Тайната на Марша Мелоу - Мария Бюмон ?

Тайната на Марша Мелоу - Мария Бюмон ?

Абсолютно точно. Давай следващия.

Ето: Няколко месеца по-късно всички очакваха с нетърпение бебето. .......... и --------- бяха прекарали чудесни дни заедно, но се радваха, че ще се върнат отново при децата в Лейтръп. Децата също изживяваха напрежението. Когато Сара за първи път усети как бебето мърда в корема на .........., каза: — Бебето, подскача. — Не, Сара. Бебето рита — обясни Ким. Лий се усмихна: — Добре ли се чувства бебето, мамо? ........... седеше в люлеещия се стол и наблюдаваше доволна приятното обкръжение. Децата слагаха масата, а ---------- правеше салатата. — Да, доктор Блинц е доволен от нашето бебе. — А от тебе? — попита --------. Той се усмихна, но не можеше да прикрие вълнението си. — Майката се чувства добре, въпреки че тежи един-два килограма повече, отколкото трябва — ....... се засмя. Само ------------ да не се вълнуваше толкова много! Той беше посещавал с нея всяка консултация в клиниката и беше участвал в курса с наставления и съвети за новородените. Когато децата си легнаха, ----------- се върна в стаята при ....... Той я погледна и каза: — Да ти разтрия ли малко краката? — Моля те, ------. Той отбягваше предпазливо погледа й, докато я масажираше. — Мили! --------! Кажи ми какво става с тебе? Той най-после вдигна поглед и се усмихна. — Добре съм, ........, но се притеснявам за тебе. — Всичко е наред. Всичко ще мине благополучно, мили. Гласът й звучеше нежно и когато ---------- се надигна, тя го целуна. Докосването на устните й беше сладко обещание. .......... се събуди и усети спазъм. Болките в гърба ставаха непоносими. Тя стискаше устни и се надяваше отново да заспи. След един час разбра, че това са вече контракциите. — ------------! ---------! Той веднага се събуди и телефонира на Линда да се погрижи за децата. Заведе я внимателно до колата, настани я и се вкопчи в кормилото. — Няма голямо движение, ---------. — В три часа сутринта улиците са празни — отвърна той автоматично, когато спряха пред болницата, един санитар излезе и докара количка. -------- го изгледа мрачно и продължи да върви по коридора с ........... на ръце. — Наредбата на болницата гласи, че пациентът трябва… — Не ме интересува вашата наредба, аз нося собствената си жена. — --------------! — започна .............., но в този момент получи нова контракция и само изстена. Докторът ги предупреди, че родилният процес навярно ще трае по-дълго, понеже е първо раждане. След като ................ беше подготвена, тя започна дихателните упражнения, които трябваше да облекчат болките й. --------- държеше ръката й. — Ти си чудесна, мила моя — шепнеше той на ухото й. — Благодаря ти, -------------- — тя отново започна да стене. — Какво, .........? — Мисля, че наближава. --------------! Побързай?! Извикай доктора. Детето е като тебе буйно и… --------------не я слушаше вече. Той изтича и веднага се върна с доктора. ........... щастлива роди сина си. Преди да поеме бебето, -------------- се наведе над нея и й прошепна: — Обичам те! Обичам те, моя малка вещице!

Редактирано 2 март 201214 г. от viki_kati (преглед на промените)

