Идея си нямам, а бих искала да знам, коя е книжката. Хайдееее разшавайте се и я познайте моля.

Ок, нека пробваме с нещо съвременно:

Невъзможно бе човек да не я забележи. Облечена в елегантен черен панталон от каша, черно кашмирено поло и красиво падаща златистожълта пелерина, Главната влезе в чакалнята величествено като Наполеон в Берлин. Липсваше й само почетна гвардия и параден оркестър, помисли си Главния.

Колегата леко подсвирна:

— Бива си я!

— Идеална мишена — изръмжа Главния. — Можеше да се появи в нещо не толкова крещящо.

— Тази жена ще изглежда добре и в чул — предположи Колегата и леко се изпъна.

Двамата я наблюдаваха внимателно как крачи чевръсто през навалицата. Тъмните й очи шареха наоколо. Повечето от мъжете, които бяха подробно разгледани и съответно отхвърлени, изглеждаха тъй, сякаш биха дали всичко, за да бъдат на мястото на онзи, когото тя търси. А един бизнесмен направо застана пред нея, като се надяваше да привлече вниманието й.

Без да забавя ход, Главната му хвърли очарователна извинителна усмивка, заобиколи го отдясно и спря точно пред Главния.

— Господин Главен! — кимна тя леко и му подаде ръката си. Светложълт диамант блестеше на четвъртия й пръст, а сребърна халка украсяваше малкия. — Извинете, но самолетът ми закъсня.

Ръкостискането им бе кратко, сърдечно и делово.

— Може би в тази чакалня има около двеста души, облечени в сиви костюми, подобни на моя. Как разбрахте, че точно с мен трябва да се срещнете?

— Президентът описа много точно навъсения ви поглед.

— Хм, така ли? — Главния се ядоса, като разбра, че чувствата му могат да се отгатнат по лицето.

— Всъщност, не… — Имаше нещо особено в този мъж, може би сивите му хладнокръвни очи или усещането за неудържима сила, което внушаваше. Пред него Главната се почувства неприятно уязвима и в същото време странно сигурна. — Излъгах ви. — В отговор Главния само повдигна вежди. — Президентът не каза нищо за навъсеното ви лице, ала изпрати на баща ми снимка и писмо, в което описваше квалификациите ви — обясни тя. Предполагам, искаше да го убеди, че сте най-подходящия човек от Държавния департамент, който може да ме придружи.

— Мисля, че жена с вашия опит едва ли има нужда от придружител, принцесо.

Беше невъзможно да не забележи пренебрежението, изписано на лицето му. Вероятно вече имаше изградено мнение за нея. Явно предпочиташе клюките пред фактите. Добре, реши тя, след като очаква богатата, разглезена принцеса от клюкарските вестници, ще я има.

— Напълно сте прав, господин Главен — отвърна Главната с добре премерена усмивка, напълно лишена от топлина. — Не се нуждая толкова от придружител, колкото от някой, който да ми носи багажа. — Тя извади няколко яркосини етикета от черното си кожено портмоне и му ги подаде. — Предполагам, че това е ваша работа — продължи с онзи ужасно надменен тон, с който вероятно прадедите й са говорили на непокорните си слуги.

В очите му пламна гняв, който би накарал всяка по-слаба жена да потрепери от страх, ала Главната запази самообладание.

— Лимузината ви чака на паркинга пред залата за високопоставени пътници — процеди Главния и сграбчи етикетите за багажа от ръцете й. — Господин Колега ще бъде вашият шофьор по време на посещението ви в страната — посочи той усмихнатия мъж, който стоеше зад него. — Докато ви заведе до колата, аз ще ви взема багажа.

— Моля, не се бавете — каза тя рязко. — Да чакаш в лимузина е ужасно отегчително.

Брадичката му потрепери от гняв.

— Ще се опитам — скръцна със зъби Главния.

Джоан Рос "Дасе влюбиш в Кейн" - доста приятно арлекинче, едно от първите, които прочетох.

