Когато красавицата укроти звяра! Хубава книга, мдаааа

Когато красавицата укроти звяра!

Хубава книга, мдаааа

Гале, цял ден го мислих този цитат, ти ме разкости за отрицателно време. Давай следващия!

Галето няма възможност да пусне цитат, затова обещах да го направя вместо нея. Избрах нещо класическо и ужасно любимо. Не вярвам да ви затрудня, въпреки изобилието от инициали

Е., понеже вече беше убедена, че ненавистта на мис Б. е породена от ревност, съзнаваше каква неприязън ще извика у нея с появата си в $$$$ и бе любопитна да види как ли ще се държи тази дама, когато пак се срещнат.

Пристигнаха, преведоха ги през преддверието и ги поканиха в салона; северното изложение го правеше незаменим в летните горещини. Прозорците към парка разкриваха освежаваща гледка към високите гористи хълмове зад господарския дом и към красивите дъбови и кестенови дървета, разпръснати из близката морава.

Посрещна ги мис Д., която седеше в салона с мисис Х., мис Б. и дамата, с която живееше в Лондон. Прие ги учтиво, но в държането й се усещаше онова смущение, което, макар да се дължеше на стеснителност и боязън, можеше да се изтълкува от всеки по-нископоставен за гордост и надменна сдържаност. Мисис Г. и Е. я разбираха и затова им стана мила.

Мисис Х. и мис Б. ги поздравиха с мълчаливи реверанси, а като седнаха, над всички легна неловко, смутено мълчание. Наруши го мисис А, благовъзпитана и приятна на вид жена, чиито усилия да подхване някакъв разговор показаха колко по-изискана е всъщност от другите две; заприказваха с мисис Г. и Е. Усещаше се, че и на мис Д. й се иска да се присъедини; от време на време подмяташе по някое кратко изречение, но толкова тихо, че едва я чуваха.

Е. забеляза, че мис Б. я следи внимателно и че всяка нейна дума, особено към мис Д., се запомня. Но и това нямаше да я спре да разговаря с домакинята, ако бяха по-близо; ала не съжаляваше, че трябва да мълчи. Занимаваха я собствените й мисли. Очакваше всеки миг някой от мъжете да дойде при тях. Уж й се искаше, а се боеше, че господарят на имението и той ще се покаже; трудно й беше да определи желае ли да го види, или се бои. Близо четвърт час мис Б. не проговори; изведнъж Е. се стресна от равния глас, с който я запита за близките й. Тя отвърна също тъй хладно и кратко, после и двете замълчаха.

Прислужниците поднесоха студено месо, сладкиши и най-вкусните летни плодове, но колко пъти преди това мисис А погледна усмихнато и многозначително към мис Д., за да й напомни, че домакинята е тя. Сега всички имаха с какво да се занимават, защото, макар че не всички умееха да разговарят, всички можеха да ядат; и красивите пирамиди от грозде, праскови и кайсии скоро ги събраха край масата.

Докато похапваше, Е. имаше възможност да прецени бои ли се от появата на мистър Д., или го очаква; разбра го от чувствата, които я обзеха, щом той влезе; тогава, тъкмо когато бе решила, че надделява желанието да го види, тя съжали, че е дошъл.

Бил с мистър Г., който с още неколцина джентълмени от господарския дом ловеше риба край реката, но ги оставил, като разбрал, че съпругата и племенницата му ще посетят Д. Щом го видя, Е. реши, че ще се държи непринудено и спокойно; решение наложително, ала неизпълнимо, защото усети, че всички околни ги подозират и ги следят внимателно. Но по лицето на мис Б. бе изписано особено силно любопитство въпреки усмивките, които отправяше всеки път, щом заговореше с някой от двамата; очевидно ревността не я бе довела до отчаяние и все още харесваше мистър Д. В присъствието на брат си мис Д. стана по-разговорлива; Е. забеляза, че му се искаше сестра му и тя да се сприятелят, и се стараеше да ги подтиква към разговор. Това не убягна от вниманието и на мис Б.; обхваната от гняв, при първия удобен случай тя я запита с язвителна учтивост:

— Вярно ли е, мис Е., че полкът се бил изтеглил от ////? Представям си каква голяма загуба е това за вашето семейство!

