По времето, когато тя отмиваше сярата от тялото и косата си, Главният седеше вкиснат и навъсен над чаша уиски в салона «Опетненият ангел». Какъв ден само! Какъв град — пълен с недружелюбни и затворени хора. Попита поне дузина жители на градчето за жената с медено кестенявата коса. Преди да я опише, всички тези хора се държаха горе-долу учтиво, след това обаче до един онемяваха.

******* го посъветва да гледа своите си работи. Госпожица ####### намери за уместно да му каже, че за него «това грозде е твърде високо». Добричкият пастор пък направо изрече сакралната формула: «Махни се, Сатана!» При което Главният се озърна на всички страни, за да види към кого са отправени словата на негово преподобие. Едва когато видя, че освен тях двамата наоколо няма никого, осъзна смисъла на казаното. В бръснарницата му порязаха ухото. В ковачницата го заплашиха сурово, че ще му дамгосат седалищните части с подкова, нажежена до червено. Дори и проститутката в «Опетнения ангел» реагира враждебно и изсипа в скута му уискито, което току-що й бе поръчал. Посъветва го най-настоятелно «да се чупи» и да не закача порядъчните индианолки.

Всички до един се държаха еднакво — направо го отрязваха, колчем станеше дума за ангела с коса от течен мед. Ваксаджията остави единия му ботуш непочистен. В ресторанта келнерката му отнесе яйцата и сланината, преди да ги е изял. Шерифът по мъжки му препоръча да изразходва силата си в Ню Орлиънс. Когато се запъти към сградата на вестника, собственикът го наблюдаваше иззад стъклото на вратата. В момента обаче, в който Главният сложи ръка на дръжката, мъжът спусна резето, обърна табелата с надпис ЗАТВОРЕНО и като капак на всичко спусна кепенците с трясък.

Илейн Хофман - Ангел в мрамора ?

Мдаа. Много бях прозрачна този път. Давай следващия.

— И помисли, че ако ме изгониш, ще се излекуваш от любовта? — Не съм се опитвал да те прогоня, Бека. И даже не разбрах, защо си тръгна. —Отново започна да се държиш като развратник. Изкушаваше ме. А аз нямах…Сега разбирам. — Тя се изчерви от смущение. — Не си се преструвал! Той се усмихна и я дръпна към себе си. — Ти си най-възхитителната и непоносима жена, която някога съм срещал, нещо заради което, те обичам. Да, опитах се да ти покажа, колко те обичам в маниера на типичен женкар, за да не ти кажа за чувствата, които ме плашеха. Заради това реших да те уверя, че силно те желая. Той нежно я погали по бузата, преди отново да я целуне. Но целувката не беше изпълнена с желание, а с нещо повече. С нещо което беше много, много повече… След това, той докосна с устни корема й и внимателно положи глава на него. Сълзи на нежност отново премрежиха очите й. Боже, колко много го обичаше! И той наистина й показа, колко са дълбоки чувствата му, събличайки я, бавно. Имаше чувствен, изпълнен с дълбока любов поглед. И беше толкова внимателен…вероятно заради състоянието й! Наслаждаваше се на бавните му движения, въпреки че знаеше, че няма да продължат дълго: толкова силно беше желанието му. Но самообладанието му я изумяваше! Наистина, Ребека съзнаваше, че той правеше това заради нея. Свали бавно дрехите й, а своите собствени почти разкъса. Останаха голи. Тя отново легна на леглото, а той се завърна към чувствената игра, която провокираше сетивата й. Галеше я навсякъде от главата до петите, карайки я да настръхва. Всяка глътка въздух беше ново предизвикателство. Достигна за миг лоното на женствеността й, прекъсвайки целувките, с които милваше гърдите й като ги пренесе на най-чувствителното й място. Дългите му коси обгръщаха талията й като пелерина, доставяйки й невероятна сладост, а тя умираше от желание. — Значи съм те изкушавал, — прошепна той, преди отново да захапе зърното й. Ребека изстена. Изкушаваше я преди, изкушаваше я и сега. С мъка отвори очи, за да погледне Руперт, който я наблюдаваше, докато продължаваше да й дарява нежни тръпки. И сега Ребека разбра, че той не се шегуваше. Наистина не беше уверен в чувствата й. — Не можеш да си представиш, колко силно, — проговори тя. — В такъв случай имаш невероятно силна воля, любов моя. Вече мислех, че съм изгубил чара си. — Едва ли това е възможно, — въздъхна тя, притискайки устни до неговите. Главата й се въртеше. Искаше го! Искаше го незабавно и веднага! Но той продължаваше да възпламенява чувствата й. Ребека едва не изгуби съзнание, когато пръста му проникна в нея. Вълните на наслаждението я замайваха и вероятно, щеше да стигне до края… ако му беше позволила. Но не искаше да стигне до там, без него и прошепна в ухото му: — Не. — Да. — Не, искам ти да ме вземеш. Руперт изстена и толкова бързо се изправи, че тя едва успя да обвие ръце около него, преди да се слеят с едно движение. Господи, мощта му, огъня, който й даряваше, нежността му! Но този път не се съпротивляваше на насладата, която й достави, когато изля семето си в нея. Все още го притискаше силно към себе си. Нейният злодей. Нейният развратник. Нейният мъж. Стори й се че го чу да казва „Във всеки час, във всяка минута, само кажи и съм твой“, — и тя замечтано се усмихна, но все още беше погълната от ласките му за да може да отговори на толкова неочаквано признание. Той се премести, за да отнеме малко от тежестта, но сложи крак до бедрото й, постави ръка на гърдата й и обсипа шията й с целувки. — Значи, въображението ми не прави лоша шега с мен? Ти също ме обичаш? — попита той. Ребека се носеше в такава блажена мъгла, че не разбра веднага смисъла на въпроса му и завъртя глава, за да види лицето му. Сега ли трябваше да я пита това? Но той изглеждаше толкова убеден в отговора, че тя побърза да си придаде суров вид. — Според мен, не заслужаваш моето признание. — Права си, — съгласи се той, въпреки че явно беше на друго мнение, което се разбираше от увереността, която се излъчваше от него. Заради това, тя добави: — Може би ще се опитам да те убедя, че съм влюбена в прекрасното ти лице? Да, почакай точно това ще направя. — Господи, само не това! — възкликна той, но после въздъхна: — Добре де, съгласен съм, ще изтърпя и това. Но знай, че ти си единствената жена на която ще го позволя. И моля те, нека да е за последен път. Аз не съм прекрасен, Бека. Само жените могат да са прекрасни! — Напротив, — нежно се възпротиви тя. — Ангелите също. Руперт отново простена и я сложи под себе си. — Аз не съм ангел. Ангелите нямат толкова плътски мисли, — прошепна той и завладя устните й. Всичките мисли, мигновено излетяха от главата й. Защото за първи път разбра, какво е да обичаш един мъж свободно, безкрайно, знаейки, че между тях няма омраза, недоразумения, знаейки, че може спокойно да показват чувствата си, че любовта е завладяла сърцата и душите им, че им доставя безгранично щастие. Малко след като поотдъхна, Ребека призна: — Господи, никога през живота си, не съм мислила, че ще съм щастлива със злодей, а не с ангел. Но смятам, че е прекрасно… поне докато останеш моят злодей.

