„Сенки в мрака“ на Линда Хауърд

Вярно! Ти си.

РОБЪРТА се заклатушка заднишком към леглото. Сега тя беше съвсем гола. Отчаяно се опита да му избяга, като се въртеше около леглото. Но КАРЛАЙЛ беше по-бърз. Той я хвана и я придърпа рязко към себе си. Внезапното докосване на телата им подейства и на двамата като шок. Само за миг голите, меки гърди на РОБЪРТА се допряха до широкия, космат гръден кош на КАРЛАЙЛ, след което тя се освободи. Но от краткото докосване той разбра едно — това не беше СЪПРУГАТА МУ! Тялото беше твърде крехко и стройно. Той протегна ръка и докосна косите на жената. Като че му се зави свят. Късите коси! Стройното тяло! Това не беше възможно! Очите му се опитаха да пробият мрака и да разпознаят лицето на жената. Гласът му прозвуча като дрезгав шепот: — Коя, по дяволите, си ти? Ярка светкавица блесна в небето. В светлината й КАРЛАЙЛ различи млада жена с разрошени коси. Между гърдите й се люлееше медальонът. Това беше РОБ! — РОБ! Велики Боже! — РОБЪРТА! — прошепна момичето. — Ти! Ти си била през онази нощ! РОБЪРТА се опита да избяга, но той я хвана за китката. — Я стой тук! — заповяда й . РОБЪРТА се въртеше и извиваше в хватката му, но той я стисна още по-силно, а със собствената си ръка я притегли към себе си. В очите на момичето се четеше паника. — Не! — изстена тя. Знаеше какво иска КАРЛАЙЛ. Бяха съвсем сами в къщата и ако сега той пожелаеше да я има отново, тя сама нямаше да може да го спре. — Пуснете ме да си вървя! — Само ако стоиш мирно. Искам да говоря с теб. — С тези думи той я притисна до стената и се облегна с цялата си тежест върху нея. Топлината на тялото й го пронизваше като електричество, а зърната на гърдите й изгаряха кожата му. Мъжествеността му набъбна, а съпротивата само усилваше желанието му. За КАРЛАЙЛ стана много трудно да не забрави изцяло доброто си възпитание. Избиха го ситни капчици пот. — Недей, моля те! — простена измъчено тя. Мъжът здраво притисна бедрата си до тялото й и тя усети възбудата му. КАРЛАЙЛ рязко я освободи. Той вдигна бялата й нощница и й я хвърли. — Облечи се! РОБЪРТА трескаво изпълни заповедта му. Цялото й тяло трепереше. Нощницата й осигуряваше съвсем слаба защита. — Къде е лампата? — попита рязко КАРЛАЙЛ. Беше еднакво ядосан както на себе си, така и на момичето. — Зад паравана — отвърна РОБЪРТА уплашено. — Стой, където си! — той изнесе лампата и я запали. След това придърпа РОБЪРТА, за да я огледа на светло. Обляна в сълзи, тя се остави на изпитателния му поглед. КАРЛАЙЛ се вкамени от учудване. — Боже мой! Трябваше да се досетя! Тъмнокафявите коси с червеникав оттенък открояваха нежната бледност на лицето й. Устните й бяха меки и чувствени, над ясните сиви очи се спускаха гъсти черни мигли. И въпреки подчертано женствения образ това несъмнено си беше РОБ. КАРЛАЙЛ се разтресе от смях, който не можа да сдържи. — Трябваше още първия ден да те пъхна във ваната. — Глупак! Малоумник! — изсъска РОБЪРТА и като че тези думи не бяха достатъчни, добави: — Янки! КАРЛАЙЛ не обърна внимание на тези обиди, а я хвана за брадичката и обърна лицето й към светлината. — На колко си години? РОБЪРТА го погледна със святкащи от злоба очи и процеди през стиснати зъби: — Почти на осемнайсет. КАРЛАЙЛ въздъхна облекчено. — Слава Богу, опасявах се вече, че си много по-млада. — Изведнъж той се досети нещо. — РОБЪРТА! — каза той, сбърчил чело. — Може би РОБЪРТА МАКГРЕГЪР? — Разбира се! РОБЪРТА МАКГРЕГЪР — шпионката и убийцата. Търсена от Севера и от Юга. Каква е сега цената за главата ми — две хиляди долара? Какво ще правите с толкова много пари? — отвърна момичето и потърка насинената си ръка. — Само не си мислете, че ще падна на колене пред вас, янки! Правете каквото искате, но в моето легло няма да изчистите съвестта си. За тази цел се придържайте по-добре към своята избраница, а мен оставете на мира!

