Това е от " В смъртта"- то няма друга главна луда по спагети. Тъкмо щях да сумтя, че книгите са има-няма 30 броики и ми светна крушката, че наскоро писа за книгата с убийството на гаджето на Морис, затова - "Обещания в смъртта"

Това е от " В смъртта"- то няма друга главна луда по спагети. Тъкмо щях да сумтя, че книгите са има-няма 30 броики и ми светна крушката, че наскоро писа за книгата с убийството на гаджето на Морис, затова - "Обещания в смъртта"

Ах тиии, трябва да спра да давам цитати от книги които съм чела наскоро, ама кво да се прави, нещо като ми се загнезди в ума няма как да го изгоня. Ти си на ход.

Отново съвременно:

-......Ами тези лебеди по петдесет долара всеки? Никой в наше време не яде лебеди.

- Не става дума за истински лебеди. Това са склуптури от лед. Рафаел, един от моите служители, ги прави много красиви.

ТОЙ хвърли поглед към прозореца.

- И трябва да платя по петдсет долара за тези буцилед, които сега се топят в градината ми?

- Мислете за тях като за произведения на изкуството, господин Главен. Рафаел действително се смята за художник.

- Но те са направени от лед. И аз плащам цели сто и петдесет долара, за да полея градината си с ледени склуптури?

- Съзнавам че ви е трудно, господин Главен. Мога да ви дам обяснение по вяка една точка от списъка и ви уверявам, че цените са напълно разумни.

- Вашата и моята представа за разумна цена са две различни неща, госпожице Главна. - ТОЙ отново се втренчи във фактурата. - Какво ще кажете за това козе сирене с подправки?

- Поръчват го на много места напоследък.

- Не виждам как, след като е на такава цена.

- Това е специално козе сирене. Произвежда го една местна фирма.

- И как точно? Като отглежда козите в декоративните лехи пред къщите си?

ТЯ понечи да отговори хапливо, че въпросните кози сигурно го заслужават, но в последния миг се отказа. Вече разбираше, че ТОЙ използва дребнавия спор по фактурата за един вид отдушник на гнева и болката, които го измъчваха.

Тя хвърли поглед към големия му юмрук, който яростно стискаше тъничката златна писалка. Мускулите на ръката му бяха набъбнали от напрежение.

- Знам, че козето сирене е малко скъпичко - рече по-меко.- Но е с отличен вкус и много трайно. Искате ли да ви оставя от него, да го опитате?

- Оставете ми. Ще вечерям със сирене довечера. Оставете ми също препечен хляб и няколко бутилки шампанско.

ТЯ се намръщи.

- Вижте, не че е моя работа, но наистина ли мислите да останете тук сам тази вечер?

Той я погледна за миг и лицето му стана безизразно.

- Не се безпокойте, нямам намерение да направя нещо глупаво, като например да взема свръхдоза козе сирене или шампанско.

Огладняхте ли? Вие сте на ход!

Аааааа значи, Джейн Ан Кренц е, книгата е дето в началото главния е зарязан броени минути преди сватбата, защото преди да се оженят иска годеницата да подпише предбрачен договор, помня,ч е той се чудеше заради договора ли го зарязват, а наща на ум се тюхкаше, че лебедите се топят. Ама за заглавието не съм сигурна, май беше "Вярвай ми", помня, че имаше нещо символично, тъй като той не вярваше на никой, а накрая й повярва на нея, та май е "Вярвай ми".

Аааааа значи, Джейн Ан Кренц е, книгата е дето в началото главния е зарязан броени минути преди сватбата, защото преди да се оженят иска годеницата да подпише предбрачен договор, помня,ч е той се чудеше заради договора ли го зарязват, а наща на ум се тюхкаше, че лебедите се топят. Ама за заглавието не съм сигурна, май беше "Вярвай ми", помня, че имаше нещо символично, тъй като той не вярваше на никой, а накрая й повярва на нея, та май е "Вярвай ми".

Уфф, аз пък си мислех, че ще е въпрос с повишена трудност, ама си имаме Спийди Гонзалез. Ти си!