"Моят злодей"- Джоана Линдзи ?

Тя е! Давай!

"Моят злодей"- Джоана Линдзи ? – Абе има ли такава книга, за първи път я чувам?

Да, има! Третата от поредицата "Семейство Рийд". Мисля, че не е издавана в България,а е някакъв фен-превод. Беше качена в тракера преди известно време.

"Недоволна от него и от ситуацията, Главната взе коша е прането и се качи по стълбите. Чу момчетата да тичат из стаята на Главния и влезе в своята спалня.

Докъде стигаха подозренията на Главния относно брака й. Не бе имала намерение да го представи като идиличен. Дали наистина беше така? Искаше да създаде илюзията за нормален брак. Беше сключила съгласие със себе си. Нямаше да споменава за сълзите и неспазените обещания, за лъжите и разбитите илюзии. Невъзможно бе да скрие изневерите, появили се в клюкарските вестници, но смяташе, че може да ги омаловажи. И никога, никога не й мина през ум, че може Главния да открие молбата за развод, попълнена седмици преди последното състезание на Съпруга.Той сигурно не знае, каза си тя, приближи до прозореца и обхвана с поглед имението си. Няма причина да е разпитвал адвоката й. А дори да го е сторил, това не беше ли поверителна информация? Преди четири години се бе гърчила в агония как да каже на децата си, че ще се разведе с баща им. Наместо това се наложи да им съобщи, че баща им е мъртъв.

Малкият син не разбра. Той почти не познаваше баща си и изобщо не проумяваше смъртта. Но Големия осъзна думите й. Двамата плакаха заедно и в онази нощ лежаха прегърнати в леглото, където бе прекарала толкова самотни нощи.

Сега се опитваше да даде на децата това, от което имаха нужда според нея, за да разберат баща си и себе си. Трябваше също да ги защити. Проблемът беше, че вече не бе сигурна дали може да постигне и двете.

— Мамо — Големия отвори вратата, без да почука. — Трябва да слезеш долу. Изненадата е готова.

Главната вдигна поглед. Момчето стоеше на прага, обзето от нетърпение, развълнувано и разрошено.

— БЕН — тя пристъпи към него и силно го прегърна. — Обичам те.

Смутен и доволен, синът й се засмя и тъй като наблизо нямаше никой, който да види, прегърна я колкото може по-силно.

