Много ми е познато ама не се сещам.Май съм я чела

Хихи, тва ми прилича на "Робинята на викинга" на Хедър Греъм

Редактирано 17 юни 201115 г. от Ralna (преглед на промените)

Хихи, тва ми прилича на "Робинята на викинга" на Хедър Греъм

Toчно, Ине. Давай!

Така, ето нещо, и за почитателите на съвременните романи:

- Гаднярката няма понятие, какво е това да си етичен. Ни най-малко. Заклевам се, че ще направя всичко, само и само да не си призная, че съм излъгала. Дори ще се омъжа за теб! - изведнъж изтърси тя. После въздъхна: - Макар че си най-неподходящата партия на този свят.

Главния намали скоростта.

- Какво искаш да кажеш с това, че съм неподходящ? Че какво ми е?

- Ти не си безопасен. Ето това ти има. Носиш пистолет, за бога!

- Вече ти казах, работата ми го изисква. В този живот за нищо няма гаранции и не съществува такова нещо като пълна безопасност. Поне не по начина, по който си я представяш. Шофьорите на автобуси също загиват на служебния си пост.

- О! И според теб, колко на брой шофьори на автобуси участват в престрелки?

- Аз лично не познавам чак толкова агенти на ФБР, участващи в престрелки, както изящно се изрази - промърмори Главния. - Разсъждаваш съвършено нелогично.

Тя гневно се изопна.

- А може би не искам да разсъждавам логично. Какво лошо има в това?

- Нека изясним тази работа - рече Главния - Макар да знаеш, че няма логика, ти все пак си готова да се омъжиш за мен, само, за да натриеш носа на Гаднярката, така ли?

Разбира се, че нямаше да направи такова нещо. Но нямаше и да го признае пред него.

- Какво имаш предвид? - попита Главната.

- Ако ти не виждаш нищо лошо в това, тогава и аз съм съгласен.

Тя скръсти ръце на гърдите си и кимна войнствено:

- Добре. На четиринайсети октомври, в седем вечерта... Запиши си го!

Така, ето нещо, и за почитателите на съвременните романи:

- Гаднярката няма понятие, какво е това да си етичен. Ни най-малко. Заклевам се, че ще направя всичко, само и само да не си призная, че съм излъгала. Дори ще се омъжа за теб! - изведнъж изтърси тя. После въздъхна: - Макар че си най-неподходящата партия на този свят.

Главния намали скоростта.

- Какво искаш да кажеш с това, че съм неподходящ? Че какво ми е?

- Ти не си безопасен. Ето това ти има. Носиш пистолет, за бога!

- Вече ти казах, работата ми го изисква. В този живот за нищо няма гаранции и не съществува такова нещо като пълна безопасност. Поне не по начина, по който си я представяш. Шофьорите на автобуси също загиват на служебния си пост.

- О! И според теб, колко на брой шофьори на автобуси участват в престрелки?

- Аз лично не познавам чак толкова агенти на ФБР, участващи в престрелки, както изящно се изрази - промърмори Главния. - Разсъждаваш съвършено нелогично.

Тя гневно се изопна.

- А може би не искам да разсъждавам логично. Какво лошо има в това?

- Нека изясним тази работа - рече Главния - Макар да знаеш, че няма логика, ти все пак си готова да се омъжиш за мен, само, за да натриеш носа на Гаднярката, така ли?

Разбира се, че нямаше да направи такова нещо. Но нямаше и да го признае пред него.

- Какво имаш предвид? - попита Главната.

- Ако ти не виждаш нищо лошо в това, тогава и аз съм съгласен.

Тя скръсти ръце на гърдите си и кимна войнствено:

- Добре. На четиринайсети октомври, в седем вечерта... Запиши си го!

Ооо, Бюканън - Ренард , ама как се казваше първата ... "Разбивач на сърца"

Редактирано 17 юни 201115 г. от julie81 (преглед на промените)

Ех много си бърза мила, ти си на ред.

