на 8.07.2012 г. в 21:46, 'Merryl написа:

За теб по петолинията ще пиша

само с устни, хапани до кръв…

Без думи обичта си ще опиша.

На изгрев – ще ги видиш пръв.

Тази нощ вместо  с думи

звездите с поглед ще запаля...

Нека небето гори!

Притча от огнени съзвездия

сърцето бурно ще реди…

Когато сърцата ни израснат големи, колкото на великани

и в дланите ни като птиче се сгуши целият огромен свят,

тогава не една звезда от искрата ще запалим...

Ще лумнат в небето хиляди звезди, слънца, пожари,

дори и Зевс и Посейдон / със споени сили/ не ще успеят да ги загасят.

Това са халюцинации... С какво се римува халюцинация? Веднъж в една бирария разговарях с човек, който говори в рими. Наистина странно умение и пълен кошмар. Римите в главата са като нашествие на призраци. Защото са в главата, каквото и да ти говорят самите те. С какво се римува халюцинация? Това не е стихотворение, а отговор.

А римуваните мисли в главите на някои, са да речем /според мен де/ същите тези призраци, но пременени във вечерни/официални тоалети...

Просто малко по-помпозно надути...

Именно.

Има поезия в проза, поезия в рими и стъпки, има и текстове, които външно приличат на онова, в което би трябвало да е облечена поезията, но такава в тях липсва.

Не знам какво точно е поезията, казват, че е онова, което се губи при превода.

А може би тя е точно голота.

Редактирано 13 юли 201214 г. от witness (преглед на промените)

Мерилко, къде забрави халюциногенните си гъби?

В застоялата вода цамбурна жаба.

Изскърцаха стави. Беше старият дъб.

Тревите потриха доволно сухи пръсти.

Луната заспа. И се събуди светът.

(пожелателно)

ох, тия гъби...

а на мен в главата ми се завъртяха мисли за последния трамвай, за крайни, глухи спирки, за цветен светофарен дъжд, за вятъра нахлуващ през прозорците... за редиците строени - за празните седалки.

за един безплътен пътник опрял неволно рамо в рамото ми. за един самотен мъж.

Не, не бих те изоставила, мое малко, туптящо хлапе! Та кой ще говори с цветята, на човеците кой ще рисува криле? И кой ще слуша песента на капчука, подпрял брадичка с уморени ръце? На пролетта кой ще викне "Наслука" когато студът топлината краде? И кой със усмивка ще отмине злината, за да не страда бедно сърце, кой раните по колената ще забрави и с ведро лице пак ще препусне след пеперудата бяла и под своето малко крилце ще приюти умората... закостеняла... ... кой? Ако не ти, малко, мое, скъпо хлапе?

Редактирано 18 юли 201214 г. от Нел (преглед на промените)

ВЪЗПЯВАМ

От кулата на този час възпявам

последната тържественост на залеза:

лимоновите облаци, заоблени мечтателно,

отблясъците им в тревожните очи на часовоите,

безмълвната молитва на сърцата им,

лъчът последна светлина, преди да дойде

другата;

възпявам този хлад на въздуха, изпълнил

гърдите на тръбачите с очакване

и въздуха, преди да се взриви от викове,

преди да се издигне сивият му вихър

над облаците като великан от прах

и пламък;

преди да се завърне вестоносецът

от тайната страна, в която няма залези,

преди да коленичим за молитвата,

преди да влезем в битката без мисъл, тяло,

глас,

нощта е само безтегловен колос:

предупреждението, реещо се в нас.

______________________

Усмивката на въздуха в единствения миг

на лятото, измислено с безкрайно обло тяло

от теб – дете на зимата, загледано в махалото,

в кристалното махало на тези строги дни

и дълги остри месеци, проточени в столетия,

подобни на стоножки, пълзящи из корсетите

на старата история... Усмивката на въздуха

е вик над хоризонта, разкъсал всички тъмни

ята от снежни гарвани и смерчове далечни,

дете с очи на жрец, видяло свойто минало

и бъдеще в отвъдната

мълниеносна, сладка вечност

на лятото – в единствения миг.

Мълчим си днес, мълчахме вчера загубени в облаци от спомени стоиш до мен, а аз търся те... с надеждата отново да намеря онази детската, наивната любов, която поглъщаше денят ни, ала нас разделя ни бездънен ров от мисли неизказани и мътни...

Магнито

Със неми букви ще извикам думи
Със грозни рими ще рисувам красота
С кипящи страсти в ритъма безумен
И със спокойствието на падащи листа
Ще режа бясно и ужасно ще раздирам
С върха на белите си пухени пера
Пътеката от лунна вълча диря
Изписана със капките от кървава мъгла

Редактирано 5 ноември 20214 г. от darkterminal (преглед на промените)

Мълчим си днес, мълчахме вчера

загубени в облаци от спомени

стоиш до мен, а аз търся те...

с надеждата отново да намеря

онази детската, наивната любов,

която поглъщаше денят ни,

ала нас разделя ни бездънен ров

от мисли неизказани и мътни...

Бродиш със затворени очи

за спомени забравени, красиви...

За снопче слънчеви лъчи

във дните ежедневно сиви.

Кажи и днес ли би мълчал

и би стоял като във трас,

пред рова бездънен би ли спрял,

ако съдбата ти дадеше втори шанс ?!

