Колко е страшно да ровят в душата ти!

Колко е гадно да стрелят във теб!

Поне да е в упор - да виждам ръката ти!

Не зад гърба ми, докато гледам напред!

От истинските врагове не се страхувам,

те имат доблестта да застанат в лице,

разбирам те, Мерил, и аз ще буксувам

с нож забит откъм гърба, а не в лице.

И проблемът не е в моята рана,

тя зарастна отдавна, дори не сърби

грозния белег с кожата ми се срастна,

и с него пак съм си аз, дори по-силна от преди.

Проблемът е там, че хората-мишки

не разбират как устроен е светът,

че в другите себе си съзират

и мразят лицата си, за себе си те са врагът.

Но...

Премина ми тъгата, отнесе я вятъра,

захвърли я твърде далеч,

не я виждам, и вкусът в устата ми

е малинов в усмивка облечен.

За вас, момичета е тази песен!

Мерил, никой стрелящ в гръб не може да се нарече враг... и човек не бива да се нарича.

Нел, боли ме, защото ножът го забиват в гърба

когато си мисля, че съм щастлива и всичко е наред.

И знаеш ли защо го забиват тогава в гърба-

защото от щастието си няма да се сетиш да се обърнеш и да го извадиш...

Ще кървиш до смърт. И аз кървя...

Нееееееееел, НЯМАМ РИМА, Нел!!!

Чуй нещо, много любимо!

"Нещастните през целия живот мечтаят -

най-после на щастливите да дойде краят.

И ако прилепът не вижда светлината,

нима у слънцето се намира вината?

Очи такива - да са слепи, по-добре е

със хиляди - не слънцето да почернее"

Саади - суфи поетът, изстрадал всяка своя дума,

не тъгувай, Мерил, животът продължава,

днес нямаш рими, утре ще имаш криле да лудуваш! http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

днес нямаш рими, утре ще имаш криле да лудуваш! http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

НА ЛОЗАТА

........

Като птица - лакома и сива

на лозата се усамотих.

В сянката кълва зърна щастлива

на листо продрано пиша стих...

все те няма - слънчице желано

и в годините облечено във рими...

Затова от бурите все бягам

и те чакам Слънце!...помогни ми!

А слънцето е все там... не спира да свети нечакащо, неискащо, немолещо пиета, само ние - тъжните деца на човека просим милост отвън, от света. А тя(пиетата) ще ни обгърне в онзи миг, прозрян след дългото скитане и пристигнали- там-у дома-дълбоко в сърцата ни, и в самота, ще ни прегърне с обич нашата, нашата пиета...

Редактирано 20 септември 201015 г. от Нел (преглед на промените)

Най-добре във работа се отдади терзания и мъки забрави. Така мислите си изчисти, сърцето ти бавно да затупти. Ще намериш, отговора на мига като мислиш със трезва глава. Дали е това или не, дали ще бъдем ние или те? Болка от рана ще забравиш, в бездната не ще се оставиш. Слънцето го има, дори в облаци да е скрито скоро с блясък ще засияе на открито!

Болката ми дава сила в любовта

Мисълта за предстоящата пиета ще понеса,

защото съм силна сега.

А на какво ще се обрека, не аз ще реша...

Не ми слагайте пантофи домашни...

Не ме спирайте от пътя ми прашен...

Пиета или не - на кръста ще се кача...

Но не сега - не сега...

Сега ще се отдам на любовта...

Момичета започнах да светотаствам и се предавам...

Падаме, ставаме и се учим,

в живота с препятсвия да сполучим.

Ти си свободна, знаеш това,

когато искаш да постигнеш целта.

Синия топъл океан

в твоята шепа е събран.

Плувай на воля, на плажа се печи,

но знай кога да спреш, да не загорчи.

Нека любовта те води по пътя

и разума ти дава опора.

Момичета започнах да светотаствам и се предавам...

Не се предавай! Недей! Какво е светотатство?

Нима моралът може да сгрее с леденото си братство

грешките, уроците, които ни преродава живота?

О! Не! Той държи да е скрито-покрито, потайно,

лицемерно прегърнали мрака срещу слънцето да ругаем...(или лаем)

Ше има да чака! Опуснах му влака на този мерзавец.

Ей така напук го опускам

и вървя през полето на своите чувства.

Редактирано 20 септември 201015 г. от Нел (преглед на промените)

Нелка, мила и умна жена,

но как така не мога да го разбера?