Вие сте

Редактирано 10 май 201214 г. от Гер (преглед на промените)

Еее, Гери, то класика, класика, ама ти си скочила в най-дълбокото. Грехота да не го познае човек - "Гордост и предразсъдъци".

Право в десетката, Джулс Най-най-любимата ми книга

Беше съвършено сама. Опитвайки се да проумее нещата, Главната се взираше в океана. Даде й толкова много: Имението, камъните, съюза. А сега си взе своето. Все още разполагаше с наследството — имението, което означаваше толкова много за нея. Продължаваше да е господарка на Имението. Очакваха я дълги дни, изпълнени с работа и грижи, радости и удовлетворение. И тя щеше да изпълни задълженията си. Посегна към ботите и извади чорапите. Огърлицата й тупна на пясъка. Вдигна я и се загледа в нея, сякаш я виждаше за първи път. Вече нямаше кой да й поднесе камък за заклинания на рождения й ден, а Помощникът прибра онзи, който тя избра вчера. Видя го върху окървавените му гърди. Разпозна го. Камъкът на смъртта. Значи Помощникът се бе пожертвал заради нея. Главният се бе пожертвал заради нея. Вдигна огърлицата, окачи я на шията си и усети хладината на камъните. Не разбираха ли тези мъже, че самотата разяжда душата и я превръща в празна мидена черупка? Живя изолирана в колибата на вещицата, но тогава бе изпълнена с навежда. А сега нямаше нищо. Зарови ръце в пясъка, вдигна шепа и го остави да изтече между пръстите й. Стисна шепа. Тя вдигна глава към сребърната луна. _Милостиви Боже, колко се нуждаеше от него сега._ От гърлото й се изтръгна вопъл. Последва го втори. Трети… Искаше Главния, Сълзите се стичаха по лицето й, докато не изсушиха съвсем кожата. Болеше я стомах. Гърдите й горяха. Искаше любимият да я държи в прегръдките си. Вместо това я обгръщаше хладината на безразличната шотландска нощ. В този момент нямаше никакво намерение да спазва каквито и да било правила или дискретност. Никой не я чуваше, никой не го бе грижа за нея, а мъката я раздираше като острие на нож. Изведнъж чу далечен женски глас. — Главна, Главна… . Избърса припряно сълзите от очите си и се огледа трескаво. Майка й? Прозвуча й съвсем като майка й. — Главна. Тук. Вторачи се в тъмните вълни. Имаше ли някой там? Придържайки се за скалата зад себе си, тя се надигна. Имаше нещо. Или някой? Главната съзря омайващо красиво лице. Ала цялото й внимание бе приковано от големия предмет, който съществото буташе пред себе си. — Главен? Не беше майка й. Беше неговата майка. Тя й го връщаше.

Редактирано 15 май 201214 г. от julie81 (преглед на промените)

Това съм го чела,ама убийте ме,не мога да се сетя

Вещицата на Кристина Дод От любимите ми исторически

— Ал Газави има такава поема, „Парламентът на птиците“. Трийсет птици литнали да търсят птицата Симург — царя на всички птици и велик магьосник.

— Защо ще търсят цар, след като си имат парламент?

— Тях ги питай. Освен това Симург не бил само цар, но и източник на велико знание. За парламента не може да се каже същото, нали?

— И какво станало? — попита Татарски.

— Когато минали през трийсет изпитания, разбрали, че думата „Симург“ означава „трийсет птици“.

— От кого?

— Казал им го божествен глас.

Татарски кихна. Хусейн млъкна, навъси се и извърна лице. Татарски чака продължението доста дълго — докато не разбра, че Хусейн всъщност не е Хусейн, а стълб с табела „Не палете огън!“, която едва се четеше в тъмнината. Това го покруси

Вещицата на Кристина Дод

От любимите ми исторически

Право в десетката. Давай, Гери!