— И аз те обичам, мамо.

После, тъй като го познаваше добре, тя го погъделичка по вратлето.

— Каква е изненадата?

— Няма да кажа.

— Мога да те накарам да говориш. Мога да те накарам да ме молиш да ми кажеш всичко, каквото поискам.

— Мамо, слизай! — нетърпеливо извика Малкия от подножието на стълбите. — Главният каза, че не можем да започнем, докато не дойдеш.

Главният каза, помисли си Главната и въздъхна. Възползвал се от моментното й разсейване, детето се измъкна и хукна към стълбите.

— Побързай — нареди той, сетне затрополи надолу.

Развеселена, Главната го последва."

Много глупаво се получи със замяната на имената,но опитайте да познаете.

Нора Робъртс - "Трудна истина"

Нора Робъртс - "Трудна истина"

Нора Робъртс - "Трудна истина"

"Имаме участник, познал резултата."

Очакваме следващия цитат.

Ето я моята загадка Мериън наблюдаваше баща си, който приближи до стената и дръпна шнура на звънеца. Сетне погледна към Ейдриън, който повдигна вежди и нежно й се усмихна. Джейкъб се появи, прие поръчката за бира, поклони се и излезе. След минута се върна с чаша бира. Ейдриън, който се бе настанил в голямо кожено кресло до камината, се надигна и пое чашата. — Благодаря ви. Икономът смаяно го изгледа. Когато Джейкъб излезе, Лесли, който бе седнал в срещуположното кресло, отпи от брендито си. — Не е необходимо да благодарите на прислугата, мистър Болтън. — Гласът му беше по-скоро любезно-снизходителен, отколкото враждебен. — Той не очаква това. Ейдриън го погледна с весело пламъче в очите. За разлика от хиляда доларовия костюм на домакина, младият мъж беше облечен елегантно небрежно в зелени панталони от рипсено кадифе и бежов пуловер с поло яка. — Може би сте прав — тихо се съгласи той. — Но аз съм възпитан да казвам „моля“ и „благодаря", а това е навик от който нямам намерение да се отказвам. За своя изненада, Лесли изведнъж се почувства неудобно. За пръв път от много години му се стори, че прилича на недодялан грубиян. — Аз... нямам нищо против добрите маниери — рязко каза той. — Просто се опитвах да ви обясня някои правила на етикета в тази къща. ..................... — Чудя се колко дълго бихте се задържали наоколо, ако разберете, че Мериън няма да бъде моя наследница? — изсъска той. Сякаш в стаята падна ледена пелена. — Не много дълго — отвърна Ейдриън. Мериън го погледна. — Наистина ли? — несигурно попита тя. — Разбира се, че не — отвърна любимият й. — След като няма да бъдеш негова наследница, значи сама ще си бъдеш господарка. Съмнявам се, че бихме решили да останем тук, в Ню Йорк. Не и... — Погледна към Лесли. — Не и след като нещата стоят по този начин. Защото бихме могли да отидем някъде другаде, да се върнем в Англия например. Или пък да се заселим на Западния бряг, ако искаш да останеш в Америка, Мериън. Очите на младата жена радостно заискриха. Ейдриън току-що каза толкова малко и в същото време невероятно много. Като се започне с това, че беше признал нейната сила и независимост. Той каза „ние“, а само тази единствена дума означаваше толкова много за нея. Освен това, не поиска тя да се откаже от семейството си заради любовта. А ако беше го направил, Мериън щеше да се съгласи. Беше сигурна, че и той би сторил същото заради нея. — Всичко това звучи много мило — каза Лесли, като с мъка предъвка последната дума, сякаш беше развалена стрида. — Обаче много се съмнявам в искреността на думите ви. Ейдриън извърна поглед от Мериън и го насочи към баща й. — Не искам да бъдем врагове, мистър Вентура — дълбоко въздъхна той. Върху устните на Лесли заигра самодоволна усмивка и младият мъж добави: — Заради щастието на Мериън. — Заради вашето собствено щастие, искате да кажете — студено го поправи Лесли. — Не — гордо отвърна младият мъж. — Защото вие не притежавате нищо, което да желая. Лесли презрително се изсмя. — Нима? Аз имам милиони долари. Стотици милиони. По дяволите, хиляди милиони! Нима не ги желаете? Ейдриън се усмихна. — Не можете едновременно да живеете в две къщи, мистър Вентура, нито пък да носите два костюма, нито пък да карате две коли. За да заситите глада си не са ви необходими повече от две-три ястия. Аз мога да осигуря всичко това на дъщеря ви. Мериън може и сама да си го осигури — тя е умна, талантлива и силна жена. Ние двамата наистина не се нуждаем от вашето богатство, мистър Вентура. — Говореше тихо, без да повиши глас, а Керъл и Мериън го слушаха като омагьосани. Да, той наистина го мисли, каза си Керъл. Мериън преглътна сълзите си, давещи я от щастие. О, Господи, колко го обичаше. — Нима действително очаквате да ви повярвам? — попита Лесли. Лицето му беше станало тъмночервено, както винаги, когато се ядосваше. Или когато беше изплашен. В момента не беше сигурен кое чувство го владее по-силно. Погледна в чистите, спокойни очи на англичанина и за пръв път почувства, че губи. — Не — твърдо отвърна Ейдриън. — Предполагам, че няма да повярвате. И това е много жалко.

