О, да. Хайде, давай следващия цитат.

— Всички тези любовници — отвърна тихо и много интимно, — те сигурно ти доставят огромно удовлетворение. N’est-ce pas? Той я гледаше мълчаливо и хладно, а някакво мускулче на челюстта му играеше. В този момент …….. разбра, че е открила нещо. Нещо, което тoй криеше дълбоко в себе си. Затова моментално стана сериозна. — Защо са ти нужни всички тези жени, ……..? Този въпрос беше грешка. Разбра в мига, в който думите се откъснаха от устните й. …… се отдръпна от нея и слезе едно стъпало, а разстоянието между тях вече се увеличи не само в буквалния смисъл. Кръстоса ръце върху гърдите си и се облегна на стената. Ухили се до ушите, но сега усмивката му бе съвсем арогантна, предизвикателна и ужасно дразнеща. — Ами просто страшно ми харесва,….. В това поне тя не се съмняваше — той си бе женкар. Може би очаква прекалено много от него? Този човек страдаше от твърде силен нагон. — Защо иначе ще го правя? Защо ли наистина? Това бе въпрос, който я мъчеше от години. Сега……. почувства, че собствените й очи се навлажняват. Привидно безгрижната оценка, която той правеше на разюздания си живот, дълбоко я наскърбяваше. Ако не го познаваше толкова добре, сигурно щеше да повярва, че с това цялата история се изчерпва. Но….. го познаваше. С решителност, която не подозираше у себе си, тя съвсем спокойно рече: — Да… Точно това имам предвид. Струва ми се, че и на мен ще ми хареса. И се усмихна като истинска котарана. Самодоволното изражение истина на лицето на ……. Той заряза привидното си безразличие и попита: — Какво каза? — Казах, скъпи мой изобретателен развратнико, че възнамерявам да стана точно като теб! При тези думи тя прихвана полите си и се втурна покрай него пo стъпалата……. остана с отворена уста. И все още не се бе окопитил напълно, когато тя се поспря, за да подхвърли през рамо: — Е, разбира се, имам предвид — с мъже. Продължи надолу и започна да брои наум. Едно. Две. Тр… — Възнамеряваш какво?

"Тази нощ или никога" - Дара Джой Уникално забавно книжле.

Точно и бързо.Браво.

Оле, голям съм заплес.

Много се извинявам за огромното закъснение.

Ето следващия цитат. Исторически книжка:

Стигна до вратата на стаята, трябваше да събере всичката си смелост, за да почука, чукането беше ясно и отчетливо. но отговор нямаше.

- Главния? - извика тя и долепи ухо до дебелата дървена врата. - Главния? - отново извика тя и пак почука. Този път долови шум от счупването на нещо стъклено. Последваха ругатни, бръщолевене с надебелял език, но все пак това беше един познат глас.

- Боже мой. Кой пък вика сега? - дочу Главната отвътре и преди да се осъзнае, вратата рязко се разтвори, тъй като се беше навела към нея, едва не падна в стаята. Една здрава ръка я подхвана, за да я подкрепи.

- Мисля, че ти казах да ме оставиш на мира! - изръмжа Главния, после онемя, ококори кръвясали очи и се вторачи в Главната. - О, господи! - изохка той и я отблъсна. сякаш се отвращаваше. тя отстъпи назад и вратата се затръшна под носа й. Не беше очаквала такова посрещане. Как се осмеляваше да се държи тъй грубо с нея. след като беше изминала целия път дотук само за да го види!

Ядоса се още повече, пристъпи отново към вратата и зачука силно.

- Главния, отвори веднага вратата! - извика тя и раздруса дръжката.

Почти мигновено вратата се разтвори. Преди Главната да направи нещо. той я сграбчи силно в обятията си и така я притисна, че тя усети всеки мускул и всяка жилка на тялото му.

- Божичко, наистина си ти - измърмори той и притисна устни към врата й. - Мислех си, че вече си въобразявам!

Главната бе обвита в изпарения на уиски, но в този момент това не й правеше впечатление, прегърна го и се притисна към него. той отвърна на прегръдката и я обсипа с неразбираеми нежни, гальовни имена.

След малко я пусна и я въведе в спалнята, като заключи вратата, облегна се и загледа Главната със зачервените си очи. които сякаш искаха да я погълнат. Само след няколко минути погледът му се избистри.

