Кристин Хана -- Златната долина. Това с подредбата на храната ме подсети. А как само я караше да мълчи с кибритените клечки

Хаха, много емблематичен момент, точно заради това не го пуснах. От сърце се смях докато четох тази книга, Девън и Каменния са големи образи. Ти си, мила.

Редактирано 12 юли 201213 г. от rumi_1461 (преглед на промените)

Ще пусна цитат вместо Рос, докато се чудех от коя книжка да е, си припомних любимите моменти от ето тази - /вярвам, че няма никак да ви затрудня/ и ще си я припомните с хубави чувства. — Пусни ме, Л..... Вече не сме деца, които се гушкат в дрешника. — Представа нямаш колко си права. Сега искам къде-къде повече от някакво си петминутно гушкане с теб. Тя опита да се отскубне от него, но тялото му буквално я закова към стената. — Не биваше да идваш отново, Д..... Не и ако не искаш да ми върнеш дълга си. Гърлото й бе задръстено от страх и страст. — Какъв дълг? Какво искаш от мен? — Май се шегуваш. Знаеш какво искам — той сниши лице над нейното, докато устните им се озоваха на сантиметри разстояние. — Дължиш ми една брачна нощ. Тя остана да се взира в него повече от минута — парализирана, неспособна да помръдне, да мисли, да диша. След първоначалния шок значението на думите му постепенно проникна в съзнанието й. — Не искаше да кажеш това — прошепна тя. — Точно това исках да кажа. — Не и буквално. — Съвсем буквално — тихо натърти той. Тя облиза устни, молейки се той да се отдръпне. Все още се притискаше в нея толкова близо, че тя усещаше всяка интимна извивка на тялото му. Издутината между краката му се бе отпечатала върху копринената й рокля. От тази допирна точка по тялото й се разля топлина. Гърдите й копнееха за докосването му. Жадуваше за ласките, които бе отказала да си спомни. Но на подобни желания бе невъзможно да се даде израз. Как би могла да го вразуми, когато всяка негова частица й казваше, че мъжът е дяволски сериозен? Разочарованието и безсилието бяха гноясвали в него в продължение на десет години. — Л......, тогава бяхме деца — приплака тя. — Бяхме млади, да. Но не и деца. Децата не знаят какво правят. Ние знаехме, Д...... Знаехме точно какво правим. Знаехме какво искаме. Всеки от нас искаше другия. Тя се улови за последната сламка. Беше познат аргумент, който тя си изтъкваше вече десет години и винаги губеше. Как би могла да спечели срещу него? — Признавам, че се желаехме физически, но не осъзнавахме… — Ако това бе всичко, което исках, Д....., нямаше да се въздържам през двете години, докато ходехме — болезнена самоиронична усмивка изкриви устните му. — Ходех с най-хубавото момиче в класа, за което всяко момче би дало мило и драго само за една среща. Но ти беше още и най-милото момиче, което никога не подвеждаше. — Извинение ли очакваш? — Не. — И аз да не разбера каква огромна саможертва си правел — саркастично каза тя. — Саможертва, да. Но не огромна. Исках да съм с теб независимо от начина. — Тогава защо ми четеш морал сега? Беше успяла да опъне нервите му до скъсване. — Защото искам да разбереш, че не се ожених за теб само за да легна с теб. Обичах те, по дяволите! — той я сграбчи грубо за раменете. — Не мислех само за сватбената нощ, когато избягахме, за да намерим мирови съдия. Мислех за останалия ни живот заедно. Изпитвах към тази церемония наивно благоговение, за мен тя не бе само механично повторение на думи, които да узаконят сексуалните ни отношения. Означаваше много повече.

Сандра Браун - Единствено ти. Една от любимите ми нейни книги

Оторизирина, моторизирана и сие зирана съм да кажа, че разбира се е тоз разкош. Ти си мила