Като оторизиран представител на Джул имам удоволствието и леле главоболието да ви предоставя новия цитат: С големите си добре разположени прозорци стаята трябваше да е просторна и светла, но изглеждаше мрачна и занемарена. Канапе покрито с лекета и два стола — единият без подлакътник, а другият разкривен като пияница — разваляха чара на помещението, както и останалите мебели, които не си подхождаха. Състоянието на стените беше дори още по-лошо. Тапетите, на червени и бежови райета, бяха отчайващо избелели. Това може би нямаше да се набива толкова на очи, ако големите петна, върху които най-вероятно е имало картини, не показваха как са изглеждали някога. От вътрешността на стаята някой изписка: — Ох! Главния се наведе наляво и забеляза двама души, коленичили пред една голяма камина в другия край на стаята. Мъжът беше висок и едър, в мускулестите си ръцете държеше кофа с хоросан и мистрия. Той наклони сивокосата си глава и погледна през отвора на комина. Жената до него беше с избеляла синя рокля и забрадка на главата, но Главния забеляза, че от нея са се изплъзнали кичури искрящо руса коса, няколко тона по-светла от неговата. Тя изви лакътя си, за да го разгледа. — Одрасках се на ръба на тухлата. Помощникът й измърмори. — Трябва да внимавате. — Знам, знам. Здраво място няма да ми остане, докато приключим. — Тя също се наведе и погледна нагоре през комина. — Помощникът, не мисля, че така ще дими. — Мек като масло и сладък като сметана, гласът й изпълни сетивата на Главния с удоволствие. Проклятие, ако тази жена беше дори наполовина толкова изкусителна, колкото гласа си, щеше да отложи срещата със сестра си още малко. Мъжът изсумтя: — Повярвайте ми, мис. Коминът ще пуши и то много. Мис? Значи тя не беше прислужница. — Не знам,Помощник — отвърна тя. Изтънченият й, нежен изговор рязко се различаваше от грубата реч на мъжа. — Искам този комин да дими по-лошо и от адските огньове. Нека сложим още една тухла, за да сме сигурни. Главният присви вежди. Беше помислил, че се опитват да поправят комина, а те искаха да го запушат. Какво, по дяволите, ставаше тук? Жената потърка врата си, от изцапаната със сажди ръкавица по кожата й останаха черни следи. — Боже, утре сигурно гърлото ми ще е възпалено. — Но не толкова, колкото след трите дни, през които мазахме восък и пепел по ламперията в библиотеката — отвърна спокойно мъжът, гребна малко хоросан от кофата и се приготви да сложи тухлата в комина. Главният стисна юмруци. Те зазиждаха камината и бяха намазали с пепел ламперията в библиотеката? За Бога, трябваше да сложи край на тази лудост и то незабавно. Точно щеше да прескочи ниския перваз на прозореца, когато жената, все още с гръб към него, въздъхна: — Помощник, привършим ли с тухлите ще напъхам в комина няколко мазни парцала. С тях ще пуши още повече. Помощникът вдигна възхитен поглед към съучастничката си. — Мис, вие имате истинска дарба за това, което правим. Тя се засмя, смехът й беше толкова приятен… като се изключи подигравателната нотка в него. — И ставам все по-умела, колкото повече се бави новият собственик. — Може би той си има добра причина да не бърза да дойде тук, мис. — И каква може да е тя? — Нямам представа. Може да е спечелил още няколко къщи на карти и сега да оглежда тях. — По-вероятно е да се забавлява с някоя пропаднала жена. От това, което чух за него, той е натруфен с дантели развратник.

Туй дъл ни е "Да изгубиш сърцето си" на К.Хоукинс? Книжката за Дуги де.

Да му се не види дай десет минути ве. Ама то пък ти ся моиш пишеш. Мятай новия цитат, дежурството свърши хихи

Въх забравих, че съм аз, сори: — Ела с мен — подкани я той и хвана ръката й. — Защо? — Искам да ти покажа нещо. — Ходила съм в плевнята. Там няма нищо интересно. — Днес вече има. Ще ти хареса. — Добре — съгласи се тя и двамата забързаха към старата, тъмна плевня, която нямаше нищо общо с неговата. Носът я засърбя от прахоляка. — Вътре е толкова тъмно, че нищо няма да видим. — Има достатъчно светлина. Хайде! — Той все още държеше ръката й и я заведе до едно ъгълче, където от стената липсваха няколко дъски. — Какво толкова интересно има тук? — Погледни под хранилката. Тя се наведе и погледна. Сгушен върху купчина сено и стара кърпа лежеше Котаракът. Върху корема му се бяха настанили четири малки създания, наподобяващи на мишки. Главната рязко се изправи. — Котаракът е станал баща! — Не, Котаракът е майка. — Майка! — невярващо повтори Главната. Впери поглед в котката, която също я погледна учудено, след което се обърна и започна да ближе малките. — Но на мен изрично ми казаха, че Котаракът е мъжки котарак. — Ето, че не е. Ти не провери ли? Главната го погледна ядно. — Нямам навика да гледам интимните части на животните.

