Вдигна полите на роклята си, бързо заслиза по стълбите, прекоси стаята и отиде там, където се бяха любили с Главния. Внимателно претърси мястото, но нямаше и следа от синия жартиер. Снощи не бе забелязала, че го е изгубила. Откри, че го няма, когато Лелята на главния си тръгна и видя, че единият й чорап се е смъкнал чак до глезена. Тогава предположи, че жартиерът се е разкопчал докато е бързала да съблече дрехите си и да облече халата. Потърси го на сутринта на дневна светлина. Но щателното претърсване на стаята преди няколко минути не бе дало резултат. И тогава се сети, че по всяка вероятност го е загубила в библиотеката. Почти изпадна в истерия, като си представи, че Приятел на главния го е видял и си е направил заключение. Едно бе да се прави на светска и свободолюбива жена с предполагаем житейски опит. Съвсем друго бе един добър и почтен мъж като Приятел на главния да открие жартиера й там, където не му е мястото. Въздъхна с облекчение, когато видя, че синият жартиер не е на килима. Това означаваше, че сигурно Приятел на главния не го е видял миналата вечер. За съжаление това не изключваше вероятността някой от прислужниците да го е забелязал тази сутрин. Тя коленичи и започна да търси под дивана. — Това ли търсиш? — попита Главния някъде отгоре. Тя така се стресна, че се изправи прекалено бързо. За малко да си удари главата на ръба на масата. Вдигна поглед към балкона, където Главния се бе облегнал на парапета и държеше синия жартиер. Сигурно я бе видял да влиза в дрешника и я бе последвал. Подразнена и ядосана, тя се изправи на крака. — В интерес на истината — отговори, като внимаваше да говори тихо и спокойно — точно него търсех. Сигурно си се сетил, че ще се притесня и ще се чудя къде съм го загубила. Можеше да ми кажеш, че си го намерил, и да ми спестиш притесненията. — Не се тревожи, намерих го и го прибрах още снощи, преди Приятел на главния да го е забелязал. — Той небрежно подхвърли жартиера и го хвана отново. — И през ум не му мина, че си ме съблазнила само няколко минути, преди да дойде. Тя направи гримаса и се заизкачва по стълбите. — Позволи ми да отбележа, че понякога чувството ти за хумор е доста странно. — Някои хора биха казали, че изобщо нямам чувство за хумор. — Човек определено би разбрал хората, които са стигнали до това заключение. — Тя спря на последно то стъпало и протегна ръка. — Би ли ми го дал? Впери поглед в него. — Купи си друг чифт жартиери и ми изпрати сметката — каза Главния. Целуна я по устните, преди да е успяла да му се скара. Когато най-после откъсна устни от нейните, тя бе останала без дъх. — Като се замисля, по-добре си купи няколко чифта. — Той се усмихна. Изглеждаше много доволен. — Имам намерение да си направя голяма колекция.

Ехааааа! "Компаньонката" на любимата Амандичка

Имах си аз ти да не я познаеш иххиих айде Бобич ти си наред!

Да види как Главната излиза от сянката — това беше все едно слънцето да излезе иззад пелената от облаци. Неочакваната светлина му причини болка в очите. Тя беше като сън в лавандуловосиньо. Меките линии на копринената рокля подчертаваха чувствените извивки на тялото й. Косата падаше на златни вълни около лицето, сините очи блестяха топли и живи.

— Добре. Значи сънувам — промърмори на себе си той и присви очи. Ала когато отново ги отвори, Главната все още беше там и го наблюдаваше със снизходителна усмивка.

— Махни това нещо, преди да е гръмнало.

Трябваше му малко време, преди да проумее, че все още стискаше пистолета. Изпълни молбата й с трепереща ръка.

— Не беше много умно от твоя страна да ми откраднеш свещта и да оставиш пистолета. Не разбираш ли, че можех да те застрелям?

— Разбира се, че нямаше да ме застреляш. — Тя показа трапчинките си. — Пистолетът не е зареден.

Главния хвърли ненужното оръжие на шкафчето, ужасно ядосан на себе си.

— А къде скри Приятеля с гайдата му? На тавана ли е?

— В мазето. Но не се притеснявай за него. Сестра ми му прави компания. Нали знаеш, меденият им месец още не е свършил. Убедих я, че е много по-вълнуващо да дойдат с мен в Лондон, вместо да ходят в Единбърг.

— Нова копринена рокля. Пътуване до Лондон. Радвам се да видя, че си намерила приложение на хилядата фунта, които ти оставих.