Магнито

Със неми букви ще извикам думи

Със грозни рими ще рисувам красота

С кипящи страсти в ритъма безумен

И със спокойствието на падащи листа

Ще режа бясно и ужасно ще раздирам

С върха на белите си пухени пера

Пътеката от лунна вълча диря

Изписана със капките от кървава мъгла

Усещам някаква тъга

по черната ти перушина,

надвиснала като дамга...

Къде се спря, какво подмина ?

В кое лирично отклонение

се спъна някъде по път ?

Кой пробуди раздразнение

и повика пак при теб студът ?!

Айя София

По пътеката кървава диря оставила
Малки трънчета бавно извикват сълзи
Ти летиш тъй небрежно развяла ръкавите
На сукмана избродиран със тежки звезди
Веят халите, хълма полека замитат
Падат камъни, мостове нови градят
Само миглите с тъжни искрици покапали
Във косата рисуват миражи от плът
И не питам къде ще намеря те утре
Свежата тлен с кого подели
Тъжни пръсти полека попиващи устните
Ще чертаят солените бели бразди
На отсрещния свят избледнял под луната
В който свободно и дръзко през смях
Мълчаливо разпукваш зората
В който отидох и нивга не бях...

Редактирано 5 ноември 20214 г. от darkterminal (преглед на промените)

Живописно!

Потапяш ръцете си в дирята кървава

Разпаряш платната със пръсти-кинжал

Изригващи страсти под дрехата дрипава

И миг на безкрайност във писък замрял

И призрачно гола душа непораснала

Развява след теб избледнели крила

Миражът догонва над бездна застанала…

………………………………………………

А всъщност пред бяло платно си стоя

И от пръстите капе дъга недочакана (не беше дъжд, а вледенени сълзи), свила юмручета в гордост неплакана... ... платното от бялото вече боли. И се втурват по него разръфани мисли (спри сърце, поне за малко поспри), по канавата набъбват реки... Спиш ли? Защото рисувам релеф на любов... ... за ослепели очи.

Редактирано 25 юли 201214 г. от Нел (преглед на промените)

Защото рисувам релеф на любов...

... за ослепели очи.

Нел!!!

..................

На различни платна нарисувахме еднаква картина...

Не са еднакви! Приличат си! И носят в себе си пулса ни. Туп-туп, туп-туп... туптуп, туптуп... туптуптуптуп...

Редактирано 25 юли 201214 г. от Нел (преглед на промените)

Като напролет
Невчесано буйни реки са ръцете ми
Като камък понесли във своите води
Тези малки игриви отнесено весели
Тънко парещи сенки във твоите очи

Като напролет
Тичат в полята табуни от думите
Дръзко притихнали за скок пред галоп
Тихо приготвени за гонка са буйните
Прерийно-степни и пълни с възторг

Като напролет
Пръскат искрите си цъфнали мислено
Щедро засети с усмивки лъчи
Плъзнали храсти и нежно разлистени
Тънички струйки от тихи сълзи

Като напролет
Парещо топла погача от Слънцето
Квасно замесена в сури нощви
Медено свилена дреха облекла е
Твоето име и твоите коси

Редактирано 5 ноември 20214 г. от darkterminal (преглед на промените)

Чета те и влизам след теб във картината Видях самодива с развети поли… Със плетен венец от дъгата на римата И с въглен във шепа, от който боли Усетих и вятъра бурен как стихва Наведен и нежно изпиващ сълзи И слънцето жарко как кротко притихва Във сенчест заслон на момински ресни Чета те и влизам след теб във картината Обляна от привкус на синьо небе Гори ме, боли ме, разлистваш и зимата И бързеи рукват по мойто лице…

Редактирано 1 август 201214 г. от Merryl (преглед на промените)

До вас мълчаливо притихвам... Свивам венец от уморени ръце. В сърцето ручеи в синьото стихват, нощта своята звездна къделя преде. А онемелите думи намират утеха в песента на милиарди щурци... На суетата събличам последната дреха, нека е гола душата... нека лети.

В песента на щурците

опипом намирам онемелите думи

за мене отронени.

Обличам ги в своя надежда.

Продължавам…

не знам накъде, но…

с мечтите разровени.

За кой ли път отново закъснях. Не помня откога часовникът крещи напрегнато в лицето ми. Алармено.... Изкъпах се. Замесих хляб. Прииска ми се да разчупя топла пита.. в последните минути преди тръгване.

И в нея да замеся от тъгата си... Да е сладък залъкът раздЕлен. Да се помни в болка... и във щастие, че нали сълзите идват от доверие? И защото някому чувствам се потребна- хляб замесих с вкус "очакване" в утрото на ден вълшебен.

Редактирано 12 август 201214 г. от Нел (преглед на промените)

За кой ли път отново закъснях.

Не помня откога часовникът

крещи напрегнато в лицето ми.

Алармено....

Изкъпах се. Замесих хляб.

Прииска ми се да разчупя

топла пита.. в последните

минути преди тръгване…

Хайде, идвай си вече Опустя покрива...

Тежък товар на крила пеперудени, устните сякаш зашити мълчат, залутани думи и мисли прокудени... Така е в големия свят. Но идва ден и отново сърцето запява своя нежен рефрен- за цветята, птиците... и за морето, за малкия човек, отново роден