ама това си е пиянска поезия

 

Че кой пише поезия трезвен

Че кой пише поезия трезвен

Аз-не. Винаги пияна... може и от любов

обаче... шампанско не обичам, сълзи - може!

 

Да. В нас са. И адът, и раят.

Безброй желания да се сбъднат мечтаят,

а животът със своята странна професия,

прави често напук и с детска агресия

разрушава въздушните кули,

които наивно издигаме,

невидели това, което наистина имаме,

неблагодарили за кратките мигове щастие...

Тогава боли, боли ни от страстите.

Абе да има филийка с ракийка пък..  

Еее, кръчмата е малко по - надолу вдясно. И защо тук  никой пияница вече не пише за любов??? Въобще накъде е тръгнал светът на римите

 

едно малко с лед  и джаз

 

липсвам те

по прозорците и по дъжда

на тишината ни.

 

 

липсвам те в червено

между мислите 

на денят и на сестра му ...

 

 

липсвам те 

на пресекулки и на пръсти

в сънищата си. отвъд луната.

 

 

липс/ите ти замъглено дишат

в крайчетата на очите 

на тъгата ми..

Имам те…

Зад проблясъците огнени

на спуснатите си клепачи…

Имам те…

На едри капки върху мен

дъждът когато плаче…

Имам те…

В кротка паяжина

от косите побелели…

Имам те…

По листата жълти

от есен заболели…

Имам те…  

В тишината идваш

със великденски камбани…

Имам те…  

Като мечта лежерна…

още неготова да я хванат…

 

Имам те…

Имам те в съня ми…

Би ли.....

 

Животът странности поднася

изненади всеки ден,

някой, някому приглася

сластни думи в тежък ден.

 

Но човекът е орисан,

с жажда да пламти до край,

нежност, ласка и прегръдка

да бленува до безкрай.

 

Ако някога почувстваш

нежност друга, чужда топлина,

запитай се за миг самичка

макар объркана в нощта.

 

За мене стих друг би ли писал,

обичал ли ме би така,

през годините и всичко

изживяно до сега.

 

Страстна нежност и подкрепа

и в най-трудните ти дни,

би ли дал за теб такава,

единствена, каквато си!

 

Галил ли те би през сълзи,

когато много го боли,

борил ли се е достойно

с наслада той да те дари.

 

През бури би ли той минавал

и от огъня би вадил жар,

със искрицата надежда

да пали вечно в теб пожар.

 

Да кара очите ти да светят,

сърцето бързо да тупти,

кръвта във вените да кипва,

заради това, което си!

 

Живота странности поднася

изненади всеки ден,

да чувстваш страстно не е лесно,

би ли била, завинаги и само с мен?

 

 

* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

 

  Моето момиче

(за Криси)

 

Със много нежност, страст и ласки

създадена ти бе звездице,

макар нехайно и безгрижно,

вплетохме си в теб мечтите.

 

И ти от зрънцето любов порасна,

узря и в перла ти прерасна,

красива, нежна и сияйна,

спокойна и така прекрасна!

 

И нежно, кротко сгушена във мама,

като цвете в пъпка обградено,

израсна пазено и защитено,

и стана най-красивото за нас,

дете създадено от много страст.

 

Със появата си още ти плени ме,

с ръчички малки, с немощ и тревога

показа ми ти, прелестния дар от Бога!

Да чувствам малкото ти сърчице,

как бие, как дъха ти ме зове!

 

Непокорна, малка, пакостлива,

като истинска лъвица си игрива,

закачаш ме и в този час,

с усмивка, с поглед и със глас.

 

Дори и тъжен, леко уморен,

дори когато и духът ми е сломен,

умееш ти вярата да ми възвърнеш,

в прегръдка нежна щом обгърнеш.

 

Горестните мисли да изтриваш,

да обичаш, да разсмиваш!

С искреност да поразяваш,

да провокираш, озаряваш!

 

И щом погледнеш с тез очи

широки, нежни и безкрайни,

Вселената да ми разкриваш

и всички пазени от нея тайни!

 

Обичам те безценна моя,

със сърцето си до край!

Расти безгрижна, устремена,

и пълна със мечти безкрай!

 

* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

Половин живот...

 

Половин живот препусках и се борих,

половин живот аз вярвах, с хора спорих.

Половин живот я търсих и откривах,

половин живот и въпреки това, раняван бях, умирах!