Нямаше време за обяснения или предупреждения. Главната изскочи от кабината, с две крачки достигна до Главния и се хвърли към главата му, за да защити очите му от кукичката, която летеше към тях. — Какво по дяволите…! — каза Главния, сграбчи машинално Главната и я притисна към себе си. — Кукичката… — започна тя, докато придърпваше лицето му надолу към гърдите си. След това болката я прекъсна. Главния мигновено осъзна какво се бе случило. Ръцете на Главната го пуснаха, но той продължи да я държи здраво, докато надничаше над рамото й. Част от извитата стомана на кукичката беше забита в пуловера й. Останалата част се бе врязала в плътта й, близо до лопатката. Пред погледа му се появи една тъмночервена капка, която започна да нараства. Главния изруга, пусна Главната и измъкна джобно ножче. Нави кордата около пръста си и я преряза, без да упражнява и най-малкия натиск върху кукичката. Когато Главната усети, че е свободна, понечи да тръгне към кабината. — Не мърдай — каза рязко и я улови за ръката. — Дрейфуваме. — Аз ще се погрижа за това. Главния настани внимателно Главната в една от седалките на кърмата. След това започна да действа с плашеща бързина. Вместо да се бави, като навива останалите две корди, той просто ги преряза. Миг по-късно изчезна в кабината и включи двигателите. След няколко минути Главния бе отвел яхтата до едно закътано местенце в североизточната част на залива и бе пуснал котвата. При друг човек подобна бързина би била самоубийствена, но за Главния тя беше толкова контролирана колкото и стремглавото спускане на ястреб. Той се върна на кърмата при Главната. — Добре ли си? — попита я , докато гледаше лицето й, на което беше изписано напрежение. Тя понечи да свие рамене. Движението накара кукичката да се забие по-дълбоко и тя направи болезнена гримаса. Главния изруга тихо. — Това е просто болка — каза тихо Главната. Тя затвори за малко очи и използва съзнанието си, за да накара напрежението да напусне тялото й. Беше научила, че опитите да се пребори с болката само я засилваха.

Елизабет Лоуел – Песента на гарвана

Не е тя, но си близо

"Жена без лъжи" - Ел. Лоуъл

"Жена без лъжи" - Ел. Лоуъл

Давай ти си

Цитатът е от съвременен роман: "Твърдите му устни прекъснаха думите й. Главният я притисна към себе си и нахлу в нейните влажни разтворени устни с яростта на лятна буря. Не бе съзнателно. Усещането на тялото й срещу неговото бе предизвикало бясна възбуда. Той се хвърли с главата надолу, без да мисли за последствията. Ако той се чувстваше безпомощен, така се чувстваше и тя. Ръцете й се обвиха около топлото му тяло под сакото, а устните й отвърнаха на глада на неговите. Простена дрезгаво, от което нещата очевидно станаха още по-лоши. Устните му изведнъж станаха настойчиви, сякаш бе чул желанието в приглушения й вик и се опитваше но всякакъв начин да утоли глада, който той издаваше. Главната вплете пръсти в косата му и изви тяло в безпомощна молба. Главният прошепна нещо неразбрано, повдигна я на ръце, все още без да пуска устните й, и я отнесе на дивана. Положи тялото й върху студената кожа и се отпусна върху него, като разтвори с крак бедрата й с трескава страст. Никога не бе подозирал такова разкъсващо желание, не само от себе си, а и от Главната. Беше се разтопила в прегръдките му, готова на всичко, което би поискал, без да са разменили и дума. Отмести се леко, колкото да пъхне ръката си между тях. Плъзна я по ключицата, надолу в деколтето на роклята, по дантеления сутиен. Усети малкото твърдо зърно и я чу как извика от удоволствие в устните му. Пръстите й бяха върху копчетата на ризата му. Бе опасно. Бе неразумно. Тя бе разпалила в него лудост и той не можеше да спре. Когато почувства, че ризата му се разтваря и пръстите й се заравят в гъстите косми по гърдите му, изръмжа дрезгаво. Тялото му трепереше от страст. Устните му се впиха в нейните и кракът му се раздвижи между бедрата й. Голямата му длан я сграбчи и я притисна към яростната му възбуда — движение, което не оставяше никакво съмнение за намеренията му. Главата на Главната се въртеше. Всичките й любовни мечти се сбъдваха. Главният я желаеше! Усещаше настойчивия натиск на тялото му върху своето. Целуваше я така, сякаш умираше да я има, и тя тържествуваше от яростта на страстта му. Отпусна се с тих смях и отвърна на целувката му, чувствайки как цялата се разтапя под него, разтапя се в него. Изгаряше от непознати потребности, давеше се в непознати усещания, от които тялото й звънтеше от удоволствие. Главният вдигна глава и я погледна. Лицето му беше безизразно като маска, само зелените му очи бяха живи и блестяха в задъханото неловко мълчание на сления им дъх" Вие сте!

