Ей, хич не ми се играе, ама не мога да ви гледам как стоите в неизвестност. Книгата е страхотна и трябва задължително да се прочете - Повелителката на метлата на Софи Кинсела.

Ей, хич не ми се играе, ама не мога да ви гледам как стоите в неизвестност. Книгата е страхотна и трябва задължително да се прочете - Повелителката на метлата на Софи Кинсела.

Играе ти се не играе, ще трябва обаче, щото много добре знаеш, че си познала.Точно заради твоите агитации я прочетох и не съжалявам – хареса ми, макар, че не си падам много по този десен.

Ми добре. Щом трябва да играя, ще играя. Ето и следващия цитат. Съвременна е.

"Слизам до магазина и само като си представям какво удоволствие ще ми достави първата хапка, устата ми се пълни със слюнка. Стоя пред трите огромни понички и дългото кафе, наслаждавам се на момента, но усещам нечий поглед, който разваля целия ми кеф. Вдигам очи и забелязвам някакъв тип, застанал на опашката, стиснал сандвич с яйчна салата, да ми зяпа поничките. Притеснява ме.

- Не са всичките за мен – лъжа аз и махам небрежно с ръка към поничките. Само че нокътят ми закача шоколадовата глазура на едната, пълна с баварски крем, затова аз облизвам пръст и чета надписа на тениската му. На нея пише „667... съсед на изчадието" – „Странна тениска" – отбелязвам аз. Той има страхотни сини очи, много сини.

- Имате мигла – отвръща той.

- Надявам се да имам повече от една – отговарям аз в опит да се представя като тарикатка. Обаче преди някой от нас да оцени лафа по достойнство, той се протяга, перва лекичко миглата и се усмихва.

- Готово – казва той. Кипвам. Побеснявам. Мога да го убия този нещастник с яйчната салата. Пет пари не давам колко са му сини очите.

- И какво направи? – питам многозначително.

- Махнах миглата – отвръща небрежно той също като човек, който е махнал на някого миглата от бузата и пет пари не дава за последствията. Оглеждам се, но така й не забелязвам миглата.

- Къде е? – питам, макар да съм наясно, че той няма никаква представа.

- Не е на лицето ви.

- Това беше желание.

Той смръщтва вежди и присвива очи.

- Моля?

- Желание. Откраднахте ми желанието.

- Много се извинявам.

- Щеше да ми дойде много добре.

- Наистина съжалявам. Помислих си, че... – започна да заеква той. – Не знам. Постъпих глупаво. Дори не се познаваме. Тя просто стоеше на бузата ви и... наистина не знам. Много съжалявам.

- Оставаше и да не съжалявате – сопвам се аз.

- Наистина съжалявам. Господи! – възкликва той неочаквано, сякаш не може да разбере какъв ми е проблемът.

- Какво, да не би да се каните да ми се правите на ядосан. Не бях аз тази, която открадна желанието.

- Пет пари нямаше да дам, дори и ако го направехте.

- Да, но аз давам.

- Слушайте, вече ви се извиних – заявява той. – Просто престанете – започвам да се чувствам гузна, че така му се нахвърлих. Малко гузна, не много.

- Няма нищо... крадецо на желания – той се усмихва. Аз също пускам някакво подобие на усмивка, но тайничко съм вбесена.

- Можете да вземете една от моите – предлага той. – Веднага ще ви дам.

- Не, така не става. Трябва да е мигла, която е паднала по напълно естествен начин – той се отпуска на колене и започва да търси миглата.

- Може пък да успея да я намеря – решава той.

- Оставете.

- Не, може да е тук някъде. Обзалагам се, че ще успея да я намеря. Вижте, открих мънисто и капачка от спрайт. Сигурно и вашата мигла е някъде наблизо.

- Добре, престанете. Това вече е гадно. Изправете се.

- Няма.

- Оставете тая мигла.

- Чувствам се виновен – отвръща той, докато лази по пода.

