Джейн Ан Кренц - "Тайната на миналото".

Точно тя е! Ти си

Една от любимите ми авторки. Съвременен роман Колко много го обичаше! Колко много го бе обичала, откакто за първи път я бе ослепил с убийствената си усмивка и я бе нарекъл малката. — Добро утро. Отначало си помисли, че й се причува. Но после видя как устните му се извиха в добре познатата усмивка. Очите му останаха затворени. — Какво правиш при мен в леглото,.......? — Възбуждам се. Тя преглътна така мъчително, че се чу. — Откога си тук? Цяла нощ ли? Спал си тук? — Да. Само от време на време заспивах. Слушах как дишаш. Наблюдавах те. Желаех те. — Той отвори очи. Бяха ослепително сини в сумрачната стая. Усмихна се и безпомощно сви рамене. — Възбуждах се. — Как разбра, че съм будна? — Усетих го. Започна да дишаш по друг начин. По-бързо. Все едно че беше възбудена. — ......се пресегна и докосна нацупените й устни. — Възбудена ли си? — хрипливо прошепна той. Тя само го гледаше втренчено и се къпеше в горещия син блясък на очите му. ...... неволно облиза устните си, от които той не откъсваше поглед. — Възбудена ли си, ....... — тихо простена ....... — Не ми отговаряй, както смяташ, че е правилно или подходящо за случая. Кажи ми истината. Възбудена ли си? Тя кимна, преди да отговори гласно. Едва отвори устни и той се примъкна до нея и я целуна леко. Отначало само леко докосна устните й няколко пъти. После езикът му погъделичка средата на горната й устна. Тялото й инстинктивно се устреми към него. Ръката му я прегърна през шията и я привлече по-близо. Целувката му беше нежна, силна и влажна. Езикът му проникна навътре. Тя спонтанно вдигна ръце и ги сложи на гърдите му. Беше толкова приятно да докосва острите къдрави косъмчета. Любопитно ги оглеждаше, като ги подръпваше с пръсти. Целуна я по устните, сякаш отново я благославяше, после се отдръпна и я погледна в очите. ...... смутено отдръпна ръцете си. — Искаш ли да спрем, .........? Тя поклати отрицателно глава. ....... я гледаше втренчено, а краката му бавно изритаха завивките надолу. Погледът й проследи движенията му и очите й удивено се разшириха. — Не съм се шегувал, нали? — попита той. — Не, определено не си. — И какво ще правиш сега? — Не съм сигурна. — Помисли. — ...... взе ръката й, целуна горещо дланта й и я постави върху члена си. После тихо простена от удоволствие. — Имаш време. Очите му потъмняха и лицето му се изкриви от наслада, когато пръстите й опипаха кадифения връх. — О,......! — Малко по-късно, когато гърдите му бързо-бързо се повдигаха, простена: — Малката светица, как не!

Дългото очакване Сандра Браун ?

Да. Браво.

