"Красавицата и драконът" Джейн Ан Кренц

Абсолютно вярно! Давай, мила, докато сме загряли!

Любима книга:

"

— Тук, querida*, ето тук — топъл, мелодичен глас със слаб испански акцент я повика от сянката.

[* querida — любима (исп.). — Б.пр.]

............... се обърна към звука, опитвайки се да овладее обзелия я трепет. Гласът беше истински, не беше плод на превъзбуденото й въображение.

След което го видя. Привлечена като пеперуда от пламък, тя измина разстоянието до мястото, където той стоеше, облегнат грациозно на стената. Стори й се, че тълпата изчезна и те останаха сами, когато изплашеният й поглед срещна тези блестящи испански очи. Те я гледаха през разстоянието от няколко стъпки, които ги деляха; милвайки я, предизвиквайки я, поглъщайки я.

— И за теб ли бяха така безкрайни, querida, както и за мен последните четири години? — попита той. Тембърът на гласа му, нисък и прелъстителен, докосна една струна дълбоко в душата й и я накара да затрепти.

— Как… как ме нарекохте? — попита тя с пресъхнали устни. Дишаше учестено, все едно беше тичала. Беше чувала тази дума и преди, но тогава тя не бе казана гласно, а само прошепвана от мъжа, който идваше при нея в съня й.

— Querida? — попита той и лека усмивка изви гордата, подвижна уста с чувствени устни, които не му позволяваха да изглежда студен и надменен. — Любима, на английски означава любима.

Като омагьосана от милващия, дълбок глас, който проникваше дълбоко, дълбоко в душата й, от тъмните очи, които я привличаха към него по-силно от физическа връзка, тя прошепна:

— Любима.

—............, чакайте ме — извика сър............., пробивайки си път към мястото, където беше застанала.

Гласът му беше досаден като бръмчене на муха. Тя беше пленена от вида и гласа на другия мъж, пред който всички останали бледнеят. Стресна се, като видя как свирепо блеснаха очите му при вида на приближаващия се сър ................

— Тази нощ, querida, тази нощ — промълви той, задържайки погледа й със своя толкова страстен, така възбуждащ глас, че я накара да потрепери.

Подсказка: — Нямам нужда от защитник. Напълно съм способна да се грижа за себе си — дори в собствените й уши думите прозвучаха сухо и студено. — Si, напълно ти вярвам, но за мене ще бъде голямо удоволствие да те защитавам и да се грижа за тебе, querida. Мисля, че никога не си усетила какво означава да си обичана, да се грижи за тебе мъж — промълви той в дланта й, устните му галеха чувствителната кожа. .................. усети как я изпълва познатата топлина при допира на устните, а след това и на езика му до вътрешната страна на китката й. Не можеше да устои на нежната, настоятелна ласка. Когато той посегна към чаршафа, който тя държеше като бариера между тях, тя с нисък стон се предаде. — Недей да се стесняваш, alma mia. Гордей се с красотата си — скара й се той леко, навеждайки гладко сресаната си глава към гърдите й, възбуждайки първо едната, а след това другата с езика си. Ръцете й се впиха в бронзовите му силни рамене, ноктите й се забиха в кожата му. Искаше да усеща неговото докосване навсякъде. Свенливостта й беше изчезнала пред този сластен порив. Неговото умение предизвикваше усещания, които беше смятала, че никога няма да преживее. Целувката му беше навсякъде — върху извивката на врата й, върху пулсиращите набъбнали зърна, жадуващи да бъдат докоснати, върху мекотата на корема й, върху сатенената гладкост на вътрешната страна на бедрата й. Тя лежеше до него, заливана от вълни на удоволствие, които той изтръгваше от тялото й, с което си играеше със същата сила, с която свиреше на китарата си. Съзнаваше, че действа необуздано, но всичко беше така ново, така чудно, че тя не можеше да се спре. Неговото докосване, целувката му беше като наркотик, който я пренасяше в един свят, в който нищо друго нямаше значение, освен екстаза между тях. — Ето това е радостта от живота, querida, — прошепна той в гърдите й, докато галеше венериния й хълм. — Това е възторгът, чиято сила може дори да бъде болезнена. Гладът й нарасна, затрептя в нея като диво животно, когато той разтвори интимната роза и започна да я гали нежно, докато тя достигна първата вълна от екстаз. Никога не беше изпитвала досега такова освобождаване, едно стремително усещане, примитивно и диво. Радостта от него беше невероятна. Всички задръжки изчезнаха, когато тя се потопи в последната вълна и остана да лежи изтощена, но удовлетворена. — Ах, виждаш ли колко прекрасно може да бъде, но почакай, моя малка, докато го изпитаме заедно — обеща й той, държейки я до гърдите си.