Правилно и се извинявам за бавната реакция, пуста му разсеяност.

- Ти си ранен. А и аз може се справям по-добре с паленето на огньове. - След като постави още една цепеница във вече разгорелия се огън, Главната се обърна и се вгледа в дългото му тяло, отпуснато върху чувалите. - В моето семейство всички си помагаме едни на други. Така живеят семейство Семейство на Главната. - Погледът й потъмня предизвикателно. - И си помагаме еднакво, независимо от пола. - В такъв случай си... много щастлива, sauvage. - Французина стисна зъби. - Глупаво би било да споря за нещо, в което не съм и наполовина толкова добър. Но ти сигурно си замръзнала. - Потупа върху чувала до себе си. - Ела да седнеш тук. Когато младата жена се настани предпазливо до него, той метна някакво старо наметало върху раменете й. Опасно беше да стои така тук, знаеше го, но не му пукаше. Стаята тънеше в тишина, като се изключи пукането на огъня. Мълчанието и топлината го правеха сънлив. Беше полузаспал, когато ръката й политна към рамото му. - Какво правиш? Пръстите й очертаваха контурите на стар белег, който проблесваше на светлината на огъня. - Гледам. - Гласът й беше дрезгав. - Как се случи това? Пиратът повдигна рамене. - Стана... отдавна. Потърка брадата си, която бе започнала да го сърби от солената вода. Лейди Главната го изгледа странно. - Не искаш ли да говориш за това? - Не. Отговорът прозвуча безжизнено. Неумолимо. - Кога? Тя се обърна, за да гледа силните очертания на гърдите му, когато той съблече мократа си риза и я простря на дървения сандък пред огъня, за да съхне. Младият мъж въздъхна. - По-късно, anglaise. Ти също трябва да махнеш тези мокри дрехи. На лицето й се изписа напрежение. - Трябва ли? - попита едва чуто тя. - Когато съм сама с теб, с един пират? Абсолютно непознат? Това би ли ти доставило удоволствие, капитане? - Ако исках да се отнеса варварски с теб, anglaise, щях да съм го направил отдавна - отвърна сухо Французина. - Да, можеше да го направиш. И точно това ме измъчва. - Пръстите на Главната се плъзнаха по твърдите мускули на гърдите му. - Харесва ли ти това? Капитанът се намръщи. - Би могло да ми хареса. - А това? Сега дразнеше стегнатия му корем. Към слабините му все едно че плъзнаха мравки. - Не - излъга младият мъж. - Наистина. Усмихната, лейди Главната плъзна длан към тъмните петна на брадата му. И тук отскочи рязко. Французина се изправи до седнало положение с вик. - Mille diables*! Какво, в името на всичко свещено, беше това? Но Главната почти не го чуваше. Тялото й беше напрегнато като струна, пръстите й стискаха здраво. Нещо тъмно и твърдо. - Това беше, задето ме лъга - заяви задъхано тя и разтвори длан; в нея имаше кичур черни коси. - Загубен, загубен глупак такъв! - извика тя. На мъжа, чиято изкуствена брада бе започнала да се разлепва от солената вода. На мъжа, чието рамо все още го болеше, както бе казало Малкото момиченце. На своя съпруг. - Нима мислеше, че ще скриеш истинската си самоличност от мен, Главен? Помня всеки сантиметър от тялото ти и винаги ще го помня. А сега искам истината. До последната думичка!

хахаха трябва да е Кристина Скай-Индия ако не се бъркам

хахаха трябва да е Кристина Скай-Индия ако не се бъркам

Абсолютно вярно! Давай следващия.

Ето един исторически цитат от един любим роман който веднага ще познаете сигурна съм в това:

"Главната го гледаше гузно, докато слизаше от прозореца. Скочи на пода и хвърли поглед към книгата, която лежеше на килима.

— Случи се нещо необикновено — каза тя.

— С теб винаги се случват необикновени неща.

— О, Главен! Знам, че си ядосан.

