Почти завинаги, Линда Хауърд

Браво! Хайде , давай следващия!

ТЯ млъкна, защото вратата на магазина отново се отвори и тя изпита неочакваното и неповторимо за нея чувство, че е онемяла. ТОЙ затвори вратата, после спокойно съблече мокрия си шлифер и се приближи към нея. Кимна приятелски на Посетителката, хвана Я за брадичката, наведе се над щанда и я целуна. — Донесъл съм ти подарък. — Не! — Паниката в гласа й я вбеси. Тя избута ръката му и отстъпи крачка назад. — Махай се. ТОЙ се облегна на щанда и се обърна към Посетителката: — Така ли трябва да се държи човек с някой, който му носи подарък? — Ами, аз… — Посетителката погледна НЕЯ, после НЕГО и неопределено сви рамене. — Разбира се, че не — продължи той, все едно, че се бе съгласила. Извади от джоба на сакото си една кутийка и я остави на щанда. — Няма да я отворя! — ТЯ погледна към кутийката само защото така нямаше да може да гледа към НЕГО. Нямаше да рискува толкова скоро отново да загуби ума и дума. — Освен това е затворено. — Има още петнайсет минути. Тя често е груба — обясни той на Посетителката. — Искате ли да видите какво съм й донесъл? Разкъсвана между желанието си да избяга и прокрадващото се любопитство, Посетителката се поколеба миг по-дълго, отколкото трябваше. ТОЙ вдигна капачето на кутийката и извади оттам малко цветно стъкло във формата на дъга. Преди да бе успяла да се спре, ТЯ протегна ръка към нея. — Да те вземат дяволите, Главен! — Откъде можеше той да знае колко ужасно й бе необходимо да види дъга? — Това е традиционният й отговор — съобщи ТОЙ на Посетителката. — Това значи, че й харесва. — Казах ти да престанеш да ми изпращаш подаръци. — Не съм ти го изпратил — подчерта той и пусна дъгата в ръката й. — Донесох го. — Не го искам! — отсече ТЯ разпалено, ала пръстите й се обвиха около дъгата. — Ако не беше един дебелокож, твърдоглав Българин, щеше да ме оставиш на мира. — За щастие и на двама ни, с теб имаме някои общи черти. — Хвана ръката й, преди да бе успяла да избяга. — Пулсът ти отново се е ускорил, Главна. Посетителката се прокашля: — Ами, аз мисля че трябва да бягам. — Пъхна бележката в чантата си, докато ТЯ безпомощно се бе вторачила в НЕГО. — В понеделник ще дойда — добави тя, въпреки че никой от двамата с нищо не показа, че бе забелязал тръгването й. — Ако някой ми подари дъга в ден като днешния — измърмори, запътила се към вратата, — щях да хлътна.

Нора Робъртс-Всичко е любов?

Да, ти си наред.