Хихи почти винаги познавам Джейн Ан Кренц, обожавам всичко неойно. Ето и моето цитатче. Историческо.

Изправяйки се рязко със съпругата си в ръце, Главния взе една от книгите на масата на път за леглото. Постави я внимателно върху дюшека и й я подаде. Отпускайки се на леглото близо до краката й, той нареди:

— Почети ми.

— Сега? — Главната беше изненадана от поведението му. И малко разочарована. По начина, по който очите му бяха блеснали, когато го целуна, бе помислила, че той ще…

— Да, сега — отвърна с усмивка Главният.

— И искаш да ти чета от това? — тя погледна към книгата, която й бе дал — «Бурята» от Уилям Шекспир. Не беше точно нещо, което един мъж можеше да накара жена да чете на глас. Повечето мъже биха избрали романтичен сонет. Това бе странна молба.

Въпреки това, той й направи жест с ръка да започне.

— Много добре — облягайки се назад на таблата, Главната разтвори книгата и започна да чете, а съпругът й се излегна в долната част на леглото.

След известно време, Главния започна да гъделичка глезените й. С устата си.

Главната вдигна очи от страницата.

— Спри с това или няма да продължа.

Главния се ухили, но й махна с ръка да продължи.

Тя зачете:

— «Дванадесет лакти под водата гробът на баща ти скрит е…»*

Главния повдигна края на фустата й и започна да целува крака й през тънката памучна материя на долните й гащи. Скоро тъмната му глава изчезна напълно под полите й.

— Главен!

— Продължавай, аз слушам — дойде приглушен глас.

Тя бе скептична, но продължи:

— «… чист корал са му ребрата…»*— влажната му отворена уста облъхна с топлия си дъх тънката материя на горната част на крака й. — Главен, какво правиш там отдолу?

— Не спирай да четеш — достигна гласът му изпод полите.

— «… бисер бял са му очите…»* Ох!

Тази я прочетох преди два дена Дара Джой-Реджар

Тази я прочетох преди два дена Дара Джой-Реджар

Дам тя е, ти си.

Ето и моят откъс от съвременен роман:

— Довела си ми гост, както виждам. Очаквах да направиш това. Спомняш ли си, когато преди два месеца ти казах, че в живота ти скоро ще навлезе един висок и тъмнокос красавец? И това е точно този господин, нали? И ти ми го доведе да се запознае с мен, точно както бяха казали те. Духовете никога не лъжат. — Тя внезапно млъкна и се загледа сепнато в ******. — Небеса… вярно ли е това? ******? ******, наистина ли си ти? — &&&&& разтвори широко очи, зяпна от почуда и се хвърли да прегръща ******.

— Наистина съм аз &&&&& — каза ****** и я притисна в обятията си. &&&&& изглеждаше съвсем ниска и дебела, изправена почти до двуметровото му, мускулесто тяло. Тя се закикоти, когато се надигна на пръсти, за да положи целувка върху потъмнялата му след сутрешното бръснене буза, а после се наложи да изтрие с кърпичката си следата от аленото червило.

— Не съм те виждала от… от колко време? Години! Години! Ти, лошо момче! °°°°° страдаше, че те няма, а §§§§§§ имаше нужда от теб! Къде беше изчезнал?

— О, бях тук и там.

— Каза ли здравей на %%%%%?

— Казах някои неща на глупавата ти птица.

— Не го наричай така — скара му се &&&&&. — Ще го обидиш. Той е много чувствителен.

— Лошо момче! Лошо момче! — закрещя обвинително птицата.

$$$$$ се обърна наред с всички останали, за да види %%%%% вкопчил здраво крака в пръчките на решетката и вперил бързо премигващите си оранжеви очи право в ******. Човката му се подаваше застрашително навън и като че ли се опитваше да повдигне резето на вратичката.

— %%%%% те помни! — радостно възкликна &&&&&&. — Ами да, нека да го пусна!

— Не! — видимо се стресна ******.

$$$$$ се разсмя, когато &&&&& го изгледа с изненада.

— О, вярно, ти все се страхуваше от него, нали? Но сега вече си пораснал мъж! — продължи укорително тя. — Той няма да ти направи нищо лошо. Нали така, %%%%%?

