"Злата и красивата" - Вера Коуи

Браво, ти си

Страхотно Ето и следващия цитат.Съвременен е: — Никога няма да я забравя. Оставих родителите й да уредят погребението и не отидох на него. Семейството й даде да разбера, че не желае да има нищо общо нито с мен, нито с -----. Ние бяхме откраднали съкровещето им, тяхната принцеса. Главна — той я погледна в очите й, — заклех се, че никога повече няма да обичам друга жена. Аз обичах Сюзан и когато имах най-силна нужда от нея, когато и двамата се нуждаехме от взаимна подкрепа, тя ме напусна. Но се влюбих в теб. Не можеш да ме напуснеш сега. Не виждаш ли, че имам нужда от теб? — той я целуна отчаяно. Устните му не чакаха дълго за отговор. Единственото й желание беше да му покаже колко много го обича. Когато прегръдката им се разхлаби, той продължи. — Отидох в Ню Йорк не само за да уредя деловите си проблеми, но и да се освободя от духа й. Бях на гроба й. Никога не бях ходил там. Не мога да ти опиша болката и горчивината, които бях насъбрал против нея. Сега разбирам, че тя не е могла да бъде повече от това, което е. След като бях познал любовта, не можех да простя. Но сега знам: една красива малка червенокоска ме научи.Започнах да осъзнавам нешата през онзи ден, когото -------- разбърка гримовете ти. Ти беше много ядосана и я наказа, но също така й прости. Тя никога не би могла да се усъмни в обичта ти.Аз трябваше да се върна и да простя на Сюзан, преди да ти предложа любовта си. Исках да бъдем на чисто. Последва нова дълга целувка. — Днес следобед ти ме попита за кутиите в гардероба. Помислих, че искаш да покажеш на ----- снимките на Сюзан. Чух те да я учиш да казва МАМА. —За това ли се разстрои?! —Той отметна глава назд и се засмя. — Попитах те за кутиите, защото сега спокойно бих могъл да ги гледам. Преди мразих всичко нейно. Избрах това, което искам да запазя за --------- . Един ден, когато порасне, ще трябва да й разкажем за майка й Той хвана брадичката й и я вдигна, за да я принуди да го погледне в очите. —Учех ------- да казва МАМО, за да те изненадаме. Искам тя да ти казва така. Защото, когато се оженим официално, ти ще бъдеш майка за нея. — Главен... —започна тя,но устните му я прекъснаха. --------- — дъщерята на Главния

Редактирано 17 юни 201214 г. от margc (преглед на промените)