Хаххахаа как ги разкрасявате тия цитати "дебелокож,твърдоглав Българин".Следващия цитат е от една книга която чета в момента и много ми хареса...я да видим дали ще я познаете: "В конюшните нямаше никой. Главната влезе спокойно в най-близката постройка и огледа боксовете. Разделящите стени бяха толкова високи, че не виждаше какво има зад тях. Стаичката със седлата се намираше в другия край и тя се запъти право нататък. Голяма ръка се стрелка към нея и я завлече в един от боксовете. — Какво, за бога…? Дъхът й пресекна. Твърдата прегръдка й беше толкова добре позната. Главната се обърна — и веднага съзря опасността. — Не смей да ме целуваш! Ще викам! — Как мислиш, дали някой ще ти се притече на помощ? Главната примигна и трескаво затърси подходящ отговор. — Освен това не можеш да викаш, докато те целувам. — Тя отвори уста и пое дълбоко въздух. Когато и стана ясно, че това не е добър ход, вече беше много късно. Той се възползва безсрамно от случая. През ума й мина мисълта, че би трябвало да се съпротивлява, но веднага я забрави, обгърната от топлина, страст и блаженство. Устните му се движеха върху нейните, арогантни и самоуверени, езикът му се плъзна между тях, започна да я милва и не престана, докато тя цялата запламтя. Главната се опитваше да се вразуми, повтаряше си, че върши нещо нередно, скандално, но вместо това сетивата й крещяха, че трябва да получи още повече. Когато Главния я целуваше, тя забравяше всичко друго. Това прозрение дойде, когато той най-сетне вдигна глава. До момента, когато устните му се отделиха от нейните, нито една мисъл не бе намерила опора в главата й и там цареше само блажена празнота. Сега обаче шумовете от конюшнята нахлуха в съзнанието й и се смесиха със задъханото й дишане. Чувстваше се разглобена, но продължаваше да стои на краката си — благодарение на него, както забеляза. Той я притискаше до гърдите си и краката й едва се докосваха до пода. — Мили боже! — Главната напразно се опита да стъпи на земята. В погледа й святкаше паника. Опасен ли го беше нарекла? Какво омаловажаване! Той беше смъртоносен. — Добро утро, Главна. — Дълбокият му глас предизвика добре познатото разтреперване.

Кори Макфаден, Среднощна заблуда

Хайде познавайте,че ме заинтригувахте.Напомня ми на Мъжът на моите мечти.

хахаха май ви затрудних мили мой но не е Кори или Джоанна книгата е страхотна и единствена на писателката поне тук в форума друга нейна книга няма освен тази и ще ви помогна малко...ще дам още едно малко цитатче "Зъбите му блеснаха. Пак тази пиратска усмивка. — Още не знаеш на какво съм способен. Владея до съвършенство изкуството да убеждавам. Главната вдигна рамене и вирна носле. — Убеждавай ме, щом така си решил, но аз няма да се омъжа нито за теб, нито за някого другиго. Отново настъпи мълчание, което късаше нервите й. Внезапно дългите му пръсти обхванаха брадичката й и повдигнаха лицето й към неговото. Въпреки мрака тя усети пронизващия му поглед. — Известно е, че жените са изменчиви същества, Главна. — Пак този дълбок, тих, заплашителен глас. — Ти жена ли си, скъпа? И доколко? Искаш ли да проверя? Главната се уплаши. Пръстите му се плъзнаха по чувствителната кожа под брадичката и тя се разтрепери от наслада. Струваше й огромни усилия да освободи брадичката си от хватката му. Все пак успя да събере остатъците от самообладанието си и заяви твърдо: — Аз съм достатъчно умна, за да си поиграя с огъня, ваша светлост. — О така ли? — усмихна се той. — Мислех, че търсиш приключения. — Само когато аз определям условията. — В такъв случай ще преговаряме, мила моя. — Защо? — попита изненадано Главната, опитвайки се да изглежда равнодушна. — Защото много скоро ще станеш моята херцогиня, затова. Погледът, с който го наказа, съдържаше цялото й раздразнение и възмущение. Тя прихвана полите си, излезе от сянката му и тръгна покрай парапета. — Аз те предупредих. Не смей след време да твърдиш, че не съм го направила. Няма да се омъжа за теб след три месеца. — Спря, завъртя се и го заплаши с пръст. — Аз не представлявам предизвикателство за теб. Не смей да гледаш на мен като на такова. Той се изсмя като пират и негодник, чието място беше на сигурно разстояние от нея, на кораб в безбрежния океан. Смехът му — дълбок, заплашителен и абсолютно самоуверен — съдържаше обещание. Само след миг близостта му отново я обгърна. — Ти си най-прекрасното предизвикателство в живота ми, Главна. — Който язди бързо, често пада, ваша светлост. — Аз ще те яздя още преди Коледа. Неприличният намек я възмути, но тя не допусна да се забележи." В последно време само херцози ми налитат немога да се отърва от тях

Да пробвам аз нещо - Стефани Лорънс Годеницата на дявола

Позна! Страхотна книга,който не я е чел да го направи.Хайде ти си наред!