— Точно така. И защо не? — Тя вдигна вежди. — В крайна сметка си ги спечелих.

За миг Главния загуби ума и дума.

— Наистина ли мислиш, че съм ти ги оставил като възнаграждение за… за…

Тя вдигна рамене.

— Какво друго трябваше да си помисля? Когато се събудих, ти беше изчезнал и бе оставил златото.

Главния беше готов да скочи от леглото и да я раздруса, когато се сети, че не понасяше нощниците и предпочиташе да спи гол. Панталонът му беше хвърлен на стола до вратата. А може би Главната беше скрила и дрехите му?

Той скръсти ръце на гърдите и я изгледа заплашително.

— Има неща, за които не може да се плати, скъпа госпожо.

Под трепкащата светлина на свещите не можа да различи дали Главната поне малко се беше изчервила.

— Или да кажем, че те струват само това, което човек е готов да плати.

В очите му светна бдителност.

— Защо дойде в Лондон, милейди? Да не си търсиш невинна жертва?

— Ако беше така, нямаше да дойда в Лондон. — Главната приседна на ръба на леглото, на достатъчно разстояние от ръцете му. — Не търся неопетнена кръв, а достоен за доверие адвокат.

— И за какво ти е адвокат? Или си решила да нахлуваш в чуждите къщи и да будиш обитателите им с гайда?

Тя го потупа успокоително по стъпалото.

— Не ставай глупав. Искам да обсъдя възможностите за анулиране на брака си. Или при нужда за развод.

Главния падна тежко във възглавниците. Не беше подготвен за ледените тръпки по гърба си.

— Искаш да се разведеш с мен?

— И защо не? Ти заяви, че ми връщаш свободата, нали? Сигурно не можеш да очакваш, че цял живот ще гния в онази купчина камъни. Ти може би нямаш намерение да се ожениш отново, но аз не искам да прекарам сама остатъка от дните… и нощите си. — Тя му хвърли предизвикателен поглед.

— Няма ме едва от няколко седмици и ти вече мислиш за друг мъж?

— Вече имах възможност да се убедя, че не ми липсват кандидати. Например Гадняра…

Главния щеше да скочи от леглото — по дяволите панталонът!

— Гадняра? Ти да не си полудяла!

Главната подреждаше диплите на роклята си, сякаш изобщо не забелязваше вълнението му.

— Може би си прав, но откакто съм водачка на клана, Гадняра се показва само от най-добрата си страна. Отрупва ме с внимание и любезности. — Тя се усмихна кокетно. — Всеки ден ми носи букетче от диви рози или друг малък знак на внимание. А пък ако с Гадняра не си допаднем, ще се насоча към Друг ухажор. Той е много нещастен, откакто +++++++++ го заряза заради племенника на ковача.

— За бога, жено! Как така ще се омъжиш за Другия ухажор! Та той има снопчета косми в ушите!

Главната го погледна с прелестна невинност.

— Всички казват, че това е знак за мъжественост…

Главния беше сигурен, че вече не е звяр, но от гърлото му се изтръгна дълбоко ръмжене.

— Само при горилите, Главната!

Тя се изправи и се заразхожда около леглото му, придавайки си вид на дълбоко замислена.

— Може би си прав. Благодаря ти, че ме предпази от такава ужасна грешка. Трябва много добре да обмисля за кого да се омъжа.

Тереза Мадейрос Драконът със зелените очи ...много готина книга като всички нейни .Цитата мисля че е от края на книгата главната отиде при него в Лондон щот той я заряза в Шотландия...бе като за финал добре му го върна .Много съм се смялаа с тази книга.

