Главната е компютърен спец, а главният е от ФБР

Главната е компютърен спец, а главният е от ФБР

Не знам как съм го пропуснала този цитат - "Танц в сенките" на Джули Гаруд. Любимата ми книга от поредицата.

Признавам си и аз съм член на КПНК (Клуба на поклонничките на Ноа Клейборн)

И аз влизам в клуба Точно тази е. Твой ред е

— Да… не би… да чакаш… последните ми думи? — запита дрезгаво Главният.

Той се размърдваше! Главната се напрегна и изправи гръб, както седеше на стола до леглото.

— Не бива да говориш. Искаш ли нещо?

— О, да. Имам цял списък. — Той затвори очи. — Но ако умирам, ще… трябва да подредя нещата… по приоритет.

— Не умираш. Още не. — Тя поднесе чаша с натрошен лед до устните му. — Вземи парченце и го остави да се разтопи в устата ти.

Той се подчини.

— Лекарството. Взе ли… файловете?

Тя кимна.

— Приятелят успя да определи местоположението на лодката с помощта на хеликоптер. В куфарчето на Гадняра бяха всичките материали за Лекарството.

— И ти какво направи с тях?

— Изгорих ги. До последния лист.

— Добре. Кога ще мога… да изляза оттук?

— След месец, може би малко по-дълго.

— А откога съм тук?

— От два дни.

Два дълги, ужасни дни, в които тя го наблюдаваше как лежи и всяка минута се съмняваше, че той ще се събуди от този наркотичен сън.

— Снощи обаче състоянието ти се подобри и разбрахме, че ще живееш.

— Сина на Главната?

— Той е добре. Все още е в Атланта.

Той отвори очи.

— Тогава… ти защо си тук?

Защото през тези ужасни часове не знаеше дали тя самата ще оцелее, ако Главния умре. Защото вече не се съмняваше в чувствата си към него.

— Казах ти, той е добре. Няма нужда от мен.

Главният изкриви устни.

— А ти трябва да изпълниш дълга си.

— Млъкни! — Гласът й трепереше. — Опитвам се да проявя съчувствие, а и не мога да те мъкна със себе си в това ти състояние. Но ще запомня всичко и ще ми върнеш дълга, когато излезеш от болницата.

— Кажи ми защо си нежна с всички, освен с мен?

— Бях нежна… Когато ти беше в безсъзнание.

— И си мислела, че умирам. Следващия път може би ще ми позволиш да се насладя на това твое качество, когато съм в съзнание и буден. — Той затвори очи. — Сега ще спя. Трябва да се оправя наистина бързо. Имаме много неща за уреждане помежду си и аз ще… имам нужда от всичките си сили…

— Да, заспивай. Имаш нужда от сън.

Той мълча един миг.

— Защо остана при мен, вместо да отидеш при Сина?

— Ти имаше нужда от мен.

— И?

— Ти ми спаси живота.

— И?

— Заспивай! — каза тя неспокойно. — Няма да чуеш нищо друго от мен…

— Не, ще чуя. Само почакай…

Дишането му ставаше все по-бавно, докато постепенно заспиваше.

Беше казал, че имат много неща за уреждане помежду си. Главният опипваше почвата дори докато се бореше, за да възвърне силите си. Как биха могли да уредят нещо помежду си? И двамата бяха жертви, които се мъчеха да оцелеят след ужаса, причинен от Гадняра и Другия Гадняр. Тя не можеше да мисли логично, нито пък ясно. Беше толкова уморена, че въобще едва можеше да мисли.

Можеше обаче да чувства. О, да, можеше да чувства. Протегна ръка и нежно приглади косата назад от лицето му. Беше й добре да го докосва и да чувства жизнеността, която се завръщаше в него. Главният й беше станал толкова близък…

Той отвори очи.

— Хванах те — прошепна.

Главната премигна, за да не потекат сълзите по бузите й.

— Ти се преструваше на заспал.