— Да, много съм ядосан.

— Така се страхувах да не те разгневя — тя се наведе и взе книгата.

— Седни — заповяда Главния.

— Да, милорд — тя свали пелерината си, прекоси стаята и седна от другата страна на писалището с вирната брадичка, готова да се защитава.

— Зная, че това, което направих, е много лошо.

— Да, наистина е така. Аз например мога да предположа, че се връщаш от някоя среднощна среща, където си била с мъж.

— О, не, за Бога! Няма такова нещо.

— Радвам се да го чуя.

— Наистина, Главен, няма нищо подобно. Това е смешно.

— Така ли?

— Работата е там, че аз започнах разследване.

— Какво? И какво разследваш? — извика Главния.

— Смъртта на брат си, разбира се.

— О, по дяволите! — той се облегна върху писалището и я погледна заплашително. Главната се сви на стола, уплашена от гнева му.

— Да, казвам ви истината.

— За Бога! Вие ще ме уморите, мадам. А аз, глупакът, предполагах, че сте отишли до клуба и за по-пряко сте минали през градината.

— О, това няма нищо общо с клуба.Отидох да се срещна с един мъж. Но той не беше там.

— Казах ли ви, че във всичко това е замесен мъж — каза строгоГлавния.

— Не в този смисъл. Уверявам ви, нямах любовна среща. Нека ви разкажа всичко подробно.

— Вярвам искрено, че няма да мога да ви разбера, но все пак разкажете. Какво се е случило? Моля ви, направете го колкото се може по-бързо, графиньо, защото търпението ми се изчерпва.

— Да, веднага. Днес в парка, когато гледахме издигането на балона, при мен дойде едно малко момче и ми подаде бележка, в която ми определяха среща в полунощ, ако искам да узная истината за брат си. Това е всичко.

— Това е всичко? Боже Господи! Това било всичко! — графът затвори очи и се хвана за главата. — Аз ще свърша в лудницата! Да, Господи, ще свърша в лудницата!

— Главен? Добре ли си? — промълви Аугуста.

— Не, мадам, никак не съм добре. Ще полудея! — той се изправи до писалището със скръстени на гърдите ръце, като я гледаше смразяващо. "

Хм, че е Аманда не се и съмнявах, но коя е книгата никаква идея /бързо изключвам/, обаче си изтървала една Аугуста-та реших да заложа на Рандеву

Ако питаш мен, си право в десятката.

Да хаха позна!А да се не види как можах да изтърва тва Аугуста.Иначе да ви кажа Рандеву е страхотна книга най много се смях на тази сцена горкия Хари повтаряше че е за лудницата хахаха.Голям зор видя с нея Айде ти си наред!

Такаааааа, да става весело, пък и все ми се падат за редакция такива книги та:

Главната едва потискаше смеха си. Знаеше, че щом почне да се смее, няма да може да спре. Братята се блъскаха и ръгаха с лакти в надпреварата си, кой да свали панталона на жениха. Мъж на сестра й се обърна към дошлите да го видят и устреми поглед към невидима точка в стената. Бузите му пламнаха. Главната го намираше все по-симпатичен.

Мъж на сестра й беше добре сложен, може би не толкова висок като братята си, но силен и гъвкав. Имаше гладка кожа, осеяна с белези, които му правеха чест. Синовете на Фамилията на Мъж на сестра й, бяха възпитани като рицари. Мъж на сестра й, беше участвал в походите на Крал срещу краля на ........... Между бедрата му растяха гъсти черни косми, между които стърчеше члена, леко възбуден, тъпо оръжие с леко издърпана кожичка и добре видим ствол.

И интимните му части са красиви, помисли си облекчено Главната.. Членът му беше голям, а във възбудено състояние щеше да стане още по-голям. Съдбата не облекчаваше живота на сестра й.

Братята я зяпаха любопитно. Шерифът измери сина си с мрачен поглед. Отецът срамежливо сведе глава. Съпругата на шерифа продължи да обяснява на стария игумен предимствата на йоркширската бродерия за олтарните покривки.