Даяна Палмър - Опасна клопка Главната - Джоуди, Главния - Александър

Йес! Хайде, давай следващия !

Нали съм мързелива и не ми се преписва, та копи/пейст от книжката, която реактирам в момента : — Знаел си! — обвини го тя. — Знаел си и си одобрявал. — Не. Не знаех — отговори Главният спокойно и надигна уискито си. Огледа я над ръба на чашата, от зачервеното от гняв лице, от пълничките гърди, тънкото кръстче, заоблените бедра, до дългите стройни крака и после обратно. Бе се променила, както й каза вчера, но не чак толкова. По-зряла, по-изискана може би, ала си оставаше най-вълнуващата жена в Тексас. Особено както се очакваше да избухне във всеки момент. — Но сега, като те поогледах, идеята съвсем не ми се струва лоша — продължи той, просто за да види дали ще може да я изкара от равновесие. — Станала си истинска… — устните му се изкривиха в бавна, нарочно похотлива усмивка. — Хубавица… Главната чу дружното ахване зад себе си, ала не му обърна внимание, както се опита да не обръща внимание и на внезапно избилата по лицето й гъста червенина. Това, което почувства, не бе нито възмущение, нито пък изненада, че Главният може да каже такива неща. Друго не бе и очаквала от него. А я обзе един всепоглъщащ гняв. Усещаше как той кипи в нея, заплашвайки да помете преградите на трудно изградения й самоконтрол. Ръцете й се свиха в юмруци, докато си представяше как го удря, как хвърля нещо към главата му. С върховно усилие на волята се овладя, отпусна ръце и успя да изобрази на лицето си някакво подобие на усмивка. — Аз също имах възможност да те поогледам — очите й презрително се плъзнаха по тялото му, а усмивката й стана мазна. — За съжаление самонадеяните, невъзпитани, червендалести кравари не са ми по вкуса. Обърна му гръб, отиде да седне на ръба на бюрото и не можа да види одобрението, проблеснало за миг в погледа му. Главната никога не оставаше длъжна. — Можеш да го продадеш — подсмихна се Главният, чудейки се още колко трябва да я притисне, преди да разчупи маската й на ледено самообладание. — И да те оставя като единствен собственик тук? — тя го погледна с присвити очи. — Няма начин. Това е моят дом. Моето ранчо. Почти единадесет години чакам да се върна и сега оставам — заяви Главната и изненада всички, включително и себе си. Когато напусна Париж, нямаше намерение да остава тук. Каза на ХХХ, че ще се върне. — Оставам — повтори тя и разбра, че го желае. — Дори ако за това ще трябва да се омъжа за змия като теб. — Чакайте, госпожице ... — намеси се ХХХ, за да успокои нещата. — Наистина ли е нужно чак толкова да бързате? Главната несъзнателно погледна към Главният и видя веселите искри в очите му. Точно това бяха думите, които му бе казала в колата. — Имате шест месеца, за да решите — продължи адвокатът. — И с какво ще ми помогнат тези месеци? Според завещанието на Хенри, все едно трябва да се омъжа за Главният. — Мож’ да решиш да продадеш твойта пол’вина — започна колебливо УУУ и веднага млъкна, стреснат от студения й поглед. — Не — гласът й бе спокоен и странно безизразен. — Това ранчо е наполовина мое и аз смятам да го запазя. И никой… — ледените й очи се обърнаха към Бен и студената светлина избухна в сини пламъци. — Никой — подчерта тя — няма да може да ме изгони отново оттук. Независимо какво ще трябва да направя, за да му попреча. — Да, разбира се, госпожице ...., но…

Кандис Скулър - Дивата котка.

Въх, позна . Само за 10 часа. Дано ти затрудниш повече

За тази се сетих днес да си я препрочета:

ХХХ я откри там, застанала до езерцето. Спря и я извика тихо. Видя как цветът на лицето й се промени, тялото й се изопна от напрежение.

— ХХХ! Ти си се върнал... Аз... Как се сети, че съм тук? На никого не бях казала...

— Къде другаде бих могъл да те намеря, щом не те заварих вкъщи?

— Да. Предполагам, че не е толкова трудно да предугадиш действията ми...