Съвременен роман на много любима авторка. — Обичам те. Тя усети как тези думи я удариха, спряха й дъха. Щом той ги казваше, значи ги мислеше, бе сигурна в това. Толкова ли бе унесена в собствените си чувства, та да не забележи неговите? Бе изкушаващо, би било лесно просто да се хвърли в прегръдките му и да поеме риска. Но си спомняше, че и двамата бяха рискували преди и се бяха провалили. — Главен… — Опита се да мисли спокойно, ала думите за любов още звъняха в главата й. — Аз не… Ти не можеш… — Искам да те чуя да го кажеш. — Отново я привлече към себе си. Нямаше къде да отиде. — Искам да ме погледнеш, както знаеш, че всичко,което каза за мен, е вярно и да ми го кажеш. — Няма да се получи — поде Главната бързо, защото нервите й бяха пред скъсване. — Няма, не виждаш ли? Бих го искала, защото съм достатъчно идиотка, за да си мисля, че този път, с теб… Брак, деца, не това е, което искаш ти, разбирам. И аз не мислех, че ги искам, преди всичко да излезе извън контрол. Сега, когато тя бе объркана, той бе по- спокоен. — Още не си ми го казала. — Добре! — Почти викаше. — Добре тогава, обичам те, но аз… Главния затвори устни върху нейните, така че не можеше да има никакви извинения. Засега можеше просто да погълне думите и всичко, което значеха те за него. Спасение. Можеше да повярва в него. — Откъде- накъде ти ще ми казваш какво искам? — прошепна в устните й. — Главен, моля те. — Поддаде се на обзелата я слабост и опря глава на рамото му. — Не исках да усложнявам нещата. И сега не искам. Ако се върна със самолет, това ще даде и на двама ни време да погледнем на нещата отстрани. Моята работа, твоята работа… — Са важни — довърши той вместо нея. — Ала не толкова важни, колкото това. — Изчака очите й бавно да се вдигнат към неговите. Сега гласът му отново бе спокоен. Отпусна ръце, като продължаваше да я държи в прегръдките си, но вече без натиск. — Нищо не е толкова важно, Главна . Ти не го искаше, може би аз мислех, че и аз не го искам, ала вече знам, че не съм бил прав. Всичко започва с теб. Всичко важно. Ти ме правиш чист. — Прокара ръка през косата си. — Господи, ти ме караш отново да се надявам, отново да вярвам. Мислиш ли, че ще ти позволя да ми отнемеш всичко това? Съмненията започнаха да избледняват, бавно и нерешително. Още един шанс? Не бе ли вярвала винаги в него? Изстрел напосоки. Трябва само достатъчно силно да желаеш да спечелиш. — Не — прошепна тя. — Но имам нужда от обещание. Трябва ми обещание, Главен, и после мисля, че можем да направим всичко. Той също. — Обещавам да те обичам, да те уважавам, да се грижа за теб, независимо дали това ти харесва, или не. И обещавам, че всичко, което съм аз, е твое. — Протегна ръка и отвори вратичката на бюфета. Главната безмълвно го гледаше как извади оттам мъничка картонена саксийка с теменужки. Ароматът им бе лек, сладък и неувяхващ. — Посади ги заедно с мен, Главна. Ръцете й се затвориха върху неговите. Не бе ли вярвала винаги, че животът бе толкова прост, колкото си го направиш? — Още щом се върнем у дома.

"Едно лято"-Нора Робъртс

Редактирано 9 ноември 201114 г. от lelemale (преглед на промените)

Браво! Ти си!

Цитатът е от съвременен роман. "Когато Главният се върна, къщата бе пълна с хора. Сестрата го посрещна на вратата. — Сигурно си много уморен, ала поне успя да стигнеш — засмя се тя, като се помъчи да не покаже тревогата си. — Остави чантата до вратата и влизай. Всички са в трапезарията и те чакат за тортата. Той надзърна в просторната столова, където двадесетина души чакаха около маса с порцелан и кристал, пунш, кафе и торта. Огледа лицата и се намръщи. — Не виждам Главната — забеляза веднага. — Къде е? Не й ли се обади? — Обадих се — изпъшка Сестрата. — Но тя няма да дойде. Моля те, Главен, не можем ли по-късно да поговорим за това? Виж, Приятелката е тук. — По дяволите приятелката— процеди той през зъби. — Защо няма да дойде? Сестрата въздъхна нещастно. — Защото последния път, когато беше тук, ни е чула да говорим — отговори бавно. — Каза, че си бил прав, че тя не е от нашата класа, и че те е чула да казваш, че последното, което искаш, е да ти се мотае в краката на рождения ти ден. — Трепна, като видя изписаната на лицето му болка. — Чула ме е — повтори Главния и едва не се задави с думите. — Боже мили, нищо чудно, че ме гледа така. Нищо чудно, че се държи толкова странно. — Не иска да излезе с мен на обяд, не иска да дойде тук, дори не иска повече да й се обаждам — продължи Сестрата тъжно. — Имам чувството, че съм изгубила собствената си сестра. Неговата загуба бе много по-голяма. Бе разтърсен до дъното на душата си. Никога не бе искал Главната да чуе онези ужасни груби думи. Тогава бе реагирал на собствената си безпомощна загуба на самообладание с нея, не на колебливите й опити. Бе ядосан не на нея, а на себе си. Сега разбираше защо напоследък тя толкова не искаше да е близо до него. По ирония на съдбата самият той се усещаше, че непрекъснато мисли за нея, а Главната се държеше толкова хладно, когато бяха сами. Само ако можеше да върне времето, да оправи всичко! Главната, толкова мила, нежна и обичлива, Главната, която някога го бе обичала, да го чуе как казва на Сестра си, че го отвращава… — Иде ми да се застрелям — простена Главният. — Да се застрелям!"