Нима морала не ни помага,

когато знаеш си чист като бяла дреха?

Всеки ще види и лоши думи като река

упреци, тъга не ще потекат.

А когато греха почука на твоята врата

цял живот не ще намериш утеха,

сълзи, мъка, съжаление

дали ще спрат от това падение?

Възпирате ме - когато съм порочна...

Когато спирам - ме побутвате напред...

Не Ви увличам, поне не е нарочно...

Но сте приятелки и всичко е наред!

Не се включих нарочно, http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

а само добър съвет да дам.

Кое е правилно, незнам

може би за всички е различно.

Виждам през моите очи,

знам, че грешката горчи.

В най-добрия смисъл го приех като надиграването в разказа на Елин Пелин "Вятърна мелница". Но Вие сте две. Беше ми приятно.

Много обичам Елин Пелин,

и май Нелка влиза в този клин,

с тези разкази за село, човещина

ех, обзема ме приятна носталгия...

Редактирано 20 септември 201015 г. от fringe (преглед на промените)

Кажи ми, мило момиче, какво е морал? Норми, рамки, съвети за радост, за добродетелност, за жал... бяло и черно е той, кинжал разсичащ без милост живота, а животът... той си е цял! Мерил, днес просто някак се случи, друг път мълча и дума няма как да изсмуча затова пиши, пиши, пиши... а после четирите заедно ще си помълчим Обичам Пелин, и Йовков обичам, на тях дълбок поклон, пред тях просто сричам

Редактирано 20 септември 201015 г. от Нел (преглед на промените)

Но защо да е лошо, кажи

нима резултата са примерно лъжи

чист си пред теб, пред света

няма умора, тъга, суета...

Обичам Пелин, и Йовков обичам,

на тях дълбок поклон,

пред тях просто сричам

Ех, Елин Пелин, Йовков,

Димов, и тъжния Талев!

Толкова близко

пак до човешката душа,

ти също знаеш какво е това...

Редактирано 20 септември 201015 г. от fringe (преглед на промените)

Но защо да е лошо, кажи

нима резултата са примерно лъжи

чист си пред теб, пред света

няма умора, тъга, суета...

Дали не говорим за различни неща?

Аз за морала, а ти за съвестта?

Съвестта е тази, която

пази на душата чистотата.

Ако я има, защото съвестта е невидИма,

тихо и кротко ни е сърцето когато

сме искрени пред себе си, в душата си.

Другото е лустро за пред хората,

а на тях им е чужда умората,

не спират да ровят, да дерат чужди кожи...

не си ли съгласна? това всеки го може!

Ех, какво е морал

започвам да не разбирам.

Знам само май е идеал,

който всеки тръгнал да търси.

След всяка грешка прозирам

терзания мисли не спират, уви

съвест дали е или образ пред нечии очи...

Лесно, тя може да се приспи,

но когато се събуди...

Наистина, кой има право да съди?

Всеки говори, не спира.

себе си по-чист от слънцето вижда.

И на никой не можеш се хареса,

пък защо ли, не знае твоя живот

нито мисли, нито чувства...

Да идва неканен и писва,

или зад гърба език дълъг увисва...

Май имам много да уча, http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

цял живот дали ще стигне,

както око веджъж мигне, свършил е...

По-мъдрия, патил е и знае

той най-добре ще каже.

Явно морала е трудно постижим идеал.

Поне за нас - обикновените хора по света.

Но когато човек, че е сгрешил е разбрал

има и покаяние, и прошка и оставя следа.

Но когато умишлено в греха се потапяме

и когато раняваме, но безогледно след целта си вървим...

Тогава душата ни е трудно спасяема,

но не с оправданието и опрощението на другите хора

душа ще спасим.

Морал, грях, грехопадение, болка, тъга - сещаме се за тези неща, когато стане късно, преди смъртта. Но живота ни е толкова кратък - защо да се терзаем сега. Дали Бог ще ме хареса повече, ако не взема парченцето щастие, което е отредил за мен? Дали пък това няма да е моят грях - ако загърбя тоз момент?

Това са необозримо трудни въпроси,

а аз трябва да тръгвам от бюрото си.

Наистина ми беше приятно!

Всичко е вярно и е така,

самата чиста истина.

Не всички въпроси са такива,

изглеждат трудни, но в същност не са.

Бъди сигурна,

ще намериш отговора.