Редактирано 2 юли 201213 г. от tuleva (преглед на промените)

Краят на дъгата - Ребека Брандуейн ?

Не, съжалявам.

Последна подсказка: — Върви с него, танцувай с него — настойчиво прошепна дона Консепсион, притиснала настойчиво с ръката си ръката на Серена. Един лъч светлина освети фините аристократични черти на мургавото слабо лице на Рафаел, който се приближаваше. Трепереща, тя се изправи, привлечена от влажните черни испански очи, които я изгаряха, предизвикваха, поглъщаха. Сърцето й заби бързо. Той протегна към нея силната си мургава ръка с елегантен жест. Тя тръгна към него, подчинена на чужда воля. Музиката, свирена от испанския офицер, придоби плавен чувствен ритъм, който възпламени кръвта й. — Querida — прошепна той, усещайки бързия й пулс в китката. Разбра битката, която се водеше в нежното тяло на любимата жена, която се опитваше да преодолее вродената си срамежливост, за да изпълни танца с него и изпита благоговейна радост. Тя тръгна с него към музиката, а прозрачната рокля беше като облак около тялото й. Евита беше изчезнала в сенките, за да наблюдава, изпълнена с убийствена омраза. Затваряйки съзнанието си за всичко друго, освен Рафаел, Серена се опита да следва ритъма на китарата. Изведнъж й се стори, че си припомня стъпките и движенията на един танц, който е умеела да танцува… преди много време. Зашеметен, Рафаел гледаше как Серена изпълнява сложните движения на древен испански танц. Привлечен от неотразимата красота на златната руса коса, блестяща на светлината на факлите, от грациозното полюляване на фигурата й, което притежаваше чувственост, но също така и изящество, което липсваше на движенията на Евита, той се присъедини към нея. Тънки мургави мъжки ръце докосваха меки, бели като слонова кост, женски ръце с кратки милувки, след което се отдръпваха, а стройната му гъвкава фигура правеше любовни движения само на сантиметри от грациозните бедра, които го закачаха и предизвикваха. Прелъстителният ритъм на музиката, обсебващото чувство, че по някакъв странен начин те са танцували и преди така на светлината на факлите, правеше танца им сърцераздирателно печален. Кръвта на Серена се сгорещи от желание. Тя се движеше под звуците на китарата и знаеше, че не е лейди Марстън, а друга жена, жена, която можеше да потъне в един настойчив, изразителен мъжки поглед. Едно дивно създание, което се наслаждаваше на факта, че възбужда този горд мъж, който се въртеше около нея, с обожание изписано върху мургавото слабо лице. Тя чу как останали ахнаха изумени, но това беше като шум на далечно море. Нямаше значение какво си мислят, защото в тази знойна тропическа нощ, под луната и звездите тя се чувстваше така жива, както не беше се чувствала от самото си раждане. Когато музиката премина в кресчендо, Рафаел я дръпна към себе си, притискайки заоблените й форми към стройното си тяло. Горещите му устни първо намериха пулсиращата извивка на шията й, а след това покриха устните й с такава сила, че тя трябваше да се облегне на него. Останалата част от света престана да съществува; цялата вселена се събра в неговата прегръдка, в горещата сладост на устните му. В мъгла, като събудени от сън, те чуха изпълнените с възхищение викове на останалите — олето на испанците, които станаха на крака, за да ги аплодират. Рафаел повдигна главата си и нежно й се усмихна. След това притисна устни до ръката й и леко се отмести, за да се поклони в нейната посока, като че ли те двамата бяха артисти на сцена.

Орелът и розата - Даян Робинсън

Да.