Даяна Палмър "Опасна клопка"

Браво, бе! Аз още чета за да редактирам, а то има познали! Имаш удоволствието да ни зарадваш със следващия цитат.

— Да започваме ли урока, милорд? Въпреки че щеше да бъде напълно доволен просто да поседи пред камината в мълчание, да я държи за ръцете и да гледа огъня, Главният кимна. Тя се усмихна и също кимна. Замисли се за миг, за да реши откъде да започне. — Най-важното нещо, което трябва да се запомни за любовта, е, че тя не е онова огромно и завладяващо чувство, описано от поетите. Не. Тя е по-скоро смесица от добри чувства, постъпки и мисли, насочени към една единствена личност. Главният се втренчи изумено в нея. — Аз много често изпитвам и трите към Търк. Да не би да искаш да ми кажеш, че съм влюбен в коня си? Главната се засмя. — Може би наистина го обичаш. Не е необичайно да се обича кон, куче или дори къща. Но не си влюбен в него. Любовта възниква само между двама души. И чувствата, за които говоря, са особени… Те са… — Накрая главнатапо клати глава. — Може би ще бъде по-лесно, ако ти дам на колко примера. — Ти си учителят. Награди го с мила усмивка. — Да видим сега… Хмм… — главната се намръщи за миг. После усмивката отново разцъфна на лицето й. — Когато двама души са влюбени, всичко им изглежда ново и прекрасно. Най-обикновените и досадни неща в живота, като да закусваш или да яздиш из парка, внезапно се превръщат в нещо специално само защото ги правиш заедно с любимия човек. Разбираш ли какво искам да кажа? Искрено озадачен, главният понечи да поклати глава, но видя огъня в очите й и спря. Колко пъти, докато седяха и се смееха край огнището в кухнята, бе виждал пламъкът да се отразява в тях? Усмихна се. _Среднощните набези… Ах! Ето те бяха отличен пример за това как обикновените неща могат да станат специални… въпреки че при тях това чувство се дължеше на приятелство, а не на любов. И все пак…_ Преценил, че нещата са доста сходни, главният кимна, вместо да поклати глава, както възнамеряваше. — Добре! — Лицето й светна. — Много добре! Мислиш ли, че си готов да преминем към следващия пример? Той кимна и главната продължи: — Любовта е усещането, че си свързан с някого дори и когато сте разделени. — Свързан? — главният беше напълно объркан. — Да, свързан… Тук! — Вдигна ръка и я сложи върху гърдите му. — Например: гледаш стая, пълна с хора, и виждаш само човека, когото обичаш. Това е… ъъъ… нещо като духовна близост, която те кара да се чувстваш така, сякаш сте само двамата на този свят, дори и да сте заобиколени от шумна и оживена тълпа. Главният впи поглед в нея. Обясненията й само задълбочаваха още повече неговото объркване. _Да погледнеш през препълнена стая и да видиш само един човек? Абсурд!_ Откакто бяха пристигнали в Имението имаше толкова много вечери, през които бе виждал само нея. Но това не беше, защото я обича. Разбира се, че не. А защото тя бе най-дивото момиче в стаята и съвсем естествено привличаше погледите. — Главен? Разбираш ли? — По настоятелния й тон бе ясно, че повтаряше въпроса си. Той кимна, тъй като се чувстваше твърде притеснен от причината за неудобството си, за да я обсъжда с нея. Усмихна се леко и промърмори: — Имаш ли и други примери? За разлика от неговата несигурна усмивка, нейната бе широка и щедра, понеже главната бе искрено доволна от интереса му. — Любовта съединява душите и те кара да усещаш как се чувства другия и от какво има нужда, без да е нужно да го питаш. Тя е убедеността, че можеш да споделиш най-съкровените си надежди и най-дълбоките си страхове, без значение колко невероятни могат да изглеждат, защото знаеш, че любимият човек ще ги разбере. Тя е пълно и безусловно доверие; приемане на другия без никакви ограничения и предубеждения. Главният изведнъж откри, че сравнява всеки пример с тяхното приятелство. И установи доста обезпокоителни прилики. _Да вземем това, че усещаш другия._ Макар че по природа не бе проницателен човек, напоследък бе станал особено чувствителен към настроенията на главната. Сега разбираше, че това е било подсъзнателен опит да й угоди. Което, разбира се, нямаше нищо общо с любовта. Беше просто резултат от близостта, която се бе породила от приятелството им… както и от навика им да се доверяват един на друг. Всъщност да си споделят надеждите и страховете се бе превърнало в една от най-приятните части от сред нощните им срещи в кухнята. Но това не бе, защото са влюбени, а защото… си вярваха. А доверието бе съвсем естествена част от приятелството. Както и приемането на начина на мислене на другия, нещо, което напоследък с лекота им се удаваше. Дори намираше нейната чудатост за очарователна. Тя не се въздържаше да го закача и дразни заради понякога надутото му държание и предвзети обноски. Прекараха така още доста време: главната изреждаше примери за любов; той ги сравняваше с тяхното приятелство. Най-после тя приключи с лекцията си и се възцари мълчание. Пръв заговори главният, който бе много обезпокоен. — Откъде едно толкова младо момиче е научило всички това за любовта? — О! Аз… ъъъ… — страните й пламнаха. — Ами… слушала съм разни двойки, които са били влюбени и… ъъъ… съм чела… а и съм наблюдавала родителите си… — И смяташ, че примерите, които изтъкна, са истински доказателства за любов? — Сигурна съм! — И откъде си толкова сигурна? — Защо? Ти съмняваш ли се в това, което казах? — Не — бавно поклати глава главният. — Само се чудех дали може да има… ами… някои изключения… — Надяваше се да е така. _Бог да му е на помощ! Не се бе влюбил и собствената си повереница, нали?_