Е те това е! Хриси, давай смело следваща загадка

хаха изчерпах се.От сутринта се чудя кои цитат да избера и най после реших и съм сигурна че много бързо ще познаете книжката : "Главния се наведе напред и облегна лакти на коленете си, като сключи ръце между тях. Най-добре е да се опита да обясни всичко. И щеше да го направи, но само да успее да си го изясни на себе си. Как бе успяла Главната? Вече цял следобед се чудеше. — Ами, разбирате ли, графиньо… — О, само това не! — баба й пребледня. — Ти си тук само от няколко часа, Главен! Mon Dieu, кажи ми, че не си я прелъстил! Очите на графинята сновяха между тях двамата. Главния изглеждаше ужасно смутен, а Главната приличаше на мишка, която тъкмо я е нагълтала котката. — В моето село мъжете, които си позволяваха подобни неща, ги завързвахме в хамбара за четири седмици — Германеца винаги бе готов да разкаже някоя случка за мистериозното селце в Германия, където се предполагаше, че е израсъл. Историите изглеждаха доста безсмислени, но Главната бе на мнение, че са очарователно ужасяващи. Е, стига той да успее да ги разкаже докрай, преди да заспи. — Сега не говорим за хамбари, Германец. Става въпрос за нашата малка Главна, която е съсипана! Графинята извади със замах копринената си кърпичка с аромат на лавандула и почна да попива сълзите от очите си. Но кърпичката просто й послужи като щит, зад който тя успя тайничко да се усмихне на Чичото на Главния. Чичото на главния пък й отвърна с лекичко намигване. Главния се намръщи. — Не. Само ме изслушайте… — Мисля, че всичко това е много романтично — Чичото на Главния сви рамене с френско примирение. — Навън е пролет, нали? Сезон само за amour. Главния реши да опита отново. — Тук въобще не става въпрос за… — Такива мъже ги оставяхме без храна и вода — неумолимо продължи Германеца, а в черните му очи се появи странен блясък. Те винаги заблестяваха, когато стигаше до страшната част на историята. — Скоро те започваха да вият срещу луната… Главния завъртя очи към небето. — За бога, човече, ще ме оставиш ли да довърша… Разположен в скуга на Германеца, Животното залая заплашително, като придаде подходящата атмосфера на разказа на господаря си. Главния вдигна ръце. Обърна се към Главната, която бе започнала цялата тази бъркотия. Тя седеше в изящния си стол и изглеждаше невинна като агънце. Освен виолетовите й очи. В тях проблесваше дяволитост и нещо, което много приличаше на задоволство. — Чувствай се свободна да ми се притечеш на помощ, когато пожелаеш,Главна— сухо рече Главния. — О, не, смятам че се справяш отлично, милорд — отвърна тя с весела усмивка. По дяволите, та на нея всичко това й харесва! Главния разтри слепоочията си. Нещо му подсказваше, че това е само началото. Той отново се обърна към графинята. — Главната ме помоли да… — Главната те е помолила? — невярващо повтори графинята. — Ами, вижте, тя се чувства… тя се чувства… — Главния въобще не знаеше как да продължи. — Как се чувствам,Главен? — подкани го Главната. Той й хвърли заплашителен поглед. В никакъв случай не можеше да им каже за предложението на Главната и за странната им сделка. Чичото на главния се намръщи. — Нима твърдиш, че не си я прелъстил, момчето ми? Mon Dieu! Как ме разочароват днешните младежи! — После започват да се пенят в устата… — Германеца прониза с поглед Главния, като направо го прикова на стола му. Животното тихичко заръмжа. Това е то! Главния се изправи и извика на всички присъстващи, като моментално ги накара да замълчат. — Ще се женим, и толкоз!"

Тази нощ или никога

Дара Джой

Ето ... колко бързо познахте Айде миличка ти си наред !

Той сведе устни към нейните и накара всеки мускул на тялото й да се отпусне. Не беше настойчиво, припряно. А смайващо. Целувката я разтърсваше все по-дълбоко и я засипваше с чувства, срещу които нямаше защита. Неговите чувства бяха свободни и зрели и се изливаха върху й, тъй че тя бе цялата обвита, препълнена и заобиколена от тях.

Никаква възможност за бягство, помисли си, и с притъпено съзнание чу собствения си приглушен стон на отчаяние. Главния бе пробил защита, която беше приемала за даденост и която може би никога нямаше да възстанови напълно.

Тя си повтаряше отново и отново, че няма да се влюби, че не може да се влюби в мъж, когото едва познава. Но сърцето й вече се надсмиваше над тези логически разсъждения.

Той усети, че Главната отдава — не напълно, още не, ала че отдава още мъничко от себе си. Имаше повече от страст, макар че, о, Господи, каква страст! Но имаше и някакво откритие. За Главния беше истинско откровение да открие, че една жена — тази жена, успя да обсеби съзнанието му, да разкъса сърцето му и да го остави безпомощен.

— Губя почвата под краката си — стоеше все така опрял ръце на раменете й, когато се отдръпна. — И то много бързо.

— Това е прекалено! — беше глупав отговор, ала най-добрият, който й хрумна.