Макензи

Макензи

Вярно, вярно- е тоз на Лоуел, ама е хубав

Как Лоуел бе Гале, това котарака на Мери от Белязаният Макензи на Линда. А сега новата загадка. — Да ви кажа? — оформи с устни тя. — Напиши го! — изрева той. Тя дълбоко въздъхна, сякаш се готвеше за някаква ужасна задача и старателно започна да пише. Главния примигна. После примигна отново. Тя го погледна и се усмихна. — На какъв дяволски език пишеш? — навъсено попита той. Каролайн се отдръпна очевидно засегната. — За твое сведение не разбирам испански, затова напиши отговора на английски. Или ако предпочиташ на френски, или латински. Тя направи движение с ръката си, в опит да му обясни нещо, но той не успя да я разбере. — Повтарям — каза той, като трудно удържаше гнева си, — напиши, какви точно бяха отношенията ви! Тя посочи към драсканиците, които той не можеше да нарече думи, бавно и внимателно сякаш демонстрираше нещо ново на някое малко дете. — Мис ІІІІІІ! Тя въздъхна и този път опита да промълви нещо, като сочеше към листа. — Не чета по устни, жено! Тя сви рамене. — Напиши го отново. Очите й проблеснаха с раздразнение и тя направи каквото я бе помолил. Резултатът бе по-лош и от преди. Блейк сви ръцете си в юмруци, за да се въздържи да не я хване за врата. — Отказвам да повярвам, че не можеш да пишеш. Тя отвори възмутено уста и ядосано посочи към мастилените петна по листа. — Да наречеш писане това, мадам, е обида към перата и мастилниците по целия свят.

Тва е Карото на Крис, или така познатата книга на Джулия Куин "Как да си хванеш наследница". Едва вчера подминах точно този цитат и ми е доста пресен, ама и ти мило си изтървала на няколко места имена

Ами, а де сутринта с тез сънливи очи уж гледах, пък и направо я бях забравила играта и да не бавя повече. Давай следващия откъс.

ЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ уникален момент. Ми тя Карото буква не е написала. Не случайно се реши като тиква у втората книга. Те си се знаят ората.

Ето моята загадка:

- Не можеш просто така да отмъкнеш децата на друга жена - опита се да възрази Главния.

- Аз не ги отмъквам, аз ги спасявам - отговори спокойно тя.

- Кой ще се грижи за тях? Може би ще ги пратиш при прислугата и всяка вечер ще ходиш да им казваш лека нощ в таванската стая на Имението? Сигурна ли си, че прислугата ще ги приеме и ще се грижи добре за тях?

- Аз ще ги осиновя, нямам никакво намерение да ги правя прислужници - обясни търпеливо Главната - Ще се грижа за тях и ще спят в стаята ми.

- А ти къде ще спиш?

- В твоята стая.

- Ами аз? Къде ще спя аз?

Главната го дари с омагьосваща умсивка.

- До мен, къде другаде?

Това си беше чист подкуп и тя го знаеше, но от това зависеше бъдещето на момчетата. Освен това... днешната случка беше чудесен предтекст да сподели леглото с Главния и да изживее поне няколко седмици щастие. Щеше да се преструва, че Главния й е съпруг, а момчетата са техни деца.

"Амулетът на Венера" - Патриша Грасо?

Позна Тихи, твой ред е

Прощавайте забавянето. Ето следващия цитат:

- Шерифе, аз съм в отчаяно положение! Трябва ми съпруг, и то незабавно!

Шериф ******** се облегна на стола, побутна шапката си назад и погледна изпод периферията към разстроената жена, застанала пред него. Би я взел за безлична и незабележима стара мома, ако не бяха яркорижата й коса, която не можеше да стои мирно под бонето, и необикновените й очи - огромни, широко отворени и блестящозелени. Мътнокафявата пътна рокля и простото боне я правеха да прилича на превзета стара мома. Но пламтящата коса и живите очи придаваха лекомислен вид на скромната й външност.

- Не сте дошли където трябва, госпожо. Аз съм шериф, а не брачна агенция.

- Вие сте единственият човек, на когото мога да се доверя. Трябва да ми помогнете, шерифе.

******** свали шапка и прокара дебелите си пръсти през оредяващата коса, искаше му се да бъде където и да е другаде, само не и лице в лице с тази екзалтирана млада жена.

- Защо не седнете, госпожице, и не ни разкажете какво ви тревожи. Не мога да ви помогна, ако не знам за какво става дума. Трябва да признаете, молбата ви е малко необичайна. Първо ми кажете как се казвате и откъде сте.

- Името ми е Главна, Главна Фамилия. Учителка съм, от Чикаго.

Тя се загледа в ръцете си, облечени в ръкавици, забелязвайки смутено, че кърпичката, която държеше, е цялата разкъсана на ивици.

- Много добре, госпожице Главна, това е чудесно за начало. Сега, каква е тази безсмислица за съпруга? Напоследък повечето жени предпочитат сами да си избират партньора.

Главен Фамилия, легнал в своята килия на няколко фута по-далеч, свали шапката си и бавно и презрително огледа докараната до истерия жена. Северняшкият й акцент го накара да стисне силно зъби. Янки, помисли той отвратено. Мъж или жена, нямаше значение, той мразеше всички янки. А тази беше особено досадна. Толкова ли си няма гордост, че трябва да моли за съпруг?