"Като пепел във вихъра" на Катлийн Удиуиз

Позна! Пак си ти!

Редактирано 27 декември 201114 г. от rumi_1461 (преглед на промените)

— Не си се подчинила на Пол — каза той изведнъж с безизразно лице. — Пол е твърде добър. — Той се приближи. Тя се отдръпна с внезапен страх. — Трябваше да помисля — извика тя и затърси Демон с очи. — Сигурен съм, че щеше да имаш чудесна възможност да помислиш, легнала по гръб, с крака, разтворени за тези господа. Тя ахна, изчерви се и ускори крачка. Той сграбчи ръката й и я завъртя. — Пусни! — изкрещя тя. Преди обаче да се осъзнае, той се свлече на колене и я дръпна след себе си. За миг страхът й изчезна. Знаеше, че той ще я вземе в обятията си и ще я целуне. Кръвта й забушува. Изведнъж, за нейна изненада, той я обърна, постави я на коляното си с лицето надолу и тя в ужас осъзна, че той въобще не се канеше да я целува. — Не! — изпищя тя при първия шамар по задника, толкова силен, че в очите й избликнаха сълзи. — Копеле такова! — Шът — изръмжа той и отново я удари, и отново, и отново. Болеше. Бричовете не я защитаваха, нито омекотяваха ударите. Той искаше да я заболи и постигаше своето. Нямаше пък да заплаче. Премигна упорито, за да спре сълзите си, но той спря рязко и я отблъсна от себе си. Тя падна на ръце. — Никога — каза той — вече няма да яздиш сама. Можеше да те изнасилят — почти го бяха направили — а заради глупостта ти двама човека са мъртви. Мразеше го. С гневен крясък скочи върху му и го атакува сляпо. Никога досега не бе използвала ноктите си, тъй като го намираше момичешко и смешно, но пък и никога преди не бе била толкова бясна. Той сграбчи китките й, но тя го изрита колкото можа по-силно в глезена. Той я стисна по-здраво и успя да хване единия й крак между бедрата си. — Ще те убия! — изкрещя тя и наистина би го направила. След това заби зъби в гърлото му. Той хлъцна, когато кръвта му напълни устата й. Откъсна я от себе си и изви ръцете й зад гърба, като почти ги откъсна от раменете. Тя изкрещя, опитвайки се да го нападне отново. Той все още стискаше крака й между бедрата си. Изведнъж сграбчи плитката й и я издърпа така, че щеше да й отнесе скалпа. После я придърпа към себе си и я целуна. Заболя я. Устните му бяха твърди и груби — искаше да я нарани, знаеше си, точно както тя го бе наранила. Но Сторм отвори уста, тялото й охотно отговори на напора му, пълно с желание да го приеме по-добре. Тя спря да се бори. Езикът му нахлу дълбоко в устата й и по тялото й пръснаха искри от страст. Тя се притисна о него, стенейки гърлено. Желанието избухна в утробата й и тя потри корем в твърдата, гореща подутина в панталоните му. Изведнъж топ я отблъсна. Тя залитна назад, но не падна. Толкова много диви, танцуващи чувства бяха завладели тялото й, че тя не можеше да даде превес само на едно.

Тоз път няма да отговоря, макар да знам коя е книгата. Давам шанс и на другите, щото като гледам напоследък игрем само двете!

Ок. Беше ми приятно.Честита Коледа.

