Какво като оставяхме следи

Ако от тях сърничките не пият

Какво като изпявахме сълзи

Ако очите ни престанат да се взират

Не търся ни вина, ни грях,

Ни страх ме брани от виелици

Не чувам ничий глас и смях

Когато дните ми преливат в делници

Изпуснах камъчетата из път

И толкоз обич разпиляна

Дори не съм на кръстопът

Пред мен е равно, равно,

Дори без намек и за драма…

Не знаех колко празното боли

Не знаех колко може да те няма

А есента вали, вали… не спи…

Обичам те,

какво като за обич трябват двама

и ако там където срещат се звукът и светлината пак намериш се и той те чака прости му.. само за доверие

остават две пътеки като кръст пресечени луната - тъжен надзирател на несрещане

и все пак... успоредни прави пресичат се някъде в пространство и време... прости си! дай свобода на сърцето, то не търси състрадание, иска своята любов без бреме

Любовта е илюзия но без която не можем ден - два прелюдия и живота става по-сложен

Но защо да ни плашат сложните, напоени със смисъл послания? Нима по-лесно е да не можем в любовта да намерим упование? Нима е лек онзи път вяло пустинен? (има и в него живот, това не отричам) Нима сърцата не търсят оазиси... (и не живеем ли истински... когато обичаме)

Редактирано 9 декември 201213 г. от Нел (преглед на промените)

Любовта е илюзия но без която не можем ден - два прелюдия и живота става по-сложен

Върховете снежни

вятър яко брули -

ни круши меки,

ни пък едри дюли. 

Но сме с надежди,

че ще доди юли-

градина, всекой

до шуш ще да ошмули

Вали...

бяла приказка небето разказва

за изтрити сълзи,

за топлината на пазва,

в която броим

и преброяваме

своите

мигове

вечност.

В която е пълно.

Нали е сърдечност?

Редактирано 7 януари 201313 г. от Нел (преглед на промените)

Ще останат ли следите по пясъчните дюни 

след сутришният вятър и нощните думи 

студът  сковал е пръстите мои 

в сърцето навява тъмнина и окови.

Не,не искам т`аз мрачна картина 

от  пръсти твои- нека багри да има 

докосни ме,  аз няма да изчезна 

в пясъците дивна отново ще приседна. 

Ела ...

и вземи ме ,като цвят от сълза 

нека да стопля

премръзналата ти душа .

И я повтаря в шума на листата,

в топла прегръдка на дъжд,

пъстро говорят полята

и я разказват на шир и на длъж.

 

Не я спират дори и стените,

които градим час подир час,

тези стъпки ги пазят водите,

за да ги знаят онези, след нас.

 

И неусетно са топли ръцете,

разтопили буцата лед.

Защо ли... защо ли сърцето

отново запява любовен куплет?

Първо ръцете във устните на морето да милват страха ми от болести дето нелепо но търсено съживих във сърцето си после очите заравям в танцуващи пясъци под вълните превръщам в загубени камъчета сълзите да светят в ръце на дете и гърдите потъват във нежното пълното с морски предания дъно а сънят ми потрепва преизпълнен с очакване...

И чудя се пак накъде да поема,

По стария път или към нова вселена,

Аз няма да бързам, имам цялото време

Казвам ви чао на вас, и на тежкото бреме!

СЪНУВАЩИЯТ УМ За необятността на тишината

и пространството

няма имена, ала заключен е сънуващият ум сред думите, в мудната конвулсия на устните; сънуващият ум пътува и пътува, и пътува, топурка като костенурка в куфар, сънуващият ум е рухващата кула на минутите, кладенеца на тъгата от непостоянството; сънуващият ум бълнува сутрин в душния уют на кухните, предвкусвайки сапунените клюки, революциите, мухъла, скуката и ужаса да си заключен в думи и страданието му – повярвайте – е необятно.

Научи ме да не страдам с мислите ти да летя, научи ме как да падам в прегръдките на дъжда. Научи ме да се усмихвам, като дете унесено в игра, научи ме да заспивам нежно на твоята ръка. Научи ме как да гледам залеза прекрасен чрез твоите очи, и да чувам пак морето приютено в нашите души.

 

Научи ме да обичам ...

Наляво...

От ляво въгленче в мълчаната вода
Наляна от вира завъртащ се наляво
Държана в стомна само в лявата ръка
Изгасва в ляво нямо заклинание

В мъглата лява сянка влачи странник
През ляво рамо хвърлил във реката
Набрана в лявото усое китка здравец
Проронващ лява дума от устата

Наляво с крачките в снега си мери
Следа оставена от лява лапа
Наляво всичко всичко грешно е наред и...
...и грешките са правилни наляво
 

Редактирано 10 юни 20215 г. от darkterminal (преглед на промените)

Бях жадна…

Не знаех за мълчаната вода

Отпила съм и глътка заклинание…

Преглътнах думите, останах в тишина…

Дали не съм във лявото мълчание…

 

Жадна съм…

Угаснал въглен ме горя

Компасът, че е ляво не показа…

От живата вода ще донеса

Ще сложа стомната от дясно на перваза…

 

А после...