— Ти го казваш — в раменете й имаше напрежение. А също и в неговите. Това го накара да отстъпи. — Никога не съм се чувствал така. И няма спасение — каза, когато тя му обърна гръб.

— Знам. А бих искала да има — отвърна Главната и стисна облегалката на стола, на която висеше ремъкът с кобура за пистолета й. Символ на дълга, рече си. На самоконтрола, на това, което бе направила от себе си. — Главен, мисля, че и двамата потъваме по-надълбоко, отколкото бихме искали.

— Сигурно прекалено дълго сме плували с глава над водата.

Тя твърде много се боеше, че всъщност бе готова, че го желаеше и дори нямаше търпение да потъне

— Не позволявам личните ми работи да се смесват със служебните. Ако не можем да се контролираме, ще трябва да си помислиш да работиш с някой друг.

— Ние с теб работим отлично — отвърна той през зъби. — Не вади разни нескопосни оправдания само защото не искаш да си дадеш сметка за случващото се между нас.

— Най-доброто, на което съм способна — кокалчетата й бяха побелели от стискане на облегалата на стола. — И това не е оправдание, а причина. Искаш да ти кажа, че ме плашиш. Добре. Плашиш ме. Това ме плаши. И мисля, че едва ли искаш партньорка, която не може да се съсредоточи, защото ти я изнервяш.

— Може би съм по-щастлив с такава, отколкото с някоя, която е толкова съсредоточена, че почти си е загубила човешкия образ — сега тя нямаше да се отдръпне от него. Проклет да беше, ако й позволеше да го стори. — Не ми казвай, че не можеш да работиш на две нива, Главна, или че не можеш да функционираш като ченге, ако имаш проблем в личния си живот.

— Може би просто не искам да работя с теб

Давам два жокера. 1. Книгата е от една нощна поредица . 2. Още един откъс Едва на последното стъпало Главната проумя, че я бяха подмамили. Двете сестри бяха изиграли успешно ролите на доброто и лошото ченге. Стомахът й се преобърна. Навред имаше цветя — планини от цветове и аромати. И музика — лека и романтична. Тя видя майката на Главния, отпусната тежко върху ръката на баща му, да се усмихва храбро през пелена от сълзи. Видя .... да сияе и да пронизва очите й със своите. И ...... с капчици сълзи по миглите и детето на ръце. И ......, който протегна ръка, взе ръката на ..... и целуна мокрите й страни, а после се обърна към Главната и й намигна окуражително. Главната спря. Трябва да има основателна причина, щом хората плачат на сватбите, заключи тя. После погледна към камината и не видя нищо, освен Главния. А той не видя нищо, освен нея. Краката й престанаха да треперят. И Главната тръгна към него — с една бяла роза и сърцето си. — Приятно ми е, лейтенант — каза тихо Главния и взе ръката й. — Приятно ми е, Главен — тя усети топлината на огъня край тях, топлината, която струеше от Главния. Усмихна се, когато той вдигна ръката й до устните си. Пръстите й не трепереха. — Щастлив Ден на благодарността. — И на теб — и на свой ред вдигна двете им сплетени ръце и ги целуна. Може да не знаеше какво е това семейство, но щеше да е научи. Двамата щяха да се научат. — Много те обичам. — И аз също. Готова ли си? — Вече да. И, изправили се пред горящия огън, те се обърнаха един към друг и към живота, който щяха да изживеят заедно.

Това са Тия и Колт- "Нощна тъма" на Нора Робъртс. :shy11:

Точно така! Ти си! :ph34r:

Цитатът е от исторически роман.

"Въпреки че не можеше да види лицето му, усети промяна в атмосферата… буйната воля на воина, поривът да побеждава, да доминира. Уверена, че насилието му едва ли ще бъде обуздано,

Главната остана неподвижна. Държеше лицето си извърнато встрани и слушаше дишането му, докато дълбоките движения на гърдите му отново се успокоиха.

— Ще го поискаш пак някой ден.

Стресната,тя направи грешката да го погледне. Лицето му беше съвсем близо, очите му блестяха като остриета на добре наточени ножове. Разтрепери се тревожно, изгубила всичкото си самообладание. В този момент лесно можеше да се разбере как сам-самичък той е избавил семейството си от бедност, благодарение на силната си воля.

— Не — отрече тя тихо. — Дори да се влюбя в теб, няма да приема пръстена и няма да стана твоя собственост.

— Собственост — повтори той и думата изплющя като камшик. — Така ли си представяш, че ще се отнасям с теб?