Извинявам се за закъснението, ето следващият исторически цитат, нещо забавно и лесно: Главният поднесе облечената в ръкавица ръка до устните си, а очите му нито за момент не се отделяха от лицето на жената. До ушите на Главната достигнаха сладките звуци на смях. Видя гостенката да се повдига на пръсти и да целува съпруга и право в устата. Пред очите й причерня. — Как смеете! Долу ръцете от мъжа ми. Главен, не смей да се допираш до устните й, развратнико! Спря се като закована, когато прелестното създание се обърна да я погледне. С какво бяха пълни широко разтворените сиви зеници? Объркване? Развеселеност? Не можеше да се определи. — О! — чу се сладкият глас отново, — и коя сте вие? Да не би да помагате в конюшните на негова светлост? — Тя върши всичко, което й кажа — Главния потупа ръчичката на хубавицата. — Хубаво качество за жена. Всъщност, Любовнице, можеш да я наричаш Главна. Съпругата ми, за която ти писах. Любовницата! Черната мъгла пред погледа й сякаш се сгъсти. — Проклет измамник! Посмял си да я доведеш тук, отвратителен простак! Милостиви Боже, ще те убия! Не мислеше какво прави. Реагира, водена от емоциите си. Вече го беше удряла с камшик за езда, имаше нужда от различно оръжие. Може би клонът от липата над главата й щеше да свърши чудесна работа, но проклетото дърво беше високо. Тя седна направо на пътеката, събу единия си ботуш, после скочи пак на крака и се втурна бясно в атака. Изкрещя, размахвайки го над главата си. — Предупредих те, че ще те накарам да съжаляваш. Ах, защо никога нямам подръка пушка, когато се нуждая от нея! Първият силен удар попадна в рамото му. Главният бързо дръпна Любовницата на безопасно разстояние. — Хайде, Главна, та ти беше непрекъснато болна, а аз се държах като светец към теб през цялото време, за да ти помогна хубаво да си починеш. Но все пак съм и мъж. Нали не искаш да бъдеш егоистичната съпруга, която не вижда по-далеч от корема си?Любовницата е наистина много приятен човек. Тя ще се погрижи добре за мен. Няма причина да се ядосваш или тревожиш. — Не ми е прилошавало от четири дни насам. Четири дни, през които ти се държиш като мъж, дал обет за безбрачие, за да бъде приет в кръга на светците! Нито веднъж не си ми повишил тон дори. Не си ме предизвикал нито веднъж да те ударя. Мразя те, когато се държиш така — тя се извъртя и токът на ботуша се заби под лакътя му. Къде изчезна тая жена? А, криеше се зад гърба му. Страхливка, достойна само за презрение! Икономът, придружен от двама лакеи, се появи и застана на върха на входното стълбище. С периферното си зрение Главната видя, че единият лакей направи крачка назад, но ръката на Иконома го върна на мястото му. Добре, значи Иконома беше на нейна страна. Поредният удар с ботуша беше нанесен. Главният започна да отстъпва. — Ама че оръжие, Главна! — Как посмя да я доведеш тук — изкрещя тя, колкото й глас държи. — Можеше да се престориш, че отиваш до Лондон по работа, както правят повечето мъже. Ще си платиш за наглостта, Главен! — и ботушът се стовари още по-убедително върху рамото на съпруга й. — Главна, мерникът ти става прекалено добър. Време е да престанеш — той разтри рамото и дясната си ръка. — Не се ли умори? Толкова дълго подскачане на един крак! Чорапът ти за нищо вече не става. Сигурно и силите ти са на привършване. — Ще ти откъсна главата, Главен! Ще те обеся с чорапа си, който за нищо друго не става. Няма да се уморя, преди да те видя на земята в предсмъртни гърчове! Тя вдигна отново ръката с ботуша в нея, разтреперана от гняв. Сцената пред очите й я накара да застине. Той изобщо не беше ядосан, смееше се. Смееше се! На нея!