Подсказвам: Дебора беше сигурна, че ще види отново високия рус мъж. От една седмица той идваше всеки ден. Беше се сблъскала с него — веднъж, когато бързаше за лекция по психология. Той я бе хванал за момент и й се беше усмихнал. — По-леко, малката! За къде сте се забързали? — Не съм малката! Висока съм метър шестдесет и пет и добрата си фигура дължа на спорта — Дебора се опита да се отскубне от него, но трябваше да признае, че докосването на ръцете на непознатия мъж предизвика у нея приятно чувство. — Сладко същество сте вие! — той я притегли към себе си. — Не, пуснете ме вече! Ще закъснея! Той се беше засмял и бе я пуснал. «Пак ще се видим!» — бе извикал след нея. И удържа на думата си. От една седмица идваше всеки ден. Когато вчера я попита дали иска да излезе с него, Дебора се съгласи по много глупав начин. Но сега бе решила да откаже уговорката. Не искаше да я вземе от студентското общежитие. Дебора чакаше пред зала «О'Конър», но той не се появяваше. Нервно се оглеждаше на всички страни. Как беше, й хрумнала тази налудничава идея да приеме поканата? Как можеше да излезе с мъж, на когото не знаеше дори името! Той не дойде и Дебора се върна в общежитието. Точно в седем часа се почука на вратата. Беше той! Висок, рус, добре изглеждащ мъж, със сияеща усмивка. Дебора го изгледа скришом. Беше облякъл светли дънки и спортно яке. За щастие и тя се беше облякла небрежно. Той се усмихна, хвана я за ръка и я отведе към ниското ферари. Група любопитни студенти се бяха събрали около колата. Докато отваряше вратата на Дебора, той им отговори на няколко въпроса. После заобиколи колата и се качи. — Надявам се, че харесвате японската кухня. — О, да, много — Дебора го погледна и се смути, когато той отвърна на погледа й. — Къде ще вечеряме? — Вкъщи — той запали мотора, бързо зави наляво и насочи колата към централната улица. — Спрете! — Дебора сложи ръка на вратата. — Мислех, че ще вечеряме в някой ресторант. — Без паника! Свалете ръка от вратата и престанете да си въобразявате, че съм лошият прелъстител от приказките на майка ви. Моят готвач е фантастичен специалист по японската кухня. — Не на моята майка, а на моя брат! — извика Дебора. Тя изведнъж осъзна, че беше се качила в колата на съвсем непознат мъж и дори не му знаеше името. — Какво? — попита той изненадан. — Вие сте очарователно момиче, а се държите глупаво. Какво искате да кажете с «моя брат»? — Моят брат ме е предупреждавал за прелъстителите на момичета, а не моята майка. Но всъщност как се казвате? Той избухна в смях. — Казвам се Джейсън Лейтръп. И естествено ще искате да знаете с какво се занимавам. Моята строителна фирма действа в момента на територията на Лейнпорт.

— Не съм малката! Висока съм метър шестдесет и пет и добрата си фигура дължа на спорта

Това го помня. Много тъпо изказване, направи ми впечатление, но ... така и не мога да се сетя коя е книжката

Последно подсказване Те са разведени. Джейсън обаче е единственият мъж, който събужда страстта на Дебора. Спомените за брачните нощи са сладки и мъчителни. Нима ще се омъжи за друг? Дебора твърдо е решила. Но в неделната утрин на сватбата тя е отвлечена от олтара — от Джейсън, бившия й съпруг. Сега мисля, че бързо ще познаете.

Отвлечена от олтара на Хедър Митермайер

Редактирано 8 март 201214 г. от dark.angel (преглед на промените)

Точно! Ти си!

— Би трябвало да се върнем в залата, милорд — прошепна тя. — Не се опитвайте да отричате, че ме гледахте през цялата вечер, защото няма да ви повярвам. Омагьосахте ме, милейди, и много добре го знаете. — Това е силно казано, милорд. — Казвам се главния. Може ли да ви наричам главната? — Ако ви харесва. Той скъси разстоянието помежду им и я привлече в прегръдките си, притискайки я към тебе си в такъв изблик на страст, че тя го усети как се разтреперва. надявам се да ви затрудня ))) ооооо и честит 8м-ми мат на всички дами с малко закъснение ))

Кони Мейсън - Вкусът на греха

ееее жалко неви затрудних ;( даваи ти си ))

Шофьорът паркира близо до международния терминал, след което слезе от колата и им отвори вратите. Докато той отиде да вземе багажа с помощта на носач, Колин помогна на Роберт и Ашли да слязат от колата.