— Ако стана твоя жена, ще ми разрешаваш ли да ходя, където си искам, да върша каквото ми харесва, без излишни въпроси и без взаимни обвинения? Ще можеш ли да не протестираш, че съм запазила професията си и посещавам репетиции сутрин и се връщам от представления в полунощ? А какво ще кажат твоите приятели, благородниците?… Присмехулните усмивки и мръсните коментари по мой адрес, намеците, че съм малко повече от обикновена проститутка? Ще смогнеш ли да приемеш всичко това?

Лицето му стана още по-тъмно, с което потвърди подозренията й.

— Защо театърът означава толкова много за теб? — попита късо той. — Толкова ли е голяма проклетата жертва да се откажеш от живота на циганка?"

Редактирано 11 септември 201115 г. от lelemale (преглед на промените)

Няма какво да го мисля...Лайза Клейпас-Ще те открия някой ден С Джулия и Дейман сладурите

:lol6: Да! Да! Да! Давай нататък!

Така ... айде и от мен нещо историческо !Цитат който много ме разчуства "Мекотата, изписана на лицето на Главната изчезна и тя се изправи. Отиде до гардероба и едва тогава Главния видя куфара, който беше извадила. — За какво ти е? — попита той рязко. Гласът й беше твърд и плътен. — Осъзнах, че повече не желая да живея тук. Обзе го ярост, но той й отговори съвсем спокойно: — Нямате друг избор, мадам. — Имам. Не можеш да ме задържиш тук, освен чрез физическа сила. — Никога не съм допускал, че ти е било толкова неприятно — каза Главния и с жест посочи луксозната обстановка. — Ако не си била щастлива, значи си се преструвала много добре. — Способен си да ме правиш едновременно щастлива и нещастна. Главната извади чифт ръкавици, ленени чаршафи и дантелен шал, които нареди в куфара. — Ясно е, че ужасно съм те притеснявала. Е, когато се преборя с любовта си към теб, всичко ще стане по-просто и лесно и за двама ни. Главния пристъпи и застана пред гардероба. —Главна — каза той, — преди малко не биваше да се държа грубо с теб. Но се бях разтревожил. Сега остави тези неща и ела да си легнем. Тя поклати глава, очите й се напълниха със сълзи. — Предавам се,Главен. Ти няма да спреш да си отмъщаваш за това, че те излъгах. Използваш всяка възможност да ми покажеш, че можеш да вървиш напред, без да поглеждаш назад… при това твърде често. Признавам си, че постъпих глупаво, като се надявах, че ще се промениш. Сега искам само да се махна от теб и да намеря някъде покой. Смирената й упоритост го вбеси. — По дяволите, никъде няма да отидеш! Главния я сграбчи за раменете и замръзна, когато усети как ръката й го шляпна по бузата. Беше му ударила плесница! — Пусни ме! — извика тя задъхана. Главния беше крайно изненадан — не очакваше подобна реакция. Смутен и разгневен, той се наведе да я целуне, като се опитваше да я омилостиви, както само той умееше. Но вместо обичайната нежна отзивчивост, тя остана стегната и студена. Главния за първи път осъзна една нова черта у Главната — нейната твърдост. Той се втрещи и отпусна ръце. — Какво искаш от мен, по дяволите? — грубо я запита той. — Отговорите на няколко въпроса — очите й търсеха неговите. — Вярно ли е онова, което каза днес следобед? Че съм ти нужна само заради детето в утробата ми? Главния усети, че го залива гъста червенина. — Бях ядосан, защото се изложи на опасност. — Заради бебето ли се ожени за мен? — настояваше тя. Главния почувства, че тя подкопава устоите му с намерение да го накара да пълзи. — Да, аз… Не. И тогава те желаех. — И ме обичаше? — прошепна тя. Главния прекара ръце през косите си и ги разроши. — По дяволите, не ми се говори за това. — Добре. Главната спокойно се обърна и продължи да опакова вещите си. Той изсумтя и я прегърна през раменете, без да обръща внимание на съпротивата й. Усети мириса й, после я целуна по врата. Дрезгавият му глас се губеше в дългите й коси. — Не искам да те загубя,Главна. Тя се опита да се освободи. — Но не желаеш и да ме обичаш. Той рязко я пусна и закрачи из стаята като животно в клетка. — Веднъж ми го каза — избухна ядосано Главната. — Защо да не можеш да го повториш? Нима си толкова студен и не можеш да ми простиш? Той се спря, без да я погледне, и каза измъчено: — Отдавна съм ти простил. Разбрах защо си постъпила така. Дори ти се възхитих. — Тогава защо между нас все още има прегради? — попита Главната с неподозирано отчаяние. Раменето му потръпваха. Главната прехапа устни и изчака мълчаливо, защото осъзна, че може би ще узнае нещо, което би изяснило положението. — Знаеш, че те обичам — каза Главния с хрипкав глас. — Всеки го знае. Каквото и да сторя, не мога да го опровергая. — Той отиде до прозореца и опря длани на леденото стъкло, загледан в зимната картина отвън. — Но не мога да позволя да ми се случи втори път. Ако те изгубя сега, ще бъда унищожен."