Амбицирана съм това да бъде най-бързо разпознатия цитат в играта, така че... хайде на цитата, народеееее — Прощавай, ***. Но с течение на времето започва да ми става неприятно да ме зяпаш така. Очите на *** моментално се насочиха отново към разкриващата се през люка гледка. Какъв лош късмет! Как ли забеляза, че го наблюдава тайно! — Става досадно, разбираш ли? Мълчание. — Вечното ти цупене. *** продължаваше да мълчи. — Какво друго може да се очаква от жена, израсла сред варвари? Това вече беше много. — Ако говориш за братята ми… — Говоря за цялата ти проклета страна. — По-добре говори за надутите английски контета. — По-добре конте, отколкото недодялан побойник. — Недодялан? — изкрещя ***. Насъбралата се в сърцето й ярост буквално я изстреля от стола и тя се озова с един скок до писалището. — А ти не каза дори благодаря, че ти спасиха живота! — На кого да благодаря? Може би на братята ти, тия душевноболни еснафи? Те ме затвориха в мазето, преди да ме пратят на бесилката. — Това и заслужаваш, след като говориш така за тях — изсъска *** — Само че тази идея беше на У. Не на Б и Д. Те се опълчиха срещу собствения си брат, за да ти помогнат. Не искам да мисля как ще ги нареди той, ако узнае за случилото се. — Не съм толкова тъп, малката. Не стана нужда да ми обясняват какво са сторили. Как мислиш, защо не им извих вратовете? — О, колко мило! А аз се чудех защо всъщност съм тук. Трябваше веднага да се сетя, че това е акт на отмъщение срещу братята ми. За съжаление не можа да останеш наблизо и да си отмъстиш по друг начин. Права съм, нали? Взе ме със себе си, защото много добре знаеше, че и петимата ще полудеят от тревога. — Отгатна! ***не забеляза червенината, която бавно се разпространяваше по врата и лицето му, единственото доказателство, че разчистването на сметките помежду им го е разгневило до крайност и именно гневът е причината за унищожителния му отговор. Всичко, което чу, беше тази страшна дума и тя прозвуча като камбанен звън над последната искрица надежда, която би трябвало да бъде отдавна погребана. Болката я прободе право в сърцето и я подтикна към следващия удар: — Друго не би могло и да се очаква от един английски лорд и карибски пират! — Не го изтъквам с удоволствие, малка вещице, но това не са епитети. — Напротив, поне що се отнася до мен! Господи, само като си помисля, че ще родя твоето дете! — Друг път ще го направиш! Никога вече няма да те докосна. *** се отдръпна от него и /// едва чу следващите й думи: — Вече не е и нужно, идиот такъв! Вие сте!

Покорителят? Джоана Линдзи

Той я, същия Ти си, наборе

Галеееееееее ти на пусия ли си стояла видиш ко ша пусне Гер. Гер много поздрави на Б и Д и У от мен. Ама Джеймс все пак им скрои капата и си забърса Джордж.

......Аз съм добър любовник, както сама ще разбереш след малко. — Той започна леко да мачка едната й гърда. — Вече съм наполовина влюбен в теб. Ти възбуждаш тялото ми така, както никой не го е възбуждал в продължение на години. Сърцето ми вика твоето, ******. — Ръката му сега погали лицето й. — Страхуваш ли се от мен, красавице? Не бива, защото сладкото ти отдаване ще ти осигури моето благоволение. — Страхувам се от властта ти, господарю — призна тя, — но не мисля, че се страхувам от теб. — Мъдра си, щом разбираш разликата — отвърна той усмихнат. Хвана я през кръста и я вдигна на леглото. После отстъпи назад и отново я разгледа. — Обърни се, ******. Тя се подчини, давайки му възможност да разгледа добре голото й тяло. Учудваше се на самообладанието му. Той прокара ръка по гърба й. — Дупето ти е като праскова. Девствената ципа между половинките й още ли е там? — Ръката му се задържа там, галейки копринената плът. — Майсторът в любовта прецени, че това е твоя привилегия, господарю, но съм подготвена да те приема. ****** положи цялото усилие на волята си, за да не се разтрепери. — Добре! А сега се обърни отново, прекрасна моя. — Когато тя се подчини, той продължи: — Знам, че си обучена да ми даряваш удоволствие много по-голямо, отколкото обикновена държанка може да ми даде, но тази вечер ще искам да бъдеш просто една обикновена жена. Тази вечер аз ще правя любов с теб. Ще се подчиняваш на всяка моя заповед и заедно ще намерим удоволствието. — Няма да намериш друга жена, толкова послушна и нетърпелива да ти достави удоволствие, господарю. Нали все такива коригирам.....ей ви малко "hot"

Прегръдката на вълка - Гейл Линк?