Катрин Каултър - Цената на рая?

напълно вярно, ти си наред

Исторически и много любим роман Тя рязко извъртя глава и го погледна намръщено, но не и преди той да улови внезапния трепет, който пробяга през нея. Сега той разполагаше с цялото й внимание и изрече: — Чудя се къде ли една дама от благороден произход е научила тези думи. Тя вирна брадичка, присви очи и го изгледа напрегнато: — Значи сте чули. — Ушите ми още пламтят. Тя поклати невярващо глава, прокарвайки пръсти през гъстия тъмен облак коса на тила си. В този момент му напомняше на конете, отглеждани от семейството му — приличаше му на горда дива кобилка, която се съпротивляваше на юздата и на жребеца, предопределен да се съедини с нея. Тя се направи, че думите му не я интересуват, огледа се и приглади зад ухото си кичура коса, който бе паднал на челото й. Той се приближи още повече към нея. — Зададох ви въпрос. — Какъв въпрос беше? — Къде сте научили такива думи. — О! — Тя се извърна и го изгледа. По израза на лицето й той разбра какъв отговор ще получи. — Ще ми бъде приятно да чуете, че съм ги научила от моя братовчед, краля. ++++++++ е много изобретателен в езика. Най-добрите си ругатни съм научила от него. — Като крал ++++++++ може да казва каквото си иска. — И Главния понижи глас. — Но ако архиепископът беше чул това, което казахте, щяхте да сте завинаги прокълната. Той и без това не обича жените. — Да не би някой духовник да ги обича? Той се засмя, защото тя не съзнаваше какво всъщност бе изрекла. — Някои духовници са твърде привързани към жените. Тя сви вежди, накани се да каже нещо, но той я пресече с махване на ръката. — Сега тук това няма значение. От значение е само фактът, че не искам моята годеница да бъде прокълната. Тя въздъхна по-драматично от кралските менестрели, после подпря упоритата си брадичка на юмрука си и се загледа право напред. — Да видя… завинаги прокълната или сгодена за вас — тя направи малка пауза, потупвай с пръст по свитите си устни. — Какво интересно сравнение. Питам се защо ли адът ми изглежда много по-привлекателен. Той се засмя, защото ако не друго, поне му хареса бързият й хаплив език и жестовете, които я правеха всичко друго, само не и покорна. Не беше някоя сладникава девойка. Не беше жена, за която любовта ще бъде крехко и мимолетно чувство. Ако Главната се влюбеше, тя щеше да го направи напълно съзнателно, с цялото си същество, защото така правеше всичко. — Надявам се, че няма да учите синовете ми на подобни думи. — Разбира се. Ще науча на ужасни ругатни нашите нищо неструващи дъщери. Сарказмът й не му убягна, но тя не пожела да го погледне. Той посегна и леко обърна лицето й към себе си. — Не бих казал, че някоя наша дъщеря би могла да бъде без никаква стойност, Главната. Тя не мигна. Не пророни и дума, но той я видя как се замисля и се запита дали му е повярвала.

Може би "Проклетникът"?