— Внимавай — каза той тихо, като й подаде ръка.

— Това май е всичко — каза тя с неуверен глас.

— Не забрави ли нещо?

— Взех всичко, което е мое — отговори тя. — Обичам те, Колин.

Той се поколеба за миг.

— И аз те обичам. Каквото и да означава това.

— За мен това означава всичко.

Той я целуна нежно.

— Знаеш ли, ти си единствената жена, която познавам, освен майка ми, която ме прие такъв какъвто съм.

— Не бих искала да бъдеш друг — една сълза се търкулна от крайчеца на окото й надолу по бузата. — Никога няма да те забравя.

— Нито пък аз.

Ашли прехапа долната си устна, за да не трепери.

— Наистина ли трябва да се сбогуваме?

— Мисля, че ще е по-лесно и за двама ни — отговори той тихо.

— Откога започна да търсиш лесния начин? — попита тя и гласът й изведнъж се вледени.

— Имам предвид теб.

Опитът му да прехвърли всичко върху нея беше прекалено много, за да го понесе. Това беше последната капка, която преля чашата.

— Върви по дяволите. Моето състояние е само повод и ти добре знаеш това.

— Ашли… — той се опита да я успокои, но само я разгневи повече.

— Ти си истински страхливец, Деверел — избухна без да я е грижа от хората наоколо. — Можеш да висиш на хиляда фута над земята, да надхитриш въоръжената охрана или да се пребориш с целия престъпен свят, но се страхуваш да обичаш! Не би поел този риск.

— Ашли…

Хората ги гледаха, но на нея й беше безразлично. След всичко, което беше преживяла през последните месеци не искаше да се предаде без борба. Ако сега я напуснеше той щеше много добре да си даде сметка какво ще си помисли тя за него.

— Какво възнамеряваш да правиш, Колин? Да прекараш живота си като се криеш от самия себе си?

— Няма смисъл от сцени, Ашли — каза с глас, който беше тих, но категоричен.

Тя си пое дълбоко дъх, обзета от безсилие.

— Абсолютно си прав. Няма смисъл. Щом любовта не е достатъчна за теб, то няма смисъл.

Тя се обърна, хвана сина си за ръка и се отправиха към входа. Изведнъж отново го погледна.

— Преди бях влюбена. Ти го знаеш. Когато загубих Брендън едва го преживях, но не се страхувам да опитам отново в любовта само защото мога отново да загубя този човек. Ако съм научила нещо от онова, което имаше между нас с Брендън, то е това, че си заслужава човек да се бори за любовта. Това е единственото нещо, което си заслужава риска, дори и ако цената е много висока. Много жалко, че ти, който винаги залагаш на високо, не можеш да го разбереш.

Колин не отговори. Нямаше какво да каже или да направи, за да промени нещата. Все още беше убеден, че прави най- доброто и за двамата. Това беше единствената възможност. Гледаше мълчаливо как тя мина през стъклените врати, как напусна живота му на същото място, където я срещна преди по-малко от година. След това той се качи в колата и кимна на Харисън:

— Да вървим — каза строго и тръшна вратата.

Харисън го погледна внимателно:

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм, по дяволите — отвърна Колин. — Сега тръгвай

И още

Движението по магистралата в посока Сий Клиф беше доста оживено. Колин седеше замислен на задната седалка на лимузината, зареял поглед в редиците от коли. Мислеше за Ашли и за първия път, когато я видя на същото летище. Изглеждаше толкова красива, цялата в черно, увита в черна кожа, тъмните й очи искряха. При всички обстоятелства Ашли беше красива жена, но когато се ядосаше беше великолепна! Дори когато я използуваше за егоистичните си цели, тя събуди нещо дълбоко в душата му.