- Там подът ми се струва доста лепкав. Един господ знае какво забърсвате.

- Ето, ставам – изправя се, изтупва колене и ме поглежда. Готин е. Може да мине за готин. Не, не съм сигурна. Не виждам достатъчно добре, като ми няма една от миглите. Но очите му наистина са невероятни. Струва ми се, че и тялото му не е за изхвърляне. Не е като някой културист, но поддържа добра форма. Сладурска усмивка."

Редактирано 11 юни 201115 г. от kristi_34 (преглед на промените)

Малеееееее,ама аз си казах, че не са ми на сърце тоя тип книги. С една дума, чела съм я /метлата де/, но помня само най-основното, а съм забравила забавния момент- боже, даже я имам.

Редактирано 11 юни 201115 г. от Plqsak (преглед на промените)

Чудя се само, кое визираш под основното. Момента си беше доста запомнящ. Ама имаше и по-запомнящи, в едни ягоди ли беше или малини...

Аааа, основно че беше преуспяваща адвокатка, и по случайност попадна на тая работа, че после от кантората се мъчеха да я върнат, ама тя си остана с "обикновения". Спомням си и една племенница на работодателите, дет беше надувка нещо, пък после омекна.В такъв смисъл основно, не че съм открила нещо друго по-важно, може би трябваше да кажа, схематично, а най-вече, май пак трябва да я прочета.

Хахаахахах този цитат ме разсмя от сърце.сигурно половин час немога да го прочета от смях.. "Имате мигла – отвръща той. - Надявам се да имам повече от една – отговарям аз в опит да се представя като тарикатка. Обаче преди някой от нас да оцени лафа по достойнство, той се протяга, перва лекичко миглата и се усмихва. - Готово – казва той. Кипвам. Побеснявам. Мога да го убия този нещастник с яйчната салата. Пет пари не давам колко са му сини очите. - И какво направи? – питам многозначително. - Махнах миглата – отвръща небрежно той също като човек, който е махнал на някого миглата от бузата и пет пари не дава за последствията. Оглеждам се, но така й не забелязвам миглата. - Къде е? – питам, макар да съм наясно, че той няма никаква представа. - Не е на лицето ви." Като се разбере коя е книгата задължително ще я прочета

Радвам се, че ти е харесала. Доста е забавна. Ето и малък жокер, че както подозирам убих играта. Авторката не е много популярна. Книгата е писана от името на двамата главни герои, като се редува непрекъснато гледната точка и на двамата. Стила, е не особено тачения тук - чиклит. Но се опитвам да го популяризирам, че да има с кого да се хиля на някои особено забавни моменти.

Лелеее, аз скоро четох едно такова чиклитче, написано от името на двамата герои. Но убий ме не си спомням това за миглата, което ще рече, че не е същата книга. Просто такъв момент не се забравя, а и мойто книжле беше писано от двама автори, а не от един. Само за протокола "Стръв? Клъв! И в тигана..." Но ако това е книгата, определено ще трябва да пия хапчета за оросяване на мозъка

Спри, не пий хапчетата. Не е това книгата. Макар че и тя ми е много любима. И ако ти е харесала, мятай се на продължението - Бум, ох и в торбата.