— Надявам се да е така. — Гласът му бе спокоен, сдържан, ала нещо, някакво шесто чувство подсказваше на УУУ колко е напрегнат вътрешно. — Трябва да поговорим,

УУУ — продължи със същия спокоен глас. — Но преди това искам да те попитам нещо... Обичаш ли ме още?

УУУ не отговори. Мълчаливо се взираше в него, опитвайки се да отгатне какво се крие зад ненадейния въпрос.

Угризения? И какво очакваше да чуе ХХХ? Каквото и да очакваше, отговорът бе един, един-единствен честен отговор.

Пое дълбоко дъх и отвърна с треперещ глас:

— Да, обичам те, ХХХ.

УУУ не беше много сигурна каква реакция очакваше от него, но в никакъв случай не и да прекоси три огромни крачки разстоянието, което ги разделяше, после да я прегърне с безмерна нежност, тъй внимателно и предпазливо, сякаш беше най-безценното, най-крехкото и чупливо нещо, което бе държал в ръцете си. Странна, прилична на излъчване руменина покри лицето му, а пръстите, докосващи очите й, скулите, устата, леко трепереха, УУУ почувства инстинктивно, че ХХХ й разкриваше без думи колко много значи тя за него. Мълчаливо се притисна в обятията му. Трябваше да му покаже, че го е разбрала. Целунаха се бавно, без да влагат страст — едно признание, че мълчаливите послания са проникнали в съзнанието, вплитащо индивидуалните различия в съвършено цяло.

— Аз също те обичам — прошепна ХХХ със задавен глас. — И щом искаш тази къща...

— Не, не къщата, всъщност исках онова, което представляваше за мен. Но ти си прав, на практика купуването й щеше да ни създаде много проблеми. Защо не ми го каза, ХХХ, защо мълча, че не искаш тази къща?

— Знаеш ли, не можех да призная, че изпитвам ревност... — Той я хвана за ръка. — Да тръгваме. Трябва да ти кажа толкова много неща!

Продължението на цитата:

ХХХ го слушаше мълчаливо.

— Ти си ме ревнувал от Ванеса? — поклати тя невярващо глава. — Но аз си мислех... мислех си, че се,дразниш, защото не мога да се оправя с нея. Струваше ми се, че ме виниш за нейната враждебност. Господи, как се упреквах затова, че съм се провалила с Ванеса! И със синовете си... Те се чувстваха нещастни, а аз дори не бях го забелязала...

— Докато разговарях с Пиер, осъзнах, че съм се боял да не бъда отблъснат, изместен от нея... Колко просто, очевидно изглежда това сега! — добави мрачно той.

— Човешките чувства никога не са прости — каза ХХХ.

— Понякога ни е много трудно да приемем слабостите си. Мисля, че и двамата сме виновни, защото се опитвахме да ги скрием един от друг... и от себе си. Аз се боях да не

те загубя...

— Никога не би могла да ме загубиш! — отвърна нежно УУУ.

ХХХ се вгледа в очите му. После каза тихо:

— Видях те на летището със Сондра. Бях дошла да ти се извиня за скарването. Късно снощи ти се обадих в хотела, но никой не отговори...

— Бях в банята, тъкмо се бях върнал от Пиер. Помислих си, че може да е Сондра. Реших, че е по-сигурно да не отговарям... — призна той.

ХХХ беше сигурна, че никога повече нямаше да повдига този въпрос. И не защото се боеше от отговора, а просто защото той вече нямаше значение.