— Лошо момче — каза %%%%%, продължавайки да се бори с резето. — Лошо, лошо момче.

— Не трябваше да хвърляш онази топка по клетката му — не пропусна да прошепне злъчно $$$$$. Погледът, с който ****** удостои забележката й, трябваше да я изпепели на място, но вместо това просто я разсмя.

Ей, няма ли кой да познае, че това звучи много забавно

И аз съм това мнение.Нямам търпение да я познаят за да я прочета

Редактирано 12 април 201214 г. от margc (преглед на промените)

Знаех си, че съм го чела това, помня даже историята със детайли - кофти съпруг, подтискана съпруга, завърналия се бъдещ герой и т.н. Обаче историята е едно, а името съвсем друго, докато се сетя ... "Детето на Маги" Карън Робъртс

Браво,позна.Твой ред е!

Момичета, моля ви, някой да пусне цитат вместо мен, защото ще имам възможност най-рано във вторник.

Цитатът е от исторически роман.

— Това, което съществува между нас, още не е свършило — заяви Главният, докато си навличаше ризата.

— Свършило е, и още как! — противопостави се Главната с глас, който трепереше от противоречиви чувства. — Аз не знам даже как да наричам това, което има между нас, но то определено свърши. Аз няма да се унижа още веднъж!

— Защо не? Не мислиш ли, че съм достатъчно добър за една учителка? — попита Главният, без да се замисли. Дяволите го взели, беше не по-малко отчаян от нея и езикът му беше изпреварил мозъка, влошавайки нещата още повече.

— Не, не мисля — отвърна тя с желание да му причини същата болка като тази, която изпитваше. — По-добре се справяш с преследването на разни негодници, отколкото с ухажването на жени. По-добре прави това, което умееш. Аз ще следвам същата разумна линия на поведение.

— Добре —Главният ядосано си обу ботушите. — Дойдох да се извиня и вече го направих. Предполагам, че с това приключваме нещата.

— Извинението ти се отхвърля.

Главната се боеше да го погледне, за да не види любовта, която светеше в очите й и да разбере, че е удържал върховната победа над нея. — Просто се махни от стаята и от живота ми, Главен.

— Махам се! — заяви той, преди да хлопне вратата зад себе си. Тогава изведнъж осъзна, че си е забравил пистолетите. Като си пое дъх, той се обърна, за да прибере оръжието си. Когато се изправи срещу Бандитите, несъмнено ще трябва да е въоръжен до зъби.

След като нахлу обратно в стаята, видя Главната седнала в леглото, насочила към него пейсмейкърите. Десетки пъти в миналото беше очаквал тази дива жена да го застреля, но никога тя не бе изглеждала така решена да го направи, както в този момент. За негово облекчение тя не натисна спусъците.

— Ето — Главната хвърли оръжията при краката си. — Едва не изостави най-добрите си приятели.

Главният взе пистолетите си. Вниманието му се прехвърли към замъглените зелени очи на Главната и водопада от сребристоруси коси, който изпъкваше на лунната светлина, процеждаща се през прозореца.

— Аз наистина изоставям най-добрата си приятелка — измърмори той, преди да се отправи към вратата. — Проблемът е, че тя има склонност да бъде упорита и отказва да го повярва. Сбогом. Сигурен съм, че ще бъдеш много по-щастлива, като знаеш, че се махам от живота ти завинаги.

— Щастлива? — ентусиазмът на Главната правеше чест на актьорските й способности. — Та аз ликувам!

Редактирано 16 април 201214 г. от lelemale (преглед на промените)

Тъй като нещо играта не върви, давам още един цитат:

"Главният не каза нищо. Мислите и чувствата му бяха скрити зад добре тренирана маска на безразличие. Още веднъж мълчаливо и обстойно огледа пищната блондинка, чиято плътно прилягаща по тялото рокля подчертаваше пленителните й форми. А тя, с неохота призна той, притежаваше форми, които биха могли да изкушат и омагьосат мъжете. А той трябваше да знае това, след като бе усетил тези сладостни извивки до тялото си.