Мъж на сестра й се обърна и се показа отзад. Още повече белези. Когато отново се завъртя, той плахо вдигна лице към Главната.

Редактирано 27 август 201115 г. от Plqsak (преглед на промените)

Лелее, КЪФ цитат! Гале, как бе, душко, се извъди такава късметлийка. Запомняща се сцена, ма не мога да се сетя от коя книга е. Аде познавайте, плийз, че да я попрегледам

Наистина страшен цитат особено обяснението за атрибута на мъжа хаха инач и идея си нямам коя е книгата и аз ще чакам някой да познае!

Гале, ако правилно съм разчела тлъстак-жокера ти, това да не е "Аметистовата корона" дет я мандаш в момента???

Иначе хич не ми щуква в тиквата туй стресиращо и живописно описание от кой рицарски роман е.

Еееееее, логиката реши. Инспектор Боби позна !

/за по-младите, някога в списание Космос имаше такива крими загадки "Инспектор Стрезов решава" /

Възседнала едрия си бял жребец и преоблечена в мъжки костюм, тъй че да не бъде разпозната, Главната яздеше по пътя. Дърветата от двете й страни бяха тъмни и натежали от влага. Във въздуха се носеше някакво усещане за магия — тя го чувстваше навсякъде около себе си толкова реално, колкото и момчешките дрехи, с които бе облечена. Пред нея, на по-малко от половин миля, бе каменната селска къща. От комина й се виеше дим. Поне щеше да бъде топло и сухо.

Но това ли очакваше тя? Към това ли се стремеше?

Можеше да допусне, че преди той бе по-разумният. Дали да не се върне, сякаш нищо не се е случило? Да пренебрегне писмото. Да не се подчини на заповедта му.

Конят риеше с копита калната земя и мяташе нетърпеливо глава. Главната го успокои и се подчини на порива на сърцето си.

Нито заради краля, нито заради политиката.

Нито заради дълга, нито поради династична отговорност.

Нито заради клетвите, нито заради страстите.

Щеше да отиде при него само от любов.

Тя обичаше Главния. Обичаше този мъж с цялото си същество, с всичко, което притежаваше. Своя мъж. Беше се влюбила в него бавно. Дълбоко. Силно. Безвъзвратно.

Той вече владееше сърцето, душата и ума й. А сега щеше да притежава и плътта й.

Главния чу тропота на конски копита. Най-после тя бе дошла.

Стана от масата, сигурен, че очакваният от него миг е настъпил. Отвори вратата и видя стройна фигура, загърната в тъмна пелерина, и с голяма шапка. Изглежда, това бе някакъв младеж, дошъл от имението.

Придържайки шапката си с облечената си в ръкавица ръка, младежът се втурна вътре, за да се спаси от поройния дъжд. Намерил подслон в топлата къща, той застана с гръб към Главния, без да вижда ледения му поглед.

— По-добре затворете вратата, милорд — рече младежът с ирландски акцент, свали мократа си вълнена пелерина, изтърси водата от нея и я преметна през стола. — Иначе ще се удавим.

Горчиво разочарован, Главния запита:

— Носите съобщение от жена ми? — По дяволите! Толкова планове за нищо!

Младежът се обърна и свали шапката от главата си. Кестенявите коси се разпуснаха по раменете му. Зелените му очи проблеснаха весело.

— Да — каза той.

— Главната! — извика изненадано Главния.

Хм, намирисва на Девицата и звяра от Вероника Хол. Много намирисва на тая любима книга, но пък и съм доста заспала, знам ли, може да се лъжа.

Хм, намирисва на Девицата и звяра от Вероника Хол. Много намирисва на тая любима книга, но пък и съм доста заспала, знам ли, може да се лъжа.

