„Нежно изкушение“ – Кони Мейсън

„Нежно изкушение“ – Кони Мейсън

Eeeее аз си мислих, че ще ви затрудня, дам тя е ти си мила.

— Нека да го докосна — Не, аз! — Мърда! — Не е вярно! — Вярно е! Нали мърда, госпожице .............? .............. внимателно и спокойно махна нетърпеливите ръчички от корема си. — Наистина мърда, но мисля, че го пипахте достатъчно. Около една дузина деца се скупчиха около нея, настъпвайки я по черните велуренн ботуши. — Освен това — извика тя, опитвайки се да заглуши крясъците — междучасието свърши и трябва да влизаме в час. След обяда ще украсим чорапите за коледните подаръци. — Не е честно, аз не можах да пипна бебето — оплака се някакво дете, докато .............. се опитваше да ги подреди в две що-годе прави редици. — Може би утре — засмя се .............., докато ги преброяваше. — И аз искам да пипна бебето! .............. застина. Така и не проумя как разпозна гласа му. Бяха изминали повече от шест месеца от онази нощ в Ню Йорк, но тя мигновенно разбра кой беше зад нея и замръзна от изненада. Когато се обърна и го погледна — той стоеше съвсем близо до нея, — изглеждаше някак странно на фона на училищния двор. Носеше скъпо сиво-зелено вълнено палто, с вдигната яка. То му отиваше много на красивото, мъжествено лице, на сивата, развята от вятъра коса. — Изглеждаш чудесно, скъпа — каза той. ................. все още не можеше да помръдне от изненада. Тогава той пристъпи, хвана скованото й лице с топлите си длани и я целуна.

Мяза ми на Благословена Жена на Ангреа Кейн, макар да не помня да има такава сцена

ТЦ :nono: Тази авторка не ти е любима. Ето още. Асансьорът беше между етажите, когато кабината се разклати и спря, а светлините угаснаха. Стана, без каквото и да е предупреждение — никакво скърцане, никакво потрепване на светлината. Само преди миг кабината се спускаше плавно, когато мъжът и жената вътре изведнъж потънаха в непрогледен мрак. — О! Токът пак спря! — възкликна мъжът. Като нюйоркчанин той бе свикнал с лошите шеги, които този град погаждаше на жителите си. .................. остана безмълвна. Очевидно мъжът очакваше тя да каже нещо — усети как той се обърна към нея и я погледна. Но тя не можеше нито да мръдне, нито да проговори — беше като парализирана от страх. „Разсъждавай разумно!”, окуражаваше се мислено жената. Знаеше, че се чувства така, защото страда от клаустрофобия, но че скоро ще се оправи, понеже този ужасен страх бе смешен и детински. Но нищо не помогна.

Редактирано 25 април 201214 г. от rumi_1461 (преглед на промените)

ТЦ :nono: Тази авторка не ти е любима.

Ето още.

Асансьорът беше между етажите, когато кабината се разклати и спря, а светлините угаснаха. Стана, без каквото и да е предупреждение — никакво скърцане, никакво потрепване на светлината. Само преди миг кабината се спускаше плавно, когато мъжът и жената вътре изведнъж потънаха в непрогледен мрак.

— О! Токът пак спря! — възкликна мъжът. Като нюйоркчанин той бе свикнал с лошите шеги, които този град погаждаше на жителите си.

.................. остана безмълвна. Очевидно мъжът очакваше тя да каже нещо — усети как той се обърна към нея и я погледна. Но тя не можеше нито да мръдне, нито да проговори — беше като парализирана от страх. „Разсъждавай разумно!”, окуражаваше се мислено жената. Знаеше, че се чувства така, защото страда от клаустрофобия, но че скоро ще се оправи, понеже този ужасен страх бе смешен и детински. Но нищо не помогна.

Сандра Браун - Думи от кадифе?

Сандра Браун - Думи от кадифе?

Дам, позна, ти си!