 

За половин живот постигах нещо и се спирах,

за половин живот обичан бях и провокирах,

в половин живот събрах и болка, радост,

в половин живот и страст видях и жалост.

 

Но в половин живот, поглеждайки назад,

половин любов, утеха ли е или ад!

А половините уж винаги са две,

две части от еднакви светове.

 

По пътя щом в средата си се спрял,

и щом все пак усещаш мигове, в които си живял,

си чувствал, искал и копнял,

то пътят ти макар и сив, на моменти вял,

вървян е с чувства, със мечти и със печал!

 

Но душата половинчата щом усещаш,

сърцето щом разсечено на две във длани сбираш,

а с умът все тъй обичаш, страдаш, но и любиш,

в коя половина всъщност искаш да се скриеш?

Да се сгушиш, утеха да откриеш.

 

А мислите във водовъртежа те засмукват,

въртят се, шеметно препускат.

Засилват те за миг напреде устремен,

а в друг, си ти безкрайно пак сломен.

 

А половините уж винаги са две,

две части от еднакви светове...

Не искам аз половините да ме владеят

искам да съм цял, да чувствам, да копнея.

 

За половин живот едно май истински постигнах,

за половин живот май бях единствено наивник,

в половин живот опитващ цялост да намери,

в половин живот тъй чувствата си да измери.

 

И силите са сякаш наполовина,

да крачиш, да вървиш година, след година

към какво е май сега въпроса,

към старостта, към рутината на живота?

 

Уморих ли се или загубих пътя,

спрях да вярвам или болката тъй тъпа,

сетивата, мислите сковава,

та не искам да вървя без вяра.

 

Вяра в безкрая, в чистотата,

в искреността на любовта и на душата.

На миговете един на друг дарени,

със шепот, страст, на две сърца пленени.

 

В половин живот,

половин човек разбира,

как половин любов,

в половин душа се не побира...

Редактирано 28 август 201313 г. от Rub4o (преглед на промените)

 

В половин живот,

половин човек разбира,

как половин любов,

в половин душа се не побира...

 

Браво, човече!

 

Защо ме болят толкова думите?

Защо ме забравиха... или аз забравих тях?

Някъде разминахме си друмите,

някъде песента си недопях...

 

И колко е тъжно да чакам "до поискване",

кутията в сърцето ми празна стърчи,

нима не можем с едно ръкостискане

раздялата си да заличим?

 

Добре! Ето, подавам ръката си,

в пръстите оловото страшно тежи,

но ви вярвам, думи мои, че ще се справите

вината си взаимно да простим!

 

И пак ще пеят птици, а крилата им

копринено ще галят нечии коси,

обещавам, думи мои, да дочакаме

от пръстите ми сладост да струи.

Хайде и нещо по-безгрижно от преди малко, за децата е шегата, за възрастните контекста:

 

Мечо и меда Тръгнал Мечо през гората, мед да дири край върбака, в клоните се покачил, кошера да би свалил. Махна Мечо с лапа мощна, трясна клона и се тросна: "Днес медец ще хапвам аз, ще облизвам лапи във захлас..." Ала в този смутен миг, рояк пчели изви се тук, сърдити, пазят своя дом, с жила нападат, мечовия клон. Мечо облака видя, устремен насам сега, зина той с уста голяма: "Ах, белята май, че стана!" Бързо на земята тупна, през глава се прекатури, и да бяга бързо хукна, в дупката да се потули. Ала не успя веднага, дупето да прибере, а пчелите разгневени стръвно, боцнаха го те. Изжужаха разярени: "Мечо винаги помни, на ничий дом да не посягаш, че после, много ще боли!"  

Редактирано 28 август 201313 г. от Rub4o (преглед на промените)

 Веселяшко,

имаме си и ние един Медун тука, ако надуши меда може и да долази ( ;

Когато, тогава

 

Когато си различен,

когато мислите, в кръг препускат,

когато взорът е неясен,

когато мъгли, в душата пак се спускат.

 

Когато разумът, не дава ти покой,

когато търсиш пак признание,

когато дух, едва във тебе тлей,

когато дириш честност, разкаяние.

 

Когато дишаш бездиханно,

когато стенеш пак без глас,

когато плачеш ти без сълзи,

когато няма искреност при вас.

 

Когато чуваш думи леки,

когато смисълът, го няма там,

когато правиш равносметки,

когато чувствата, са пак лъжа.