"Нежна тишина" - Сандра Браун

"Нежна тишина" - Сандра Браун

Право в целта Ти си на ход

Извинете за закъснението. Цитатът е от съвременен роман. "— Да ти призная, измъчва ме не само мисълта, че си се жертвал, за да ме спасиш. Имам си и други прегрешения, които ми тежат на съвестта. Искам да ти призная още нещо, Главен. Той не разбираше какво има предвид Главната и я погледна озадачено. Младата жена се намръщи. Остави чашата с шери, изправи се и отиде до прозореца. Дъждът барабанеше по стъклото. — Какво още има? Кажи ми, Главна! — подкани я Главния. — Синът ми не е син на съпруга ми — пророни тя през сълзи и се разхлипа. — Той е… твое дете. Главният не можеше да повярва на ушите си. Думите на Главната го пронизаха право в сърцето. Той седеше като вкаменен. Момчето — негово дете? — Значи… — Да, излъгах те точно както излъгах и съпруга си. Лъгах всички, включително и себе си. Въобразявах си, че това е моето възмездие, кръстът, който трябва да нося заради греха си. Главният се изправи и тръгна към нея. Бе неописуемо развълнуван. — Чак след разговора с бившата ти жена разбрах колко си се измъчвал — допълни тя. — И тогава видях връзката ти с момчето в нова светлина. Бях решена на всяка цена да го направя син на Съпруга ми и изобщо не си давах сметка, че всъщност го лишавам от истинския му баща, а теб — от твоя син. Но дори да е много късно, дори ти да не искаш да си му баща, поне заслужаваш да знаеш истината. Главният беше като попарен. Новината го бе сварила толкова неподготвен, бе отприщила у него такива силни чувства, че той не знаеше какво да каже. — Заради мен — продължи Главната — загуби не само дъщеря си, но и своя син. Накрая проумях, че си нямаш никого, че съм ти отнела децата. Ето защо дойдох да ти кажа истината и да те помоля за прошка. Тя сведе глава и върху роклята й се търкулна сълза. Главният отиде при нея, обхвана с длани лицето й и я накара да го погледне в очите. — Не мога да ти опиша колко важно е, че ми го каза — прошепна той. — Сега за мен значение има само един човек и това си ти — Главният се наведе и я целуна по устните. — Обичам те и винаги ще те обичам,Главна. — Колко объркан е животът — прошепна тя. — Не, не е объркан. Рано или късно всичко си идва на мястото — възрази Главният и я притисна до себе си. — Чак сега разбирам, че ми е трябвало време, за да дойда при теб. Дъждът продължаваше да плющи навън. Двамата се прегръщаха и годините, през които бяха разделени, сякаш се топяха една по една. — Дълбоко в себе си — допълни Главната — винаги съм знаела, че те обичам. — Пък аз винаги съм знаел, че рано или късно ще бъдем заедно. Целунаха се дълго и страстно. Главната продължаваше да плаче, но този път — от радост. И от любов. Главният знаеше, че е дошъл и техният звезден час. Че все някак ще успеят да започнат всичко отначало."

Малка подсказка:

В този великолепен, наситен с перипетии роман, се разказва за влиятелно високопоставено семейство, за амбициите и страстите, белязали живота на:

Брет — ослепително красива млада юристка, разкъсвана между чувството си за дълг и любовта към своя заварен син.

Еймъри — новоизбран член на Върховния съд на САЩ, който залага на карта всичко, само и само да задържи младата си съпруга, без обаче да престъпва своите нравствени принципи.

Елиот — многообещаващ дипломат, хванат в капана на омразата си към една жена и на забранената си любов към своята мащеха.

Харисън — който заради скандалния си личен живот рискува да се провали не само в кариерата.

Всички герои на тази увлекателна творба — богати, известни, преуспели, изведнъж се оказват изправени пред най-голямото предизвикателство на съдбата — любовта, за която трябва да се борят и която трябва да заслужат.

Редактирано 19 юни 201214 г. от lelemale (преглед на промените)

Малка подсказка:

В този великолепен, наситен с перипетии роман, се разказва за влиятелно високопоставено семейство, за амбициите и страстите, белязали живота на:

Брет — ослепително красива млада юристка, разкъсвана между чувството си за дълг и любовта към своя заварен син.

Еймъри — новоизбран член на Върховния съд на САЩ, който залага на карта всичко, само и само да задържи младата си съпруга, без обаче да престъпва своите нравствени принципи.

Елиот — многообещаващ дипломат, хванат в капана на омразата си към една жена и на забранената си любов към своята мащеха.

Харисън — който заради скандалния си личен живот рискува да се провали не само в кариерата.

Всички герои на тази увлекателна творба — богати, известни, преуспели, изведнъж се оказват изправени пред най-голямото предизвикателство на съдбата — любовта, за която трябва да се борят и която трябва да заслужат.

"Любов и грях" - Джанис Кайзър

Точно тя е! Очакваме следващия цитат.