Хедър Кулман - По-силна от магия

Хедър Кулман - По-силна от магия

Абсолютно точно! Ти си.

От съвременна книжка.

Тази нощ промени напълно начина, по който Джуди възприемаше тъмнината. Страхът да остане сама в тъмното сигурно винаги щеше да е в нея, но когато Гари я привлече към себе си, тъмнината вече не беше враг, когото да държи на разстояние. Превърна се в топло одеяло, донесло сигурност, обвило ги отвсякъде, изолирало ги от целия свят. Усети ръцете му по тялото си и забрави за нощта.

Целува я, докато тя се притисна към него и започна да моли да я освободи от избуялото желание. Съблече и нея, и себе си нежно и бавно, след това се отпусна по гръб и я сложи отгоре.

— Нараних те тази сутрин — каза той с тих категоричен глас. — Този път ти водиш, вземи колкото искаш.

Да се люби с него й донесе примитивна радост, която нямаше край. Тя загуби контрол, движеше се диво, а необузданата й страст премина границата на контрола, който той се опитваше да запази. Гари издаде гърлен стон и я притисна към себе си, превъртя я така, че да остане под него. След невероятното удоволствие, което изпита, можеше да мисли само за него и за любовта си. Тъмнина нямаше. Със страст и желание той я бе извел от мрака. Когато заспа в прегръдките му, дори не се замисли за непрогледния мрак около тях.

Редактирано 10 ноември 201114 г. от Слава (преглед на промените)

Линда Хауърд - Среднощна дъга

Даммм, тя е! Преди няколко дни я четох и ми допадна много. Пускай новото цитатче.

