Този малък човек май възкръсва... Само да не е смъртно ранен. И сърцето му даже да хлътва, той ще бъде все някак спасен ...и пак утрото си ще обикне. Ще го гушне. И пак ще е смел. Ще се жертва... ще дава... ще иска. И след всичко, той пак ще е смел... На товара си вечно се носещ...

Редактирано 26 август 201214 г. от Regina Mortua (преглед на промените)

БАРДО От ръба на неделния ден да погледнеш в бездната - докъдето сърцето ти стига, в нощта срещу понеделник, и в мига, в който времето спре, да удариш с ръка по масата - нещо в теб да се възнесе, другото да допуши фаса си, да угаси светлините си в тъмното като етажи на сграда и в мига, в който всъщност разсъмва, да му се стори, че пада.

И падайки да разкъсаш какавидата, онази обвила сърцето, непозволяваща лекостта на пеперудата, литнала нагоре в небето. И да вземеш отново дъха си в свое, единствено свое владение, да помълчиш, почел и врага си... Това се нарича умение!

извинете, че малко разкъсвам смисъла на вашите поетични диспути,

обаче не ми се ще да отварям специални теми,

а и държа да съм в кюпа, поздрави.

You know that I could be in love with almost every other guy.

Обаче за щастие на

твоите дълбокосърдечни юмручени ръце

и моето лесно чупливо сърце,

избирам теб

и никой друг,

който да среже на две

търпението ми до сега

и да го залепи върху някоя

от онези мрачни,

черно-бели, късометражни

найлонови филмови ленти.

По колената си още

усещам дъхът ти

и няма да спра да ги ожулвам,

докато ти не спреш

да дишаш чрез фибрите ми,

създавайки ми мечти,

в отражението на които

стоиш неописуемо предпазлив,

вгледан в простора,

а аз съм огледало

на кафените ти

все още неожулени очи.

You know that I could be in love with almost every other guy,

но влюбвам се в теб.

Ама ние нямаме нищо против, дори ни е приятно да се срещаме с други луди, които си записват мислите и ги четат на глас. ( ; Поздрави, Су.

ОРАКУЛ І Сънувах пустия град, сънувах как пустият град ме сънува как минавам през сенките на безвъздушните улици (той ме гледаше с оскърбени и пусти очи, той бе гол манекен в осветена витрина), как стискам зелено билетче от някяква отвъдна лотария и преминавам оттатък дъгата на светофарите, дето злият механичен оракул ще изплюе, вместо фиш с предсказания, под дъжд от конфети и облаци сяра целофан от изядена вафла; но съществува ли пустият град, който сънувам как ме сънува как внимателно очертавам квадрата му с две различни чужди обувки (той е вечното четири преди съмване, вечен четвъртък, разсечен от мълнии), а предчувствията са чужди обувки, зелено билетче, чревовещателна кукла, неочакван парад сред площада и отчаяние, бягащо в истеричния марш на фанфарната музика, или гладен оракул, или детенце, загледано след полюшващата се в небето илюзия. ІІ Онова отчаяние в края на май, оглушителният дъжд на разсъмване в листата на палмите от рекламните фотоси в изумени от скука бакалници и квартални бирарии, в неизбежния кръг, в който крачи парадът на космоса; онова отчаяние, че е свършил векът на великите географски открития, че кръвта ти е пълна с цивилизован сироп, че даже дъждът на разсъмване не те отнесе от пристана на безсънието – може би онова отчаяние всъщност е мост между ума и дъжда, между теб и лицето, което си имал, преди да възникнеш – подобен на рижав мехур от сапун, на яйце от хайвера на риба в безлюдна лагуна.

Навън деца играят. Навън е още ден. Уморени думи из въздуха витаят, копнеят да се приземят в рефрен... Копнеят... Ала въздухът сгъстен не позволява. Боли от рутина. Ще дойде ден(все още се надявам) да проговори... ... измълчаната вода.

Редактирано 13 септември 201214 г. от Нел (преглед на промените)

поздравявам ви с усмивка , лекичка и срамежливка

Редактирано 16 септември 201214 г. от Trichocephalus (преглед на промените)

Дъждът се сля отново със сълзите, в душата се прокрадна стара песен. Огледах се, затворих си очите - долових дъха на идващата есен...

Понеделникът дойде при нас, тих дъждец навън приплисква. Как мързи ме... Час по час мисля си за моето уиски. Вечер късно, изморен, морно тяло ще отпусна. В ранно есенния ден с аромат на топли устни. После идва делник нов, но със старите задачи. Пак ще чакаме с любов петък да потъне в здрача.

Синьо до синьо, до синьо с аранжево - бели петна. В замъка зиме коя ли графиня гоблена е шила сама? Синьо до синьо и капки червено - крехки листенца от мак. Зад хоризонта, към нас устремено, слънцето рошка мустак...

Редактирано 17 септември 201214 г. от voda (преглед на промените)

Шепа пъстра есен в скута ми заспива, за да се събуди на пролет млада коприва. И лястовиците заминаха, осиротяха гнездата, но още я има след дъждовете дъгата. Малко тъжно, като след всяка раздяла, проскърцва каруца с лято закъсняло, ще догони табора на сезоните скоро и ще е спомен, а пъстрото - бяло.

Редактирано 25 септември 201213 г. от Нел (преглед на промените)

Тиха вечер. Някъде плаче звезда. На своя щурец обречена. Дели ги само една... синева.

Пред вратата ме чакат безмълвните думи, отпечатък на любовта помежду им... И е толкова кротко пъстрото бяло- на живота дъгата в ноти събрало... И се лее мелодия непознала забрава, незагубена, а в ритъм познат оцеляла. За любовта на щурците, които свирейки умират и на звездите... - вечни огньове от нея извират. п.п.