Ето го и предполагам ще ви стори много лесен — Чувствам се ужасно объркана. — За какво? — За всичко! Не харесвах мъжете, още по-малко теб! Възнамерявах да науча всичко, което е необходимо за поддръжката на едно ранчо, и след това да се отърва от присъствието ти. А сега — мразя кравите, суетнята по събирането и преброяването им, и последното нещо, за което искам да мисля, е, че някога би могъл да си тръгнеш. — Ами, тогава недей да мислиш за това — каза Бък. — Той обърна лицето й към себе си, за да я целуне. — Мисли само за това, че те прегръщам и целувам. — Не мога да мисля за каквото и да било друго, когато правиш така. — Тогава недей. Той нежно я целуна. Тя се беше отпуснала толкова доверчиво в ръцете му. Би могла да каже, че никога не му е вярвала, но истината беше, че още от самото начало имаше пълно доверие помежду им. Вероятно се дължеше на нещо, което бяха научили един за друг още преди шест години. Нещо, което, заради гнева и омразата, той не бе забелязал тогава. Но той не я мразеше. Никога не я бе мразил. Сигурно е бил влюбен в нея от самото начало. И сега започваше оттам, до където беше стигнал в мечтите си. Кой ще е пръв

Лей Грийнууд - Бък

Да Ти си

Но, помисли си той и забави решителните си крачки, с които се бе устремил към къщата, ХХХ се бе оказала различна от очакваното. Още беше красива по предишния ненатрапчив и изискан начин. Видът и обноските й бяха все така безупречни, както преди. Продължаваше да се изразява гладко. И без съмнение си оставаше истинска дама.

Но тя беше и жена, а той не бе разчитал на това. Надяваше се, че ще я подмами да се омъжи за него, после ще изконсумира брака, без да влага много чувства, и накрая ще въведе достойни и хрисими взаимоотношения помежду им, изгодни и за двамата, които обаче няма да пречат твърде много на личния им живот. Представяше си, че ще се обзаведе с любовница извън града, някоя отзивчива жена, която ще утолява страстта му, смятана за противна и долна от собствената му съпруга.

УУУ бе разтърсен из дън душа, когато откри, че свитото и порядъчно момиче от спомените му също е подвластно на сходна похот. Под непоклатимата й сдържаност тлееше огън, който само чакаше да се появи подходящ мъж и да го разпали. ХХХ бе изтласкала от ума му всички планове за любовница или за каквито и да било извънбрачни връзки. Единствената, която искаше да потуши страстта му, бе неговата жена.

В дните непосредствено преди сватбата той мислеше повече за първата брачна нощ, отколкото за близкото сбъдване на целта му. Присъствието на ХХХ в живота му бе взело връх над придобивката, свързана с общественото й положение. Вълнението, с което очакваше женитбата им, дълбоко го безпокоеше. Беше уплашен до смърт, че тя е жена, за която си струва да бленуваш, а не само декоративна плячка, символизираща постиженията му.

С изключение на Манди, никога не го бе интересувало дали е обичан или не. А сега копнееше за любовта на ХХХ.

"Индиго Плейс 22"- Сандра Браун

В десетката. Ти си.