 

Тогава истината търсиш,

взираш се в детайли сто,

и чувстваш ги като измама,

като мираж, изплувал във сърцето.

 

А истината те тормози,

умът не иска миг да спи,

сърцето шеметно пулсира,

но хлад в душата чувстваш ти.

 

И искаш само да узнаеш,

в умът какво е някой скрил,

какво душата му жадува,

защо, така е наранил.

 

Тогава искаш ти да имаш,

до край признание едно,

от душата произлязло,

искрено и истинско.

 

То навярно ще боли,

щом не е това, което искаш,

но някак ще успокои

мислите, които сам притискаш.

 

И сълзи дори ще има,

хладен огън ще гори,

болката ще бъде силна,

но истина ще имаш ти.

 

Нима в лъжа би искал някой,

да среща всеки следващ ден.

Нима с прикритост и потайност,

би носил маска срещу мен.

 

Защото ролята е трудна,

дори да си добър актьор,

и душата ще притиска,

чувствата, пред твоя взор.

 

И какво би ти постигнал,

с лъжовната една игра,

освен до край да си разсипал,

нечия една душа.

 

А струва ли си тази драма,

театър със сълзлив сюжет,

когато можем с тебе двама,

да си кажем, всичко занапред?

 

С една лъжа, не могат да се скрият,

стремежите на чувстваща душа,

не може и с лъжа да се прикрие,

опита да свикнеш с мисълта.

 

Не се надявай на момента,

който ще е подходящ,

не крий частици и фрагменти,

не забулвай всичко в плащ.

 

Защото всеки миг лъжовен,

пробожда, като със кинжал,

и прави всеки ден греховен,

убиващ подло и без жал.

 

А вярвам аз, че двама души,

делили път един и страст,

си струва да намерят сили,

с честност да си споделят.

 

Стремежите си да разкрият,

целите сега пред тях,

дори греховни, да опитат,

дори отново да ранят!

 

Тогава само те ще тръгнат,

по пътя техен отреден,

но с прегръдка, не с обида

напред към утрешния ден.

 

И ако писано е нявга,

пътищата им да се допрат,

вместо със злоба да подминат,

отново заедно, да завървят.

Редактирано 31 август 201313 г. от Rub4o (преглед на промените)

Почти е есен.

Почти помъдрях.

Почти пораснах, почти и пропях.

Почти се научих как да обичам.

Живота да чета... е, още го сричам.

Почти поисках и почти получих,

на приятели обаче случих,

с тях почти един живот живеем,

понякога плачем, по-често се смеем.

Редактирано 9 септември 201313 г. от Нел (преглед на промените)

За тъгата   Тя идва тихо, с леки стъпки, присяда нежно, протяга пръсти, искаща да улови, сетивата, всички чувства, на сърцето и ума ти. Вплита фино свойта горест, влива устремно печал и завзема всички мисли, поразява ги без жал. Дъхът болезнен става сякаш, от ляво почва да боли, загубваш сили да се бориш, кръвта изстива, не кипи. Отровата прониква бързо, духът ти скоро пада в плен, мечтите от стремеж се свеждат, до страх от утрешния ден. Очите търсили до вчера, цветния красив пейзаж, с бисерни сълзи се пълнят, измамени от тоз мираж. Превзема цялото ти тяло, разяжда даже и плътта, сякаш иска да изтрие, всичко що е в паметта. Ненаситно тя поглъща, устрем, вяра и мечти, искаща да те превърне в безплътен дух от спомени. И щом успее да проникне, до всяка клетчица една, все тъй неканена и черна, заспива в твоята душа. Оставяйки те толкоз празен, с липса даже за борба, спомен за онази личност, носела преди духа. А опиташ ли да върнеш, спомен някой за мечта, пробудена тя пак протяга, ръце да замъгли ума. И мъчно можеш я прокуди, завзела вече те до край, приседнала като во веки, дарила ад наместо рай. Но от любов тя най се плаши, ръка подадена завчас, поглед с нежност я прогаря, дарен на теб във труден час. Когато някой друг опита, до теб да тръгне да върви, с грижа искрена и чиста, силно да те подкрепи. Защото само те умеят, да върнат в тебе пак духа, да те накарат ти да чувстваш, да прогониш таз тъга.

Редактирано 9 септември 201313 г. от Rub4o (преглед на промените)

А после(някак си) забравих да чакам,

в полусветлината на мъждукащи пламъци

дочувах само далечното тракане -

Спомен, от минало прегърбен,

блъскаше своето старо клепало,

пообърнах се назад, през рамо надзърнах-

черното вече беше станало бяло...