Книгата е Пени Джордън - И в радост и в беда Нов цитат, не вярвам да ви затрудни: Той се вторачи в нея, четеше неизброимите изражения, които пробягваха по красивото й лице. Изглеждаше невероятно секси, отбеляза той, с разрошената си коса и с все още натежалите клепачи, кожата й леко порозовяла от спането. Тъмните сенки под очите бяха изчезнали и меките извивки на гърдите й грееха под тънката коприна на нощницата, малките зърна съблазнително се притискаха в плата и на него му се прииска да се наведе и да ги вземе в устата си заедно с коприната и всичко. Той отново почувства онова бодване в гърдите и за кой ли път си даде сметка, че тя осветява живота му като вечна свещ, чиста и бяла. Ако този невинен пламък някога угасне, той ще бъде обречен на мрак за остатъка от живота си. — Не бях прав, като не ти вярвах — промълви той. Гласът му притихна дори още повече, толкова дълбоко, че забуботи в гърдите му. — Знаех, че ме обичаш, но това почти беше твърде много за мен, за да го повярвам. Страхувах се да повярвам. Господи, ХХХ, не знаеш ли? Никаква представа ли нямаш какво правиш на хората? Навсякъде, където се обърнех, имаше хора, които през глава бързаха да ти се харесат, да те накарат да им се усмихнеш, да привлекат вниманието ти поне за малко. Дори Имоджийн би се разкъсала на парчета заради теб! Ако бях допуснал да повярвам, че тази сладост е изцяло моя, а след това бях установил, че не е, нямаше да мога да го преживея. Трябваше да се защитя, като не те допусна твърде близо. ХХХ се втренчи в него, поразена от думите му. — Хората през глава бързали заради мен? Какво имаш предвид? Тя наистина не знаеше, реши той, никога не е забелязала въздействието на лъчезарната си усмивка върху околните или почти неизбежното размекване на лицата им винаги когато говореха с нея. Господи, той имаше съкровище, за каквото мъжете биха се били, вероятно биха убивали, а тя дори не знаеше собствената си сила, която, той предполагаше, беше част от неуловимия й, но натрапчиво сладък чар. — Няма значение — каза той кротко. Тя нямаше да му повярва, дори и да й го кажеше. Трябваше да му прости, защото разровеше ли се в глъбините на сърцето си, щеше да установи, че твърде много го обича, за да не му прости всичко. Много внимателно той се присегна и я улови през кръста, измъкна я от омотаните завивки и я изтегли върху себе си, отпусна тежестта й на гърдите си. — Радвам се — каза той сериозно. Диамантените му очи бяха толкова близо, че тя виждаше собственото си отражение в разширената тъмнота на зениците му. — Защото аз те обичам толкова много, че мисля, че ще полудея, ако ме прогониш. Очите на ХХХ се разшириха и сърцето и направи огромен скок, след това възобнови ритъма си с удари, които биеха в крехкия й гръден кош. — Аз… какво? — Казах, че те обичам — повтори той. Плъзна ръцете си нагоре по гърба й в бавна, разгорещена милувка. Тя потрепери, опита се да говори, но разтрепераните й устни не можаха да образуват думи, вместо това тя се предаде и отпусна глава на рамото му, с ръце здраво вкопчени в него. Той я сгуши до себе си, притисна нежното, прелестно женствено тяло в своето. Изведнъж сълзи, горещи и тръпчиви, опариха очите му. За малко да я загуби, за малко да допусне любовта й да му се изплъзне и тази мисъл го терзаеше. — Обичам те — промълви той отново. Този път прошепна думите в тъмния облак на косата й. Парещите сълзи се стекоха надолу по грубите му, обгорели от слънцето бузи, но той не ги усещаше. Светът му се беше стеснил до чудото, което държеше в ръцете си, до крехкото, деликатно тяло, което съдържаше толкова сладост и изисканост, такъв безкраен потенциал за любов, че той направо се задъха. ХХХ леко се отдръпна от него, сърцето й спря, когато видя мокрите следи по лицето му, и в този момент разбра без никакво съмнение, че той я обича. Той я гледаше с дълбока, изпепеляваща любов, която не правеше никакво усилие да скрие. Остатъкът от горчивината му беше отнесена със солта на сълзите, последната мъка и вина, която изпитваше за Джудит. Тя положи бузата си на неговата и пресуши мокротата.

"Meжду любов и вярност"- Л. Хауърд

Разгеле. Ти си.

Цитатът е от съвременен роман:

"Щеше да бъде съвършено. Тя щеше да се погрижи да стане така. Всяка стъпка, всеки етап, всеки детайл — всичко щеше да бъде изпълнено точно както го искаше, както си го представяше — докато мечтата й станеше реалност.

Да се задоволи с по-малко от максималното, бе загуба на време.

Главната бе жена, която не пропиляваше напразно живота си.

На двадесет и пет, тя бе видяла и преживяла повече, отколкото някои хора за цял живот. Докато другите млади момичета се кикотеха около момчетата или се интересуваха от мода, тя пътуваше до Париж или Бон, облечена в прекрасни костюми и изживяваше страхотни моменти.