Редактирано 9 юни 201214 г. от varnam (преглед на промените)

Подсказка Вътре, в голямата бална зала на хотела, Кинестън Джърмейн се движеше из гостите, като любезно кимаше и разменяше по някоя дума с влиятелните личности, удостоили с присъствието си празненството. Зърна в един ъгъл репортера от местния вестник и се насочи към него. — Здравейте. Радвам се, че сте отделили от времето си, за да дойдете. Добра ли е храната? — Изслуша с усмивка похвалите и любезно кимна на някои от гостите, които минаха покрай него. „Голямото парти", така го бе нарекъл Майк, заради важните гости, които бяха поканили, вървеше чудесно. Сред присъстващите бяха граф и графиня Вейн. Графът беше член на управителните съвети на доста компании, включително и в компанията на Джърмейн. Плащаха му солидна заплата, но пък си струваше — влиянието и връзките му сред местната аристокрация бяха полезни за бизнеса. Очите му не изпускаха нищо. Бюфетът вече беше полуизпразнен, което означаваше, че гостите харесваха храната. А и защо да не я харесат? Освен традиционния студен бюфет, който предлагаше всевъзможни пушени филета, желирано месо, риба, имаше множество вегетариански ястия, майсторски приготвени. За по-претенциозните бе поднесен шест вида хайвер и пастет от гъши дроб. Имаше толкова много салати, че трапезарията приличаше на зелено поле. Не бяха забравени и десертите, сервираха и всякакви екзотични коктейли. Гамата на вината се простираше от американско червено до сухо бяло френско, както и няколко от най-известните видове шампанско. Чу, че някой се хванал на бас, че ще си поръча питие, което няма да могат да му сервират, но загубил облога. В залата се носеше дискретна музика, изпълнявана от един от най-добрите симфонични оркестри. Изглежда сред гостите имаше доста почитатели на класическата музика, защото мнозинството слушаше с искрено внимание. В това число и репортерът от „Таймс", забеляза Кинестън. Отвън бе опъната огромна палатка за по-младите гости. Масите също вътре бяха отрупани с вкусни блюда, а местната попгрупа свиреше рок за радост на тийнейнджърите. Градините също също бяха аранжирани отлично — червените лалета и пурпурните примули допълваха великолепието. Слава Богу, че дъждът спря. Разбира се, покривът на палатката е водонепроницаем, но все пак... Мислите му внезапно бяха прекъснати, очите му се разшириха от ужас и изумление. Втренчи се в овцете, които се движеха по алеята между лалетата, и кротко си хрупваха по някое, после доволно преживяха. Кинестън примигна и отново отвори очи. Един овен с извити рога любопитно подуши крака на едно младо момиче, което изпищя и с ужас побягна. Животното доволно поклати глава и с радост се зае да хрупа от зелената маруля в чинията, която девойката изтърва. Кинестън се раздвижи и даде знак на един от келнерите. — Спуснете завесите и запалете лампите — остро нареди той. — Всичките. Мъжът смаяно го погледна, но тръгна да изпълнява заповедта. След няколко минути залата потъна в мрак, но не за дълго. За изненада на развеселените гости, кристалните полилеи светнаха с всички цветове на дъгата. Но Кинестън не остана, за да се порадва на успеха на бързите си предохранителни мерки и изхвръкна навън. Видя, че животните кротко си проправяха път сред гостите, които очевидно се забавляваха. Неколцина мъже се засмяха, някои от жените — също. — Какво, по дяволите...? Майк? Какво става? Зърна измъчената физиономия на главния си управител на няколко крачки от себе си. Той отчаяно се опитваше да отпъди един овен, който бе заврял муцуна в копринената рокля на съпругата на президента на банката. Жената се смееше звънко не толкова заради овена, колкото заради физиономията на Майк. — Това е онази проклета жена. Тя ги е довела. — Майкъл почти се беше разплакал. Не можеше да повярва. Портиерът се бе опитал да спре овцете, но безуспешно. — Каква жена? — нетърпеливо попита Кинестън. — Онази там. Брин Уитъкър. — Уитъкър? Мислех, че си се погрижил за това. — И аз така си мислех. О-ох! — Майкъл изохка, когато едно от животните го настъпи по върха на една от лачените му обувки. — Махни се от проклетите иглики, по дяволите! — извика той и лицето му почервеня от гняв, когато друго животно започна да пасе цветята. — Какво означава всичко това? — гневно изсъска Кинестън и сграбчи Майкъл за ръката. — Можеш ли да ми обясниш какво става? Управителят нещастно погледна шефа си. — Не знам. Предполагам, че е някаква форма на протест. Кин изруга. — Защо не ми каза, че имаш проблем? — Не мислех, че имам! — раздразнено отвърна Майкъл и се намръщи, когато пръстите на Кинестън се забиха по-силно в ръката му. — Говори по-тихо — изръмжа Кин. — Ако не действаме бързо, проклетите овце ще нахлуят в балната зала и всички ще разберат какво става, включително и репортерите. Събери всички от персонала и незабавно махнете животните оттук. Действай! — Добре. — Майкъл облекчено въздъхна, когато Кин пусна ръката му. — Ами... къде да ги отведем? Кин нервно прокара ръка през косата си. — Не знам... Може би в зимната градина. В момента е празна. Закарайте овцете там. Майкъл побърза да изпълни нареждането, а Кинестън се озърна и видя гостите, които любопитно го наблюдаваха. Сетне погледът му се насочи към овцете, които доволно пасяха прекрасно подравнената му ливада и преживяха скъпите му лалета. Не можа да се сдържи и избухна в смях. Не бе виждал нещо толкова забавно от деня, когато бе станал свидетел как дядо му се опитваше да хване едно избягало от кочината прасе. Поклати глава и разпери ръце в комичен жест, който можеше да означава: „Защо трябваше да се случи точно на мен?" Гостите не знаеха дали да се смеят или да му съчувстват. В този миг Кинестън забеляза един овен, който се бе насочил към него и бързо се отдръпна. Един огромен и невероятно грозен камион завиваше по алеята към изхода. Някакъ в висок и доста пълен мъж в овехтели панталони, нахлупил смачкан каскет на главата си показваше на шофьора откъде да мине. — Ей, почакайте! Брин рязко извърна глава. За секунда, докато гледаше мъжа, който крачеше към нея, сетивата й се парализираха. Една от причината, за да погоди този номер и да дойде тук, бе да докаже на себе си, че Кинестън Джърмейн не означава нищо за нея. Но в мига, в който го видя, разбра, че това не е истина. Беше се излъгала. Отблизо той беше още по-красив, отколкото си го спомняше. По-висок, с грациозна походката, а лицето му... Брин се втренчи в лицето му. Стори й се невероятно красиво, очите му приличаха на искрящ син лед, които едновременно я караха да замръзва и да изгаря. Младата жена затрепери. Господи, какво ставаше с нея? Кин спря на една крачка разстояние от нея. Видя висока, тромава фигура, покрита със стара мушама. Видя смачкан каскет и две кръгли зачервени от гняв бузи. Видя деликатни устни и грозни очила с големи черни рамки. Сетне погледна очите й. Никога досега не бе виждал такива очи. Те горяха от омраза към него. В зениците й се четеше ведно предизвикателство, страх, болка, гняв. Но имаше и още нещо, което именно спря гневните думи, готови да излетят от устата му. А какъв цвят имаха тези очи — напомняха му на очите на тигър, променливи, изпълнени със злоба, но все пак прекрасни. — Нали искахте да купите стадото ми? — Думите излетяха като куршуми от устата й. — Е, сега са ваши! — Брин се извърна и побягна. Не можеше нито миг повече да издържа да гледа лицето му. Отдъхна си облекчено като видя Роби, който я чакаше на улицата. Когато се качи в камиона по страните й течаха горчиви сълзи.