Той си спомни как изглеждаше в съда, когато загуби делото, как искаше да я защити… денят, в който я научи да използва дебелото въже, колко привлекателна изглеждаше тя, колко много я желаеше тогава… първият път, когато се любеха, как изглеждаше застанала гола в сянката на стаята му, когато се доближи до него… следобедът, когато я учеше да ходи като сляпа, колко беше разярена, когато разбра, че е сложила сода за хляб в сместа… и днес, на летището. Никога, дори да доживее и сто години, няма да забрави гневът и болката в очите й. И причината за тях беше той. След всичко, което бяха преживели заедно и означаваха един за друг, Колин беше наранил сърцето й. Но беше наранил и себе си.

Той я обичаше. Обичаше я повече, отколкото предполагаше, че ще може да обича една жена. Но какво може да й предложи? Разбира се може да й даде онази голяма къща в Сий Клиф и всичките произведения на изкуството. Тя можеше да притежава различна кола за всеки ден и най- прекрасните бижута на света. Той можеше да прави любов с нея. Но това никога нямаше да е достатъчно, не и за жена като Ашли. Тя се нуждаеше от стабилност. О, господи, тя вероятно иска и още деца! А той не беше сигурен, че дори харесва децата. Но най-вече тя иска абсолютна преданост. Всичко или нищо. Не, знаеше, че никога не ще е в състояние да й даде това, което тя би трябвало да получи от него.

„Какво ще правиш, Колин, ще прекараш остатъка от живота си, като се криеш от самия себе си?“

Това ли правеше в действителност? Криеше ли се от себе си? Толкова ли груб и циничен беше станал, че въпросът не беше дали не иска да се грижи, а че не може да се грижи.

„Ти си истински страхливец, Деверел! Можеш да висиш на хиляда фута над земята, да надхитриш въоръжената охрана или да се пребориш с целия престъпен свят, но ти се страхуваш да обичаш!“

Колин затвори очи. Тя беше права. Той беше страхливец. Криеше се от самия себе си. Той я обичаше, но се страхуваше да поеме риска, страхуваше се, че ще се провали. Страх, че няма да оправдае очакванията й — или своите. Единствено в любовта Колин не искаше да поема рискове.

Мислеше върху това. Съдбата му беше предрешена в момента, в който се зае с Холистер и синдиката. Той се отдаде на целта да си възвърне контрола върху «Intercontinental Oil» и самия той да го управлява. Нямаше друг избор. Сега вече нямаше друг. Трябваше да бъде той. Това не беше животът, който беше желал за себе си, но сега това беше негово задължение. Бъдещето изведнъж му се стори дяволски мрачно. При това, всяко бъдеще без Ашли ще е мрачно. С нея той чувстваше, че живее. Поне щеше да има смисъл да става сутрин. И може би поне…

— Хенри, връщай обратно — извика той. — Трябва да отида на летището преди да е станало прекалено късно.

Много бих искала да не ви затрудня, защото книгата е много хубава, ама има такава отвратителна корица, че на човек му се отщява даже да я отвори.

Звучи ми много интересно. Хайде някой да я познае, че искам да си я купя.

Ангели в нощта на ... Норма Бейшир ако не ме лъже паметта. Наистина скапана корица.

Не те лъже паметта. Тази е книгата.