Бе танцувала за кралици и бе вечеряла с принцове. Бе пила шампанско в Белия дом и плакала от щастие и умора в Болшой театър. Бе благодарна на родителите си, на голямото си семейство, което й бе дало възможност да постигне това. Всичко, което имаше, дължеше на най-близките си хора.

Време беше да стане по-самостоятелна.

Откакто се помнеше, мечтата й бе да танцува. Нейната мания, както би казал брат й, с което Главната бе напълно съгласна. Нямаше нищо лошо в това да мечтаеш силно за определено нещо и да се опиташ да го осъществиш. Стига това да е правилният път, който поемаш и да имаш сили да го извървиш докрай.

Бог й бе свидетел, че си бе заслужила успеха.

Двадесет години усилни тренировки, учене, радост и болка. И саможертви, помисли си тя. Нейни и на родителите й. Знаеше колко им бе трудно да се разделят с нея, малкото им момиченце, което замина да учи в Ню Йорк едва на седемнадесет години. Но те никога не казаха нищо, само я насърчаваха и я подкрепяха.

Въпреки че напускаше красивото малко градче от Западна Вирджиния, за да го замени с големия град, родителите й знаеха, че навсякъде ще бъде заобиколена и пазена от семейството си. Тя също си даваше сметка, че те я обичат и й имат достатъчно доверие, за да я пуснат да замине.

Тренираше усилено, танцуваше колкото за себе си, толкова и за тях. Не пропуснаха нито един от успехите й. Когато се присъедини към Компанията и излезе на сцена за първи път, те бяха там. Когато стана прима балерина, отново бяха там...

Никой не бе изненадан повече от самата Главна, когато реши да се оттегли от светлината на прожекторите и да напусне сцената. Имаше само едно обяснение за това. Искаше да се прибере у дома. Искаше да има истински живот. Колкото и да обичаше да танцува, осъзнаваше, че танците бяха всепоглъщащи. Класове, репетиции, представления, пътувания, медии. Кариерата на танцьора бе много повече от нахлузването на палците и реенето под светлината на прожекторите — или поне такова бе виждането на Главната.

Искаше истински спокоен живот и дом. Тя реши, че е време да се отплати на съдбата за успехите, които бе пожънала. И щеше да го направи с школата си."

„Относно Кейт“ – на Нора Робъртс – превод на Дрийма.

Да, бе! Хайде, ти си.