Ето го Дейн въздъхна и кимна с глава към Коул. Може би на коня щяха да останат няколко белега от тази нощ. Но не само върху Сънденс, а и върху всички тях щяха да останат белези. Дори сега, след като Тара и Гарвис Треймор си бяха отишли завинаги и Сабрина беше в пълна безопасност в ръцете му, изглеждаше трудно за вярване, че накрая всичко беше свършило. Десетки различни образи и събития изплуваха пред очите му — обляното в кръв младо момиче със златисти коси и упорита брадичка, което стоеше в окървавения разбит дилижанс; първата сълза, която беше проляла за него, когато се върна ранен; първият път, когато я целуна там, в селището на чейените, Блу Джеймисън, Керълайна, Тревис и всички златотърсачи, които я зяпаха в захлас в Денвър; мигът, когато разбра, че я обича, там горе в планината. После се заредиха в бърза последователност снежната буря и леглото от борови клони; Саут Парк; бракът на Сабрина с Лоуъл. После Алтамура и отчаяният им бяг от Мексико, мъчителната несигурност, причина, за която беше Тара; отказът на Сабрина да го остави в Денвър; дълбоката, непоколебима сила на любовта й, която след толкова месеци на лутане му беше дала вярата, която той бе считал изгубена завинаги. И тази нощ, този стремителен галоп през солената мъгла надолу към кея; ужасът, който изпита, когато разбра, че са пристигнали само секунди по-късно, след като платноходът беше започнал да се отдалечава от кея и тъмната сребриста вода на залива беше застанала между тях, в онзи първи миг той не беше в състояние да реши какво да направи. Но сега, най-после, всичко беше свършило. Всички следващи дни и нощи бяха техни. Дори белезите с времето щяха да изчезнат. Тези, които щяха да останат, щяха да им служат като едно напомняне през бъдните години — да не приемат любовта като някаква даденост. Сабрина също изглеждаше потънала в мисли и едва сега се размърда в ръцете му. — Обзалагам се, че следващия път, когато видиш команчите да нападат дилижанс, ще продължиш да яздиш, без да се намесваш. Изявлението й прозвуча като въпрос и Дейн поклати главата си в отговор. Усети, че тя трепереше, и се наведе, за да я целуне. — Бих направил всичко това отново, Бри, дори след минута. Аз те обичам. — Аз също те обичам, Дейн — Сабрина стоеше неподвижна в прегръдката му. После си пое въздух от топлото излъчване на рамото му, повдигна очи, за да срещне неговите, и дори успя да се усмихне. — Единственото нещо, което липсва сега е една хубава планинска снежна виелица. — Знам — макар и не от личен опит — че първокласната мъгла на Сан Франциско е почти толкава хубава. Свободна ли сте тази вечер, мисис Морган? — целуна я леко той, наведе се, повдигна я и стъпи на кея. — Дори мога да намеря някой във „Фльор“, който ще ни изсвири един валс.