Май наистина ви затрудних. Ето ви още малко от книгата: "Днес срещнах едно готино момиче. Поне отначало ми се стори, че е готина. След това отвори уста и избълва огън и жупел. Имаше наглостта да заяви, че съм й откраднал желанието, не че знам, дяволите да я вземат, за какво дрънкаше. Освен това е пълна откачалка. Беше се заредила с осемнайсет понички. Имаше готино дупе, което в момента сигурно става много по-голямо. Седя си на канапето в иначе празния си апартамент и вадя сандвича с яйчната салата. Тъкмо се каня да отхапя и някой чука на вратата. Отварям. За моя огромна изненада - и пълен ужас! - на прага е застанала тя. Шантавата почитателка на понички от пекарната с миглата и желанието. - Здрасти, аз съм ти съседка. Пуснали са пощата ти в моята кутия - обяснява тя. В следващия момент ме познава - Ти? Тук ли живееш? - Тук живея. - Ти си малоумният? - Какво? - Нищо. - Значи сме съседи? - питам аз с глас, който подсказва, че никак не ми се иска да се окаже истина. - Да. Та значи... да. Ето ти пощата - протяга ръка тя. - Трябва да обръщаш повече внимание на горката си баба. На твое място не бих използвала тази четка за зъби. "Тя ми е отворила пощата?" - Отворила си ми пощата? - Може и така да се каже. - Така изглежда - тя не я е отворила. Раздрала е пликовете. Изобщо не е внимавала. Все едно че някое куче ги е ръфало. - Не знаеш ли, че това е федерално престъпление? - Освен това взех назаем десетачка - продължава като пълен непукист тя. - Какво? - Баба ти беше изпратила десет долара. Взех ги назаем, защото умирах от глад. Ще ти ги върна. Обещавам. - Извинявай, но съм шокиран. Отворила си ми пощата и си ми откраднала парите, така ли? - Не съм ги откраднала. Взех ги назаем. Казах ти, че ще ти ги върна - даржи се толкова надуто, като че ли е моя вината, че не е устояла на изкушението и е задигнала десетачката. Поглеждам зад рамото й, сякаш някакво обяснение е скрито зад нея. - Шантава работа - отбелязвам аз. - Кое му е шантавото? Не виждам нищо шантаво. Ако бях извадила писмата и се бях изпикала върху тях, а след това ти ги бях върнала, ето това щеше да е шантаво. Мога още сега да изтичам до банкомата, ако искаш. - Няма нужда. - Дори ми е останала една поничка. Ще ти върна десетте кинта и поничка вместо лихвата. - Дръж си поничката. - Добре - отвръща тя. - Добре - повтарям след нея аз. - И пак заповядай с пощата. Тя се врътва и се шмугва в апартамента си, който се оказва точно срещу моя. Каква откачалка!"

Леле, тази книга наистина звучи страшно интересно, жалко че не съм я чела http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif. С нетърпение очаквам някой да я познае, че вече искам да я прочета

Леле, тази книга наистина звучи страшно интересно, жалко че не съм я чела http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif. С нетърпение очаквам някой да я познае, че вече искам да я прочета

И аз чакам с нетърпение , че ми омръзна да дежуря.

"Заразно глупава" на Каприс Крейн?

Ееееееей, най-сетне. Давай Ине.

Ето моята загадка. Дългичко е, ама е много забавно, който е чел книгата няма как да не се сети

- Какво се мъти в малката ти главица?

- Ами - усмихна се дяволито тя - нали искаше годежът ни да е колкото се може по-кратък? Това определно ще ускори нещата, а и Гадняра ще отпадне от състезанието.

- Казах, че искам кратък годеж, но не й опасен - поправи я Главния и поклати глава - Не желая да накърнявам нито момоята, нито твоята репутация. Никак не ми се ще да обиждам семейството ти, да не говорим пък за майка ми! Бих искал да ви запозная, преди да обявим официално годежа.

- Мисля, че си прав! - съгласи се с нежелание тя - Все пак идеята не беше лоша.

Главния се усмихна и белите му зъби блеснаха.

- О, никак! Отсега виждам заглавията във вестника: НОЩНА СВАТБА ПОД ДУЛОТО НА ПИЩОВ. Статията би звучала така: "Снощи в дома на семейство Едикоеси се състоя прибързано сватбено тържество. Близките на булката се появиха с най-доброто оръжие на фамилията. Церемонията се състоя набързо веднага след като мистър Главния (младоженецът) и мис Главната (младоженката) бяха заварени в интимна близост сред измачканите завивки в леглото на последната"

Главната се опита безуспешно да прикрие смеха си, когато Главния продължи.