Главният ме изгледа шеговито. — С това ли трябва да започнем? — А с какво друго? — Да се поинтересуваш например как съм прекарал сутринта, как си представям най-прекрасния ден? — Вече знам как си представяш съвършения ден. Той вдигна изненадано вежди. — Нима? Да чуем. Понечих да отговоря с нещо остроумно и повърхностно. Но се взрях в него и реших да обмисля по-сериозно въпроса. — Хмм… Представям си те в дървена вила край брега на океана… — В съвършения ми ден участва жена — подсказа ми той. — Добре. Имаш приятелка. Много непретенциозна. — Не познавам такива жени. — Затова харесваш толкова много тази. Вилата също е семпла. Няма телевизор, няма интернет, и двамата сте изключили телефоните си. Сутринта се разхождате край брега, плувате… Събирате мидички. По-късно отивате с велосипеди до града, отбивате се в риболовния магазин да купите въдици и кукички някаква стръв… — Мухи — уточни Главният, впил очи в мен. — «Лефтис Дисийвърс». — За каква риба? — За сьомга. — Страхотно. И отивате за риба. — И приятелката ли? — Не, тя си чете книга и те чака. — Не обича ли риболова? — Не, но харесва хобито ти и твърди, че е здравословно да имате различни интереси. — Помълчах. — Приготвила ти е огромен сандвич и няколко бири. — Тази жена ми харесва. — Излизаш с лодката, връщаш се с богат улов и го мяташ на грила. Вечеряте. Сядате, вдигнали небрежно крака, и разговаряте. Понякога замълчавате, заслушани в прибоя. После отивате на плажа с бутилка вино и сядате да погледате залеза. — Приключих и го изгледах очаквателно. — Как ти се струва? Смятах, че ще се засмее, но той ме гледаше със смущаваща сериозност. — Страхотно! После замълча, взрян в мен, сякаш се опитва да разгадае необясним фокус. Сервитьорът дойде, представи ни специалитетите, прие поръчката за напитките и остави върху масата кошничка с хляб. Главният стисна чашата с вода и прокара палец по запотената повърхност. После ме изгледа хладнокръвно, сякаш приема предизвикателство. — Мой ред е. Усмихнах се. Забавлявах се искрено. — Ще се опиташ да опишеш моя съвършен ден? Лесно е. Трябват само слушалки, плътни щори на прозорците и дванайсет часа сън. Той не ми обърна внимание. — Хубав есенен ден… — В Тексас няма есен. Взех си залък хляб, поръсен с босилек. — На екскурзия си. Там има есен. — Сама ли съм или с Гаджето? — попитах, топвайки залъка в малката купичка със зехтин. — С мъж си, но не с Гаджето. — Гаджето не участва в съвършения ми ден? Главният поклати бавно глава. — Нов мъж. Вкусих плътния, ароматен хляб и реших да му вляза в тона. — Къде сме с новия мъж? — В Ню Ингланд. Ню Хемпшър навярно. Размислих заинтригувано над предположението. — Никога не съм ходила толкова на север. — Отседнали сте в стар хотел с веранди, свещници и градина. — Звучи чудесно — признах. — Отивате с колата на разходка из горите да погледате как есента е нашарила листата. Отбивате се в малко градче, където има фестивал на занаятите. Спирате и купувате няколко прашни стари книги, ръчно изработени коледни играчки и бутилка оригинален кленов сироп. Връщате се в хотела и дремвате следобед на отворени прозорци. — Той обича ли да спи през деня? — Обикновено не. Но за теб прави изключение. — Харесвам този мъж. И какво става, когато се събудят? — Ти се обличаш за вечеря в ресторанта. На масата до вашата се храни възрастна двойка. Изглеждат, сякаш са женени поне от петдесет години. С мъжа се опитвате да отгатнете тайната на дългия брак. Той казва, че е сексът. Ти твърдиш, че е да бъдеш с някого, който те кара да се смееш. Той казва, че може и двете. Усмихнах се. — Доста е самоуверен май? — Да, но това ти харесва. След вечерята оркестърът засвирва и двамата танцувате. — Той може да танцува? Главният кимна. — В гимназията майка му го записала на уроци по танци. Насилих се да отхапя още един залък хляб. Задъвках нехайно. Но дълбоко в себе си се стъписах, усетих неподозиран копнеж. И разбрах какъв е проблемът никой от познатите ми не би ми устроил такъв ден. «Този мъж», помислих си, «може да разбие сърцето ми».