Отдавна не съм се появявала тук - "Огнена стихия" на Бренда Джойс

Редактирано 27 декември 201114 г. от bobych (преглед на промените)

Вярно! Ти си.

За да спечели време, Главния глътна брендито и си поръча друго. Страхът прерязваше червата му като студена стомана. Часът на разплатата беше настъпил. Усети ръка на рамото си и готов да се хване за всяко отклонение, вдигна поглед. Видя Главната, с колеблива усмивка в ъгълчетата на устните си.

—Главния — каза тя, — настоявам да ми позволите да играя заради вас този път.

Тя сигурно беше най-чудесната жена на божията земя. Той се изправи с треперещи крака. Приятеля скочи на крака и се поклони; а Гадняра го последва. Челото на ++++++ се набръчка подозрително.

— Какво означава това? — заекна той.

— Надявам се — отговори Главната, — че това се нарича джентълменски маниер.

— Какво си направил, +++++ — заяде се бабата, — отишъл си и си затворил добрите си обноски в бутилка с вино ли?

Попаднал сякаш във водовъртеж от благодарност, Главния чувстваше, че може да се превърти. Една тънка ръка, лишена от бижута, която някога се беше надявал да получи, докосна рамото му и го върна на мястото му. Обгърна го с нежното ухание на лавандула и го обзе луда любов. Главната го отмести встрани и прошепна:

— Двама души на тази маса са жестоки и безсърдечни, но те са мое бреме, а не твое. Достатъчно страда в ръцете на моите роднини.

„Също и ти“ — искаше му се да каже, но копнежът и гордостта стиснаха гърлото му.

— Може ли да взема картите? — попита тя.

Ръката му се помръдна, за да изпълни желанието й, но съвестта му го възпря.

— Аз не се страхувам, Главната — каза той. — Баща ви и аз сме сключили личен облог.

Гадняра отстъпи назад.

— Можете да заемете моето място, милейди.

Приятеля се нахвърли върху печатаря.

— Махни се от това място и никога повече да не ти стъпва кракът в тази или в която и да било обществена зала в !!!!!

Главната не откъсваше очите си от Главния.

— Настоявам.

С една дума тя беше спасила него и семейството му от мрака на позора.

Не трябваше да се заробва с мъж като него. От самото начало беше искала само свободата си и му беше върнала неговата.

Като се пребори с порива да я привлече в обятията си и да поеме курс на север, той постъпи, както го беше помолила, и когато картите се плъзнаха от неговата ръка в нейната, се почувства по-лек и свободен. Не можеше да направи нищо повече, освен да й се отплати със същото — щеше да я освободи от брака със съпруг, който може би никога нямаше да може да прочете собствения си брачен договор.

— Какво има? — попита го тя. — Защо изглеждащ толкова замислен?

„Защото те обичам — помисли си той — и ще ми липсваш всеки ден до края на живота ми.“

Арнет Лем "Годежът"

Арнет Лем "Годежът"