— Един мъж трябва да прави това, което се налага. — Той обърна главата си така, че бузата му да докосне ръката й. Отново затвори очи. — Не спирай…

— Няма. — Тя го погали нежно по бузата. — Не можеш да ме накараш да спра…

Малък жокер, по-скоро няколко малки жокера: 1, Авторката е доста продуктивна - пише исторически романи, съвременни от типа "любовна кримка", а дори са ми попадали и няколко в стил "арлекин" 2, Романът е част от поредица, макар далечна от класическия смисъл на думата. Това, което свързва книгите е появата, по-скоро споменаването на няколко общи герои, а някои второстепенни се доразвиват като главни.

" Убийствени сънища" - Айрис Йохансен

Абсолютно вярно. Давай следващата загадка!

Главната мъркаше насън под въздействието на определено еротичния си сън. Ръцете й бяха сключени около нечий широк гръден кош, а кракът й - преметнат върху здраво мускулесто бедро. Това не можеше да е никой друг, освен Главния. Нямаше друг мъж на света с такова тяло. Тя погали мускулестите му гърди. Кожата му беше гладка като кадифе, осеяна с къдрави косъмчета, които гъделичкаха пръстите й. От чисто женско любопитство тя пусна ръка надолу по пътечката от мъх, водеща до добре оформените му коремни мускули. Мъхът ставаше все по-мек и почти изчезваше. Изведнъж усети, разочарована, как ръката й се спира от стегнат ластик. Но това беше само сън, а насън нямаше прегради, нали така? Мозъкът просто си ги измисля. Тя пъхна пръстите си под ластика и ... мили боже! Беше толкова твърд и гладък, че нямаше как да не е сън. Кодово име Малкия Иванчо, как пък не! Очарована от собственото си влияние върху този дар от съня си, тя го обхвана с ръка и усети раздвижването му между пръстите си. - Осъзнаваш ли какво правиш? Дрезгавият глас на Главния я върна обратно в реалността. Тя рязко отвори очи и видя, че лежи плътно до него; устата й беше притисната до рамото му, а ръката й - пъхната в долнището на пижамата му. Веднага я измъкна оттам и погледът й срещна вперните в нея тъмносини очи. - Съжалявам! - стреснато извика тя и се дръпна толкова рязко, че се претърколи от леглото на земета.

"В тъмнината" на Марлис Мелтън.

Хареса ми цитата и ме мъчи любопитството кой ще го познае ?Лия това доста ми хареса "Кодово име:Малкия Иванчо " иххиихх

"В тъмнината" на Марлис Мелтън.

А-ха, ти си!

- Главен? Погледна нагоре и видя Детето, облечено в своята Масно Ман тениска и къси памучни панталонки. Кестенявата му коса бе разрошена, а сребърни вадички от сълзи проблясваха по бузите му. - Главен - прошепна детето. - Къде е мама? Той почувства, че сърцето му ще се пръсне, но този път то нямаше да разпръсне злоба и злъч. Изкачи стълбите, вземайки по две наведнъж, и грабна детето в ръце. - Всичко е наред, приятел. Ей сега отивам да я доведа. Кафявите детски очи срещнаха неговите. - Искам си мама. - Знам, че я искаш, сине. Знам. Усети как Детето потръпва в ръцете му и разбра, че е започнало да плаче. За да не прави това достояние и на другите, той го занесе в спалнята за гости. Там нямаше подходящ стол, затова Главния седна на ръба на леглото и постави момчето в скута си. Детето плачеше беззвучно, като мъж. Главния го притисна към гърдите си и погали косата му. Колкото и да му се искаше да побегне към Главната, първо трябваше да се погрижи за детето. - Нещо лошо се е случило с мама, нали? - Станало е някакво недоразумение, някакво голямо объркване. Майка ти е на сигурно място, но се опасявам, че може да се е уплашила, затова трябва да отида да я прибера. - Аз също съм уплашен. - Знам, момчето ми, но аз ще доведа майка ти тук наистина много скоро. - Тя ще умре ли? Главния притисна устни към върха на детската главичка. - Не, няма да умре. Всичко ще бъде наред....

аааа" Знойни сънища"/удивителна книга.

Това е от "Знойни сънища " на Сюзън Елизабет Филипс. Много трогателен откъс.