След работа,

идва сладка почивка...

Редактирано 20 септември 201015 г. от fringe (преглед на промените)

А след почивката... работа пак, още неразпръснал се нощния мрак, а вече сме бодри и свежи, облекли на новия миг одеждите и готови за старт... за нови препятствия, за ново дихание, приятели нови, непознати ухания... ех, колко е пъстър животът- толкова, че и хомотът на грижите не тежи и ние... хем сме в покой, хем се движимЕ(мдам... граматически неправилно, но така ми идва римата) Добро утро поети, поетеси, стюарди и стюардеси на нови ден!

дните ми, скъпо момиче, са все симфонични цигулки, обои, чела... в безкрайно лиричие опияняват ме от утрин до мрак, а после ми свирят звездите рапсодия, серенада листата, вятърът - гопак

Кой ми погажда номер гаден -

за зимата е още рано!...

Победа Слънчо отразява

налива грозденцето славно.

И нищо, че вали градушка

върху главата беззащитна...

Духът из времето се люшка,

но Вярата е здрава - силна!

http://vbox7.com/play:c4a49ae4

Нека е добър ден, в деня преполовен. С малко грозде в ръка и нежен мирис на липа, живота така е лесен, работа върви като песен.

Обичам ги тези... съживявам продукти и вместо полуфабрикати-протези, създавам малко изкуство от плодове, зеленчуци и капчици тайни обич добавям, пораснах, а не забравям мекичките-бухти на баба, шоколадовия мус на мама и онзи аромат на дом, в който живеят хора- всеки на своите си обороти, дом... а не фабрика за пари и роботи

И защо реши, че ме гони разумие? Въй! далеч съм от такова слабоумие, просто обичам уюта домашен, прави вървежа лек по пътя ми прашен там си събувам уморените мисли, на закачалка простирам и грижите, заключвам отвън всичко ненужно и си обличам ефирно подвижие

Ех, влюбено щастие! Така те обичам! И си друга, и си същото малко момиче, което си бърчи с радост нослето когато Слънчо докосне сърцето му. Картина си ти, пъстрота и лиричие, а при мен е ежедневно безличие, тик-такам ритмично... древен часовник, усмихнат над главата на някой чиновник Ама че рими главата роди ми!

Знам... знам... има такива дни, сякаш белязани с печат: наказвам те! в такива дни мълчаливо размислям, но не потъвам в спомени, не си дера ризите, а с усмивка оставям да ме окъпе времето, преосмислям капризи, свалям мизата... после отново напред, всичко си идва на мястото стъпка по стъпка... ред по ред...

Благодаря, че ми припомни Киплинг,

силно, величествено, дръзко

и толкова обикновено, че

е благословено да бъде повтаряно

години, векове...

да бъде споделено с приятели и врагове,

да бъде въздишка и нежният дъх

и на скалата и потайния мъх...

"Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,

в двореца – своя прост човешки смях;

Ако зачиташ всеки, но не лазиш;

ако от враг и свой не те е страх"

това ми е любимата част,

написана сякаш на един дъх, от раз,

но казваща мъдростта да живеем

достойно и сякаш на шега...

онази мъдрост, която разбират

само крилатите, летящи на свобода.

Не съм бяла, Мерил, не съм, а красотата е за споделяне, в тъжния реален сън... Какво ли означава враг? тъпа измислица на хора, непонасящи себе си, това е то - злото... но сега за зло не ми се говори. Тъй нежна е пъстрата есенна вечер, тъй уханна на плод и цветя, че забравям за студа и пъплещата тежка мъгла... http://www.youtube.com/watch?v=faUNJoQEdTE

пак ще го кажа, мило момиче, врагове нямам... има тъжни хора, непонасящи себе си които оглеждат в мен уродливите си белези и не разбират... не разбират, че съм просто огледало, без обков, без някаква стойност за нечий чужд живот. достатъчен ми е моят... а той е белязан с шума на прибоя, с пасторалните вихри на вятъра, с калдаръма на старите спомени, понякога думи отронени, друг път музика в тишината... уморена съм вече, свалих и крилата.

и ме замисли... как всички различно разбираме какво е любов... как във всяка влюбеност своя, виждаме онзи същия - МОЯТ а той е различен и ничий, само свой е... и някак трудно приемаме когато прегърне го времето, че от нашето собствено величие са останали сълзи, болка, въпроси и... безразличие!