Ехаааа, веднага ме отстреля

Аз може и да те отстрелях, Боби, ама щеше да е още по-добре да не бях забравяла, че съм го направила. Добре, че Гери ми напомни нежно, че съм се отплеснала пак. Ще компенсирам голямото закъснение с лесен цитат. — Помислих, че си ти. Сметнах, че си мъртъв. — Легна до него, без да го докосва. — Никога повече не ме плаши така. — Мисля, че обстоятелствата са необичайни. — Не ме интересува как го наричаш. Няма да се повтори. Не искам да си ранен, да си счупиш нещо или да умреш. — Нито пък аз. — Тогава трябва да се грижиш по-добре за себе си. Не можеш да очакваш с Кучето да тичаме след теб всеки път, когато се забъркаш в неприятности. — Ще го имам предвид. — Защото ще сме принудени да го направим. Нямаме избор. — Защо не? Тя запази моментно мълчание. — Защото… те обичаме. — Нима? — вцепени се той. — Не че го заслужаваш. Но това изглежда няма значение. Обвързани сме. — Боже мой, какво романтично обяснение. Не съм сигурен дали ти или Кучето… — Аз. Кучето е по-разумен. — Навлажни устни. — И не ме интересува колко жени си обичал в миналото. Защото ще бъда най-добрата и последната. Подхождаме си. Можем да имаме страхотен брак. Ще се старая за това и ще те накарам да сториш същото, докато постигнем нещо наистина необикновено. — Ръката ми ли искаш? — Не, казвам ти, че трябва да се ожениш за мен, защото няма да намериш друга по-подходяща за теб, а и няма да те пусна да си идеш през следващите стотина години. — Не е нужно да изтъкваш чак толкова аргументи. — Прочисти гърлото си. — Струва ми се, че аз пръв признах чувствата си. Ще ми се да не бе избрала да ми отговориш в тази дупка в земята. — Трябваше да го излея. — Би ли могла поне да ме хванеш за ръка? — Не, може да те заболи. Нали е счупена. — Ще го преживея. Главната посегна и внимателно преплете пръсти с неговите. — Наистина те обичам, Главен — прошепна тя. — Не съм си представяла, че мога да обичам някого така. Надявам се да знаеш, че не е мимолетно увлечение. — Ще се примиря с това. — Облегна глава на рамото й и тежестта му бе скъпа, стабилна и съвсем на мястото си. — Искам да зная само още нещо. Изключително важно е. — Какво? — Обичаш ли ме колкото и кучето си?

"Издирването" - Айрис Йохансен

"Издирването" - Айрис Йохансен

Ей това се казва бързина.Давай следващата загадка.

Със закъснение следващия цитат: Той повдигна ефирната, лека тъкан и плъзна длан по пламналата кожа на своята невяста. Сетне започна да я гали със същото търпение, с което бе галил сокол — бавно, неотклонно, изкачвайки се все по-нагоре и по нагоре по краката й, без да откъсва жадния си поглед от тази копринена плът, която разпалваше диво желание в тялото му, в кръвта му, в костите му дори. Тогава "...." сведе глава и потърси устните й, за да ги обсипе с целувки, чийто ритъм следваше плавните, уверени движения на ръката му. Тръпки разтърсиха тялото на"....." , но този път това не бяха тръпки на страх, а на наслада и копнеж, родени от чувствените ласки на съпруга й, от огнените му целувки. Колкото и да си повтаряше, че трябва да престане, че би трябвало вече да е престанал, че от прелъстител твърде бързо се превръща в прелъстен, ".........." не устоя на изкушението и си позволи една последна милувка нагоре по гладката извивка на прасеца й, по скритата зад коляното й гънка, по копринените й бедра. Знаеше, че трябва да спре дотук, както бе сторил преди малко, но изкушението да продължи бе твърде силно. Когато стигна до мястото, където бедрата й се срещаха, той плъзна ръка между тях и обхвана най-нежната част от нейната плът, прокарвайки палец по пламтящите двери, които бранеха тайния проход към женската й сърцевина. Шокирана от тази дръзка интимност, "......" изведнъж се вцепени и откъсна устни от неговите. "..............." обаче изобщо не забеляза това, защото бе обгърнат от знойната мъгла на желанието. По възбуденото му тяло пробягна ликуваща тръпка. От устните му се изтръгна дълбок, дрезгав стон на отчаян копнеж. Прекалено е рано. Не бива. Той с неохота се откъсна от вълшебния огън, до който едва се бе докоснал, и погледна своята неподозирано страстна съпруга. ".........." също го гледаше с огромните си зелени очи, в които все още гореше пламъкът на разбудената у нея страст. Устните й бяха зачервени, ярки, разтворени от удоволствие, примесено с шок. Гърдите й се надигаха задъхано. Искаше му се в този момент "........" да е пак така в скута му, но без роклята, скриваща копнежа й да го приеме в себе си. Дори само мисълта за голото й, отмаляло от страст тяло го възбуждаше до болка. Той бавно започна да вдига сребристите дипли на роклята й, жаден да види как нежната й плът откликва на ласките му, как пламва и разцъфва от желание.