Първото усещане беше, че е застанала в неудобна поза. Някъде в тила й туптеше тъпа болка. Второто нещо, което почувства, беше движението. Замаяно си помисли, че сигурно пътува с кораб. Може би приливната вълна разклащаше увеселителната яхта на чичо й някъде край бреговете на Делауер? Не. Не беше кораб. Сабрина свъси кестенявите си вежди в намръщена гримаса, която се дължеше отчасти на озадачението, отчасти на болката. Значи кон тогава. Да! Съзнанието и се възвърна с ослепителен проблясък. Дилижансът, индианците, кръвта… Почувства, че я придържа нечия ръка една мускулеста ръка, притисната твърде плътно около кръста й. Още докато зелените й очи се отваряха, Сабрина вече се опитваше да се завърти, за да се освободи от хватката. Опитът й се провали и като се извърна, Сабрина обсипа мъжа, който я държеше, с вихрушка от юмручни удари. Конят отскочи настрани, сепнат от неочакваното раздвижване на гърба му и до ухото на Сабрина незабавно прозвуча плътен глас. — Спокойно, Сънденс. Хо, хо, момче! — Загоряла от слънцето ръка се вдигна и бързо придърпа юздите от нещавена кожа. Сабрина се извърна отново и удивено се взря в лицето над нея. — Вие говорите английски? Погледът на непознатия за миг се сведе към очите на момичето, след което отново се вдигна. Мъжът за втори път подвикна на все още неспокойния жребец. — Има ли някаква причина, поради която да не говоря? — попита той най-накрая, като върна отново погледа си към изцапаното с кръв лице на девойката. — Да… не. Сабрина го зяпна с отворена уста. Очите й недоверчиво огледаха лицето му. — Вие не сте индианец — промърмори най-накрая тя. Веждите на мъжа се повдигнаха леко и тъмните му очи за миг просветнаха развеселено. — Не. Или поне в по-голямата си част. Сабрина забеляза любопитното му изражение и се изчерви. Намръщено сведе поглед към сухия, червеникав прахоляк, в който тупаха копитата на коня и замълча достатъчно дълго, за да приведе мислите си в нещо близко до нормалния им порядък. Главата все още я болеше. Освен това нещо твърдо се притискаше отстрани на прасеца й. Внимателно отмести крака си, тъй като не искаше отново да изплаши коня. Предпазливо погледна над крайчеца на прашния подгъв на роклята си. Слънцето хвърли върху тъмнокафявата кожа на седлото сребрист отблясък от дулото на пушка. — О… значи вие сте били този, който застреля… — Да! Бях излязъл на лов из равнините. Не обърнах много внимание на първите няколко изстрела. Реших, че някой е вдигнал сърна или заек. Но когато стрелбата продължи… — Сабрина по-скоро почувства въздишката на мъжа. — Когато се приближих достатъчно, вече бяха успели да свалят първия кон. Дилижансът лежеше в прахта. И вие бяхте единственото същество, на което можах да помогна. Сабрина свъси вежди, колкото заради избора на думите му, толкова й заради самия спомен. Никога преди не бяха я наричали същество. Спасител или не, думите му не й допадаха много. Но щом отвори уста, за да възрази, в главата й проблесна друг един спомен, който избута назад маловажното възражение. Отново се обърна назад и загрижено вдигна очи към мършавото лице на непознатия. — Не! Почакайте! Имаше още един мъж! Беше застрелян в корема, но все още беше жив, когато… Мъжът поклати глава. Устните му се стиснаха в мрачна линия, макар очите му да не откъсваха бдителния си поглед от равнината пред тях. — Вече не е. Сабрина почувства как кръвта бавно се оттегля от лицето й. Стомахът й се сви на топка от болезнено предчувствие. Изгледа продължително лицето на странника, след което сведе очи към вече сухите, тъмни петна, които бяха нашарили дрехите й. Дали онзи мъж вече е бил мъртъв, когато този човек…? Умът й погнусен отхвърли тази мисъл и Сабрина преглътна, за да потисне прилошаването. Отново се опита да се освободи от прекалената близост с мъжа. Конят изпръхтя раздразнено и хватката на мъжа върху кръста й незабавно се стегна. — Престанете да мърдате или заради вас и двамата ще паднем на земята! Сабрина отново се изчерви и предизвикателно вдигна брадичка, макар да не успя да събере достатъчно смелост, за да погледне в тъмните очи на мъжа. В гласа му прозвучаха особени нотки, сякаш мъжът беше привикнал да командва. — Моля ви, сър! Сега вече съм съвсем добре. Не е нужно да… да яздим толкова… близко. Тихият му смях я накара сепнато да вдигне очи към него и да смръщи лице. — Когато двама души яздят на едно седло, няма възможност за твърде много благоприличие. Лицето й пламна. — Е, ако бяхте поне малко джентълмен, щяхте да слезете от коня и да ме оставите да яздя сама. Мъжът само се изсмя отново и очите му за миг я погледнаха с мързеливо предизвикателство. — Ако бях поне малко джентълмен, нямаше да съм на лов из тези равнини, а вие вече щяхте да бъдете жена на индианец. Лицето й отново пламна, но умът й прие логиката на думите му. Сабрина неохотно сви рамене и се насили да кимне. — Мисля, че трябва да ви благодаря — сковано рече тя. — И да се представя както подобава. Казвам се Сабрина Уелс. От Филаделфия съм. Сабрина не забеляза ироничната усмивка, която премина по устните на мъжа, преди той да кимне с глава и да отвърна със същата сериозност: — Дейн Морган. За мен е чест да ви помогна, мадам.

От вчера си трая, че да се включи и някой друг в играта, но - Джесика Сен Клер - Бялата роза.