от ляво взела китка тишина,

от дясно - стомна със спомени пълна, 

преродена и бяла в мъгла синева

отново боса ще тръгна.

 

Ще поспирам понякога

за глътка вода

в светлината ти цветна окъпана,

ще се връщам при теб

не съвсем... и не така,

но в съня ти на пръсти ще стъпвам.

 

Защото...

която и посока да избера,

(съдбата има шест измерения),

напред... все напред ще вървя

А в живота...

в живота няма повторения.

Редактирано 22 януари 201313 г. от Нел (преглед на промените)

ВСЕ СЪЩИТЕ ТЪМНИ ГРАДИНИ и ниви, захвърлени околовръст. Под тънката кърпа на въздуха имам единствено име, религия, минало и длъжност: да бъда от пръст. О, недостижим и сублимен миг на несигурност, на завръщане в същите тъмни градини. Неподвижна матрица от минало е тънката кърпа на въздуха. И все тъй, да бъдеш – е тъжно, а да не бъдеш – непостижимо.

навън е бяло бяло

пустинно бяло

безкрайна тайга

от замръзнали сълзи

необятни

за очите

мегаполиси от ледове..

наронено

молитвен дъх

от устни на монах

милост

шепотно

бездумно

прегоряла..

тишина

от пръснати

зрънца на броеница

до звънтящо

чисто

ехо побеляла...

а в сенките 

на дюните

по дъното 

на океаните

мидено

коралово

седефено

черупчени

тук- там

перлено 

искрящо

нереални..

прекрасни бели

планини от снегове..

Бяла вечер...

в тих съпровод на ледени ноти

думи накъсани

разказват легенда.

За златна вода и лебеди бели...

от стрели покосени.

Казват... така се раждал цвета

на слънцето.

Затова го обича нощта!

Тя си няма дъга.

Макар да се мие в дъжда.

Макар да си има свойта луна,

няма цвят, прероден от кръвта.

Редактирано 27 януари 201313 г. от Нел (преглед на промените)

Кой ли нея тук и сега ще разбере

от хора безбройни нейното аз да избере?

Кой ли с длани ще бръкне в туй сърце

от Жена самота жестока с бяс да издере?

 

Кой ли смелост върховна ще прояви

в тленност чужда гол да се яви?

Кой ли чувства сладки ще възроди

и тайни мисли в нея ще породи?

 

Той ще бъде този Мъж мечтан,

роден от чисто женски блян!

Той с любов гореща ще е избран

за този вечен живот да е желан!

Редактирано 27 януари 201313 г. от pacho_r (преглед на промените)

Разпръснати спомени как да събера

и с какви очи да погледна  на света... Нова ли съдба трябва да си избера, сякаш ще е тя като пъстрите цветя...

 

Мислих, че животът наш е игра,

но се оказа тя с тежки правила. Грешки сега обладаха ми ума, надявам се нов да бъда утре сутринта. С пълни шепи от света да грабя, миналото си с лекота да забравя. Нови пътища пред мен да се открият, щастието и късмета от мен да се не скрият!

Редактирано 1 февруари 201313 г. от pacho_r (преглед на промените)

... Ъхъ ...

 

Да пръднем в залата със две въздишки цели

И в бесен спринт да хукнем по леда

Да буйстват ордите от потърпевши занемели

Замръзнали във смешни фигури върху снега

 

Невярващите в стара ще намерят книга

В пророчество обгърнати извек слова

Сиктир ви казвам, среден пръст подигам,

И тихо свехват в залата букети от цветя

 

Размахал кукиш, стълбите изкачвам гордо

Паянтов стол със мен във хор пърди

Почакай казвам му недей тъй остро

Това е само звук и никак, никак не смърди

 

След лятото така - ще дойде зима

Ще паднат хиляди изсъхнали листа

Оголените клони ще рисуват скрежно

Бесилка за порастнали деца

Редактирано 2 февруари 201313 г. от darkterminal (преглед на промените)

Ей, шемети пораснали на ръст,

дайрето на пода кой изпусна?

 

Между редовете на антракта

от джоба на артиста

очуканото, старо Циппо

след секунди ще скочи

и ще щракне силно с пръсти..

пропити с миризмата на бензин.

С кашлица на стар пушач

ще плесне два - три пъти

/да не казвам няколко шамара

в лицето бялото на тишината..

 

Завесата,завесата пазете!

Зад нея танцуват

пухкави по бебешки

приказни историйки

...на пръсти, невръстни

не научили се още 

сами пантофките да връзват..

Един, една, едни?

Кои сте вие бе, кои?

С какви очи ме обливате с псувни? Кой ви позволи? Как ви разреши? А вас не ви ли боли, вътре не ви ли гори? Всички сте „едни” с безличните си ругатни. Лица с кривини, души без истини. Мозъци без дълбини, карикатури с развалини. Всички сте „едни”... маскари!

Редактирано 2 февруари 201313 г. от pacho_r (преглед на промените)