- Церемонията, макар и непредвидена, бе твърде тържествена. Мистър Главния, хванат в плен от красотата на булката, както и от нейничт чичо, Стоеше от лявно на съдията. Сестрата на мис Главната, облечена в пеньоар и чехли, поведе булката по стълбите. Майката на булката се прозяваше доста често, изненадана по нощница и с навити на парцалчета коси, а леля й изсвири сватбеният марш със светнало от крема на д-р Даниел лице (гарантираш невероятен ефект срещу бръчките).

Сега вече Главната се превиваше от смях, притиснала лице до гърдите му, за да не се чува. Главния продължи.

- Бащата придружи дъщеря си до младоженеца. Оковите почти не се виждаха под дългите ръкави на нощницата му. Както при повечето булки, лицето на мис Главната грееше - всъщност то бе нежен нюанс на яркорозово и идеално се съчетаваше с цвета на прозрачната й нощничка. В ръцете си тя държеше пухче за пудра в същият цвят, което служеше за уникален сватбен букет.

Госпожица Приятелката трябваше да бъде сръгана няколко пъти, преди да се събуди и да поеме задълженията си като шеферка и сидетел, но тя като че ли не се впечатли много. Младият Братовчед, в ролята на официалното лице, поднасящо пръстените, бе забелязан да подръпва долното си бельо само два пъти. Съдията, измъкнат от дълбок съм, и все още с нощна шапчица ба главата, започна церемонията след доста туткане. Причината за това, не можа да бъде оточнена - може би липсата на очелата му, или пък обърнатата наопаки книга - но в началото думите му бяха объркани, и бе нужно известно време, за да хване цаката на ритуала. Трябва да се отбележи, че в облеклото на младоженеца липсваха само долното му бельо, чорапите и обувките.

- Престани Главен,. Моля те! - превиваше се от смях Главната.

- Нима не искаш да чуеш края? - подразни я той - "Вместо сватбен пръстен младоженецът постави на пръста на булката медна халка - вследствие на това, халките на завесите в хола намаляха с една. В края на церемонията, булката (с помощта на баща си) постави подобна халка на носа на мистър Главния. Веднага след това, за онези, които все още бяха будни, поднесоха кафе и какао. Синовете на мис Главната проспаха ритуала и тази сутрин ще бъдат приятно изненадани. Меденият месец не се състоя, тъй като бе изконсумиран предавително. Желаем всичко добро на младоженците и на всички малки вързопчета, които вероятно ще се появят леко притеснени, малко преди да навършат приетите девет месеца."

Редактирано 14 юни 201115 г. от Ralna (преглед на промените)

"Нежна грубост" - Катрин Харт

"Нежна грубост" - Катрин Харт

Точно в десетката Боби, прекрасна книга, ти си на ход

— Капитан Съперника — намеси се ++++++, за да сложи край на идиотската му тирада. После хвърли многозначителен поглед към Главния и обясни: — Добрият капитан вече даде съгласието си и обеща лично да се погрижи Главната да се прибере вкъщи жива и здрава.

Сега вече Главния окончателно намрази русото нищожество.

Обещал лично да се погрижи, как ли пък не! Много добре знаеше какво го е накарало да даде това великодушно обещание.

Не. Никой нямаше право да пипне Главната дори с пръст.

Той няма да се предаде без бой.

— Много мило от ваша страна, Съперника — изсъска Главния, — но аз вече й предложих същото.

— Да, и аз отказах — довърши Главната. После сложи ръка върху пръстите на Съперника — или както там се казваше проклетият капитан, — и продължи сладникаво: — Мразя да съм в тежест на някого, но добрият капитан ми направи неустоимо предложение и нямаше как да не го приема.

— Тя ще се опита да завладее екипажа ви! — изтърси Главния и веднага се почувства пълен глупак.

Нещастникът се взираше в Главната като замаян.

— Това е прекрасно. Моето сърце вече й принадлежи.Главната се изчерви.