Ето го следващия цитат Исторически е: Преглътна конвулсивно и се опита, макар и напразно, да се изплъзне от магическото излъчване. Погледна го и заекна: — Ранен ли си? Какво стана навън? Карлос ранен ли е? Карлос й беше напълно безразличен, но това беше първото, което й хрумна. Вече не беше способна да разсъждава, забрави всичко, освен властното желание да лежи в прегръдките му, да го докосва, да го люби… $$$$$ саркастично вдигна вежди. — Толкова много съчувствие! — Показа й окървавените си пръсти и продължи: — Ще ги целунеш ли, за да оздравеят по-скоро, скъпа? *********** стоеше неподвижна. Въздухът трепереше от трудно потискана агресивност. Нефритенозелените очи искряха предизвикателно. Запленен, $$$$$$$ не откъсваше поглед от *******. Светлината на свещите превръщаше червено-златистата й коса в огън, леденозеленото на роклята и прозрачната наметка засилваха усещането за нещо въздушно и неземно. Ала той много добре знаеше, че насреща му стои не приказна фея, а жена от плът и кръв, изгаряща от огън и страст. Тялото му помнеше топлината на кожата й, пламъка, който лумваше в него и при най-малко докосване. Пожела си този огън никога да не загасва и в този миг разбра, че я обича. Винаги я бе обичал и щеше да е най-глупавият мъж на земята, ако позволи да го отделят от нея. Вече нищо нямаше значение, трябваше само до си извоюва правото да я нарече своя. Какво от това, че парите имаха за нея повече тежест, отколкото любовта му! Дори злобните лъжи на Карлос вече не му действаха. Той самият бе преживял доста приключения и не биваше да се засяга така дълбоко, че и тя е имала други любовници. Но той никога не беше обичал! Използваше жените и си го признаваше без срам. Чувствата не играеха никаква роля в живота му. Нито една жена не успя да го развълнува — докато се появи **********. А след като изживя веднъж тази висша радост да лежи в прегръдките на любима жена, сега се питаше как бе преживял годините без нея. Естествено след онази нощ преди шест години бе имал и други жени — все пак не бе монах — но странно, след завръщането си от Дерня не се впусна в еротични приключения. Сякаш предусещаше, че ****** ще се върне в живота му и че и без това нямаше да намери утеха при друга жена. Пред него стоеше единствената, която съумя да завладее сърцето му. Това бе горчиво прозрение. Важните жени в живота му никога не се бяха отнасяли добре с него: майка му го изостави, Даяна Парди разтвори дълбока рана в сърцето му. Ала нищо не можеше да се сравни с болката, изпитана при развалянето на годежа със ********. И въпреки това, цели шест години по-късно, той отново бе готов да надене на врата си брачния хомот, готов да понесе толкова болка, колкото и радост. Примиряваше се с болката, защото знаеше, че без нея животът му щеше да бъде много по-непоносим. Нека му причинява болка, само да бъде до него… Ала в същия миг се закле дълбоко в себе си никога да не й признае колко много я обича. Чувстваше се ужасно в ролята на влюбен, нямаше й доверие и тя никога не биваше да узнае колко е силна любовта му. Това можеше да стане мощно оръжие в ръката на една алчна жена. Защо трябваше да се влюби точно в нея? В тази пленителна, пресметлива, огнекоса мегера? Поне щеше да се наслаждава на тялото й и да си достави удоволствието да я подчини веднъж завинаги в леглото. Изведнъж кръвта му кипна, обзе го лудо желание да държи ******** гола в прегръдките си. Очите му се замъглиха от страст. ********се взираше като хипнотизирана в протегнатата му ръка. Копнееше да я целуне, както й беше предложил. Нищо друго не желаеше така силно, както да покрие е целебни целувки ръцете, устните, тялото му… Насила откъсна очи от окървавената ръка и срещна погледа му. Дъхът й спря. Изразът в очите му беше недвусмислен и тя почувства как тялото й реагира. Наведе очи и се опита да пренебрегне топлата вълна в утробата си. Без да иска сведе поглед към долната част на тялото му и потръпна, защото впитите панталони недвусмислено издаваха мъжката възбуда. Странна усмивка заигра по устните му. Той пристъпи още една крачка и зашепна: — Мъжът не може да скрие онова, което усеща. Жената обаче… — Устата му се доближи до нейната. — Жената може всичко. Мъжът узнава дали тя реагира на близостта му само като я докосне. — Ръката му бавно обхвана гърдата й, палецът поглади зърното, което се втвърди веднага, устните му леко докоснаха ъглите на устата й и той продължи: — Приблизително така… ***** - главната $$$$- главния

Редактирано 7 юли 201213 г. от margc (преглед на промените)

Шърли Бъзби Лилия в нощта

Да.Ти си на ход

— Емили, не ми харесва това, което си мислиш — каза й сериозно Майкъл. — В съзнанието ти съзирам образ на абсурдно грамаден мъж. Той какво общо има с всичко това?