Ето какво ви избрах аз: Тя още трескаво се чудеше какво го бе накарало да се върне толкова скоро, когато той стигна до бюрото й. Първите му думи прозвучаха невероятно тривиално. — Искам карта за библиотеката. Лили се вторачи в него с празен поглед. От всичките неща, които би могла да очаква от него да изрече, искането на карта за библиотеката не бе между тях. — Какво правиш тук? Даниел седна. — Казах ти, искам карта за библиотеката — повтори той, като посочи с ръка към металната кутия на бюрото й. — Хайде, Лили. Ти си библиотекар. Издаването на карти за библиотеката е все още част от твоята работа, нали? Тя потъна в стола си. — Защо искаш карта? Той я погледна с търпение и сериозност. — Може би искам да прегледам някои книги. Престани да ми задаваш въпроси и ми напечатай една карта, моля те. Тя се засуети с кутията с карти, като си спомни деня, в който му бе отказала да му издаде карта, и колко отдавна й се струваше това сега и колко различни бяха чувствата й сега и тогава. Лили взе една празна бланка и я постави на пишещата машина. Ръцете й трепереха, докато ги държеше във въздуха над клавишите. Не можа да се сдържи да не разиграе сцената, както бе направила и преди два месеца. — Име? — прошепна тя. — Уокър. У-О-К-Ъ-Р. Даниел Джеремая Уокър. Тя напечата буквите с ревностно старание и все пак сбърка правописа на Джеремая. Беше твърде ангажирана с това да мисли какво следва, но не спря да го поправи. — Адрес? — "Харланроуд", четиринадесет. Шиварий. Тя автоматично започна да печата адреса, който й бе даден, но когато разбра какво бе казал в действителност се смрази и го погледна над пишещата машина. — Но този е неверен… Той се усмихна, а усмивката му бе толкова нежна, че сърцето й се сви. — Не мисля така. — Но "Харланроуд", четиринадесет е мястото на стария Броуди. Където си живял навремето. — Не се тревожи. Няма да ни се наложи да живеем в старата барака. Ще си построим собствен дом… — Даниел — прекъсна го тя, ужасена, че не го е разбрала правилно. — За какво говориш? — Искам да кажа, че се отказах. Отказах се от всичко. Той издърпа вестника изпод ръката си и го хвърли на бюрото й. Беше екземпляр на "Атланта конститюшън" от миналата сутрин, сгънат така, че колонката за светските новини да е отгоре. — Това е библиотека. Не четеш ли вестниците? — Докато получим вестниците от Атланта, минават поне два дни — отговори тя, като се загледа в статията, поместена на видно място на страницата. Слисана, тя взе вестника и го прегледа набързо, като прочете как Даниел Уокър, преуспяващ адвокат от Атланта и кандидат за щатския Сенат, си бе тръгнал от дома на Калвин Стодърд по средата на партито за събиране на средства за кампанията му като заявил, че се оттегля от предизборната надпревара. Вървели слухове, че се канел да продаде имота си в Атланта и да се завърне в родния си град Шиварий като адвокат на свободна практика. Лили го погледна над вестника. — Няма да се кандидатираш за сената? — Няма. — Наистина ли си тръгнал преждевременно от партито на Калвин? — Да. Няма ли да ме попиташ защо? Като се опита да остане спокойна, тя си пое дълбоко дъх. Което не й помогна много. — Защо? — задави се от вълнение тя. Той стана от стола, заобиколи бюрото и нежно отдалечи ръката й от пишещата машина, после я издърпа, за да я изправи на крака. — Това бе логично, разумно решение, основаващо се единствено на факти. Той повдигна ръката й и започна да целува пръстите й, докато изброяваше всички тези факти. — Първо: Светът няма нужда от още един политик. Второ: Аз съм на тридесет и четири години и е време да се оженя. Трето: Случи се така, че съм влюбен в жена, която не би се омъжила за мен по друг начин. Четвърто: Нищо няма значение за мен без нея. Пето… — той се спря и погледна треперещата й ръка. — Приведох ли убедителни аргументи в полза на решението си — промълви вече по-тихо, като докосна леко кокалчетата на пръстите й — или почитаемият съдия се нуждае от още информация, преди да спре да задава въпроси и се съгласи да се омъжи за мен? — Не говориш сериозно — прошепна тя. — О, да, говоря сериозно.