Знойни нощи,на Филипс

аааа" Знойни сънища"/удивителна книга.

Ти си на ред

Историческа е... Тежката дъбова врата беше зарезена. Тя пусна долу ботушките и торбичката и вдигна желязната греда. Беше тежка, но Главната успя да я сложи в скобите й отстрани на вратата. Издърпа първото резе, после се наведе да дръпне и второто в основата на вратата. Дишаше учестено и въпреки студа между гърдите й се събраха капчици пот. Не виждаше нищо освен вратата, солидната маса запълваше цялото й полезрение, заемаше цялото й внимание. Бавно отвори вратата. Лъхна я силна струя студен въздух. Тя си пое дълбоко дъх… Изведнъж вратата се затвори. Една ръка бе посегнала над рамото й и се бе облегнала на рамката, Главната погледна ръката… плъзна поглед по-нататък… и замря зашеметена. Откъде се беше взела? Почувства зад гърба си топлината на едно тяло, едно силно присъствие, което запречваше пътя й за бягство точно както затворената врата не й позволяваше да излезе. Обърна глава, вдигна очи и срещна озадачения и безспорно раздразнен поглед на евентуалния си бъдещ съпруг. Главният я гледа мълчаливо цяла минута. Когато проговори, гласът му я шокира още повече от мрачното му мълчание. — Какво, за бога, правиш, скъпа? Гласът му, плътен и мек, я накара да потръпне, както често й се случваше напоследък. За миг тя загуби ума и дума и застана втрещена, с отворена уста, като селски идиот. — Отивах на разходка, сър — изрече с едва чут глас абсурдното си оправдание. Той я погледна невярващо. — В три часа сутринта? Не ставай смешна. Изгледа я остро и кафявите му очи, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни в сенчестия полумрак на преддверието, се присвиха. Погледна торбичката и ботушките на пода до краката й. — На разходка, а? — произнесе с неприкрит сарказъм. — По чорапи, ни повече, ни по-малко? Сложи ръце на раменете й, отстрани я, пъхна резетата по местата им и положи обратно гредата. Тя тупна на място с тежък удар, който отекна като истински погребален звън в ушите на Главната.

Много любима моя книга - "Неочакваната годеница" на Фийдър.

и моя!В теб е топката

Нещо историческо, не съм го чела, но съм чувала само хубави неща за тази книга: - Сега е мое момиче - каза Главния, прегърнал Главната, така сякаш в одеялото бе собствения му живот. Избута останалите настрани на по-безопасно разстояние от стълбището и продължи, докато не излязоха на чист въздух. Слугите се върнаха да гасят пожара, който бе започнал да затихва. Главната наблюдаваше гаснещите пламъци. Когато се отдалечиха достатъчно Главния спря под един явор и я пусна внимателно да стъпи н аземята. - Добре ли си? - Ти се върна, за да ме спасиш - продума нежно тя. - Точно когато бях изгубила и последната надежда...ти дойде. Той я целуна по очите, носа, устните. - Дойдох за теб, както и преди. Както винаги ще правя. Бих дал живота си за теб, Главна. - Обичам те, Главен. Толкова те обичам - прошепна тя и отпусна длан на бузата му. - Бях напълно искренна, когато извиках онези думи горе. Никога не съм преставала да те обичам. Дори когато исках, не можех. Винаги ще те обичам, Главен. Прегръдката му стана по-силна и той я целуна по устата. - Мислех че вече съм те загубил. Никога не съм се страхувал толкова. - Той седна под дървото и я притегли в скут аси. Целуна леко косата й. - Ще ми го кажеш ли още веднъж? Главната се усмихна с цялата си нежност. - Обичам те...

Явно е време за жокери, първа книга от трилогия, от която са издадени само две книги на български, и двете на "Бард", авторката има преведени само исторически книги... и герой от друг нейн роман носи така звучното име Люсиен.

Ето на това му се вика тлъст жокер. Книгата е "Сладко отмъщение" на Кат Мартин. Да си призная, без подсказката нямаше да се сетя, макар много да харесвам книгата. Само ще добавя, че по хронология, тази е втората от трилогията, точно първата не е издадена на бг, за съжаление.