Емили се подсмихна и погледна през прозореца. Мислеше си за последния шпионски филм на Шварценегер. Нали жените в шпионските филми носеха червен сатен и рубини с размера на гълъбови яйца?

— Мисля, че трябва да се върнем при Айрин. Не смятам, че трябва да ходим на това парти — продума Майкъл, а после се наведе напред, за да почука по стъклото, което ги отделяше от шофьора.

Но Емили сложи длан на ръката му и му се усмихна. За нейно удоволствие, Майкъл погледна надолу към деколтето й, пребледня и не каза нищо повече.

Емили никога през живота си не се бе чувствала толкова силна.

Погледна към Майкъл. Как можеше да помисли за друг мъж, попита сама себе си, като отново плъзна крадешком поглед към него. Беше невероятно красив в смокинга си и бе направил толкова мили неща за нея. Когато бе споменал за пръв път, че ще я «нарисува», тя се бе обидила, но сега, чувствайки се великолепно, можеше само да му благодари. Беше учудващо как подходящите дрехи и малко бижута могат да променят една жена. Да не споменаваме двата часа, отделени за грима й, както и четирите часа за косата й, която вече не бе с естествения си цвят. «Ще я направим да изглежда така, сякаш е била целуната от слънцето» — бе казала фризьорката. Беше отнело доста часове, докато я направят да изглежда чак толкова «естествена», но Емили бе сигурна, че си струваше.

— Изглеждаш добре — каза тя и му се усмихна.

— А ти си красива — отвърна той и начинът, по който го изрече, я накара да се почувства още по-добре.

Как може да не е себичен чак до такава степен, помисли си тя. Да направи такова нещо за нея. Беше казал, че я обича и въпреки това ето го тук, урежда й среща с други мъже. Беше си създал доста работа, за да открие мъж за нея, а освен това бе му отнело още повече време и усилия, за да я направи привлекателна за онзи мъж. Емили бе свикнала много повече с мъже като Доналд, който ще промърмори едно «благодаря», когато му връчиш купчина листове, които представляваха поне триседмичен труд.

— Наистина оценявам това, което правиш за мен — тихо каза тя. — Не са много мъжете като теб, които биха постъпили толкова себеотрицателно.

Майкъл й се усмихна.

— Аз съм твоят ангел-хранител, забрави ли? Да се грижа за теб е мое задължение.

— Е, как изглежда той?

— Кой?

— Мъжът, с когото ще се срещна.

— Мил, грижовен, добър човек. Върши много добрини. В следващия му живот ще се издигне на по-високо ниво. Той наистина се е посветил на доброто — също като теб.

"Ангел за Емили" Джут Девро

Правилен отговор.

Любима авторка: — Във фургона е много горещо. Мисля малко да поседна до реката на хладина. Беше свалила блузата си, но си беше оставила полата. Краката й бяха боси. Видът на снежнобялата превръзка около рамото й беше жестоко напомняне за почти състоялата се трагедия. Той остана безмълвен. Тя мина покрай него, без да срещне очите му. Когато той отиде при нея, завари я седнала на наклонения тревист бряг на реката, втренчена в бавно течащата вода. Лъчите на залязващото слънце се изливаха върху нея като разтопено злато. Изглеждаше почти неземна и ефирна, за да бъде докосвана. Почти. Рос седна до нея. След дълго мълчание той нежно докосна превръзката с пръст. — Защо го направи, .............? — Кое? — запита тя с дрезгав глас. Когато се бе появил в стаята на докторската къща целият бледен, изтощен, брадясал и мръсен, тя едва се бе сдържала да не скочи от стола в прегръдките му. Но също така си бе спомнила израза на омерзение върху лицето му, когато Джентри го бе принудил да я види такава, каквато е. Щеше ли дори и сега да я накара да се оправдава за Кланси? — Защо застана между мен и онзи куршум? Тя повдигна глава. Очите им се срещнаха. Устните й едва се раздвижиха, докато промълви: — Защото те обичам. И защото бих направила всичко, за да те спася. — Дори и това да означаваше да тръгнеш с...........? Спазъм на отвращение сгърчи за миг лицето й, но в очите й нямаше никакво колебание, когато тихо отвърна: — Дори и това. — ...........! — името й беше пресекнат вик. — Мислех, че си мъртва. Не ми казаха нищо. Господи, какво преживях само като си мислех, че си пожертвала живота си заради мен. Ръцете й се заровиха в косите му, все още влажни след банята. Тя ги приглади нежно, страхуваща се да повярва на чутото. Той взе лицето й между дланите си и го наклони назад. Палците му леко разтвориха устните й. — Помислих си, че съм те загубил, преди да разбереш колко съм те обичал.