Редактирано 11 септември 201115 г. от pecova89 (преглед на промените)

Е-е-е! "Диви нощи"- Лайза Клейпас. Лоуган и Мадлин!

хахаха позна естествено хайде давай !

— Не искам да любопитствам, ваша светлост, но доволен ли си от живота? Щастлив ли си? Той се подразни от въпроса, но все пак отговори: — Не особено. — Ето, видя ли! Ние въобще не си подхождаме. Ти си отегчен от живота, а аз не. — Куражът и несломимият й дух сега се изписаха на лицето й. Главната погледна към небето и цялото й същество се изпълни с оптимизъм, надежда и радост. — Аз обичам живота. Дори когато ми се случват лоши неща. И не мога да спра да го обичам. —Главният се загледа в нея омагьосан. Девойката му напомни на езическа жрица, вричаща се на небесата: — Всеки сезон от годината носи обещания за прекрасни неща, които все някога ще ми се случат. Имам това усещане, откакто дядо почина. Сякаш той е на небето и ми казва само да почакам. Снегът носи обещания. През лятото обещанието се крие в светкавиците, раздиращи небето. Но усещането е най-силно през пролетта, когато всичко е сочно и зелено, тучно… — Сочно ли? — попита безучастно Главния. — Да, като стволовете на дърветата, когато са мокри, или като дъждовните поляни, които ухаят на… —Главната въздъхна, опитвайки се да си припомни аромата на мокра трева. — На пръст — довърши той. Тя сведе глава и го погледна. — Мислиш ме за глупачка — въздъхна. Изправи рамене и се опита да забрави за копнежа, който изпитваше по него. — Не можем да се оженим. Главният се намръщи и я погледна невярващо. — И ти го реши само защото не ми харесва как мокрите поляни миришат на пръст? — Не си чул и дума от онова, което ти казах — отчая се тя. — Ако се омъжа за теб, ти ще ме направиш нещастна като себе си. А ако ти ме направиш нещастна, аз ще направя теб нещастен. Само след година двамата ще сме се вкиснали като баба ти. Не си и помисляй да се смееш — добави, щом забеляза усмивката му. Главният я хвана за ръка и я поведе между розовите редове към една беседка, обградена от разцъфнали дръвчета. Цитатът е от исторически роман.

Редактирано 12 септември 201115 г. от lelemale (преглед на промените)

Амии, не съм сигурна, но много ми напомня на "Нещо прекрасно" на Макнот. П.С. Не е тя, пробвам с "Годеницата на дявола" на Лоурънс....оф не, Макнот е!

Редактирано 12 септември 201115 г. от Петето (преглед на промените)

Ох, много ги харесвам Александра и Джордан. И сто пъти да ги прочета , няма да ми омръзне. Давай твоя цитат, Пете.

Ох, много ги харесвам Александра и Джордан.

И сто пъти да ги прочета , няма да ми омръзне.

Давай твоя цитат, Пете.

Извинете за забавянето, нещо много любимо, кратко, лесно и историческо:

— Трепериш ли?

— Студено ми е.

— Но аз съм те прегърнал и е топло.

— Скоро няма да те има — изхълца тя.

В тъмното тя не можеше да види очите му, а също така не можеше и да предположи колко са силните чувствата, които в този момент той изпитваше към нея. Той истински я обичаше — красивото й лице, силата, с която съумяваше да се справи с всичко, всеотдайността и прекрасните й очи. Но ако тези очи лъжат, какво тогава? Ако тя предаваше някому това, което научаваше от него? „Не, тя не може да го прави” — мислеше си той. „Не е способна на това."

(трета от трилогия)

Да пробвам с Хедър Греъм - Не предавай любовта

Да пробвам с Хедър Греъм - Не предавай любовта

Точно тя е, ти си Мими.