хм, Непризнати грехове Лайза Клейпас - една от любимите ми книжки

Тя е Ти си наред.

не е исторически, значи е съвременен: — Нямаше да ми позволиш да замина — прошепна той. — Виждах го. Не исках да постъпвам така, имах чувството, че това ще ме убие. Знаех, че ако не те убедя, че не те обичам вече, ще е нужно много повече време, преди да продължиш напред живота си. Надявах се, че ако повярваш, че аз съм решил да продължа напред, ще го направиш и ти. — Скъсване без ръбове — прошепнах, без да помръдвам устни. — Точно така. Но не си представях, че ще се окаже толкова лесно! Мислех, че ще е невъзможно, мислех, че си толкова уверена в истината, че ще се наложи да те убеждавам с часове, преди дори да посея съмнението в съзнанието ти. Излъгах те и съжалявам, съжалявам, защото те нараних, съжалявам, защото беше безсмислено. Съжалявам, че не успях да те предпазя от това, което съм. Излъгах, за да те спася, но не се получи. Толкова съжалявам. Но как можа да ми повярваш? След всички милиони пъти, когато съм ти казвал, че те обичам, как можа да допуснеш една-единствена дума да убие вярата ти в мен? Не отговорих. Бях прекалено шокирана, за да намеря разумен отговор. — Видях в очите ти, ти наистина повярва, че не искам да съм с теб. А това е най-абсурдната, нелепа мисъл — нима бих могъл да съществувам, без да се нуждая от теб? Продължавах да стоя като замръзнала. Думите му бяха неразбираеми, защото това, което казваше, беше невъзможно. Той отново разтърси рамото ми, не силно, но зъбите ми все пак изтракаха. — Б. — въздъхна той. — Наистина, как можа да си го помислиш! И тогава започнах да плача. Сълзите бликнаха и изведнъж се изляха по бузите ми. — Знаех си — разхлипах се. — Знаех си, че сънувам. — Невъзможна си — каза той и се засмя сурово, ядосано. — Как да ти обясня така, че да ми повярваш? Нито сънуваш, нито си мъртва. Аз съм тук и те обичам. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Мислех за теб и виждах лицето ти всяка секунда, през която бяхме разделени. Когато ти казах, че не искам да съм с теб, изрекох най-долното богохулство. Поклатих глава, а сълзите продължаваха да се стичат от ъгълчетата на очите ми. — Не ми вярваш, нали? — каза той, а лицето му изглеждаше по-бледо от обичайното — забелязах го дори на слабата светлина. — Защо вярваш на лъжите, но не и на истината? — Защото никога не съм можела да си обясня защо ме обичаш — обясних с пресекващ глас. — Открай време. Той присви очи и стисна зъби. — Ще ти докажа, че си будна — зарече се. Прихвана плътно лицето ми с железните си ръце, без да обръща внимание на опитите ми да извърна глава. — Моля те, недей — прошепнах. Той спря, а устните му бяха само на сантиметър от моите. — Защо? — настоя той. Дъхът му лъхна върху лицето ми и ми се зави свят. — Когато се събудя — той отвори уста, за да възрази, и аз се поправих. — Добре, когато отново си тръгнеш, ще ми бъде достатъчно трудно и без това. Той се отдръпна леко, за да ме погледне. — Вчера, когато се случеше да те докосна, беше така… изпълнена с колебания, стоеше нащрек и все пак бе същата като по-рано. Трябва да знам защо. Защото закъснях ли? Защото те нараних прекалено много? Защото наистина си продължила напред, както уж исках? Това би било… справедливо. Няма да оспорвам решението ти. Не се опитвай да щадиш чувствата ми, моля те, просто ми кажи дали все още ме обичаш след всичко, което ти причиних? Можеш ли? — прошепна той. — Що за идиотски въпрос е това? — Просто ми отговори. Моля те. Известно време го гледах мрачно. — Чувствата ми към теб никога няма да се променят. Разбира се, че те обичам и не можеш да направиш нищо по въпроса!