Елизабет Лоуел - Най-силната магия

Редактирано 20 януари 201214 г. от Слава (преглед на промените)

Вярно.Това е една от любимите ми писателки.

Съвременна. И малко "по-така"! Ана удари първо рамото, а след това и главата си. Силна болка преряза ръката и бедрото й, но ударът в главата я зашемети достатъчно, за да я притъпи. Краката й се подкосиха, пред очите й се появиха искри и тя се свлече на пода. Той се хвърли отгоре й. Почувства голата му кожа и твърдите му сухожилия, а след миг ръката му се вплете в дългата й коса. За един миг той замръзна, след това изпсува ожесточено и се изправи на крака. Само след миг стълбището бе облято от светлината на двуметровия полилей, който бе закачен над фоайето. Все още зашеметена, тя го изгледа отдолу нагоре и се убеди, че не се е излъгала. Беше съвършено гол. Колкото и да беше зашеметена, тя откри, че очите й са привлечени от най-голата част от него, и точно когато всичките й сили би следвало да са насочени към това как да се измъкне от положението, в което се намираше, тя изведнъж се отнесе. Той беше красив. По-голям, отколкото на Дийн. И по-дебел. Искаше й се да го докосне. Дийн никога не й бе позволявал да задоволи сексуалното си любопитство. Интимните удоволствия бяха запазени за него, не за нея. Тя бе портиерка на вратата към рая, беше предопределена за благочестие, а не за страст, и никога не й бе разрешавано да го гали или да прави всичките онези неща, за които понякога си фантазираше. Трябваше само да лежи тихо и да се моли за неговото спасение, докато той проникваше в нея. Бен приклекна до нея и с това си движение й скри гледката. — Колко? — Един — успя да промълви тя. — Опитай да фокусираш погледа си, Ана. Колко пръста ти показвам сега? Пръсти ли? Той говорел за пръсти! — Махай се — изсумтя тя. Той се отдалечи, но след момент се върна обратно, държейки в ръка фенерчето. Отново клекна до нея, включи светлината, повдигна клепачите й и насочи лъча право в очите й. Тя се опита да се извърне настрани. — Стой мирно. — Остави ме на мира. — Зениците ти реагират. Явно нямаш наранявания по главата — той загаси светлината. — Ти пък какво разбираш от тези работи. Нали си ветеринарен доктор — гол доктор, помисли си тя и изсумтя отново, опитвайки се да се изправи. Бен я бутна обратно на пода. — Недей да бързаш толкова, съвземи се. Искам да си напълно възстановена, когато се обадя на полицията, за да дойдат да те арестуват. — Пука ми! Той я изгледа подозрително и въздъхна. — Ти наистина се нуждаеш от коренна промяна в поведението си. — Начукай си го, Бонър. Няма да се обадиш да ме арестуват, и двамата го знаем, така че просто престани да ме заплашваш. — И какво те кара да мислиш така? — Фактът, че не ти пука дотолкова, че да се занимаваш с полицията. — Мислиш, че не ми пука, че си влязла с взлом в тази къща посред нощ? — Може би само малко, но не достатъчно. Теб не те е грижа за нищо на този свят. И защо е така, между другото? — не бе изненадана, когато не получи отговор. Главата й сякаш започваше да се оправя. — Слушай, защо не вземеш да си облечеш нещо? Той се погледна, сякаш напълно бе забравил, че е гол, и бавно се изправи на крака. — Това притеснява ли те? — Никак даже — тя преглътна мъчително, а погледът й оставаше прикован на най-привлекателната част от тялото му. Дали си въобразяваше, или пенисът му наистина се уголемяваше? Почувства, че отново й се завива свят. Може би пък наистина имаше някакво нараняване на главата. Само дето това, което чувстваше в момента, го чувстваше в краката си. В стомаха си. В гърдите си. — Ана. — Какво? — Къде гледаш? Тя рязко вдигна глава, усети, че се изчервява, и това страшно я ядоса. Но ядът й нарасна още повече, когато видя едва забележимата усмивка на устните му и осъзна, че нещо най-после е успяло да развълнува една много деликатна част от тялото на Господин Киселия. И това нещо бе тя. Решително се изправи до седнало положение. — Просто си облечи дрехите, ако обичаш. Направо ми се повдига като те гледам гол. Той сложи ръце на кръста си.