Ахааа, дори и позадрямала я надуши точно. Давай, Гале

… Кралят не иска да види само мен, мадам. Той моли да присъстваме всички. Всъщност смятам, че пишеше, че «с нетърпение очаква да види жената, която се е осмелила да се представи за кръщелница на Тиранина, само за да се омъжи за пияница като мен.» ………………………………………………………………………………………………… ……………………………………………………………………………………………… «… и съгласно вашата молба, от първи януари хиляда шестстотин шейсет и трета година, всички земи и права върху имението, известно под името Имена на замъка, в графство Еди-кое си, в кралство Някое си, ще бъдат върнати в собственост на Главната, законна наследница на Баща си…» Главната спря да чете. Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение, а нейният съпруг й се усмихваше. — Вие ли направихте това? — Да, страхувам се, че съм аз. Но няма да приема никакви протести от ваша страна. Знам, че стотици пъти сте ми казвали, че това повече не ви интересува. Каквото е мое, е ваше и каквото е ваше, е мое, независимо добро или лошо и всякакви приказки от този род. Но това има значение за мен, главната. Замъкът е ваш по закон и по право върху земята. И когато и двамата се оттеглим за вечен покой, искам това да се знае и да остане в историята по този начин. Главната се усмихна, а очите й се напълниха със сълзи. Беше трогната от щедрия и прекрасен подарък. Тя пусна писмото върху дебелия килим и като обви ръце около шията му, звучно го целуна.

Ехаааа, това е от една многоооо, много любима поредица на Жаклин Рединг - "Изкушенията на съдбата"

Ха, честито! Ти си!

— Виж — каза той с тежка въздишка. — Аз не знам точно какво се крие в думата „любов“, въпреки че съм наясно, че дефиницията е по-скоро въпрос на договаряне между нас. Но ако любовта означава да те желая непрекъснато, да усещам осезателно твоето отсъствие, и то когато знам, че това не е редно, защото си англичанка, на всичкото отгоре си и дъщеря на един от най-заклетите ми врагове, е тогава, по дяволите, сигурно те обичам.

— Това чаровно обяснение е още един повод, който засилва моето убеждение да откажа на учтивата ти молба за женитба. Не виждам как ще живеем заедно, когато между нас има толкова насъбрана омраза.

Искаше й се да спомене и за ревността към многобройните му похождения, с която трябва да се бори, ако приеме да стане негова жена, но предпочете да не се унизява с подобни признания.

— Не винаги намираш нужния отговор, Главна. Понякога логиката и практичността май ти изневеряват.

— Ти също не винаги си на правия път, Главен.

Той стана рязко, вгледа се в нея за момент, после се обърна към прозореца и погледът му се зарея навън.

— Може би трябва да извикам моя свещеник и да се оженим на момента — каза разпалено Главния, озадачен от продължаващото й упорство, което минаваше вече всякакви граници. — Защо ли съм толкова учтив? — каза той повече на самия себе си, отколкото на Главната.

Тя обаче го чу и побърза да му отговори с яден тон:

— Може би, защото се страхуваш, че мога да кажа „не“ по време на самата церемония.

Той осъзна, че тя не разбира факта, че учтивостта му не е свързана с него самия; всички компромиси от негова страна бяха единствено заради нея. Дали тя ще извика „не“ пред Бога и в лицето на свещеника, нямаше значение. Дори и тя да огласеше пред целия град несъгласието си с тази женитба, не го интересуваше изобщо. Това, което го вълнуваше, бяха нейните чувства. Той реши, че в случая е подходил към проблема откъм погрешната му страна; бил е прекалено учтив и рационален.

Още един цитат:

— Щастлив ли си? — попита през един летен ден Главната, докато малкото семейство се печеше на слънце под безкрайното лазурно небе.

— Безнадеждно — отвърна Главния и се надигна да я целуне, както лежеше на тревата.

Остатъците от обяда им бяха пръснати върху бяла ленена покривка, постлана на земята. Бебето спеше в плетеното си кошче под пъстрата сянка на едно сливово дърво.