Под шапката с перо, кривната наперено настрани на главата й, се виждаше модерно фризирана коса, която беше толкова руса, че изглеждаше почти бяла. Господ щедро беше дарил това ангелско на вид създание с деликатно изваяните черти на митична богиня. А Главният, който беше известен с невероятната си наблюдателност, забеляза всяка ослепителна подробност от външността на Главната— тънките кости, извитите устни, интелигентните зелени очи, които живо блестяха, съвършената като статуетка фигура. Всички извивки у нея бяха на мястото си, а самото й присъствие предизвикваше възхищението на мъжете.

Главният беше срещал много малко жени, които да блестят с рядка естествена красота. Главната— ако това беше истинското й име, в което той се съмняваше, тъй като му звучеше съмнително — беше изключителна. Тя беше изкушение, изпратено от самия дявол."

Редактирано 19 април 201214 г. от lelemale (преглед на промените)

"Обещай ми лунна светлина"-Карол Финч

Да! Да! Да! Ти си следващата!

Страхотно Ето следващия цитат:

Главния не я изпускаше от обятията си и още вкусваше от чудото на тяхното съвкупление, почувства се силен и непобедим.

— Ох, Главна! — въздъхна, безсилен да изрази емоциите си с думи.

Много пъти бе любил жена, но нито веднъж не бе усетил подобно удовлетворение.

Неохотно напусна тялото й и нежно постави жена си на крака. Тя положи глава на гърдите му и изхлипа тихо.

Плачеше ли?

— Господи, Главна, изгубих контрол… Беше ми толкова… — Повдигна брадичката й и я накара да го погледне. — Най-малко исках да те нараня.

— Не. — Изхълца пак и избърса очите си. — О, Главен, изглеждам ли ти наранена? Казах ти, че съм безнадежден случай. Винаги плача, когато ми се случи нещо прекалено хубаво.

Той също се усмихна.

— Може би трябва и аз да се разплача, тъй като не ми се е случвало нещо по-красиво от начина, по който ме гледаш в момента.

— Обичам те!

Без съмнение. Винаги е било така, издаваха я необикновените й очи, но той е бил твърде заслепен, за да не го забележеше досега. Не беше необходимо да я пита за захарната тръстика, дълбоко в себе си чувстваше увереност, че само тя можеше да я е купила.

Наведе се, за да я целуне, да започне да й се обяснява в любов и изрази искрената благодарност, преливащи в него, но се оказа достатъчно само да докосне устните й.

Отдръпна се неохотно и й се усмихна.

— Знаеш ли, че могат да ни видят. Вкъщи всички са заспали, но е възможно все още да плуват лодки в езерото.

— Можа ли да ме видиш от къщата? Затова ли изглеждаше толкова строг?

Не успя да различи на лунната светлина дали се изчервяваше, но тъй като я познаваше, предположи, че бе така.

— От половината път насам — да. Може би съм изглеждал по подобен начин, защото бях ядосан. Почти се бях съблякъл, преди да осъзная защо влязох във водата след теб.

Да, определено се усмихваше.

— Хайде — подкани я нежно, хвана ръката й и я поведе към брега. — Да се връщаме у дома.

— Какво ми каза току-що? — попита колебливо. — Дали означава, че ми вярваш, че не съм Лошата?

Той се наведе за дрехите си и поклати глава.

— Не е в реда на нещата. Дори не мога да предположа как се е случило, но зная със сигурност, че не си. Това, че купи захарната тръстика…

— Исках… да ти помогна.

— Зная! — Нахлузи й роклята и я обърна, за да я закопчае. — В това се състои разликата. Лошата би намерила хиляди начини да профука парите само за себе си, но ти инвестира в мен, в нашето бъдеще.

— Сърдиш ли ми се?

Притегли я с ръка.

— Ако не нещо друго, поне се примирявам. Никой — досега не ми се е доверявал до такава степен. Благодарен съм на Бога, че те изпрати при мен, Главна.

„Вкусът на рая“ – Барбара Бенедикт??????????