Ами изглежда сме си само двете засега Ти си на ход

Някой ще пуснели нов цитат или да пусна аз за да не замира играта

Ето един мой любим цитат, а и на повечето предполагам Лесно ще го познаете — Да, синовете ти са много добри — усмихна се тя. — Обаче нямам още нито едно внуче — измърмори той. Тя почти се задави. — Е, никой от тях още не е женен, нали? Той повдигна рунтавите си вежди и я погледна така, сякаш искаше да й каже: „Това пък какво общо има?“ Тя се зачуди дали и всички майки на синовете му не живеят с него, но не се реши да попита, а вместо това каза: — Да разбирам ли, че искаш внуци? — Да. На тази възраст е удоволствие човек да е заобиколен от деца, но за жалост девойчето, в което съм влюбен сега, е ялово. Ти да не би да очакваш дете? Кимбърли се изчерви. — Не, аз съвсем скоро се омъжих — каза тя. Това очевидно не означаваше много в нейното необикновено семейство, разбира се, но за щастие той не й го изтъкна. — Щастлива си с Макгрегър, нали? — Той не ме обича, но много добре се разбираме. Защо ли си беше признала? — Тогава защо се омъжи за него, девойче? Логичен въпрос, а руменината й му подсказа отговора. Той изсумтя. За щастие, точно в този момент влезе Лаклан. — Значи ти не обичаш дъщеря ми, Лаклан Макгрегър? — рязко попита баща й. Кимбърли вдигна поглед и цялата поруменя. Не можеше да повярва, че Иън ще го каже така направо. Усмивката на Лаклан се стопи. — Разбира се, че я обичам — каза той сериозно. — Кой казва, че не я обичам? — Тя. Той я погледна със зелените си очи. В тях се четеше изненада, после пролича разочарование. Лаклан въздъхна, наведе се и я метна през рамо. Тя ахна, баща й се засмя, а Лаклан каза: — Ще прощаваш, Иън, но трябва да обясня някои неща на дъщеря ти, като например разликата между това да спиш с момиче и да го любиш. Тя очевидно не знае, че разлика има. — Как можа да кажеш това на баща ми? — крещеше Кимбърли. — Как можа! Лаклан я беше отнесъл в съседната стая, спалнята им, и я беше сложил на леглото. Сега се беше надвесил над нея и я гледаше весело, но Кимбърли беше прекалено ядосана, за да го забележи. — Хайде сега, много добре знам какво казах. И той ме чу и ме разбра. Може би ти си единствената, която не е чула и не е разбрала. — Но как можа да го направиш? — Баща ти е стар мераклия, Кимбър. Доказателство за това е времето, което ми отне да намеря място за спане за домочадието му. Само на теб ти стана неудобно от това, което казах, а и така трябва, защото ако ми кажеш, че никога не си ме чула да казвам, че те обичам, ще ти насиня… — Не съм. Нито веднъж. Кога си го казал? — В деня, в който пристигнахме тук, го казах на Неса, и съм сигурен, че и ти ме чу. Но не става въпрос за това. Как може да не си разбрала, че те обичам, скъпа, когато всеки път, когато те погледна или докосна и особено когато те любя, винаги ти казвам колко много те обичам? Кимбърли отвори уста да възрази, но думите му достигнаха до съзнанието й и тя бавно сви устни. Не беше важно дали и кога й го е казал преди — нали току-що й го беше казал. — Обичаш ме? Той я изгледа гневно. — Май все пак трябва да те понасиня, а? Тя се усмихна и го прегърна през врата. — Не, но ще си взема малко от любовта, за която ми говориш. Защото очевидно съм прекалено тъпа и често не те разбирам. Той се засмя. — Несъмнено се дължи на английската ти кръв. Имам късмет обаче, че аз не съм толкова тъп. Отдавна знаех, че ще ме обичаш вечно. — Вечността е много дълго време, Лаклан. Не можеш ли да го ограничиш до нещо като петдесетина години? — Не, скъпа, с теб имам нужда именно от вечност.