Винаги ли е имала толкова розови бузки? — запита се невярващо Главния.

И толкова омайна усмивка?

— О, моля ви, Съперника — изгука сладко Главната. — Винаги ли казвате такива шокиращи неща?

Главния побесня. Как смееше да говори така на друг мъж?

Искаше кръв! Кръвта на капитан Съперника!

Съперника изглеждаше обиден.

Много добре. Сега ще го разкъса, както бе разкъсала него, Главния. Това ще го научи да не се доближава до жената на друг мъж.

— Мис Главна — заяви нещастникът с потръпващ от възбуда глас, — аз ви харесвам извънредно много. Ще позволите ли да разкрия чувствата си? В интерес на всички?

Главната се отдръпна и се намръщи.

— Какво казахте, моля?

Съперника явно не беше на себе си.

— Казах, каквото трябва, мис Главна. — Улови ръцете й и се отпусна на едно коляно пред нея. — Искам да се омъжите за мен.

Очите й се разшириха, устните потръпнаха.

Главния чакаше. Знаеше, че неговата малка мъчителка няма да го разочарова.

Ей сега ще му даде да разбере с няколко добре прицелени обиди и ще си го изпрати обратно вкъщи. Неговият малък дракон никога не би изтърпял подобно глупаво и смешно поведение.

— О, капитане, не зная какво да кажа.

— Как така? Обикновено не ви липсват думи, мис Главна — изсъска Главния, преди да е успял да се осъзнае.

Главната се обърна към него и в погледа й пламна огън.

— Е, добре. Капитан Съпернико, приемам предложението ви.

— Какво? — изрева Главния.

Нещастникът се изправи и притисна ръката й до гърдите си, сякаш беше най-скъпоценното нещо на света. Помилва нежната китка и заяви:

— Мис Главна, вие ме направихте най-щастливия човек на света. Още от мига, в който ви видях за първи път, разбрах, че самата съдба ни е събрала.

— Той е само един фукльо! — изфуча Главния. — Не можеш да се омъжиш за такъв. Ти си много повече мъж, отколкото този тип ще бъде някога.

В помещението се възцари гробна тишина. Едва тогава Главния осъзна какво бе казал. Лицето на Главната придоби цвят на зряла череша и само след минута целият й гняв се изля върху него.

— Ти за какъв се смяташ всъщност, Главния? Как смееш да ми говориш по този начин? Аз не ти принадлежа. Ти не ме искаш! През цялото време хленчеше, че съм на кораба ти, а сега, когато намерих човек, който може да ме направи щастлива, смееш да заставаш между нас и да го обиждаш. Ти си подлец, Главния, достоен за отвращение. Но аз не ти се сърдя за недодяланото поведение, защото ти не си виновен. Това е истинската ти същност.

Побеснял от гняв, Главния беше готов да извърши убийство.

— Ето, виждате ли! — изкрещя триумфално. — Това е тя. Така се държи с хората!

Като видя как очите й се присвиха в тесни цепки, той се стресна за миг, но не разбра предупреждението. Вместо това изтърси непредпазливо:

— Наистина ли искате до края на живота си да сте обвързан с такава жена?

Гневният й вик беше в състояние да натроши стъкло. Ала този път само остави незаличимо впечатление в главата му.

— Ако бях мъж, сега щях да те повикам на дуел — изфуча тя, събра полите си и изскочи от стаята.

Едва тогава Главния осъзна, че очите й бяха пълни със сълзи.

Сълзи ли? Това го слиса. Главната да плаче? Невъзможно!

Малееее тва колко ми е познато

Малееее тва колко ми е познато

Почти съм сигурна, че си я смляла, Ине На "Ирис" е и доколкото ми е известно, от тази авторка само този роман е преведен на БГ

Почти съм сигурна, че си я смляла, Ине На "Ирис" е и доколкото ми е известно, от тази авторка само този роман е преведен на БГ

И на мен ми беше много познато, но чак след подсказката и след като мярнах думата "кораб" при повторното изчитане, се сетих: "Ограбен копнеж"Кинли Макгрегър.