Право в целта Ти си на ход

Външният свят бе нахлул отново и тя повече не можеше да остане където бе. Бавно се изправи. Продължаваше да държи ръка върху врата на ..........., пръстите й потънаха в козината му. — .......... ще се върне сега в клетката си — обяви тя. — Моля всички да стоят настрани. Тя тръгна и изобщо не се изненада, когато тигърът я последва; душите им бяха така сплетени, че той нямаше друг избор. С външната част на крака си се допираше до него. Поведе го към клетката. И при всяка стъпка усещаше, че пистолетът на ....... бе насочен към него. Колкото повече наближаваха целта си, толкова повече усещаше тя тъгата на тигъра. Искаше й се да може да му обясни, че това бе единственото място, където щеше да е в безопасност. Когато стигнаха до клетката, той изведнъж спря. Тя клекна и се взря в очите му. — Ще остана при теб за малко. Той я гледаше без да мигне. И тогава, за нейно удивление, той потърка буза о нейната. Мустаците му бръснаха шията й и тя отново чу дълбокото, гърлено мъркане. В следващия миг него вече го нямаше. С мощен тласък на задните си крака скочи в клетката. Чу шума от тичащи крака зад гърба си, обърна се и видя ....... и ........ да се спускат към клетката, готови да грабнат строшената врата и да я поставят на място. — Спрете! — вдигна ръце тя да ги върне. — Не приближавайте повече. Тe застинаха на място. — .........., махни се оттам. — Тонът на .......... вибрираше от напрежение, хубавите му черти се бяха изострили силно. — Оставете ни на мира. Тя бързо отиде до зеещата врата на клетката и се обърна гърбом към тях. .......... я гледаше. Сега, след като отново бе в затвора си, той се бе изправил все така величествен, както всякога — царствен, отчужден от света, изгубил всичко друго, освен достойнството си. Тя бе узнала по някакъв начин какво желаеше и не можеше да го понесе. Искаше тя да бъде неговият тъмничар. Бе я избрал тя да затвори строшената врата на клетката му и да го запре. Не се усети, че плаче, докато не почувства сълзите да се стичат по бузите й. Златистите му очи блещукаха, гледаше я с обичайното си презрение, караше я да се чувства като че бе по-низшестояща от него. — Направи го, слабачке! — повеляваха й очите му. — Веднага! Събра сили и вдигна ръце да хване вратата на клетката. Поради строшената панта вратата бе тежка и трудно се завъртя, но тя изхлипа и успя да я затвори. ......... се втурна към нея и хвана вратата, за да я закрепи, но в момента, в който я докосна, .......... оголи зъби и нададе рев, от който да ти настръхне косата. — Остави ме да го направя! — възкликна тя. — Дразниш го. Моля те. Аз ще я закрепя. — По дяволите! Той отстъпи бързешком, ядосан, разстроен. Позицията й бе доста неудобна. Платформата, върху която бе поставена клетката, се издигаше на почти метър височина и трябваше да вдигне високо ръце, за да държи вратата затворена. ........ се появи с дървено столче и го постави до нея. Сетне й подаде парче въже. В първия момент тя не разбра за какво й бе нужно. — Направи примка и привържи пантата за решетката — рече ......... — Облегни се на вратата, докато работиш, за да я държиш затворена с тежестта си. И, за Бога, бъди готова да отскочиш, ако реши да нападне. Той приближи изотзад и прегърна бедрата й, за да й даде устойчивост. Поддръжката му я успокои и се опита да направи онова, което й бе казал: подпираше вратата с рамо и се мъчеше да завърже с въже строшената панта. Тялото й се разтрепери от усилието и неудобната позиция. Усети издутината от пистолета, мушнат в колана на дънките му. Ръцете му я стиснаха по-силно. — Почти успя, мила. Възелът се получи голям и грубоват, но държеше. Отпусна ръце. ....... я свали от стола и я притисна към гърдите си. Тя остана така няколко успокояващи мига, преди да вдигне глава и да се вгледа в очите му, толкова подобни на тигърските. Току-що бе разбрала, че обича този мъж и този факт я изпълваше с чувството на благоговение. Бяха напълно различни, ала тя долавяше повика на душата му тъй ясно, сякаш го бе изрекъл с думи. — Извинявай, че те изплаших. Сигурно щеше да я помъкне към фургона, та да й набие обръчите насаме. Може би този инцидент щеше да бъде последната капка, която да прелее, и той да я изпрати у дома. Отхвърли тази мисъл и отстъпи крачка назад. — Не мога още да си тръгна. Обещах на ......... да поостана малко. Бръчиците около устните му се изостриха, но не я попита нищо. — Добре.