"Без дъх" - Лора Лий Гърк

"Без дъх" - Лора Лий Гърк

Тя е, ти си.

"Без дъх" - Лора Лий Гърк

Спиш мила, дай цитат.

Извинявам се за забавянето, дами. Бях възпрепятствана от техниката и от ... още нещо Ще се реванширам с много лесен цитат. Давам му максимум половин час, преди да гои отстреляте — Лейди @@@! — Дани изглеждаше потресена. — Не можете да излезете с някой от конете на лорд №№№! Това той не разрешава на никого, освен на П. и на някой от най-добрите си приятели!… — в гласа и се долавяше искрен ужас. — Мога да яздя точно толкова добре, колкото всеки мъж, ако не и по-добре. Все пак аз съм лейди $$$$$ и имам пълно право да си избера някой кон! — отвърна твърдо @@@. За пръв път бе благодарна, че е лейди $$$$$ и може да прави онова, което й доставя удоволствие. — Какво може да възрази лорд $$$$$? В края на краищата аз негова съпруга ли съм, или не? — тя изви високомерно глава към двете онемели жени, които я гледаха със страхопочитание и безпокойство. — Помогнете ми да се облека, Дани! — заповяда @@@ и започна да разкопчава роклята, която носеше. — Моля ви! — добави тя с умолителен поглед. — Разбира се, лейди @@@! Не мога нищо да ви откажа, като ме погледнете по този начин. Така и дявола можете да изкушите. И смятам, че тъкмо това се готвите да сторите! — натърти Дани пророчески и се зае да й помага да облече елегантния костюм за езда. Дрехата прилепна на тялото й като излята. @@@ изписка от радост, когато Дани извади тържествено чифт ботушки от дълбините на един сандък. — Ох, Боже! Мислите ли, че ще са ми по мярка? — @@@ се изтегна в твърде смешна поза на леглото и запъшка, докато се бореше с ботушите. Изведнъж скочи победоносно и се заразхожда из стаята. — Чудесни са! — А ето ви и шапката! — Дани не можа да се сдържи да не се разсмее, когато постави малката шапчица с лавандулово лилаво перо на главата на @@@ и дръзко я накриви. — Готовооо! Сега вече сте издокарана. Но не ми се ще да помисля какво може да се случи… — убедена, че тя просто си търси белята. @@@ застана пред огледалото, вперила критичен поглед във високата, стройна фигура с тъмнозелена дреха, малката шапка със закачливо перо и навървените със зелени шнурове ботушки. Напразно търсеше да открие някакъв недостатък. Сама не можа да се познае без старите си парцали. Грейнала в щастлива усмивка, тя се въртеше пред възхитените погледи на Дани и Люси, които бяха потънали сред пъстрите купове рокли, нацъфтели из цялата стая като същински пролетни цветя на поляна. — Сега ви напускам! — обяви @@@ и се спъна в ръба на сандъка, докато се пресягаше да вземе чифт ръкавици. Звънливият й смях изпълни стаята. Дани и Люси само се спогледаха тревожно. Но никоя от тях не посмя да изрази гласно опасенията си от припрените действия на господарката. @@@ се спусна по широкото стълбище, прелетя неудържимо през двукрилата врата на входа за ужас на Браун, който куцукаше през хола с голяма табла току-що излъскани кристални съдове. Тя му извика весело за поздрав и изчезна от погледа му с трепкащото си виолетово перо. Вдъхна дълбоко соления бриз, донасящ мириса на морето. Запъти се към конюшните, откъдето долиташе цвилене на коне. Пред очите й се ширна гледката към брега и бушуващия прибой. Радостното предчувствие правеше стъпките й още по-леки. Влезе в конюшнята и мълчаливо се загледа в конярите и слугите, които шетаха наоколо. Имаше толкова много боксове и всичко светеше от чистота. Все ще се намери кон и за нея. Лорд $$$$$ едва ли щеше да се разсърди чак толкова! Тя се огледа за главния коняр, но видя само някакъв дребен, жилест мъж, застанал в средата на един празен бокс. Човекът даваше разпореждания на няколко момчета, които го слушаха чинно. @@@ решително вирна брадичка и тръгна към групата. — Извинете, бих искала един кон! — каза тя надменно. Бе решила, че ще е най-добре да се държи властно, нищо че коленете й трепереха. Дребният човек се извърна като ужилен. @@@ само отстъпи назад и взе безпомощно да отваря и затваря устата си като риба. Най-после успя да прошепне… Вие стееееее