Пете, много бързо ме разконспирира Ти си, мила

Книгата е историческа: Главния се бе приближил на не повече от шест метра, когато входната врата се отвори и една черна котка с размерите на планински лъв внезапно скочи в неговата посока. Нямаше време да се чуди откъде, по дяволите, се взе този звяр - бе немислимо да е дошъл от вътрешността на къщата - тъй като трябваше едновременно да успокои подплашения си кон и да измъкне револвера си. Не успя да хване дръжката на оръжието си, когато шапката излетя от главата му, придружена от свистящ изстрел и думите: - Дори не си го и помисляйте, мистър! Главния имаше на разположение само няколко секунди, за да се опомни от изненадата. Погледна към вратата на къщата и видя младата жена с револвер в ръка, насочен към него. После отново се извърна към котката, която вече не се носеше със скокове към него, но въпреки това приближаваше. Конят му заора копита и диво разтърси глава, изцвили и се изправи на задните си крака. Докато Главния се опитваше да се задържи на седлото - да бъде проклет, ако се срещне с това огромно животно на земята - жената заговори отново. Изрече само една дума. Когато конят му най-сетне стъпи с четирите си крака на земята, Главния видя, че котката бе спряла и сега седеше на задните си лапи на около метър и половина, вперила неподвижно в него огромните си жълти очи. "Марабел", бе казало момичето с тон изискващ незабавно подчинение. Не, не бе чул грешно. Тя каза Марабел... и Главния направи нещо, което никога досега не бе правил, нещо, което не можеше да си позволи никой от неговата професия. Разгневи се и даде воля на яда си. - Лейди, ако не махнете веднага това животно от пътя ми - процеди през зъби младият мъж, - не отговарям за последствията! Тя го изгледа невъзмутимо, продължавайки да държи дулото на револвера насочено към него. - Не сте в положение да... Това, което се случи стана за секунди. Главния измъкна револвера си и с един изстрел изби оръжието от ръката й. - Кучи син! - извика момичето, докато разтриваше изтръпналите си пръсти, а котката силно изръмжа и оголи острите си бели зъби. Конят на Главния диво подскочи нагоре, разтърси грива и препусна в лудешки галоп - навярно към съседния щат, а Главния се намери в прахта. Огромната котка вече бе на половин метър от него, когато девойката извика отново "Марабел!" и животното се закова на място. Той бе побеснял от гняв и искаше да ги застреля и двете - този звяр и момичето. Никога досега не бе губил самоконтрол. И идиот би разбрал, че котката, или каквото и да бе това животно, й принадлежи. Домашен любимец. Трябва да бе опитомена, за да се подчинява така. А тази млада жена бе й позволила да изплаши както него, така и коня му! Въпреки яда си и убеждението, че животното навярно е питомно, не се решавайте да отклони поглед от него, особено след като се намираше само на половин метър и то на земята. Най-после вдигна глава. Тя бе на терасата и младият мъж се вгледа с присвити очи в нея.

Джоана Линдзи - "Ангел на греха"

Джоана Линдзи - "Ангел на греха"

Точно тя, ти си на ред.