— Става. Най-вероятно няма да можем да ядем в кухнята след тази вечер, при положение че §§§§§§§§§§§§ си идва утре. Тя се вцепени, а чашата й остана във въздуха, на половината път към устните й. — Утре? Не е възможно. Той замина преди пет минути. — Утре, по обяд — той се приближи към нея и прокара пръст по трапчинката на брадичката и. — Ваканцията му беше значително по-дълга от пет минути. — Накарай го да я удължи. Кажи му… че трябва да направи околосветско пътешествие. С лодка. От онези, на които гребеш с весла. Ще му се отрази добре. — Предложих му да си продължи почивката. Той е готов да се върне вкъщи. — Да, но аз не съм — тя вдигна ръце. Той само се усмихна, наведе се към нея и я целуна по челото така, сякаш целува дете. Тя изпухтя навъсено: — Добре тогава. Добре. Но сега ще трябва да правим секс на кухненския под. — Моля? — Това е в списъка ми с неща, които трябва да направим и още не сме стигали до него, така че ще трябва да се заемем веднага. Пицата може да почака. — Имаш списък? — Трябваше да бъде спонтанно и неконтролирано, но ще се задоволим с това, с което разполагаме. Тя пресуши чашата си с шампанско, остави я настрана разкопча кобура си. — Хайде, събличай се, приятел. — Списък за секс? — удивен и очарован, той я наблюдаваше как стоварва кобура си на плота и се заема с ботушите си. — Значи тази атака на стълбите — нагоре-надолу по стълбите — е била включена в списъка ти. — Точно така — тя измъкна ботуша си и го хвърли настрани. — Дай ми да го видя — той подаде ръка, като настоятелно размърда пръсти. Надвесена над втория си ботуш, тя надигна глава. — Това е нещо, което ти би нарекъл списък на ум — тя потупа главата си. — Всичко е тук. Ти не се събличаш. — Обичам ума ти. — Да, добре, хайде само да отметнем това малко задължение, след това можем… Тя млъкна, когато той я сграбчи в ръцете си и я сложи по задник върху кухненския плот. Сграбчвайки косата й в двата си юмрука, той привлече устата й към своята и я плени. — Достатъчно спонтанно ли е за теб? — попита той, когато тя си пое дъх. — Може би — думите се търкулнаха обратно в гърлото й, когато той разкъса ризата й. — А това неконтролирано ли е? Беше й малко трудно да отговори, тъй като устата й отново бе подложена на атака. Той смъкна онова, което бе останало от ризата й до китките й. Ръцете й бяха пленени и това отприщи инстинктивна паника, която се преплете хаотично с изблик на вълнение, когато той дръпна разкъсаната материя като въже. Сега ръцете й се озоваха зад гърба, а кръвта бумтеше в ушите й. Не беше в състояние да си поеме дъх напълно. Виното, което бе изпила замая главата й, а мускулите на бедрата й затрепериха. — Ръцете ми — успя да каже само. — Не още — той беше луд по нея. Направо беше полудял. Побъркваха го формите й, уханието й, вкусът й. А сега и звукът, който издаваше, докато ръцете му шеметно препускаха по тялото й. Той пируваше с кожата й, с гърдите й, със сърцето й, което биеше бясно под устните му. Тя отново изстена, потрепери, потъна в друг свят, докато използваше езика и зъбите си. Да му се остави. За него нямаше нищо по-възбуждащо от момента, когато тя му се оставяше. Все още не можеше да диша. Усещанията обаче я връхлитаха, твърде мощно, твърде дълбоко, за да бъдат назовани е меката дума удоволствие. Тя го остави да я поеме, би го молила за още, ако имаше думи. Когато смъкна бикините по бедрата й, тя се разтвори за него. И тези ръце, тези прекрасни ръце я докараха до върха. Изкрещя, когато го достигна, когато оргазмът избухна нея с такава горещина, че тя се зачуди как просто не се разтопила от него и не се разтекла по плота като локва. Главата й се отпусна безсилно на рамото и тя успя да произнесе само една дума: — Още. — Винаги — устните му преминаха през косата й, по бузата и отново намериха нейните. — Винаги. Ръцете му я обвиха и нейните, вече освободени отвърнаха на прегръдката. Тя сключи крака около кръста му и се помъчи да проговори, думите излязоха от устата й на задъхани пресекулки. — Не сме на пода. — Ще стигнем до там — той я ухапа леко по рамото, по шията, чудейки се как се удържа да не я изяде цялата. Издърпа я от плота, поемайки тежестта й върху себе си докато устните им се сляха отново, докато сърцата им туптяха заедно. Ръцете й си проправиха път под тениската му, късите й нокти дращеха влажната му кожа. Сетне тя дръпна дрехата нагоре, издърпа я съвсем и заби зъби в рамото му: — Господи, тялото ти. Мое, мое, мое. Бяха на пода, дърпаха дрехите си и засмукваха жадно въздух, тъй като дробовете им бяха на път да се взривят. И този път, когато краката й се сключиха около него, той влезе в нея. Горещ, непоносимо горещ, тя го бе засмукала в себе си, за да вземе още от него, за да го повлече със себе си. Ръцете му се плъзнаха по лъскавата й кожа и намериха опора върху бедрата й. Слели се в едно цяло, те останаха така, докато той не изкрещя от удоволствие. Лежаха по гръб на пода. Гърлото й ужасно бе пресъхнало и тя не бе съвсем сигурна, че може да преглътне. Дишането й отнемаше цялата енергия, която й бе останала. Що се отнася до спонтанния, неконтролиран секс, вече имаха победител. Очите й бяха затворени, защото клепачите й тежаха приблизително по един тон. Почувства, че пръстите му леко докосват нейните й му даде максимален брой точки за възстановяване. — Има ли още нещо в списъка ти? — Не — дъхът й свистеше. — С това се приключва. — Слава богу. Тя изсумтя — най-близкия звук до смях, който бе в състояние да произведе. — Трябва да станем оттук преди утре на обяд

Норка, разбира се - "Имитация в смъртта". стр. 122 май

Редактирано 26 юли 201213 г. от asayva (преглед на промените)