ИЗГУБЕНИ

Пътуват безумните ми нарисувани

шхуни на юг,

към въздушните кули на юни.

Бълбукат въздушни мехурчета в туша -

рисувам

(и между другото рисувам на ум)

бълбукащи бурета от Бургундия, шунка,

памук,

лют тютюн и парфюми,

издуващи трюмовете на шхуните,

рисувам рисунките по валутите -

гулдени, рубли и рупии,

рисувам маймуни и учени,

изгубени в джунглите на Колумбия,

рисувам индуси и кюрди, изгубени

в шумните улици на Калкута и Истанбул,

и проститутки, изгубени

в махмурлука на клубната публика,

изгубени в лудниците,

рисувам приют за изгубени кучета в Цюрих,

рисувам изгубени в бурятя шхуни

(и между другото рисувам наум)

и съществувам изгубена,

куха като бамбук,

като въздушните кули на юни.

Забележка: всяка прилика със заглавието на сериала ("Lost") е (или не е) случайна.

Той излезе през 2004 г., стихотворението е от ноември 2000 г., но няма да ги съдя.

Както и да е.

Там си отново в утрото на моят гняв и стъпваш предпазливо на изтърканият праг не смееш дума да обелиш ... смисълът се губи пак с думи няма да опишеш, че отново ти си прав ейй безумие горчиво и отново няма път животът си отива, а някак ни е мило че кръгът си е кръг .

Чуваш ли как падат листата? Няма драма, викове и сълзи. Плавно, изживели без остатък всеки миг от броените дни.

Тъжно мина много време, дни с омраза и тежко бреме.... Тогава вярата в доброто се изправи и към съдбата мощен вик отправи: Ние можем да сме по-добри, ще живеем в мир и без лъжи! На добрината ще подадем ръка дори това да е краят на света!.... Вечен път Вселената проправи, за да може тази смелост да прослави. Мндааа,много време мина оттогава, един свят потъва в забрава. Отива си и се ражда друг, но вярата в доброто е вече тук! ................................................................

Редактирано 27 октомври 201213 г. от [BG]Scarface (преглед на промените)

ЗНАЯ ЛИ, че съществувам?
Зная ли какво е да си буден?
Питам ли – светът изчезва.
Угасва светлината на ума.
Където бе дървото – тъмнина.
Където бе небето – тъмнина:
светът изчезва.
А после тъмнината се отваря.
Застанала пред прохода, аз питам:
“Кой,
кой пита?…”
Тя милостиво отговаря:
“Кой?...”

КАКВА Е ТАЗИ ВРЯВА

Каква е тази врява? Нима това съм аз –

сякаш в празната шахта на тялото ми

се сгромолясват рояли.

Сякаш съм в някаква прашна държава

и след хиляда лета

карнавалът продължава да е в разгара си –

но зная, лъжа е –

официалната врява отдавна е станала тишина,

вентилаторите отдавна

и безучастно намотават досада,

само някакви страшно разпалени дами

полюляват бедра

и пера

като плаващи водорасли в пристанище

с изоставени траулери.

И макар че кристални екрани

обявяват началото

на Голямата Свобода

и Голямата Самба

сред вулкан ароматна шампоанена пяна,

и макар че хайлайфът подгрява

с шампанско на яхтите,

отплавайки към необятния мрак

на богатството, отваряйки

паст като кланица – зная, лъжа е –

тълпата е няма,

Голямата Самба е тишина

и няма ли край

тази врява.

Небесни огньове и дим преди здрач- целува нощта своя ден... ... като химн. А вятърът - анонимен драскач на прощални писма запечатва поредния ден в плик невидим. И полита нанякъде... без почен адрес и без надпис към някой любим, заровил мечти в листопада и очакващ мига, когато нощта ще целуне деня ... като химн.

Редактирано 8 ноември 201213 г. от Нел (преглед на промените)

Секундите преди да ми прошепнеш онези малки имена на билките с които ме лекуваш всяка вечер са нещо като пламък за свещта на мъничкото ми сърце... Сълзите ти преди да ме погледнеш с онези тъжните очи на пролетта с която ме лекуваш всяка сутрин са нещо като облак за дъжда на мъничкото ми сърце... А слънцето преди да ме събудиш пак е спряло... и те чака да изгрееш във мъничкото ми сърце...

Редактирано 14 ноември 201213 г. от vboychev (преглед на промените)

Секундите

преди да ми прошепнеш

онези малки имена

на билките

с които ме лекуваш

всяка вечер

са нещо като

пламък

за свещта

на мъничкото ми сърце...

Сълзите ти

преди да ме погледнеш

с онези тъжните очи

на пролетта

с която ме лекуваш

всяка сутрин

са нещо като

облак

за дъжда

на мъничкото ми сърце...

А слънцето

преди да ме събудиш

пак е спряло...

и те чака

да изгрееш

във мъничкото ми сърце...

До един

са твоите въпроси

уморени

и от дълъг път,

окаляни и боси.

Я, поспри се.

И на меко

бързо полегни.

Като коте,

сладко

ми се протегни

и как във нежността си смутеното ми пак ще възприемеш звън свещ пръстче... нищото е като сън изгубен..

но запомнен като сън, рисувал нощите ми в ноти, и полъх от кипариси, китарен звън- докосване по-силно от живота, в който двамата един до друг оставяхме следите си по пясъка, а неизбежно мраморния звук покри ги... със влажния си трясък

Редактирано 25 ноември 201213 г. от Нел (преглед на промените)