Телефонът иззвъня. Тя влезе вътре и вдигна слушалката. — Ало? — Госпожица %%%%%%. Работите ли? Не можа да сдържи усмивката си. — Да, работя по нещо. — От стереоуредбата й се разнесе някаква ария, докато сядаше и изпъваше крака върху масичката. — А ти? — Двамата с %%%%% сме се заели с нещо, което смятаме да завършим тази вечер. След това дори няма да си помисля за работа чак до понеделник. — Той беше излязъл навън, за да си осигури малко уединение. Беше ред на %%% да мие чиниите след вечеря и %%%% чу поредната да се разбива с трясък на пода. — Прогнозата за утре е за хубаво време. — Така ли? Много добре. — И все пак можеш да пристигнеш още тази вечер. Изкушаваше се, но вече беше действала твърде импулсивно спрямо него. — Ще пристигна достатъчно рано сутринта. — Предполагам, че нямаш бански. Някой червен. %%%% прехапа устни да не се разсмее. — Не, нямам… моят е син. Той изчака само миг. — Не забравяй да си вземеш багажа. — Ако си взема багажа и остана да преспя, ключът от стаята ще бъде у мен. — Колко си стриктна! — Загледа се как една чапла прелита над водата и каца в гнездото върху един от коловете. „Поела е към дома — каза си, — прибира се.“ — Просто съм предпазлива, %%%%. И много разумна. Как върви строителството? — Върви — отвърна той. Приятно му беше да чува гласа й, да усеща влажния вятър, да наблюдава как нощта се спуска леко като целувка над водата и дърветата. — Като дойдеш, ще ти покажа. — Искаше да й покаже рисунката на %%%. Беше я поставил в рамка днес следобед и искаше да го сподели с… някого, който не е безразличен. — Може би ще започнем първата лодка следващата седмица. — Наистина? Толкова бързо? — Защо да чакаме? Време е да сложим парите на масата и да видим какво ще покажат заровете. Напоследък се чувствам късметлия. — Чу как в къщата кутрето се разлая, последвано от по-плътния лай на %%%% След това гласът на %%%%извисен в нещо като вик, нещо като смях, на който като ехо отвърна рядко чуваният безгрижен кикот на %%%. Това го накара да се обърне. Задната врата се отвори и двете кучета излетяха навън, претърколиха се едно върху друго, докато се спускаха по стъпалата. А на вратата стоеше момчето и се усмихваше. Когато %%%% се вълнуваше от нещо, той винаги се вълнуваше силно. За миг му се стори, че чува скърцането на люлката на верандата и тихия смях на баща си. — Господи, това е лудост! — продума тихо. Връзката започна да се губи, когато закрачи. — Какво? — Всичко. — Усети, че стиска телефона по-здраво, изпълнен с безумен, почти непоносим копнеж по нея. — Трябваше да си тук. Липсваш ми! — Не мога да те чуя. Осъзна, че се отдалечава от къщата, някакво инстинктивно отричане на усещането, че тя го привлича. Да си дойдеш у дома. Да се прибереш. Тръсна глава, върна се обратно и мислено отправи благодарност към Бога за странните капризи на техниката. — Попитах… с какво си облечена? Тя тихо се засмя и погледна удобния си, размъкнат анцуг. — Ами, няма кой знае какво — измърка в слушалката и двамата с облекчение се впуснаха в безгрижен телефонен флирт.

Редактирано 10 март 201214 г. от Naismith (преглед на промените)

Нора Робъртс - Пристанище за мъже?

Ахам.