Ооо това ми напомня на Бъртриската Смол -- Робиня за любов

Бря! Някой чел въпросната книга. Айде Рооос, ти си!

Даааа, не си само ти.

Сега нещо много лесно от моя любима книга:

— И къде беше, че не видя какво се е случило?

*** му се усмихна.

— Не знаеше ли? Ти не си единственият, който язди сам далеч от групата… — *** понечи да добави „в търсене на удоволствия“, но той не й даде тази възможност.

— _Какво_ си направила?

— Разбира се, когато яздя — продължи тя, — не се придържам към пътя, както правиш ти. Намирам дивата природа наистина вълнуваща.

*** успя да изговори тези думи доста убедително, но вместо да се хване за тях, той се обърна към нея с абсолютна увереност.

— Лъжеш, ***.

*** скръцна със зъби.

— Разбира се, че лъжа, но как разбра?

/// се намръщи.

— Какво трябва да означава това? Да не би да ти е станало навик?

— Разбира се — отвърна неочаквано тя. — Животът така е много по-интересен, не мислиш ли?

— Не, не мисля — отвърна твърдо той. — Животът е достатъчно интересен и без да го усложняваме. Няма значение. Ти отдавна не си дете. Не е моя работа да променям навиците ти.

Снизхождението му отново разпали гнева й, което бе за предпочитане, отколкото да се преструва, че е ядосана на приятелите си.

— Колко благородно от твоя страна, ///. Въпреки това не очаквай от мен да бъда щедра. Но и двамата знаем какви твои навици се опитвам да променя.

Той не се улови на въдицата й, но усмивката му бе фалшива, подобно на нейната.

— Навици, които ти само си мислиш, че променяш. Колкото до това откъде знам, че лъжеш, ще ти кажа, че ако бе отишла да яздиш сама, един от моите хора щеше да ме намери, за да ми съобщи, а друг щеше да те последва.

— Значи си наредил да ме следят? Тогава ще трябва да ти отвърна със същото. Ще започна с това, че утре ще разбера какво си правил днес.

/// повдигна изненадано вежди.

— Искаш да кажеш за фермерската къща, която открих…

— Ти развратно ко…

— Хайде сега, в какво ме обвиняваш? — /// едва не се разсмя, толкова бе доволен от това, което си мислеше ***. — Случи се така, че когато пристигнах във фермата, почти се беше стъмнило, така че нямах време да флиртувам. Но тъй като заговорихме за това, позволи ми да ти напомня, че твоето собствено държание трябва да остане абсолютно безупречно в това отношение — поне докато ми родиш наследник. След това можеш да правиш каквото си искаш.

— О! Обаче имам намерение да правя каквото си искам и не се нуждая от позволението ти. А ти преживя последната си вулгарна връзка.

/// не можеше да повярва на ушите си.

— С други думи, ти можеш да правиш каквото си искаш, а аз не мога?

— В това отношение вие, мъжете, достатъчно дълго се разпореждате. Крайно време е някоя жена да ви отвърне със същото.

— Но тази жена няма да бъдеш ти, скъпа — отвърна студено той. — Обичаш да режеш уши, така ли? Но аз ще постъпя много по-жестоко с мъжа, който те докосне, поне докато…

— Знам, знам, вече ми го каза — прекъсна го нетърпеливо тя. — Какво те кара да мислиш, че мога да раждам деца? Може би вече съм опитала и не съм могла?

От изражението му разбра, че очевидно бе засегнала болното му място.

— Тогава може би е по-добре да опитаме предварително.

— Дори не си го и помисляй, ///!

Те се взираха гневно един в друг, като лицата им почти се допираха. Безизходните положения не доставяха удоволствие на никого от тях, но ето че сега се бяха озовали в точно такава ситуация. В този момент /// сбърчи нос и се отдръпна.

— По дяволите, каква е тази миризма? Помислих си, че е от конете, но тя очевидно идва от теб.

*** примигна изненадано, след което едва се въздържа да не избухне в смях.

— От мен? — опита се гласът й да прозвучи възмутено. — Не мириша по-различно от обикновено.

/// отново се беше намръщил.

— ***, ти не миришеше, когато те срещнах за пръв път.

В отговор тя само сви рамене.