И на мен ми беше много познато, но чак след подсказката и след като мярнах думата "кораб" при повторното изчитане, се сетих: "Ограбен копнеж"Кинли Макгрегър.

Ахааа, точно тя е http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Аааа, запревари ме, и аз за нея помислиф

Главната се втурна слепешката в храстите. Главният не се помръдваше, борейки се с бесния си гняв. Конниците бяха съвсем близо и той знаеше, че девойката отчаяно се опитва да им се изплъзне. След миг тя прекоси потока и се спъна точно пред краката му. Видя края на наметката му и инстинктивно се залови за него. — О, сър, моля ви, помогнете ми! Настойникът ми е решил да ме омъжи за едно .......... копеле и тъкмо правя отчаян опит да се измъкна от преследвачите му. Съдено ми е да прекарам живота си с един отровен плъх, но… Докато говореше, тя вдигна поглед и когато сребърносините й очи срещнаха неговите, думите заседнаха в гърлото й. Веднага по позна, но Главният разбра, че все още не знае кой е той в действителност. Изненадата бе последвана от бездънен ужас, кожата с цвят на слонова кост побледня и стана бяла като сняг. Завладяна от паника, Главната установи, че е попаднала в ръцете на омразния ........ Нима можеше да очаква помощ от такъв човек? Не, тя бе застигната от още по-голямо нещастие! — О, не! — изпъшка тя. — Вие! Трябваше да избяга от този мъж. Надигна се и светкавично се извъртя. Ала преди да е направила и една крачка, Главният посегна и я улови. Ботушът му настъпи наметката й и тя се смъкна от раменете й. Той я обърна с лице към себе си и тя се озова гола в бруталната му прегръдка. Дано я беше забравил! Не, не беше. Помнеше я много добре и това беше очевидно. Помнеше стрелите й — и без съмнение удара с коляно. Никога преди това не беше виждала такъв бесен гняв по мъжко лице. Краката й омекнаха. Този мъж беше лакей на ирландския принц — кървав слуга! Той щеше да я предаде на Краля или направо на своя господар. А може би щеше да я убие и дори кралят нямаше да посмее да му попречи. — Имайте милост! — пошепна тя и отметна глава назад. Плитката й се разплете и тежките къдрици се разсипаха по гърба й. Много й се искаше да се увие в тях, за да скрие голотата си. Ала Главният не обръщаше внимание на голото й тяло. Взираше се право в очите й и РиГлавната четеше в бездънните им дълбини тъмна, пареща омраза. — Милост ли? — попита тихо той. Думата беше произнесена меко, но съдържаше смъртоносна заплаха. — Милост значи! Той я придърпа по-близо до себе си и Главната изпищя. Гърдите му бяха горещи и корави. Ръцете му стискаха така здраво китките й, че тя не можеше да се отмести нито на сантиметър и усещаше с всяка фибра на тялото си опънатите от гняв мускули. Ледът в очите му пронизваше сърцето й като остър нож. — Бих се с вас, защото мислех, че сте дошли да нападнете града ми — обясни отчаяно тя. — Нямаше да ви причиня неприятности, ако знаех, че идвате по покана на краля. Моля ви, пуснете ме да си ида! Трябва да се смилите над мен, защото… — Не, лейди, не. Нямам такова намерение. — Но… — Това няма нищо общо със смъртоносната стрела, с която искахте да улучите сърцето ми. Нито с онази, която прониза бедрото ми и болката ме измъчва и до днес. Не е свързано и с нежното ви коляно, което забихте в слабините ми, нито с елегантните ви юмруци, които барабаняха по гърдите ми. Не, лейди. Това е нещо, което бих могъл да забравя… — Защо тогава…? — Няма да ви окажа тази милост, защото именно аз съм отровният плъх, копелето, Варварина, за когото сте сгодена.