Еееееее, ааааааааааааааа, ъъъъъъъъ Дяволско желание на Лори Макбейн?

Редактирано 1 май 201214 г. от Plqsak (преглед на промените)

Их начииииииии как позна?! Точно тя е. Ти си, наборе

Двете жени, ******** в бяло, а """""""" в черно, отдадоха чест с шпагите си. Металните острия се вдигнаха и спуснаха със замах, огрени от пламъците на огньовете. Стиснати в двете бели, стройни ръце, шпагите се кръстосаха и дуелът започна с чисто женска грация, която накара зрителите да затаят дъх. Прекрасните дуелистки се срещаха като бяла пара и черен дим, кръжаха една около друга, дебнеха се, нападаха и отскачаха назад. Шпагите съскаха като змии, сблъскваха се със звън и отново се отдалечаваха. Вятърът развяваше буйните коси, увиваше ги около стройните тела. Полите им плющяха, но те не спираха да танцуват с въздушна прелест, да се втурват една срещу друга и да се отдръпват, с желязна решителност в кафявия и в синия поглед. Лека-полека мъжете се успокоиха и млъкнаха. Точно този момент избра """"""""", за да нападне с впечатляваща лекота. ******** парира умело и сблъскалите се острия иззвъняха като камбани. Започна сериозната част на битката. В позите на двете жени нямаше и следа от трудно удържаната омраза, която се усещаше между МЪЖ 1 и МЪЖ 2. Все пак, въпреки лекотата на изпълнението, намеренията им бяха не по-малко смъртоносни. """"""" се биеше бързо, движенията й бяха като по учебник. ******** внасяше в боя очарованието на спонтанността, което """""""" посрещаше с бързи стъпки и финтове. Не бяха минали и пет минути, след като испанско-ирландската аристократка откри истинския бой, и от шпагите вече се сипеха златни искри. ******** парираше, обръщаше се, а в един миг ръката й се стрелна напред и острието на шпагата разкъса черната дантела на ръкава на """"""". От присвитите очи на """""""" изскочиха гневни искри. — Във вас има повече кураж, отколкото си мислех — проговори с усмивка тя. — Мисленето може да стане опасно — отговори твърдо ******.

Хайде бе, познавайте, че в таз книга няма много подходящи за цитат пасажи

Явно сте уморени или книгата не е сред любимите ви /хич няма да съм изненадана, де/. Пускам още един цитат с малко имена в него. — Не, глупаче, не. Какво ме интересуваше онзи мръсник! Вярно, че беше подъл като никой друг и заслужаваше да увисне на въжето, но аз исках теб. Ти ме преследваше в сънищата ми и всяка нощ се будех, облян в студена пот, уплашен до смърт, че никога няма да те намеря, че никога вече няма да те видя. Затова събрах моряци и приготвих „Блек Стелиън”. Исках да те последвам колкото се може по-скоро. Вярно е, че симпатизирах на пиратите и контрабандистите, на всички, които успяваха да пробият испанската блокада. Но разбирах и решимостта на О’Рейли да изпълни поставените му задачи. Въпреки симпатията си към едните, бях твърдо решен да изпълня мисията, с която ме бяха натоварили другите. Ала главната цел, която преследвах с новото си впускане в пиратския занаят, беше да намеря една златокоса жена и бях готов да пратя всичко друго по дяволите, само и само да я прибера на сигурно място до мен — той се обърна с лице към нея и гласът му прозвуча твърдо: — Нима твърдиш, че съм рискувал толкова много, само за да те предам на палача? — Не, това не — отговори тихо тя и се потопи в зелените дълбини на очите му, — но какво ще направиш, ако испанското правосъдие ме обяви за виновна? — Няма да има съдебно дело — отговори спокойно ІІІІІІІІІІ. — Има достатъчно свидетели, които ще докажат, че си попаднала на борда на „Рейвън” поради заблуда и са те принудили да участваш в завладяването на кораба ми. Ако това не се окаже достатъчно, за да те оневини, ще запратя в лицето на О’Рейли документа за земята и двамата отново ще се впуснем в приключения по море. Така ще станем истински пирати. Днес сутринта за малко не го направих, защото не можех отново да рискувам живота ти. — Документът за земята? — повтори изненадано ********. — Нали ми каза, че генерал-губернаторът е оттеглил обещанието си да раздава земи? — Трябваше да ти кажа нещо, за да обясня скъсването си с него.