Ако не се лъжа втория цитат е от "Огън и лед" на Максин Бари.

Точно. И двата цитата са от "Огън и лед" на Максин Бари.

Съвременен роман - любима авторка.

Чувстваше се толкова щастлива, сякаш летеше. Изтри влажните й страни и отвратено рече:

— Подарих момичето си на ...................., а виж какво й причини той. — Сетне ............. се вгледа в очите й и многозначително каза: — Аз също искам да му отмъстя.

........ се усмихна и се предаде. Изведнъж осъзна, че той е все така твърдо решен да я отведе в спалнята си и че тя самата всъщност желае да му позволи. Неочакваното откритие я изненада, ала сериозността и искреността на ........ направо я смаяха. Знаеше, че той я обича, и затова се предаде.

В мига, в който зърна очите й да искрят, ........... разбра, че е победил. Наложи се да напрегне цялото си тяло, за да не я грабне в ръце.

— Знаеш ли — нежно му напомни тя, сякаш се страхуваше да не нарани чувствата му, — аз никога не съм била твоето момиче. Аз бях момичето на ..............

......... се ухили щастливо. ............. флиртуваше с него и той самоуверено скръсти ръце пред гърдите си и щраквайки с пръсти, каза:

— Можех да те отнема от него ей така…

— Много си самоуверен.