Чак сега видях, че съм аз. Ето: — Какво искаш? — пророни Картър. Лицето му бе на сантиметри от нея, той бършеше с палци сълзите под очилата й. — Кажи! — Теб. Теб и нищо друго. Джесика знаеше, че Картър иска да чуе тези думи, и макар че с тях се разголваше докрай, тя бе готова да стори и това. — Искам да се омъжа за теб. Искам да нося твоето име, да използвам твоите кредитни карти и да карам колата ти. Искам да ти родя деца. Картър не реагира, само я погледна, сякаш се двоумеше дали да й вярва. Джесика се вкопчи в китките му и добави: — Наистина! Струва ми се, че още от първия път, когато се любихме, искам само това, но бях толкова уплашена! Ти си постигнал много повече от мен и… — Няма такова нещо. — Има, и още как! Постигнал си много повече, издигнал си се в живота, много по-интересен си. Искам да се омъжа за теб, Картър. Ала ако се оженим и после решиш да ме напуснеш, ще умра, така да знаеш! Обичам те безумно. — Няма да те напусна — увери я той. — Но преди не го знаех. Едва сега вече съм сигурна. — Повтарям ти го седмици наред. — Но аз не знаех — повтори тя, сетне притвори очи и прошепна: — О, Картър, за нищо на света не искам да те губя. — Тогава омъжи се за мен. Това е първият начин да задържиш един мъж. Джесика отвори очи. — Ще се омъжа за теб. — И ми роди деца. Това пък е вторият начин да задържиш един мъж. — Добре. — И продължавай да преподаваш, защото се гордея с онова, което правиш. — Наистина ли? — попита тя и се усмихна невярващо. — Ами да — отвърна той и я притисна до себе си. — Винаги съм се гордял с тебе. И винаги ще се гордея, независимо дали се занимаваш с наука, дали си майка на децата ми, моя съпруга, моя жена. Джесика се усмихна — беше по-щастлива и спокойна отвсякога. — Ох, как само те обичам! — пророни тя. — Тогава ми имай вяра — каза Картър. Хвана я за раменете, накара я отново да седне на едно от стъпалата и я погледна сериозно. — Имай ми вяра, че ти говоря истината, когато ти казвам, че те обичам. Не искам други жени. Никога не съм искал жена така, както искам теб. Никога не съм предлагал женитба на друга жена, а ето че теб те моля да се оженим вече за стотен път. Избирам теб. И ще се оженя за теб не защото съм принуден. А защото съм те избрал. Защото искам да се оженя за теб. — Разбрах — прошепна Джесика — беше малко засрамена, но и щастлива. — А разбра ли, че трябва винаги да знаеш кое е най-важното? — продължи той сериозно, макар че в гласа му вече се долавяше и вълнение. — Крослин Райз е красиво имение. То е обвеяно с духа на историята. Вече вложих в него сума ти време, сега влагам и пари, ала ако трябва да избирам между Крослин Райз и теб, и за миг няма да се двоумя. Ще забравя за времето, парите и имението, само и само да имам теб. И изобщо няма да съжалявам. — Очите му проблеснаха по-меко. — Ето защо не искам да се тревожиш за градоустройствената комисия към общината. Ще потърсим Гордън, ще потърсим Гидиън и другите. Все ще измислим нещо. Но всичко това е на втори план. Разбра ли? — Да — прошепна тя и наистина бе така. През онези ужасни минути, когато бе видяла сълзите в очите му, когато Картър си бе тръгнал и Джесика бе зърнала за миг бездънната празнота, която щеше да зейне без него в живота й, последното нещо, за което си мислеше, бе Крослин Райз. Да, имението бе в опасност, ала тя все щеше да намери изход и да се справи. Докато Картър бе до нея, щеше да се справи с всичко на този свят.

Споделена страст Барбара Делински

Точно! Давай!

Сестрата претърси няколко чекмеджета, докато откри кутийка с балсам за устни. ___ я взе и се върна при ***. Той още спеше и дишаше равномерно. Тя седна на стола до леглото му, но мина поне минута, преди да отвори малката кутийка, от която се разнесе аромат на ванилия.

При предишното си идване бе забелязала, че устните му са много сухи и напукани. Това не бе необичаен страничен ефект след операция и загуба на течности. Всъщност бе доста често срещан. Но устните на *** изглеждаха изключително сухи. Бе решила, че малко балсам ще им се отрази добре. Какво лошо имаше в това?

С кого всъщност спореше?

Потърка повърхността на мехлема с показалеца си, като описа няколко кръга в него, докато топлината от ръката й го размекна. Мацна малко от мехлема върху долната устна на ***, после върху горната, без почти да ги докосва. Досегът бе толкова мимолетен, че едва ли се броеше за докосване.