— Когато ме срещна, тъкмо бях се изкъпала, което правя един път в месеца.

— Един път в месеца? — /// едва не се задави.

*** отвори широко очи от изумление.

— Мислиш, че се къпя твърде често? И аз винаги така съм смятала, но татко настояваше на противното.

Джоана Линдзи "Ти ми принадлежиш" - не познавам друга главна, която да заплашва с рязане на уши.

Нали, страхотна е. Ти си, Джул

Нещо съвременно за разнообразие:

Бе настъпил моментът, който Главната очакваше със свито от страх и вълнение сърце. С треперещи ръце бръкна в голямата чанта, която бе сложила между краката си и извади навит на руло плакат. Имаше на разположение само минута-две той да я забележи, приблизително толкова щеше да отнеме на хората зад нея да повикат охраната. С нервни пръсти разтвори плаката и едва не го изпусна, но накрая успя да го вдигне високо, изпращайки посланието си. Главната затвори очи, без да смее в този миг дори да си поеме дъх.

Съставът продължаваше да свири, несмутен от нищо. Както и Главният.

И тогава той внезапно той спря да пее, но музикантите продължиха баладата.

От сцената Главният се взираше невярващо в трите думи, написани с червена боя. Думите на песента, която едва бе започнал да пее, замряха в гърлото му. Съобщението, което прочете, можеше да идва само от един човек. Съзнанието му отказваше да възприеме това, което виждаха очите. Беше се лъгал и разочаровал толкова пъти. Но сърцето му започна бясно да бие в гърдите.

Съставът засвири песента отначало, подканяйки го да се присъедини към тях, обаче Главният и този път не улови такта. Музикантите опитаха отново, но той продължаваше да стои неподвижен и мълчалив, впил поглед в публиката. Накрая Главният успя да си възвърне дар-слово.

— Мисля, че е крайно време да се върнеш при мен — промълви той с болезнена нежност в гласа, като изобщо не се опитваше да скрие болката, която бе изстрадал, докато я чакаше.

Главната бавно свали плаката, изричайки пламенна молитва Главният да го е забелязал. Навсякъде около нея се чуваха прошепнати полугласно въпроси, които се предаваха от човек на човек като приливна вълна. Когато разбра, че Главният наистина говореше на нея, едва успя да сдържи обхваналата я радост и неизмеримо щастие.

Изразът в очите му, думите, които й бе казал, бяха предназначени само за нея, като че ли в огромния стадион бяха само двамата.

— Отне ми доста време, докато намеря начин да го сторя — извика тя в отговор.

Главният свали китарата, остави я на земята и скочи от сцената. Главната хвърли плаката и започна да се придвижва напред, без да обръща внимание на смаяните физиономии на хората, край които минаваше.

Нетърпелив да я докосне, да се увери, че е истинска, Главният протегна ръце към нея, преди още Главната да бе достигнала края на редицата. Тя се хвърли напред и обви ръце около врата му. Главният я вдигна високо във въздуха и я завъртя радостно в кръг, притискайки я силно в прегръдките си. Това предизвика още по-голям смут и недоумение сред публиката. Но след миг тихо произнесените думи «Обичам те, Главна» прозвучаха по безжичния микрофон, закачен за ризата му, и отекнаха по целия стадион. През тълпата премина нова вълна, този път на възбудено любопитство и разбиране. Някой изръкопляска, друг го последва и докато Главният даваше на Главната най-нежната целувка, на която бе способен, стадионът гръмна от ръкопляскания, споделяйки щастието им.

Жената, облечена в черно и червено, седнала до вече празното място на Главната, се наведе и вдигна плаката, който бе причината за цялото това объркване. Разтвори го, любопитна да прочете думите върху него:

«Нарекох я ****»

Жената се намръщи. Защо, за Бога, някой ще се вълнува чак толкова заради нещо толкова обикновено?

Незнам коя книгата,но няма търпение някой да е познае, за да мога да я прочета.Така,че по бързо познавайте

"Сам в тълпата"- Джорджия Боковън :)

"САМ В ТЪЛПАТА"-Джорджия Боковън

"САМ В ТЪЛПАТА"- Джорджия Боковън

Страхотен цитат. Подпали ми фитилите и вече си имам нова книжка в списъка за четене.