........... повдигна вежди учуден и арогантно заяви:

— Такъв съм.

— И как по-точно щеше да ме отнемеш от ...........?

— Щях да те любя, точно както ще направя сега, а после ти щеше да ни сравниш, мен и ...........

Неподготвена да прави сравнение между двамата, ......... изведнъж се натъжи. ........... беше чудесен любовник… когато си правеше труда да я люби.

За неин ужас ........... не само отгатна мислите й, но и реши да ги обсъдят. Засмян, той се вгледа в очите й.

— Толкова ли беше добър?

Тя се опита да го накара да изостави темата, поглеждайки го разсеяно и извръщайки глава. Той обаче продължи:

— Ама наистина ли? Толкова добър ли беше?

— Що за разговор водим… — каза ........... и сложи край на обсъждането.

............... също се чудеше, ала сега знаеше, че тя е готова за него, затова се изправи, прегърна я през кръста и я поведе към спалнята си.

— Нека сравнението да започне — каза.

Джудит Макнот - Някой бди над теб. Страхотна книга, между другото, мерси, че ми напомни за нея.

Да. Ти си.

До кафе машината ХХХ бе оставил празна чаша. До нея зърнах лист хартия, сгънат на две. Разтворих учудено бележката и зачетох:

«Скъпа госпожице Независимост,

Реших, че от всички жени, които познавам, ти си единствената, която ще обичам повече от лова, риболова, футбола и инструментите.

Може би не си разбрала, но предишният път, когато те помолих да се омъжиш за мен — онази нощ, когато сглобявах креватчето — аз говорех сериозно. Макар да знаех, че не си готова.

За Бога! Надявам се сега да си готова.

Омъжи се за мен, УУУ. Защото където и да отидеш, каквото и да правиш, аз ще те обичам до края на живота си.

ХХХ»

Прочетох думите без страх. Изпитвах само удивление, че ми се предоставя толкова много щастие.

Забелязах още нещо в чашата. Бръкнах и извадих диамантен пръстен с кръгъл, блестящ камък. Със затаен дъх го протегнах към светлината. Пробвах го. Прилепна ми като по мярка. Взех химикалка, обърнах бележката и написах отговора с размах. Налях си кафе, добавих захар и сметана и се върнах в спалнята, понесла бележката. ХХХ седеше на ръба на леглото. Изгледа ме, наклонил глава. Изгарящият му поглед ме измери от главата до петите и спря върху диаманта на ръката ми. Усетих как гърдите му се заиздигаха по-бързо.

Отпих от кафето и му подадох листа.

«Скъпи ХХХ,

И аз те обичам.

И мисля, че знам тайната на дългия и щастлив брак — да избереш човека, без когото не можеш да живееш.

За мен това си ти. И щом настояваш да спазим традициите…

Да.

УУУ»

ХХХ въздъхна. Улови ме за бедрата, придърпа ме към себе си и прошепна:

— Слава Богу! Смятах, че ще ме засипеш с доводи.

Внимателно, за да не разлея кафето, аз се наведох и го целунах. Езиците ни се докоснаха леко.

— Кога съм ти отказвала, ХХХ ZZZ?

Клепките му се притвориха, когато погледна към влажните ми устни.

— Е, никак не ми се искаше този път да е първият — отрони той с удебелял глас.

Взе чашата и изгълта кафето, пренебрегвайки шеговитите ми протести. Целува ме, докато го обгърнах с ръце, защото коленете ми се подкосиха.

— УУУ — прошепна ми накрая, — няма да си промениш решението, нали?

— Не, разбира се.

Изпълваше ме чувство, че постъпвам правилно, усещах спокойна увереност и същевременно сърцето ми трептеше развълнувано като калейдоскоп с пеперудки.

— Защо да го променям?

— Каза ми, че бракът не е за теб.

— Ти си единственият мъж, заради когото повярвах, че е и за мен. Но все пак същественото е любовта. Все още твърдя, че другото си остава лист хартия.

ХХХ се усмихна.

— Тепърва ще разберем — заяви и ме дръпна на леглото до него.

Редактирано 12 юни 201213 г. от poisonn (преглед на промените)

До кафе машината ХХХ бе оставил празна чаша. До нея зърнах лист хартия, сгънат на две. Разтворих учудено бележката и зачетох:

«Скъпа госпожице Независимост,

Реших, че от всички жени, които познавам, ти си единствената, която ще обичам повече от лова, риболова, футбола и инструментите.

Може би не си разбрала, но предишният път, когато те помолих да се омъжиш за мен — онази нощ, когато сглобявах креватчето — аз говорех сериозно. Макар да знаех, че не си готова.

За Бога! Надявам се сега да си готова.

Омъжи се за мен, УУУ. Защото където и да отидеш, каквото и да правиш, аз ще те обичам до края на живота си.