Стефани Майер -Новолуние ?

Стефани Майер -Новолуние ?

точно! ти си.

— Мислех, че съм те загубила завинаги — изхлипа тя. — Истината е, че не мога да живея и ден без теб — започна да я целува бавно и страстно, докато усети отзива на тялото й. — Обичам те, Д.! Никога повече не ме изоставяй! — Въпреки всички мои грешки и недостатъци? — Да — щастлива усмивка озари лицето му. — И двамата имаме доста недостатъци. Някои от твоите обаче смятам да поправя. Ще те науча да шофираш, дори ако трябва да посветя на това остатъка от живота си. — Щом стане дума за коли, се превръщаш в огромен страхлив лъв. Мога да шофирам — отвърна троснато тя. — Можеш колкото Адам, когато се качи на картинг. Готов съм даже да живея в града, щом те е страх от гората. Не искам да се страхуваш от нищо. — Сега вече зная, че ме обичаш — въздъхна щастливо тя. — Винаги съм те обичал! — Вече не се страхувам от тази гора. Тук е моят дом. Не искам да живея на друго място! — И аз не искам, щом си тук. Добре дошла у дома, любима! — Няма да можем да живеем без спорове и препирни. Твърде различни сме един от друг. Винаги ще има проблеми и… — Да, но все някак ще ги решаваме — прекъсна я той. — Р., има нещо, което… — Какво, обич моя? — Коя е Линда? — Ревнуваш ли? — засмя се той, но Д. кимна със съвсем сериозно изражение. — Е, сега е твой ред да се поизмъчиш. Помниш ли как ме побърка с онзи твой мултимилионер? — Ти не отговори на въпроса ми — прошепна в очакване тя. — Линда е моя добра приятелка. — И нищо повече? — Би трябвало да ме познаваш по-добре — отвърна той, все още развеселен от съмненията й. — Обичам само една жена и това си ти! Тя се вгледа в очите му и прочете истината. Той я целуна по челото и най-неочаквано я вдигна на ръце. — Р., къде ме носиш? — Към спалнята. — Нагоре по стълбите? — Разбира се. Също както в «Отнесени от вихъра». И знаеш ли какво съм решил да направя в най-скоро време? — О, Р.! — обви ръце около шията му. — Какво е то? — Да направя легло-люлка като онова, която имаш в Хюстън. В него прекарах най-приятната нощ през живота си. Впрочем ти много добре го знаеш, нали? — засмя се той. — Така беше замислено. Още тогава исках да се върна при теб, Р.. Копнеех единствено да ме обикнеш отново. — И както винаги постигна своето, разглезено момиче! Смятам обаче и в бъдеще да те глезя така. — И аз теб. Ще поръчам такова легло-люлка за рождения ти ден. Той спря за миг на площадката и я прегърна още по-силно. — Може би ще се наложи да вдигнем покрива малко по-високо, но заради такова легло съм готов да построя още една къща. Р. я положи нежно върху спалнята и дълго се взира в жената, която му принадлежеше. Изпиваше я с поглед. После се отпусна до нея и двамата потънаха в безкрайна ненаситна целувка. Д. разкопча с треперещи пръсти ризата му и плъзна длани по голата кожа на раменете му. Всяка частица от тялото й търсеше обич и взаимност. Колко близо бяха до раздялата само преди час! Щастливи сълзи опариха страните й. Сенките от миналото изчезваха, потъваха в небитието. Оставаха само тя, Р. и любовта им. Нажежената до бяло страст ги поглъщаше в пламъците си и те й се отдадоха с безрезервното себеотрицание на две спасени души, дочакали изгрева на своето щастливо избавление…

Ан Мейджър- "Възкресена любов"