Ей, Марго, как попадна на това, което чета точно в момента – Джоана Линдзи – „Разбойникът и зеленооката“

Явно имам ясновидски способности Страшно много харесвам тази кнга и този момент, затова исках да го споделя и припомня и на другите Ти си наред

Да, аз по принцип харесвам всичко на Джоанка. А, сега една друга, много любима авторка. Никога досега не бе изпитвал такава ярост. Не беше леденостуденият смъртоносен гняв, който бе почувствал, когато дългокосият измъчваше §§§§§§§. Не беше и тъжното чувство, което го обзе, когато разбра, че бракът му е провален. Не бе враждебността, която изпитваше към §§§§§§. Беше примитивната ярост, която обхваща мъжа, когато открие своята жена в компрометираща близост с друг. По дяволите! Не си представяше срещата с §§§§§ по-този начин! През целия път до Порт Таунсенд се бе залъгвал с мечти, всички до една свързани с това как ще я вземе в прегръдките си. Сега искаше да прочете в очите й страх. Искаше уплашеното й дишане да разпали гнева му. Искаше тя да падне на колене и да го моли за прошка Искаше така да я стресне, че никога повече да не си помисли за друг мъж. Никога! Особено пък някой двадесетинагодишен! Но §§§§§§ нито трепереше от ужас, нито падна в краката му да моли за прошка. Беше хванала главата си с ръце и го гледаше с укор. Не бе виждал подобно изражение досега на лицето й. — Ако не спреш да викаш, ще бъда принудена да те помоля да си отидеш. — Върви по дяволите! Кой е този? — Казвам се §§§§§. — §§§§§ успя да стане от дивана. Тръгна предпазливо към вратата, като гледаше да запази по-голяма дистанция между себе си и §§§§§. — Ами, аз си отивам. Тъкмо си тръгвах. Честно. Чао, §§§§§. Страхотен купон. Честит рожден ден… §§§§§ го наблюдаваше със злобно присвити очи. Най-сетне паленцето се бе изплашило! — Не бързай, §§§§§. Трябва да уточним някои подробности. — Остави го, §§§§§§! — извика §§§§§§. Той изобщо не й обърна внимание. Имаше повече успех в тероризирането на младежа, затова насочи усилията си към него. — Какво, по дяволите, си правил тази нощ с моята приятелка?! Сниши гласа си до степента, с която разтреперваше до смърт много по-смели и опасни мъже от §§§§§§§§. Когато си на четиридесет и се изправиш очи в очи с двадесетинагодишен младеж, имаш правото да използваш някои номера, нали? — Вижте, господин §§§§§§, или който и да сте. Не знаех, че е ваша! Това е самата истина. Кажи му, §§§§! — §§§§ я погледна умолително. — Не съм ничия! — извика тя и изстена, защото ехото от собствения й глас отекна болезнено в главата й. — Искам и двамата да изчезнете оттук. — Какво се случи снощи? — продължи заплашително §§§§, без да й обръща внимание. — Нищо. Кълна се. Дойдох на рождения ден на §§§§§ със сестра ми и един приятел. Пийнахме. Сетне си говорихме… — Гласът му секна. — За какво си говорихте? — настоя студено §§§§§§. — Не си спомням точно. — Състоянието на паметта ти ще подхожда много на външността ти, когато те изхвърля оттук. — За животни — изведнъж си спомни §§§§§. — Само за това си говорихме, нали, §§§§§? За животни. — За животни значи! — Очите на §§§§ потъмняха още повече и се впиха гневно в §§§§. — Разказвала си му за любовните навици на митичните зверове, така ли? Как си посмяла? Нямаш право да говориш за тези неща с никой друг мъж! §§§§§§, наистина ще те натупам. Така ще те натупам, че да не можеш да седнеш цяла седмица. Не мога да повярвам, че си отишла толкова далеч! — А защо не? — отвърна смело тя. — При теб подейства. Затова реших да го изпробвам и на друг. Да опипам почвата, както се казва. — Почвата значи! — §§§§§§ беше почти на границата да изгуби самоконтрол. Обърна