Дръпна ръка. Поколеба се. После отново докосна долната му устна, само че този път не само за миг. Бавно размаза мехлема от едното ъгълче на устата му до другото, после отново до първото. Направи същото и с горната му устна, следвайки мъжествения контур старателно като дете, което оцветява рисунка и внимава да не излиза от очертанията, за да не му се карат.

Точно когато се канеше да дръпне ръката си, той се събуди. Погледите им се срещнаха и сякаш прехвръкнаха електрически искри.

Никой от двамата не каза нищо. Стояха напълно неподвижни, показалецът й още бе върху устните му. __ затаи дъх, осъзнала, че и неговото дълбоко и равномерно дишане е секнало. Завладя я усещането, че ако някой от двамата помръдне, ще стане нещо. Нещо огромно. Не знаеше точно какво. Във всеки случай, тя не посмя да помръдне. Не бе сигурна дали ще може. Синият му поглед сякаш я бе вкаменил.

Останаха замръзнали в тази поза… колко дълго? По-късно не можа да си спомни. Докато лявото око на *** се затвори. __ буквално чу как миглите му докоснаха леко възглавницата. Чак след това нормалното й дишане се възстанови.

После отдръпна ръката си, тромаво затвори кутийката с балсам и я остави на таблата до леглото. Тръгна си, без да го погледне повече.

Сандра Браун - Увлечението

Точно тя е. Ти си

Редактирано 18 март 201214 г. от Гер (преглед на промените)

Стоеше съвсем близо до нея и я гледаше с присвити тъмни очи. Тя се отдръпна, за да има възможност да диша. Беше изключително внушителен — с трийсет сантиметра по-висок от нея и със стройно, атлетично тяло. Даже на пръсти да се надигне, за да го целуне, щеше да стигне само до мускулестата му шия. Тази безумна мисъл я шокира и тя инстинктивно обузда въображението си. Никога нямаше да се издаде пред него, в противен случай щеше да му даде оръжие с унищожителна сила. — Каква изненада! — каза тя безгрижно, въпреки че положението никак не беше розово. — Заповядай, седни. Искаш ли кафе или студен чай? — Спести си любезностите — отвърна той, приближавайки се към нея и тя усети хладния гняв в приглушено дрезгавия му глас. — Какво правиш тук? — Живея тук. — Вдигна вежди *** с подигравателно учудване. Не беше очаквала сблъсък толкова скоро. Явно беше по-експедитивен, отколкото предполагаше. Отдръпна се на безопасно разстояние от него. Погледът му се изостри, после проблесна доволно и потресена от ужас, осъзна, че той е усетил нейната свръхчувствителност от близостта им. Престана да отстъпва и твърдо решена да не му дава възможност да я манипулира по този начин, застана пред него. Вдигна брадичка с невъзмутим израз в зелените си очи. Трудно се получи, но си струваше усилията. — Няма да е за дълго. Напразно си пропиляла време и усилия да се върнеш. *** отговори със сарказъм: — Дори ти навярно ще имаш проблеми да ме изхвърлиш от собствената ми къща. Той огледа с изострено внимание елегантната и уютна всекидневна. — Купих я — уточни тя. — Не е ипотекирана, изцяло моя е. Той се изсмя грубо и я стресна. — Сигурно си се развела с господин Харди и си го обрала? До шушка ли го оскуба? *** настръхна. — Всъщност, да, взех му всичко, но без да се развеждам. — Как го постигна? Подмами някой престарял дядка, който след година-две е ритнал камбаната ли? Хванала си го в капан и той те е направил своя наследница, нали? Цветът се отдръпна от страните й и тя стана бледа като платно. — Не, подмамих здрав, млад мъж на двайсет и три години, който загина при автомобилна катастрофа след по-малко от година от сватбата ни. Той стисна устни. — Съжалявам — изрече мрачно. — Беше излишно. — Да, наистина, но досега не съм забелязала чувствата на другите хора да са тревожили един ***. Той изсумтя раздразнено: — Една *** трябва да внимава какво говори.