Защото те обичам - Сандра Браун?

Да, Ти си.

съвременна книжка от доста обичана авторка: — Б.… — тя обърна към него мокрото си от сълзи лице. — Не, недей — поклати глава, когато той понечи да се приближи. — Няма да съм в състояние да говоря, ако ме докосваш — пое си дълбоко дъх и избърса сълзите с ръка. — А трябва да ти кажа. Била съм много неправа. Б........ остана на мястото си, въпреки че нетърпението отново взе да го гложди. — Аз казах своето — рече примирено. — Сега е твой ред. Предполагам, и ти има какво да кажеш. — През всички минали години — започна Р........, — през всички тези години имаше неща, които не можех да споделя, не можех дори да разбера напълно, защото бях така объркана, бях… Като зашеметена. Кариерата ми, славата, парите, постоянният блясък на прожекторите… — думите следваха бързо една след друга и гласът й укрепваше заедно с тях. — Всичко ми се струпа наведнъж, изглежда нямах време да свикна. И неочаквано се влюбих в Б....... К......... — тя се засмя и избърса новите сълзи. — Великият Б....... К......... Трябва да ме разбереш — в един миг ти си само представа, само едно име, а в следващия — мъж, когото аз обичам — Р....... облиза устни и отиде до прозореца. Също се загледа навън. — Майка ми… Носех отговорност за нея, Б........ Винаги съм го чувствала по този начин и това не е нещо, което може да се промени за една нощ. Ти беше като истински рицар върху бял кон. Аз не можех, не исках да говоря за тази страна на живота си. Боях се, не бях сигурна в теб. Ти никога не ми каза, че ме обичаш. — Аз самият се плашех от теб — рече той тихо. — От това, което изпитвах към теб. Случваше ми се за първи път. Но — повдигна рамене, — ти вечно се дърпаше, вечно издигаше табелка с «Минаването забранено», щом опитвах да се сближа с теб. — Ти винаги си искал твърде много — тя се обгърна с ръце, като да й беше студено. — Дори сега в Корнуол, когато наистина бяхме близки, като че пак не ти беше достатъчно. През цялото време усещах, че искаш повече. — Все още поставяш забранителни знаци, Р......... Тя се обърна и Б....... прикова поглед в очите й. — Тялото ти не е достатъчно. Не е това, което чаках пет години. — Любовта трябва да е достатъчна — отвърна Р....... с обзело я внезапно раздразнение. И объркване. — Не — отсече той. — Не е достатъчна. Искам много повече — млъкна, като наблюдаваше сменящото се изражение върху лицето й. — Искам твоето доверие, без условия, без изключения. Искам отдаденост, пълна и всецяла. Този път всичко или нищо, Р...... Тя отстъпи крачка назад. — Не можеш да ме притежаваш, Б..... В очите му блесна кратка мълния. — По дяволите, аз не искам да те притежавам, а искам да ми принадлежиш! Не разбираш ли, че има разлика? Р.......... го гледа втренчено цяла минута. Отпусна ръце. Вече не чувстваше студ. Напрежението, което сковаваше врата й, изчезна. — Не знаех — отрони тихо. — А би трябвало. Бавно се приближи до него. Застана отпред му и се взря в лицето му. Попиваше всяка негова черта — тъмните изразителни вежди, в момента събрани замислено, синьо-зелените очи, сериозни и малко ядосани, леките сенки под тях — следи от недоспиване. И тогава й мина през ум, че като жена го обича повече, отколкото като момиче навремето. Жената можеше да обича без страх, без ограничения. Допря ръка до бузата му, сякаш да премахне напрежението.

Амииииии "Изпитание на чувствата" на леля ви Нора Робъртс, мисля аз

Амииииии "Изпитание на чувствата" на леля ви Нора Робъртс, мисля аз

Хич не ви затрудних този път, ти си, Гери

Гер, съчувставам ти, мила, за липсата на нет и, както обещах, давам едно много сладко цитатче:

— Главна! Знаех си, че ще бъде хубаво, но не мислех, че чак толкова… Господи, желая те! — целувката му стана стократно по-настоятелна.