"Знойни сънища"- Сюзан Елизабет Филипс

Знаех си, че няма да се задържа дълго с моя цитат.

Права си lelemale!

Знаех си, че няма да се задържа дълго с моя цитат.

Права си lelemale!

Абе Жани, Рейчъл станала Ана, ама Бонър що си е Бонър бе? Хитрушооо, гледаш май да ни поразмърдаш

Както и да е, ред си е на lelemale!

Цитатът е от съвременен роман, любима авторка. "— Наричай го както си искаш, твоя си работа. Но ти си само една слаба жена, а не десет силни мъже и нямаш нито силите, нито възможността, да се грижиш за такава голяма ферма. Нямаш пари, за да си позволиш да наемеш работници. При дадените обстоятелства нямаш голям избор, така че спри да се съпротивляваш. Така или иначе вината е твоя. Ако не обичаше толкова много да караш ски, нямаше да бъдеш в това положение. Главната се обърна назад и прикова зелените си очи в Главния. — За какво говорите? Той се изправи на крака и я погледна с предишния си поглед, който изразяваше неодобрение от лекомислените й постъпки. — Искам да кажа, че основната причина, поради която баща ти зае пари от мен е, че искаше да ти осигури почивка с твоите приятели на Сент Мориц миналата година. По това време той вече беше потънал в дългове, но теб това не те интересуваше, нали? Беше бледа и преди, но сега пребледня, като смъртник. Втренчи се в него така, като че ли беше я ударил и Главния твърде късно разбра, какво й бе причинил с думите си. Той бързо обиколи масата и стигна до нея, но тя се отдръпна и се сви, като ранено животно. Каква ирония, трябваше да положи неимоверни усилия, за да изплати дълга финансирал пътуването й, което не бе искала! Всичко, от което се нуждаеше тогава, бе да бъде сама на тихо и спокойно място, където да ближе раните си и да превъзмогне последиците от бруталния си брак. Но баща й бе решил, че за нея не е полезно да бъде самотна и е по-добре да пътува и пазарува с приятели. Главната не беше пожелала да го разстройва с отказа си и затова се бе съгласила. — Аз дори не исках да отида — прошепна тя и за неин ужас, от очите й рукнаха сълзи. Не искаше да плаче, не бе плакала през всичките тези години, с изключение на деня, когато почина баща й, и най-вече не желаеше да плаче пред Главния. Но беше много уморена, изплашена от сутрешното позвъняване на Роджър, а този разговор бе последната капка, която преля чашата. Горещи сълзи тихо закапаха по бузите й. — О, Боже, не плачи — промърмори Главния, прегърна я и притисна лицето й към гърдите си. Почувства сълзите й като нож в сърцето си. За времето, през което я познаваше, не я бе виждал никога да плаче. Главната винаги бе възприемала живота с усмивка или предизвикателство, но никога със сълзи. Изведнъж той откри, че предпочита острото й езиче, пред този беззвучен плач. За миг тя се облегна на него, като му позволи да я подкрепи със силата си. Беше твърде примамливо да бъде в прегръдките му, да забрави за всичко на света и да му се довери. Тази нужда я изплаши и тя се стегна в ръцете му. Главния веднага я пусна. Главната нервно прекара длани по бузите си, изтри влагата и затвори очи, за да спре напиращите сълзи. Гласът му беше тих. — Мислех, че знаеш. Тя му хвърли недоверчив поглед и се обърна. За глупачка ли я взимаше! Винаги я бе мислил за невъзпитана и разглезена, а тя не протестираше срещу тази му оценка, вината за това беше нейна. Още от детството й баща й нищо не й отказваше, глезеше я и задоволяваше всяка нейна прищявка. Очевидно Главния я смяташе и за обикновена проститутка, при това доста глупава."

Разбивач на сърца?