Редактирано 2 май 201214 г. от Plqsak (преглед на промените)

Ееееее, нещо умря работата. Хайде първият, който прочете да пусне нов цитат, че Дженифър Блейк и нейната "Прегърни и завладей" убиха ентусиазма.

Редактирано 4 май 201214 г. от Plqsak (преглед на промените)

Ами да пусна... — О, за бога, Брет и аз никога не сме били любовници. Откъде ти хрумна такава идея? ........ премигна — често Отис го правеше по същия начин. Жестът му обаче остана енигматичен и в него не се долавяше никаква емоция. — Били сте почти сгодени. — Казах ти — беше прекалено едър за мен. Нали го видя? Толкова е висок и широкоплещест. Същинска планина. Получавах пристъп на клаустрофобия всеки път, когато ме целуваше. — Клаустрофобия ли? Тя леко потрепери. — Не можех да си представя да попадна в леглото с него. Горкичкият Брет. Бях прекалено уморена, за да се интересувам от секс. Как да му кажех, че се чувствам задушена всеки път, когато ме прегръщаше. — Това ли имаш предвид под прекалено едър? Прекалено висок, така ли? — Прекалено висок, широк, тежък. Ти какво смяташ, че имам предвид — осенена от прозрение, ......... разтвори широко очи. — Господи, да не смяташ, че е бил прекалено… надарен? Тя се захили неудържимо. — При дадените обстоятелства описанието ми се стори откровено — отвърна ........ суховато. — Откровено? — отново я напуши смях. Сложи ръка на устата си, за да се спре. — Невероятно. Напомня ми за онзи стар виц. — Какъв виц? — Ами някакъв тип бил метър и шестдесет, с двадесет сантиметров — ........ се заливаше от смях — едва се държеше на крака. — А дамата казала: «Не ме интересува, че е метър и шестдесет. Ти ми разкажи за двадесетте му сантиметра!». — Много смешно. — Извинявай. Не ме бива да разказвам вицове. ............. се приближи определено целенасочено и я притисна към стената на асансьора. Постави ръце отстрани на лицето й и се наведе към нея. — Радвам се да видя колко те забавлява това. — Шегуваш ли се? То е направо неистово смешно. Недоумявам откъде ти хрумна да свържеш думите ми с това, че на Брет… Неговият… — Семеен трофей? — подсказа ......... услужливо. — Мъжествен орган? Пенис? ......... едва си поемаше дъх. — Нещото — обади се тя. — Не мога да повярвам: да си помислиш, че това е едрото при него. За бога, та аз дори не съм го виждала! — Не се безпокой. Можеш да гледаш моя по всяко време. При едно условие. Тя усилено запримига. — И какво е условието? — Никога, ама никога, да не го наричаш «нещото».

Това е от "Дълбоки води" на Кренц, адски забавна книжка!

Точно. И заглавието на книгата, и "адски забавна книжка".

Изведнъж ТЯ примигна и застана неподвижна, прикована от нещо, което не можеше да назове, което само усещаше. Нещо в материята се наслояваше, някаква картина я викаше като акорд от древна арфа. Под ярката бродерия, втъкано в цвета и фактурата на плата, се виждаше нещо подобно на две фигури...