ХХХ»

Прочетох думите без страх. Изпитвах само удивление, че ми се предоставя толкова много щастие.

Забелязах още нещо в чашата. Бръкнах и извадих диамантен пръстен с кръгъл, блестящ камък. Със затаен дъх го протегнах към светлината. Пробвах го. Прилепна ми като по мярка. Взех химикалка, обърнах бележката и написах отговора с размах. Налях си кафе, добавих захар и сметана и се върнах в спалнята, понесла бележката. ХХХ седеше на ръба на леглото. Изгледа ме, наклонил глава. Изгарящият му поглед ме измери от главата до петите и спря върху диаманта на ръката ми. Усетих как гърдите му се заиздигаха по-бързо.

Отпих от кафето и му подадох листа.

«Скъпи ХХХ,

И аз те обичам.

И мисля, че знам тайната на дългия и щастлив брак — да избереш човека, без когото не можеш да живееш.

За мен това си ти. И щом настояваш да спазим традициите…

Да.

УУУ»

ХХХ въздъхна. Улови ме за бедрата, придърпа ме към себе си и прошепна:

— Слава Богу! Смятах, че ще ме засипеш с доводи.

Внимателно, за да не разлея кафето, аз се наведох и го целунах. Езиците ни се докоснаха леко.

— Кога съм ти отказвала, ХХХ ZZZ?

Клепките му се притвориха, когато погледна към влажните ми устни.

— Е, никак не ми се искаше този път да е първият — отрони той с удебелял глас.

Взе чашата и изгълта кафето, пренебрегвайки шеговитите ми протести. Целува ме, докато го обгърнах с ръце, защото коленете ми се подкосиха.

— УУУ — прошепна ми накрая, — няма да си промениш решението, нали?

— Не, разбира се.

Изпълваше ме чувство, че постъпвам правилно, усещах спокойна увереност и същевременно сърцето ми трептеше развълнувано като калейдоскоп с пеперудки.

— Защо да го променям?

— Каза ми, че бракът не е за теб.

— Ти си единственият мъж, заради когото повярвах, че е и за мен. Но все пак същественото е любовта. Все още твърдя, че другото си остава лист хартия.

ХХХ се усмихна.

— Тепърва ще разберем — заяви и ме дръпна на леглото до него.

Лайза Клейпас - Непризнати грехове, моя любима трилогия

Редактирано 13 юни 201213 г. от sonnni (преглед на промените)

Давай, ти си.

Цитатът ми е от съвременен роман: Без да съзнава, той се бе придвижил към нея, обладан от силните си чувства. Коленете му докосваха нейните. Думите бързаха да се изсипят от устата му, сякаш искаше да ги излее, докато още има куража да го стори. — Върнах се, за да те попитам дали… ще ме приемеш. Имам нужда от теб, ......, повече, отколкото можеш да си представиш. Няма да те виня, ако не ми вярваш, но аз ти вярвам. Бих заложил живота си за теб. Аз наистина те използвах, наистина те приемах за даденост. Не се съмнявах, че ще ме чакаш, пълна с желание всеки път. Наистина съжалявам за това. Ти ми направи комплимента да си честна с мен от самото начало. Сега е мой ред. Вярно е, когато ти казвам, че се нуждая от теб повече, отколкото съм се нуждал, от каквото или когото и да било. Когато ти казвам, че да мисля за живот без теб е равносилно да мисля за смърт. — А как смяташ, че се чувствам аз? — Наистина ли изпитваш същото? Толкова добре владееш чувствата си… поне до понеделник мислех така, но тогава не беше на себе си. — Не — каза ....... с ясен глас. — Тогава бях истинската аз. Не роботът, за който ме мислеше. Аз нямам опит, не съм светска дама, не… — гласът й я предаде. — Значи всичко това… — той вдигна ръка към бледото й изпито лице — е заради мен? — Да. — Слава на бога! Не… нямам предвид, че се радвам, че беше болна… искам да кажа, че ми е драго, че аз съм причината… защото това означава, че съм стигнал до сърцето ти. — Без дори да се опитваш. Чашите полетяха на пода. — О, Господи, .........! Нощ след нощ лежах на този изтърбушен диван и мислех само за теб! Бях толкова уплашен, когато ми се нахвърли с такава ярост. Помислих си, че съм провалил всичко между нас, докато не осъзнах, че си толкова болна — държеше я, сякаш се опасяваше тя да не се счупи. — Толкова си слаба и крехка… Една прегръдка и ще се разпаднеш на части. — Не, няма. Няма вече. — Имах желание да се застрелям. Единственото, което можеше да направи .........., бе да се вкопчи в ХХХХХ и да чувства сигурността на прегръдката му. Всичко ставаше толкова бързо, но за първи път в живота си тя не даваше и пукната пара за това. Единственото, което имаше значение, бе, че ХХХХХ я иска, че има нужда от нея. Под бузата й сърцето му се блъскаше като парен чук — той беше развълнуван и разтреперан като нея. — Чувствам се пиян — засмя се ХХХХХ. — И то не е от двете чаши шампанско.