Романът е исторически: Главния беше доста далеч от хижата и така добре прикрит, че Главната не го видя, докато той не я повика: — Какво се е случило? Той грабна един от сандвичите и същевременно успя да я погали по ръката. — Не ме докосвай! — изсъска тя и се отдръпна като опарена. Лицето на Главния потъмня от гняв. — Сега вече търпението ми свърши! Защо не ми вярваш? Казвам ти, че не познавам тази жена! Може ли да повярваш повече на чуждата жена, отколкото на мен — своя съпруг? — Но баща ти ми каза, че си отишъл при нея. Как да не му вярвам? — Баща ми те излъга, защото аз така му наредих! — изръмжа Главния. Главната отстъпи крачка назад. — Излъгал ме е? Значи признаваш? Какво те накара да ме оставиш сама в сватбената нощ? Не си имал спешен случай. Съмнявам се, че твоят тайнствен мистър _ _ _ _ изобщо съществува. Къде си бил тогава? Главния помълча известно време и продължи да яде хляба си, загледан към гората. Не му се искаше да усложнява ситуацията с нова лъжа. — Не мога да ти кажа — отговори най-после той. — Не искаш да ми кажеш. — Тя се обърна и тръгна обратно към хижата. Главния я хвана за ръката. — Не мога да ти кажа. — Лицето му издаваше нарастващо нетърпение. — По дяволите, Главната! Не съм направил нищо, с което да заслужа недоверието ти. Не съм бил с друга жена. О, Господи, та аз едва се справям с едната, а какво ли бих правил с втората! Не можеш ли да проумееш, че става нещо наистина важно, — въпросът беше на живот и смърт— което ме принуди да те оставя сама в сватбената нощ! Защо, за Бога, ми нямаш доверие? Защо вярваш на баща ми, който те излъга заради мен, и на оная пачавра в хижата, която се изхранва от грабежи и убийства? — Той пусна ръката й. — Добре, върви вътре и продължавай да слушаш приказките й. Тя точно това иска да постигне. Как ли ще се радва, ако ние взаимно си издерем очите. Ще й бъде много по-лесно да избяга от един пазач вместо от двама. Ако продължава да дрънка и ти продължаваш да й вярваш, ще минат само няколко часа и ще й помогнеш да избяга, само и само да ме разделиш от нея. Главната внезапно усети слабост в коленете и се отпусна на тревата. — Не знам какво да мисля — проплака тя. — Онази жена знае толкова неща за теб. Пък и аз нямам право да изисквам от теб вярност. Ти не си искал да се жениш за мен. Само честолюбието те принуди да спечелиш състезанието. Главния я хвана за раменете и я изправи на крака. — Връщай се в хижата — изхриптя той през стиснатите си зъби и ядно й обърна гръб. Главната беше напълно смутена. Тръгна обратно с наведена глава. Веднъж леля й се беше оплакала на съпруга си, че момичето знае толкова малко за действителния живот. Главната спря насред пътя и безпомощно се обърна към Главния: — Никога ли не си бил във Флоренция? — попита тихо тя, но сред тези скали въпросът й прозвуча ясно и отчетливо. Мина доста време, преди Главния да се обърне към нея. — Никога — отговори той, но лицето му издаваше горчивина. Главната предпазливо запристъпва към него. — Всъщност тя не е твой тип, нали? Искам да кажа, много е мършава и си няма нищо нито горе, нито долу… — Съвсем нищичко. — Нито едно мускулче не трепваше по лицето му, докато я наблюдаваше как се приближава.

Редактирано 30 юли 201115 г. от sunsh1n3 (преглед на промените)

Сърце от пламък, Джуд Деверо

Тя е, ти си наред.

Съвременен за разнообразие

Очите му бяха затворени, затова тя можеше спокойно да го гледа. Той нямаше да забележи. Беше толкова секси, толкова мъжествен. Насили се да отмести поглед. Така доникъде няма да стигна — каза си младата жена. Ала въпреки това копнееше за него. — Знаеш, че ще разбие сърцето ти и ще те остави опустошена — напомни си тя. — Не, благодаря, дотук.

Нямаше да стане член на клуба на поклонничките на Главния. Не, в никакъв случай. Ала истината беше, че вече бе минала тази фаза. Главната беше влюбена в него.

Обхваната от внезапна паника, тя пусна крака от другия край на леглото, събра бързо листовете и ги занесе на масата. Остави купчината до торбата си и отново приближи леглото.

— Главен? — прошепна тя и го побутна по рамото. — Не заспивай тук. — Той не отговори. Тя отново го побутна. — Искам да си лягам.

Тъкмо се канеше да го смушка по-силно, когато той се протегна и сграбчи китката й. Преди да успее да реагира, ТОЙ я притегли върху гърдите си. Обви ръце около нея и я претърколи по гръб. Коляното му разтвори краката й, той се нагласи между бедрата й, подпря се на лакти и се взря в поруменялото й лице.

Сърцето й бясно препускаше. Лежеше напълно неподвижно и чакаше. Не се отдръпвай, мярна се отчаяна мисъл в главата й.

— Не се отдръпвай.

— Няма, сладурче.

Тя стисна очи и изпъшка.

— Казала съм го на глас, нали?

Тук забихме нещо ...давай жокер.Помагай!