Главната си помисли, че ще припадне. Кракът му се пъхна между бедрата й и тя почувства влага в най-чувствителното си място, въпреки че той все още не бе я докоснал там. През тялото й отново премина тръпка. Та тя цялата трепереше от желание! Това искрено я удиви. Не си спомняше да бе изпитвала нещо подобно досега. Беше си мислила, че този банален израз е просто някаква поетическа метафора.

Главния изглежда изпитваше същото, което бе още по-интересно. Той покриваше с целувки линията от върха на брадичката до лявото й ухо.

— Съблечи си сакото — гласът му бе тъмен, изкушаващ, и безкрайно съблазнителен. — Моля те.

За трети път Главната почувства как пропада в чувствена безтегловност. Някъде отдалеч едно разумно гласче настойчиво се обаждаше, казваше й да се овладее, но тя нямаше сили да се вслуша в него, камо ли да го направи. Владееше я едно съвсем чуждо за нея усещане — чисто, диво безразсъдство. Само за миг бяха изчезнали годините, когато бе внимателна, отговорна и твърде изтощена, за да се възползва от някоя възможност. Повдигна ръце и леко изхлузи сакото от раменете си. Искаше да бъде колкото е възможно по-близо до Главния.

В този момент наблизо до тях се разнесе тих жужащ звук.

— Какво, по дяволите… — Главния прекъсна целувката и рязко се извърна.

Малкият робот, който безшумно бършеше прах, спря на няколко сантиметра от крака му и започна да издава кратък, пиукащ звук, изразяващ неодобрение. Сензорите му протестираха срещу обекта, стоящ на пътя му. Роботът размаха парцала за прах, все едно търсеше мишена, по която да го хвърли.

Главния сложи ръце на хълбоци и в продължение на един дълъг миг разглежда металния домакински помощник. След това обърна озадачен поглед към Г.лавната

— Това да не би да е твоята икономка?

Главната се изкиска. „Но аз никога не се кискам!", помисли си ужасена. Просто се чувстваше замаяна от неговите целувки. Преглътна мъчително и си пое дълбоко дъх, опитвайки се поне отчасти да си възвърне предишното самообладание.

— Това е истински патентован *** чистач — обясни тя. — На всеки етаж има по един такъв. Баща ми ги измисли. Преди да изляза, включих този да бърше прах. В момента приключва с почистването на первазите на дюшемето. А ти си застанал на пътя му.

— Лошо. Защото в коридора има място само за един от нас, а аз не съм готов да си тръгна.

— Ще се погрижа за това — Главната бързо се наведе и натисна един бутон.

Малката машинка покорно се обърна и пое обратно по коридора, като издаваше жужащи звуци. Главния го проследи с поглед до вратата на килера.

— Това нещо развали магията на момента, не мислиш ли?

— Ако трябва да съм искрена, толкова съм свикнала с роботите чистачи, че дори не ги забелязвам. Израснала съм с такива машини около мен. Всяка година, докато баща ми бе жив, се появяваха все по-нови и по-фантастични модели. Сестра ми продължава да експериментира с тях. Честно казано, не бих знаела как да се оправям из къщата без тях.

Редактирано 11 юли 201213 г. от ros_s (преглед на промените)

Кренц – Абсолютно сигурен. С тези роботчета, просто няма празно.

Кренц – Абсолютно сигурен. С тези роботчета, просто няма празно.

Тя е да. Един от любимите ми моменти в книжката.

На мен всички съвременни на Кренц ми харесват много. Офф, трудна работа стана вече с тез цитати.

Думите й се смесиха в съзнанието му. Цвъртеше като катерица и това му причиняваше главоболие.

— На колко си години? — успя да каже той, когато §§§§§§§ спря за малко, за да си поеме дъх.

Капакът на тенджерата издрънча. Тя се извърна и го погледна учудено. Бледото й лице беше поруменяло.

— Извинявай, не очаквах да… Искам да кажа, че повечето мъже не биха задали този въпрос. На двадесет и девет съм.

Той се вгледа замислено в нея. Не изглеждаше зле, макар и да беше кльощава и луничава. Сигурно имаше доста мъже, които умираха да се оженят за нея.