Ееее, какво стана? Хайде жокер - ако не личи, книгата е историческа, първа от двулогия. Фамилията на авторката започва с М.

Ееее, какво стана? Хайде жокер - ако не личи, книгата е историческа, първа от двулогия. Фамилията на авторката започва с М.

Абе знаех си че скоро съм я чела – Кони Мейсън „Пламък“??????

Абе знаех си че скоро съм я чела – Кони Мейсън „Пламък“??????

Точно тя.

— Моята репутация — озадачено повтори КАТИ. — Какво, за Бога, искаш да кажеш?

Изглеждайки прекалено доволен от себе си, графът изрече:

— Ако живееш с мен за, да кажем, три месеца, ще помогна на селището и ще направя най-доброто, на което съм способен.

КАТИ усети, че я обхваща страх. Въпреки дръзките си думи въобще не си бе представяла, че той ще прояви интерес към нея.

— Въпреки скуката, която ще се наложи да изтърпиш — каза тя със сарказъм, — искаш да стана твоя любовница?

— Изглеждаш твърде непреклонна, за да си позволиш да се позабавляваш с греховете на плътта. — Погледът му се премести отново върху нея, този път студен и замислен. — Дори да промениш решението си през тези три месеца, ще ми достави удоволствие да ти услужа. Никога не съм бил с учителка, и то методистка. Дали пък, ако не вкарам в леглото си някоя, няма да се приближа до Бога?

— Възмутителен си!

— Благодаря. Опитвам се. — Той преглътна отново огромна глътка бренди. — И да се върна на въпроса — въпреки че ще живееш тук и ще изглежда, че си моя любовница, наистина няма да се налага да легнеш с мен.

— Какъв е смисълът на тази шарада? — попита тя облекчена, но объркана.

— Искам да видя колко далеч можеш да стигнеш и през какво си готова да минеш, за да постигнеш целта си. Ако приемеш моето предложение, скъпоценното ти село може да има полза, но ти никога няма да вдигнеш гордо глава, защото репутацията ти ще бъде унищожена. Заслужава ли си подобна жертва? Съседите ти биха ли ти простили милостиво падението дори ако се облагодетелстват от това? Интересен въпрос, но на твое място не бих разчитал много.

Разбрала накрая намеренията му, тя твърдо заяви:

— За теб това е само една безсмислена игра, нали?

— Игрите никога не са безсмислени. Разбира се, те се играят по определени правила. Какви да бъдат нашите? — Веждите му се свъсиха. — Нека да помислим… Основното условие ще бъде помощта ми в замяна на присъствието ти под моя покрив и привидно в моето легло. Успешното прелъстяване ще е нещо като второстепенна цел — допълнителна награда, която ще забавлява и двама ни. За да ми дадеш шанс честно да те прелъстя, ще трябва да ми позволяваш да те целувам един път на ден, но мястото и времето ще е по мой избор. Всички други любовни игри освен тази ще бъдат по взаимно съгласие. След тази целувка ще имаш право да кажеш не и аз няма да мога отново да те докосвам до следващия ден. След три месеца ще можеш да си отидеш вкъщи, докато аз продължа да помагам толкова време, колкото е необходимо. — Той се начумери. — Опасно е — ако ти позволя да ме въвлечеш в плановете си, може да не се измъкна от долината до края на живота си. Все пак ще е честно, аз ще рискувам нещо значително, а ти можеш да загубиш толкова много, ако приемеш предложението ми.

— Цялата тази идея е абсурдна!

Той я погледна с ангелска невинност.

— Напротив, мисля, че ще ти бъде много забавно — почти съжалявам, че няма да приемеш. Но цената е твърде голяма, нали? Девствеността ти може да бъде пожертвана, без никой да разбере, но репутацията е крехка обществена стока, лесно се губи, невъзможно е да се възстанови. — Той направи грациозен презрителен жест със свободната си ръка. — Сега, когато установих правилата на твоето мъченичество, още веднъж ще те помоля да тръгваш. Предполагам, че няма да ме безпокоиш пак.

Със злобното си самодоволно изражение, той приличаше на циганин — търговец на коне, който току-що беше продал стар кон на пет пъти по-висока цена. Видът му разпали гнева на КАТИ и я изкара извън кожата й. Беше толкова арогантен, безотговорен, дълбоко убеден, че я е надхитрил…

Прекалено вбесена, за да се безпокои за последствията, тя отвърна троснато:

— Много добре, милорд. Приемам предложението ти. Моята репутация в замяна на твоята помощ.

Прилича ми на "Неприлично предложение" на Мери До Пътни

Редактирано 28 юни 201115 г. от Ralna (преглед на промените)