Външният свят бе нахлул отново и тя повече не можеше да остане където бе. Бавно се изправи. Продължаваше да държи ръка върху врата на ..........., пръстите й потънаха в козината му.

— .......... ще се върне сега в клетката си — обяви тя. — Моля всички да стоят настрани.

Тя тръгна и изобщо не се изненада, когато тигърът я последва; душите им бяха така сплетени, че той нямаше друг избор. С външната част на крака си се допираше до него. Поведе го към клетката. И при всяка стъпка усещаше, че пистолетът на ....... бе насочен към него.

Колкото повече наближаваха целта си, толкова повече усещаше тя тъгата на тигъра. Искаше й се да може да му обясни, че това бе единственото място, където щеше да е в безопасност. Когато стигнаха до клетката, той изведнъж спря. Тя клекна и се взря в очите му.

— Ще остана при теб за малко.

Той я гледаше без да мигне. И тогава, за нейно удивление, той потърка буза о нейната. Мустаците му бръснаха шията й и тя отново чу дълбокото, гърлено мъркане.

В следващия миг него вече го нямаше. С мощен тласък на задните си крака скочи в клетката.

Чу шума от тичащи крака зад гърба си, обърна се и видя ....... и ........ да се спускат към клетката, готови да грабнат строшената врата и да я поставят на място.

— Спрете! — вдигна ръце тя да ги върне. — Не приближавайте повече.

Тe застинаха на място.

— .........., махни се оттам. — Тонът на .......... вибрираше от напрежение, хубавите му черти се бяха изострили силно.

— Оставете ни на мира.

Тя бързо отиде до зеещата врата на клетката и се обърна гърбом към тях.

.......... я гледаше. Сега, след като отново бе в затвора си, той се бе изправил все така величествен, както всякога — царствен, отчужден от света, изгубил всичко друго, освен достойнството си. Тя бе узнала по някакъв начин какво желаеше и не можеше да го понесе. Искаше тя да бъде неговият тъмничар. Бе я избрал тя да затвори строшената врата на клетката му и да го запре.

Не се усети, че плаче, докато не почувства сълзите да се стичат по бузите й. Златистите му очи блещукаха, гледаше я с обичайното си презрение, караше я да се чувства като че бе по-низшестояща от него.

— Направи го, слабачке! — повеляваха й очите му. — Веднага!

Събра сили и вдигна ръце да хване вратата на клетката. Поради строшената панта вратата бе тежка и трудно се завъртя, но тя изхлипа и успя да я затвори.

......... се втурна към нея и хвана вратата, за да я закрепи, но в момента, в който я докосна, .......... оголи зъби и нададе рев, от който да ти настръхне косата.

— Остави ме да го направя! — възкликна тя. — Дразниш го. Моля те. Аз ще я закрепя.

— По дяволите!

Той отстъпи бързешком, ядосан, разстроен.

Позицията й бе доста неудобна. Платформата, върху която бе поставена клетката, се издигаше на почти метър височина и трябваше да вдигне високо ръце, за да държи вратата затворена. ........ се появи с дървено столче и го постави до нея. Сетне й подаде парче въже.

В първия момент тя не разбра за какво й бе нужно.

— Направи примка и привържи пантата за решетката — рече ......... — Облегни се на вратата, докато работиш, за да я държиш затворена с тежестта си. И, за Бога, бъди готова да отскочиш, ако реши да нападне.

Той приближи изотзад и прегърна бедрата й, за да й даде устойчивост. Поддръжката му я успокои и се опита да направи онова, което й бе казал: подпираше вратата с рамо и се мъчеше да завърже с въже строшената панта. Тялото й се разтрепери от усилието и неудобната позиция. Усети издутината от пистолета, мушнат в колана на дънките му.