Без да знае какво върши, ТЯ посегна, за да проследи рисунъка. Той проблясваше върху плата като аметист на фона на пълна луна по жътва. Играта на цветове и светлина бе неуловима като въздишка сред бурята. И въпреки това също като въздишка рисунъкът бе очевиден за всеки, който има чувствителността да го открие.

Щом докосна плата с пръсти, ТЯ разбра, че фигурите не са на рицари, които се бият,или на ловуващи благородници, нито на монаси, унесени в молитви. Фигурите бяха на мъж и жена, преплетени един в друг така, както бяха втъкани нишките на материята.

ТЯ мълчаливо прокара пръсти по тях, като започна от тъмната коса на жената. Материята зашепна нещо нежно. Беше и мека, и жилава - сякаш жива.

Беше чудесна на пипане,но още по- омагьосващ бе рисунъкът, който с всека следващ миг, проследяван от пръстите на Главната, ставаше все по - ясен. Макар лицата на фигурите да бяха скрити от неуловимия блясък на материята, самите те бяха тъй умело изтъкани, че не бе трудно да се различи мъжът от жената.

Жена със силни чувства с отметната назад глава, с разпиляна коса, с отворени устни, които издават вик на невероятно удоволствие.

Омагьосаната.

Воин, едновременно страстен и сдържан, съсредоточен в мига с цялото си същество.

Чародеецът.

Той се бе навел над нея и пиеше с устни виковете . Силното му тяло беше надвесено над нейното в очакване, потръпващо от чувствен глад, силен като сдържаността му.

ТОЙ ли беше това?

Това ми прилича на "Омагьосаните" на Елизабет Лоуъл???

Това ми прилича на "Омагьосаните" на Елизабет Лоуъл???

Даа, тя е.

— Виждал съм този поглед и преди — каза Приятелят с присмехулен глас. — Да, ще си взема една чаша, благодаря, Иконом.

— Какво искаш да кажеш с това, че си виждал този поглед преди? — попита Главният.

— Това изражение, причинило… хиляди смръщвания — отвърна Приятелят, с очевидна наслада. — Имам предвид, да направиш нещо, което ще те нарани в дългосрочен план. Виждал съм го преди, виждам го и сега.

— Мислиш си, че внезапно си развил способност да поставяш диагнози на мен, измежду всички хора? Дори не можеш да се справиш с една обикновена треска.

— Знам, че нещастието те привлича — каза Приятелят и допря чашата до устните си. — Всъщност парадоксално, но ти не се чувстваш истински щастлив, освен ако не си нещастен. А начинът да го постигнеш, е като отблъскваш хората, които дори малко, ги е грижа за твоята ужасна личност. Мен, например — само че е невъзможно да ме прогониш, така че изглежда си се отказал. Родителите ти — той се обърна и вдигна чашата си по посока на Главната. — Извънредно красивата ти годеница.

— Красотата не е всичко — изтъкна Главният.

— Главната притежава всичко, което може да пожелае един мъж — отвърна Приятелят и остави чашата си на бюфета. — Ти и аз, ние винаги сме били заедно.

— Просто ми го кажи внимателно, става ли? Ще избягаш с доячката?

— Не. Не.

Главният проследи погледа му.

— Ще избягаш с Главната? — всеки мускул от тялото му се скова. Тя беше негова. Негова и ничия друга. Негова.

— Ако ме иска, бих избягал с нея където и да е. Или след нея — Приятелят се обърна отново към братовчед си. — Винаги съм бягал по-бързо от теб, Главен. И съм по-добър хирург. И по-добър любовник, макар да е грубо да го изтъквам.

— Никога не съм си давал труд да обичам когото и да е — каза Главният.

Главната се смееше. На ушите й сияеха диаманти, блещукаха и на шията й. Изглеждаше като приказна принцеса, създадена с магическа пръчица.

— Това е доста вярно. Никога не си си давал труд. И сега не си даваш труд, нали? Въпреки че баща ти я опакова като подарък и я пусна в скута ти.