Хайде още малко от книжката: — Едва събрах смелост, за да се изправя пред теб след онова, което направих… — гласът му трепереше. Внезапно ........ осъзна, че е била толкова концентрирана в собствените си чувства, че в действителност и за миг не е помислила за неговите. Самата мисъл за това го направи по-близък — сякаш беше поставен под огромна лупа и тя го виждаше съвсем ясно, с цялата му тревога, страх, вина и всичко останало. Да, той беше пораснал. Питър Пан накрая бе напуснал страната Никога-Никога и се справяше трудно в реалния свят. — Аби каза ли ти за… всичко? — Да. Той се загледа през прозореца. — Трябваше да го очаквам, разбира се. И то от отдавна. Сам съм си виновен — той смукна жадно от цигарата си. — Вероятно вече е твърде късно да се оправят нещата, но все пак: съжалявам, .............. Ще повярваш ли на това? Думата не е кой знае колко красноречива, но точно така се чувствам в момента: отчаяно съжалявам. Вероятно мислиш, че си заслужавам всичко, което ми се струпа на главата, и това е така, но… — той дълбоко пое дъх. — Точно сега имам нужда някой да ми подаде ръка, а твоята винаги е била силна. Откровеността, му подтикна ................ да каже мило и — за свое собствено учудване — дори искрено: — Не съм дошла, за да те съдя, ХХХХ. Дойдох, защото Аби каза, че се нуждаеш от помощта ми. Келнерката им сервира напитките. Той я изчака да си отиде и каза: — Дори и така да е, след онова, което ти сторих, е много мило да се съгласиш да го направиш. Нямам право да очаквам от теб да зачиташ чувствата ми. Джулия неловко помръдна рамене. — Ти си имаше причини. — Вярно е. Но тук не става въпрос за греховете на майка ми, а за моите — ........... преглътна с мъка. — Ти никога не си раздавала щедро прошката си, поне доколкото си спомням. Винаги си давала само един шанс. Но ако можеш да го намериш в сърцето си… — Какво точно искаш от мен? — прекъсна го ............... — Твоята версия на нещата. За да я сверя с моята. — Защо? За да откриеш пропуски? Той поруменя и ......... мислено се изрита заради непокорния си език. — Да, но не твои. — Добре. Откъде да започна? — Оттам, откъдето всичко свърши. От Париж. Кажи ми какво в действителност ти е казала майка ми при онзи телефонен разговор. ......... отново разказа своята история. Той слушаше мълчаливо, но тя видя, че когато загаси цигарата си, ръката му притисна фаса с такава сила, че го разкъса. — Благодаря ти — каза безизразно той, когато тя свърши. После вдигна очи и я погледна. Онова, което видя, я накара да стисне юмруци. — Прости ми, ............. Сам съм причина за собствените си нещастия, но не съм искал да бъда причина и за твоите. Прямотата му я срази. — Вината не е изцяло твоя — каза тя. — От самото начало ме предупредиха за майка ти. — Трябваше да се вслушам в думите ти. Сали Армбъстър, нали? — Да. Когато ни покани. Каза ми, че майка ти ще се разправи с всяка жена, която заплашва да те откъсне от нея. Мислех си, че просто ревнува. Тя все още беше влюбена в теб, това беше очевидно. И едновременно с това те мразеше, че не я обичаш. Както и да е, казах си, че това е чиста злоба. Но след това… — тя почувства тъга заради пропуснатите възможности. — Само ако ми беше казал...

Хайде още малко да дам информация, май този път успях да ви затрудня: Джулия Кери е дизайнер. Тя е известна сред лондонския елит със своята недостъпност. Но не устоява на чара на баснословно богатия Брад Брадфорд. Вихрената им авантюра прераства в любов. Брад се връща в Америка и Джулия го придружава като негова съпруга. Но в Америка Джулия заварва страховит враг — майката на Брад, леденостудената лейди Хестър. Възрастната дама, създателка на бизнес империя, има планове за своя син. А в тези планове няма място за Джулия.

Хайде още малко да дам информация, май този път успях да ви затрудня:

Джулия Кери е дизайнер. Тя е известна сред лондонския елит със своята недостъпност. Но не устоява на чара на баснословно богатия Брад Брадфорд. Вихрената им авантюра прераства в любов. Брад се връща в Америка и Джулия го придружава като негова съпруга. Но в Америка Джулия заварва страховит враг — майката на Брад, леденостудената лейди Хестър. Възрастната дама, създателка на бизнес империя, има планове за своя син. А в тези планове няма място за Джулия.

"Злата и красивата" - Вера Коуи