Ръцете му я стиснаха по-силно.

— Почти успя, мила.

Възелът се получи голям и грубоват, но държеше. Отпусна ръце. ....... я свали от стола и я притисна към гърдите си.

Тя остана така няколко успокояващи мига, преди да вдигне глава и да се вгледа в очите му, толкова подобни на тигърските. Току-що бе разбрала, че обича този мъж и този факт я изпълваше с чувството на благоговение. Бяха напълно различни, ала тя долавяше повика на душата му тъй ясно, сякаш го бе изрекъл с думи.

— Извинявай, че те изплаших.

Сигурно щеше да я помъкне към фургона, та да й набие обръчите насаме. Може би този инцидент щеше да бъде последната капка, която да прелее, и той да я изпрати у дома. Отхвърли тази мисъл и отстъпи крачка назад.

— Не мога още да си тръгна. Обещах на ......... да поостана малко.

Бръчиците около устните му се изостриха, но не я попита нищо.

— Добре.

Сюзън Елизабет Филипс - Да целунеш ангел (още не съм я чела, но не се сещам за друга в която да има цирк)

Да! Давай, ти си!

Много лесно почнахме да опзнаваме, ето една историческа книга, която съм чела преди мноооого години. Да видим някой ще се сети ли.

Главния отвори със замах вратата на спалнята и веднага насочи погледа си към леглото, където Главната лежеше съвсем бледа и неподвижна.

— Господи, тя е мъртва.

— Главната е добре — увери го §§§§§, като се приближи бързо към него. — Имаш прекрасна дъщеря. Моля те имай търпение още няколко минути, докато я изкъпя, за да можеш да я видиш добре.

Като хвърли на §§§§§ само един объркан и неразбиращ поглед, Главния мина покрай нея и коленичи до леглото пред Главната. №№№№№№ все още й правеше нещо, но Главния не виждаше нищо друго, освен бледото й лице и слабото повдигане и падане на гърдите й под чаршафа. Струваше му се, че не е никак добре.

— Какво й е?

— Изтощена е — обясни му д-р №№№№№№№№ , докато издърпваше нещо откъм долната част на леглото. — Гланвата се справи чудесно. Дъщеря ти е прекрасно здраво бебе и обещава да бъде не по-малка красавица от майка си.

Главната отвори очи, видя разтревоженото лице на Главния над себе си и се усмихна. Чертите на Главния веднага се смекчиха, сивите му очи се изпълниха с топлота и нежност, той се наведе и я целуна по челото.

— Имаме си дъщеря — каза Главната и очите й бяха изпълнени с толкова радост и майчина гордост, че Главния направо се смая. Нима вече бе забравила за ужасните мъки, които преживя, за да роди това дете? — Разочарован ли си, че не е момче още от първия път?

Вече убеден, че Главната наистина е добре, Главния насочи погледа си към малкото човешко същество, което двамата с Главната бяха създали. То бе толкова красиво и за втори път в живота си той изпита невероятно силна любов към някого, от която направо щеше да се пръсне сърцето му.

— Не съм ни най-малко разочарован. Тя е прекрасна. Дори да нямаме други деца, това напълно ще ме задоволи.

Макар че бе доста уморена, Главната се усмихна дяволито.

— Като те знам какъв си ненаситен, доста се съмнявам, че тя ще бъде единственото ни дете. Имаш ли нещо против да я наречем ****?

— Чудесно име за нашата чудесна дъщеря.

— Може би трябва да си тръгнеш, Главен — предложи §§§§§, като взе бебето от ръцете на Главната. — Главната е доста изтощена, а освен това трябва да се погрижим още за нея.

Главния се изправи с нежелание.

— Добре. Почивай, любов моя, ще дойда при теб по-късно.

— Главен?

— Да, скъпа.

— Не съм била права. Оказа се, че не съм прекалено стара, за да ти родя деца.

— Стара? Откъде ти хрумна тази глупост? За мен ти винаги ще бъдеш млада. Дори когато косите и на двама ни се прошарят и вече имаме внуци. За любов като нашата, възрастта няма значение.