— Не си ли малко старичка да се шляеш из цялата страна като някое малко момиченце в къса поличка? Защо не се установиш на едно място и не си народиш деца?

§§§§§§ взе чинията му и започна да подрежда вечерята по тъмносинята й ламаринена повърхност. Ръцете й съвсем забележимо трепереха.

— Не съм стара. Освен това нямам намерение да обсъждам личния си живот с теб.

Тя подреди чиниите на масата с математическа точност и приглади всичко с ръце — косите, бузите и полата си. След това седна като принцеса и взе вилицата.

Той сведе поглед към чинията пред него и занемя от учудване. Храната беше идеално подредена. Ако блюдото представляваше циферблат, нарязаното на парчета еленово месо щеше да бъде на дванадесет часа, маслото и ряпата с подправки — на четири, а хлябът — на седем часа.

Ароматът накара устата му да се напълни със слюнки. Не беше ял от сутринта, а това беше най-хубавото ядене, което някога бе виждал. Той опря лакти на масата и загради чинията с ръце. Това действие беше съвсем несъзнателно: наследство от дните, прекарани в затвора, където храната трябваше да се пази на всяка цена. После взе пухкавото хлебче с мръсните си пръсти, разчупи го, потопи го в соса и печеното, постави отгоре му голямо парче ряпа и го пъхна в устата си. След това задъвка шумно, натика малко месо след хляба и погледна към другия край на масата.

§§§§§§§ го гледаше със зяпнала уста. §§§§§§§§ спря да дъвче.

— Какво ти става?

Тя веднага сведе поглед към идеално подредената си чиния.

— Нищо — отвърна жената и набоде на вилицата си парченце, голямо колкото напръстник.

— Добре — рече §§§§§§§ и потопи още един голям комат в соса. После наведе глава, но продължи да я наблюдава с присвити очи.

Направо бе невероятно! Тя се хранеше по посока на часовниковата стрелка, вземаше по едно парченце от всяко нещо.

Само дето като изяде всичкото месо, ряпата остана почти недокосната.

§§§§§§§§ изсумтя презрително и продължи да яде.

— Е? — долетя меденият й глас. — Как е яденето?

— Чудесно — отвърна той и натъпка последното парче хляб във вече пълната си до пръсване уста. После преглътна шумно, отпи голяма глътка вода, отпусна се назад на стола и се оригна.

§§§§§§§ изпусна вилицата. Тя издрънча по дървената маса и изкънтя в надвисналата тишина. §§§§§§§§ стана и си наля кафе.

— Виж сега, мой човек… ъ-ъ… §§§§§§§. Трябва да решим нашия въпрос.

Очите му зашариха по безупречно подредената палатка и сърцето му се разтуптя, когато се спряха на лавиците, които §§§§§§§ беше направила за книгите му. Преди те бяха разпръснати къде ли не: под леглото, под печката, зад снегоходките — там, където бе седял, когато бе загубил желание да чете.

Мили боже, тя сигурно беше ровила, за да ги намери, както златотърсачът търсеше самородни десетдоларови парчета.

§§§§§§§ изстена. Майдъс беше прав. До утре леглото му щеше да бъде боядисано в розово, може би и на малки бели цветчета. Тя беше тук от шест часа, а вече го бе накарала да се чувства неудобно в собствения си дом. Той се покашля:

— Не можем да живеем заедно. Няма начин.

Младата жена потупа устни със салфетката, остави я до чинията си и вдигна поглед:

— И къде смяташ да отидеш?

Той стисна още по-здраво чашата с кафето. Беше направо невъзможна!

— Никъде няма да ходя.

— Нито пък аз.

— Нито пък… — Успокой се. Мисли. Мразеше да мисли, а и не беше много добър в тази област. Прииска му се да я хване за кльощавия задник и да я изхвърли навън. Само силата на волята му помогна да запази спокойствие. — Нямаш си представа какво е тук през зимата. Осемдесет градуса под нулата са нещо съвсем обикновено. Направо не може да ти побере акъла какъв студ настава.

Тя прехапа долната си устна:

— Дай ми двеста долара и ще си отида у дома.

— По дяволите, §§§§§§§§, даже и да имах толкова пари, нямаше да можеш да си отидеш у дома по вода. Не и тази година.

Кристин Хана -- Златната долина. Това с подредбата на храната ме подсети. А как само я караше да мълчи с кибритените клечки

Редактирано 11 юли 201213 г. от ros_s (преглед на промените)