Редактирано 5 август 201115 г. от Lindsey (преглед на промените)

ти си Тихи

Ок, нека пробваме с нещо съвременно:

Невъзможно бе човек да не я забележи. Облечена в елегантен черен панталон от каша, черно кашмирено поло и красиво падаща златистожълта пелерина, Главната влезе в чакалнята величествено като Наполеон в Берлин. Липсваше й само почетна гвардия и параден оркестър, помисли си Главния.

Колегата леко подсвирна:

— Бива си я!

— Идеална мишена — изръмжа Главния. — Можеше да се появи в нещо не толкова крещящо.

— Тази жена ще изглежда добре и в чул — предположи Колегата и леко се изпъна.

Двамата я наблюдаваха внимателно как крачи чевръсто през навалицата. Тъмните й очи шареха наоколо. Повечето от мъжете, които бяха подробно разгледани и съответно отхвърлени, изглеждаха тъй, сякаш биха дали всичко, за да бъдат на мястото на онзи, когото тя търси. А един бизнесмен направо застана пред нея, като се надяваше да привлече вниманието й.

Без да забавя ход, Главната му хвърли очарователна извинителна усмивка, заобиколи го отдясно и спря точно пред Главния.

— Господин Главен! — кимна тя леко и му подаде ръката си. Светложълт диамант блестеше на четвъртия й пръст, а сребърна халка украсяваше малкия. — Извинете, но самолетът ми закъсня.

Ръкостискането им бе кратко, сърдечно и делово.

— Може би в тази чакалня има около двеста души, облечени в сиви костюми, подобни на моя. Как разбрахте, че точно с мен трябва да се срещнете?

— Президентът описа много точно навъсения ви поглед.

— Хм, така ли? — Главния се ядоса, като разбра, че чувствата му могат да се отгатнат по лицето.

— Всъщност, не… — Имаше нещо особено в този мъж, може би сивите му хладнокръвни очи или усещането за неудържима сила, което внушаваше. Пред него Главната се почувства неприятно уязвима и в същото време странно сигурна. — Излъгах ви. — В отговор Главния само повдигна вежди. — Президентът не каза нищо за навъсеното ви лице, ала изпрати на баща ми снимка и писмо, в което описваше квалификациите ви — обясни тя. Предполагам, искаше да го убеди, че сте най-подходящия човек от Държавния департамент, който може да ме придружи.

— Мисля, че жена с вашия опит едва ли има нужда от придружител, принцесо.

Беше невъзможно да не забележи пренебрежението, изписано на лицето му. Вероятно вече имаше изградено мнение за нея. Явно предпочиташе клюките пред фактите. Добре, реши тя, след като очаква богатата, разглезена принцеса от клюкарските вестници, ще я има.

— Напълно сте прав, господин Главен — отвърна Главната с добре премерена усмивка, напълно лишена от топлина. — Не се нуждая толкова от придружител, колкото от някой, който да ми носи багажа. — Тя извади няколко яркосини етикета от черното си кожено портмоне и му ги подаде. — Предполагам, че това е ваша работа — продължи с онзи ужасно надменен тон, с който вероятно прадедите й са говорили на непокорните си слуги.

В очите му пламна гняв, който би накарал всяка по-слаба жена да потрепери от страх, ала Главната запази самообладание.

— Лимузината ви чака на паркинга пред залата за високопоставени пътници — процеди Главния и сграбчи етикетите за багажа от ръцете й. — Господин Колега ще бъде вашият шофьор по време на посещението ви в страната — посочи той усмихнатия мъж, който стоеше зад него. — Докато ви заведе до колата, аз ще ви взема багажа.

— Моля, не се бавете — каза тя рязко. — Да чакаш в лимузина е ужасно отегчително.

Брадичката му потрепери от гняв.

— Ще се опитам — скръцна със зъби Главния.

Боооже, направо ме сърби мозъка, толкова ми е познато. Знам че съм чела книгата и доста се забавлявах, но подробностите ми бягат. Моля, някой да познава по- бързо, че ще умра от любопитство