче се оказва по- компромисна и често мудна.

В думата "политикан" има някакво обидно съдържание за човек, който приказва за политика, от която не разбира. В темата бих приел друго съдържание- човек, който е ангажиран в политическите процеси, но не се занимава професионално с тях и има достъп до ограничени информационни ресурси. Той иска по- скоро да влияе на малкия кръг наоколо за промяна на политическите възгледи и да изпъква, да налага своите. Препирните в Ганковото кафене са образец на политиканстване. Разбирачите там не правят политика, а само я обсъждат от ограничените си позиции. В този смисъл, политиканът е степен в политическия живот. Не е като участващия инцидентно в политическия живот- от избори на избори, но не е и като онзи, който е посветил живота си на осмисляне на политиката и осъществяването й.

Учители.

На изток използват друг образ, а може и да е буквално, не зная - "времето е дихание". Възможно, но не върши работа. Не може да отговори на въпроса: За колко дихания се стига до Чикаго и назад?

Това е една от възможностите за изследване. Друга е да е подведен да мисли,че това е наистина. Трета и нататък, най- вероятно, е както в училище- знае, че е тест. Не зная как е в изследването, но предполагам, че напрежението се създава от художественото описване на ситуацията от изследващия, който чете предварително подготвения текст, плюс натиск чрез недостиг на времето. Но това са предположения. --------------------------------- Пак пренасям върху някои от човеците, прим. политици, които взимат решение за война или терористи. Ако им е казано, че ако не го направят те, то ще са други и те ще вземат парите за хвърляне на бомбите, т.е. е неизбежно, решението хич не предизвиква потене.

Може би доц. Пенка Христова отдавна е изяснила проблема, но за мен в книжния хаос е по- лесно да осмисля сам, отколкото да търся отговора от нея и от написаното от нея. Парадоксът на метафората (СПОРЕД МЕН) се състои в това, че едновременно прави нещата да изглеждат ясни, както и това, че замъглява истината. Да обясним метафората чрез метафората за мост. През него може да се стигне от непознатото, неистинското до истината, но може и да се стигне от истината до неистината. Пример за първият преход е обяснението чрез метафората "поток" на електрическия ток. Използвайки я можем да си изясним свойства като съпротивление, ток, напрежение, кондензатор. Пример за втория преход е метафората "звездите са очи". Този преход изобщо не води към истината, но води в поезията или по- скоро въображението и там можем да построим множество образи как звездите плачат, мигат, бдят, кокорят се, спят и пр., което изобщо не ни доближава до звездите, а е каталог за човешките очи. Парадоксът на метафората е и в нейното използване като подобие. Това означава някакво сходство на неидентични неща. Неща, които имат някои общи характеристики. Примерно две геометрични фигури са подобни, защото са двуизмерни. В друг план триъгълникът не е подобен на петоъгълника, но пък е подобен на фигура с три страни. В трети план два триъгълника са подобни ако имат еднакви ъгли. Явно, че изборът на характеристиките и контекста на обсъждане определят дали метафората изяснява или замъглява. (Думите Изяснява и Замъглява са метафори отнасящи се до метеорологични явления, които да ни доближат до истината). Явно, ако сравняваме четвъртитата нива на Пешо с триъгълната на Гошо, не можем да ги наречем подобни, освен ако не изберем контекст или характеристика, които да ги правят такива, примерно плодородие или близост до вода. Метафората- отлика между поезията и науката При този друг поглед, използването на метафори принадлежи на поезията и въображението. Науката използва еднозначни термини. Зваздите могат да са очи само в поезията. В науката те имат дълга и конкретно определяща ги дефиниция. Преди науката да се оформи, тя използва подобието с нещо познато, използва метафори. Това още не е наука, но не е и поезия. Не зная съчинения на алхимиците, но да речем метафората „гарванова глава“ (caput corvi):Алхимиците я използват за да опишат етап от трансформацията на материята, свързан с разлагането и чернотата (нигредо). Чрез метафори превръщенията на веществата биха станали цели поеми. Метафората за съжаление, не само изяснява и замъглява, но и опитва да обясни несъществуващи неща. Не само метафорите за божества, но и обяснения на каквото и да е, ,иначе възможно, но несъществуващо. Да, възможно е да има гигантска риба в езерото Лох Нес, възможно е тя да плува така и така, да изглежда така, да се крие еди къде си, но не е истина. С подобие се обясняват и свойства на етера, без да се доказва съществуването му. Точно обратно- ако има тези и тези свойства, значи съществува. Толкова е абсурдно! Ако възприемаме вида, миризмата и звука на котка, значи съществува котка. Нищо подобно. Възприемаме изображение, миризма, звук. Нужно е още доста за да се убедим, че ИМА котка, че действителния източник е котката, а не друго. Метафората, подобието са двулики. Светлина и сянка. Използването й е красив риск, защото подвежда и може би мостът, който виждаме пред себе си е мираж, Фата Моргана. Парадоксалното е в непрестанното и използване и отричане. Одобряване като основа за хипотези и критикуване като ненаучен метод.

Не зная как е в изследването, но ми иде на ум следната морална задача: Кораб с 300 пасажери. Капитанът, засукал мустак влиза в каютата на пътуваща снежно бяла дама, сочна като плод и й казва, че ако тя не му се отдаде, ще блъсне кораба в отсрещните скали. Тя може да избегне смъртта на пасажерите, но може и да иска да запази чест и благоприличие. Предполагам, пътуващата дама е взела лесно решение, защото с гордост пише на мъжа си "На 300 пасажери, живота аз спасих" В тестовете използват задачи за стрелочници и пътници. Примерно на единият коловоз Злия Джо е вързал любимата на кантонера Джени, а другият води в пропаст. На къде да насочи стрелката? В изследването явно става дума, че изследваният не се поти толкова при дилема в която неизбежно влакът ще катастрофира с жертви и в случаи, че неизбежно няма да има жертви. Пренесено към операторите на дронове, ако той е уверен, че смъртта на жертвата му е неизбежна, не се поти в избор дали да го убие, ами го гръмва. По отношение на дамата от началото на коментара, без никакво потене и размисъл, тя ще вземе решение, ако има предвид, че корабът неизбежно ще се блъсне или неизбежно няма. Ти, как го разбра?

Свързвам тези резултати от изследването :"дилемите, в които липсва личен контакт, както и тези, в които смъртта може да бъде избегната, получават по-голям брой отговори „допустимо“ независимо от перспективата" с воюването дистанционно с дронове и роботи. Липсва личен контакт, отсъства видът на смъртта и кръвта. Все повече смъртта се превръща в компютърна игра. Да убиваш става лесно и "ДОПУСТИМО". Фрапиращо е и това, че в случаите, когато смъртта може да бъде избегната, не се променят показателите на изследваното лице. Равнозначно му е дали неизбежно ще мре или може да бъде спасен. Дистанцирането от смъртта дехуманизира тези, които водят роботите.