 

Вероятно защото лична икона

изографисах в сърцето за теб,

жив те държи, не някакъв спомен

за отдавна прочетен куплет...

И какво сега...?

Небракувани старите влакове

по разрушените гари стърчат?

Или с привкус на алени макове

покрай тучни ливади летят?

А може би нищо от двете,

просто пореден момент,

в който мълчат ветровете,

скрити в сърдечен сегмент?

... и непробудени студените чувства

ще сънуват кошмар, след кошмар-

да обичаш - това е изкуство,

да си обичан - това е олтар

Да запазим ли чувствата хладни

та южнякът да не ги развали…  

Да оставим вълненията гладни

пренасищане да не ги замъгли…

 

Да рисуваме с пръсти стените

за храма ни тихия дар…

Или в порив безумно обичани

за някой да бъдем олтар…  

 

И когато пред мен коленичиш

обвит в мълчаливия креп,

художника – тихо обичан

дали ще позная във теб…

Какъв е цветът на свободата?

- наситено син, като на вятъра!

А вкусът и какъв е?

- леко тръпчив, от него настръхвам!

Ароматът и?

- ти прекаляваш! Ухае на свежест,

на планинска дъбрава

с поточе, подскачащо нежно

по своите камъни-като надежда,

родена в сърцето кървящо...

родена в сърцето кървящо...

 

Само финалът е неточен. "Сърцето" се отваря, а не кърви.

Иначе е много хубаво това, което си написала.

Редактирано 17 септември 201313 г. от scepsis (преглед на промените)

заради римата, Скеп!

но това дребосъче се роди от онзи клип... ти си му виновникът!

 

понякога полъх от крило пеперудено

на раменете си носи лавина от чувства

и се разтваря сърцето учудено,

без мисъл, без страх... и е могъщо

Редактирано 17 септември 201313 г. от Нел (преглед на промените)

Моля, да се отнесете със снизхождение към моя първи и последен стихотворен опит, но музата така ме "напъна", че трябваше да излея емоциите с в стихоплетска форма.

 

Искам аз да се изкажа,

да разкрия моята душа

и така да отведа всички в царството на любовта.

 

Искам аз да се изкажа, другите да просветля.

Още рано сутринта,

в форума ще им разкажа

за хармонията и мира.

 

Ще ме подкрепят и Ошо, Буда и Декарт,

за да им докажа, че съм на ниво.

 

Но невежите не ме разбират,

от което ме боли.

Що да сторя аз тогава,

за да ги накарам да прозрат?

 

Май на шут ще се направя,

за да разберат.

Ще копирам и цитирам в името на любовта,

пък дано така успея да я срещна някога.

 

Любима песен.

Ушла и у меня...

Предстаяш ли какво би написал Володя на мое място.

Конкурентна конкуренция, ахам,

дочух от близкия ашрам

и " с добре дошъл при нас"

затрещях със боен глас!

Редактирано 20 септември 201312 г. от Нел (преглед на промените)

Иде ми да се самоизям,

но от това боли.

Затова ще гризна някой друг,

пък дано така открия мир, баланс и любоФта.

 Той е от друго измерение.

Да. Във всяко отношение. Нашите освен всякакви видове рок, слушаха непрекъснато и Володя. Майка ми, даже му вадеше стиховете и ги пишеше на машина. Израстнал съм с неговите песни.

Редактирано 20 септември 201312 г. от scepsis (преглед на промените)

Искам аз да управлявам - целият раздел.

Психолог и философ съм …и на кифлите модел.

Мое мнение налагам, щото съм Велик.

Сам се разпознавам в най-добрия политик.

 

Позитивното го мразя, също и Ошо.

Споря с хората, над моето ниво.

Хич не осъзнавам, колко съм назад,

На будистки сутри, аз съм адвокат.

 

За медитация съм писал, въх колко съм Велик.

Трябва аз да им покажа, к’ъв съм егоцентрик.

Нищо че не зная, що е то астрал?!

Важното е да се напра’я, че съм го познал.

 

Господар и командир съм, хич не ме *бе.

Всички мачкам в раздела, т’ва е моето битие.

Осъзнатост претендирам, с Буда и Декарт.

Всъщност нищо не разбирам, аз съм т*панар.