се към §§§§§§. — Чуй ме, млади мискинино! Ще те оставя да си идеш, без да ти счупя и двата крака, само защото виждам, че не си бил в леглото с §§§§§. Но, ако се мернеш още веднъж, не отговарям за действията си, ясно ли е? — Напълно. — §§§§§ потърси вратата. — И забрави всичко, което си чул тук за любовните навици на животните от легендите. Това ясно ли е? — Да, сър — увери го бързо §§§§§ с ръка на дръжката. — До драконите не стигнахме. Честна дума. — Говорили сте за драконите? — зловещо попита §§§§. §§§§§ го наричаше „дракон”. — Какво ти каза тя за тях? — Ами… Не съм много сигурен. Всичко ми е като в мъгла. — Помисли си! — посъветва го §§§§. — §§§§§§, няма ли да престанеш? Лошо ми е и ми омръзнаха всички тези глупости — обади се §§§§§. — Не, докато не чуя какво си му разказала за драконите! — Видя, че §§§§§ се опитва да избяга и вдигна бастуна, за да му препречи пътя. Наведе се заплашително. — Опитай да си спомниш, паленце! — Ами, май че я попитах как правят любов или нещо такова. — И тя какво ти отговори? — Каза… нещо от рода, че било прекрасно. — Така ли? — §§§§§ се усмихна и свали бастуна си. — Това го знае от собствен опит. Аз съм драконът. — Започнах да се досещам. Ако ме извините, ще си ходя. — §§§§§ не дочака разрешение и се измъкна. §§§§§ наблюдаваше врага си с явно задоволство. После се обърна към §§§§§§, която седеше на близкия стол. — И какво си искала от това хлапе? Той е поне пет-шест години по-малък от теб. — Това е последната мода. Младите мъже изглеждат много добре в очите на тридесетгодишните жени. Би трябвало да го знаеш. — Слушай, §§§§§§! Търпението ми се изчерпа. Каква игра играеш? — Той се приближи към нея. Искаше тя да се страхува поне малко. Но §§§§§§§ затвори очи. Явно страдаше. — Теорията гласи, че можеш да го възпиташ правилно, ако го вземеш по-млад — обясни му тя. — По-възрастните мъже вече си имат изработени навици. Те са подли и не заслужават доверие. — §§§§§§! — Да, господине, предпочитам младите мъже. Защото са мили. А също така жадни за удоволствия. §§§§§ пристъпи още една крачка. Кокалчетата на пръстите му побеляха от стискането на бастуна. — Господи, §§§§§§, ти премина всякаква граница! Единственото, което спаси кожата ти, е фактът, че не си спала с него! — Сигурен ли си? Откъде ли взе смелост да се заяжда, помисли си §§§§ удивен. Защо не се сви от страх, не се извини и не помоли смирено за прошка? Изведнъж му дойде наум, че досега не е чувал на котките да им липсва смелост. — Първо, вие и двамата бяхте напълно облечени — изръмжа грубо той. — Ти дори си с чорапи. Повечето жени, които са прекарали нощта в дива забрава с някой млад жребец, захвърлят чорапите си по пътя. — Така ли? — §§§§§§ отвори очи и погледна обутите си крака. — Винаги съм казвала, че си много наблюдателен. — Освен това, той явно е спал на това малко диванче. А на него няма място за двама. Ти изглежда си спала на другия диван. Едната ти обувка все още е на възглавницата. — Какъв орлов поглед имаш, деденце! — Не ме наричай деденце! — извика §§§§§§ извън себе си от гняв. Това беше последната капка, която преля чашата на търпението му. Той хвърли бастуна и сграбчи раменете й, като безцеремонно я изправи на крака. — Може да не съм на двадесет и пет, но съм готов да се обзаложа, че ще свърша много повече от това паленце! Искаш ли да опитаме, §§§§§§? Ако беше прекарала нощта с мен, нямаше да се събудиш обута!

Редактирано 1 юли 201214 г. от rumi_1461 (преглед на промените)

Незмам коя е тази книга,но този откъс много ми харесва.Определено ще се чете когато следе като я познаят

"Красавицата и драконът" Джейн Ан Кренц