— Даваш ли си сметка, че нямаше никога да се срещнем при нормални обстоятелства?

— Щях да те открия по друг начин.

Той каза това със същата решителност, която изпълваше целия му живот.

— Или може би аз щях да те открия.

Главния спря за миг, поразен от силния дух, излъчващ се от думите на жена му и отвърна дипломатично:

— Да, може би щеше да стане така.

— Вярваш ли в съдбата… във фаталността?

„Не“, помисли си той. Вярваше, че всеки сам определя и гради съдбата си, но зад прагматизма му все пак се криеха останки от далечните езически времена, пък и знаеше кой отговор щеше да й допадне.

— Понякога вярвам — отвърна той, докосвайки нежно ръката й.

В този момент Главния я почувства дълбоко в сърцето и душата си, сякаш бе застигнат от мистичен импулс.

— Ти си моят живот — прошепна той, — въздухът, който дишам, моята радост, моето удоволствие. И може би това в крайна сметка наистина е предопределено — каза колебливо той, — така както е предопределено, че част от баща ми ще продължи да живее в сина ни.

Думите му й напомниха колко великодушна, колко всеотдайна беше любовта му и чувството за вина, с което се опитваше да се пребори през последните няколко седмици, стана нетърпимо силно.

— Ако искаш да се върнем в Шотландия, след като Кралският съвет отмени присъдата ти — каза Главната, взела внезапно решение, — аз също няма да имам нещо против.

— Наистина ли? — Думите му бяха тихи, той сякаш не вярваше, че е разбрал правилно смисъла им.

Тя кимна.

— Знам колко много означава това за теб.

Той я изгледа изпитателно.

— Няма защо да правиш това заради мен.

— Знам. Но бих искала. А и синът ни ще може да израсне в собствената си страна.

Сините му очи потънаха в нейните, след това той се търкулна към нея, прегърна я и я целуна, леко и радостно. Миг по-късно пак се търкулна, без да я изпуска от обятията си, така че тя легна на гърдите му.

— Благодаря ти — каза тихо той.

Едва сега тя си даде сметка колко го потискаше изгнаничеството му.

— Отново ще можеш да се занимаваш с Имението — обяви бодро Главния.

— Ще ми бъде много приятно — съгласи се Главната, истински зарадвана от тази перспектива. — Братовчед ти също не е много щастлив тук.

— Никой не е.

Очите й се разшириха от учудване, че не беше забелязала нищо досега.

— Как успя да ги накараш да мълчат?

Сега пък той се учуди, че му задава подобен въпрос, а те бяха неговите хора. Главния повдигна рамене.

— Това нямаше да продължи безкрайно, всички го знаеха.

— И всички вие чакахте мен?

— Теб и Кралския съвет.

— В такъв случай, аз разполагам със страшна власт. — Харесваше й да го предизвиква.

— За някои неща — отвърна предпазливо той.

— Всъщност се канех да те помоля да изпълниш едно мое желание — започна тя с изкусителен тон и съблазнителна усмивка.

— Наистина ли? — Гласът му беше още по-дълбок.

— Щеше ли да го изпълниш, ако го кажех?

Главния повдигна очи, за да види дали бебето спи.

— Вероятно — отвърна той.

— Вероятно? — подразни го шепнешком Главната.

— Вероятно — отвърна твърдо Главния.

— А ако те помолех?

— В такъв случай, госпожо, приемам го като собствено удоволствие.

Ръцете му бавно заслизаха по леката извивка на гърба й.

— Както и мое — прошепна тя, усетила топлината на дланите му.

— Знам… — отвърна задъхано той, докосвайки устните й.

И тогава се претърколи толкова бързо, оставяйки я под себе си, че тя се смая.

— Много си пъргав.

— Научих се от жена си!

Сюзън Джонсън-Любов извън закона... 100% няма грешка.Страшна книга!

Сюзън Джонсън-Любов извън закона... 100% няма грешка.Страшна книга!

Ахаа! Давай напред