- Какво правиш тук? - попита той толкова рязко, колкото му позволяваше езикът. - Ако си дошла само, за да злорадстваш, можеш веднага да си тръгваш! Нямам нужда от теб!

Главната се изплаши от внезапната промяна в настроението му. той я гледаше с враждебен израз на лицето, тя имаше впечатлението, че я е намразил.

- Питързхем... - гласът й секна. Главния потъмня като буреносен облак.

- Тоя ли дърт козел те доведе? По дяволите, ще го убия! Вероятно ти е разправял, че от любов към теб ще се напия до смърт?

- Нещо подобно ми разказа, да - рече Главната, като го наблюдаваше. Видя го как се изчервява и отбягва погледа й.

- Да се продъни в ада дано! Ще го убия! Ако това е всичко, заради което си дошла, можеш да си тръгваш, не искам твоето съчувствие!

- Аз не ти съчувствам - отвърна Главната. - Аз те обичам, глупчо. Затова съм дошла.

Редактирано 1 февруари 201214 г. от Lindsey (преглед на промените)

Карън Робъртс - Пирати на любовта

Близо, но не съвсем.

Ми като не е първата книга, ще да е втората - Необуздана страст . Ама вече е: абе колко е топло? В интерес на истината, когато героите в няколко книги са свързани, ако нямаш книжката под ръка да намериш точния цитат, малко се гадае. Много книги, много нещо

Редактирано 1 февруари 201214 г. от asayva (преглед на промените)

Вторият път уцели.

Редактирано 2 февруари 201214 г. от Lindsey (преглед на промените)

Сега, ето какво ви приготвих : Завърза здраво колана на халата си и отвори вратата на банята. Замръзна на място. Той се беше излегнал върху леглото й с ръце на тила, вперил поглед в телевизора. Екранът светеше, но звукът бе изключен. Тя погледна към него, после към вратата на стаята си и свъси вежди в недоумение. — Мислех, че съм заключила. — Така е, но аз я отворих с джобно ножче. Тя остана на мястото си. — Една малка подробност, която си си припомнил. Той я погледна, после спусна крака на пода и седна. — Не, не си го припомних. Просто знаех как да го направя. Изглеждаше силен и опасен, по смазаното му лице бе изписана решителност, присвитите му очи блестяха; вероятно бе способен на неща, които щяха да я накарат да сънува кошмари, но тя не се страхуваше от него. Обичаше го твърде много. Обичаше го от мига, в който бе докоснала ръката му и бе усетила горящата в него жажда за живот. Сърцето й заби лудо, когато той се изправи и измина няколкото крачки, които ги деляха. Сега беше толкова близо, че трябваше да погледне нагоре, за да види лицето му; усещаше топлината, която излъчваше тялото му, вдишваше топлия, мускусен, мъжки аромат на кожата му. Той долепи дланта си до страната й и нежно погали с палец тъмните кръгове, които умората бе изрисувала под очите й, и които подчертаваха още повече синия им цвят. Беше бледа и напрегната, тялото й трепереше. Беше се грижила за него в продължение на месеци, прекарвайки ден след ден край леглото му, вдъхвайки му желание за живот, като постепенно го изтръгваше го от тъмнината. Бе изпълнила живота му до такава степен, че дори шокът от амнезията бе избледнял. Беше преминала с него през ада. Сега напрежението си казваше думата и той беше по-силният. Той усещаше напрежението в нея, вибриращо като струна, изопната до скъсване. Обви едната си ръка около кръста й и я притегли напред, докато тялото й се облегна на неговото, а другата зарови в тежките й кестеняви коси, притискайки главата й към рамото си. — Не мисля, че идеята е добра — прошепна тя приглушено, заровила глава в ризата му. — Чувствам, че идеята е страхотна — измърмори той. Напрежението във всеки мускул на тялото му се усилваше, възбудата му нарастваше. Господи как я желаеше. Ръцете му се плъзнаха по стройното й тяло. — Скъпа — прошепна той дрезгаво и наклони главата си към нейната. При допира на горещите му, жадно търсещи устни й се зави свят. Когато езикът му докосна нейния, тя затаи дъх от удоволствие, толкова силно, че беше почти непоносимо. Протегна ръце към врата му и увисна на него, защото краката й се подкосиха. Почти не обърна внимание на това, защото той се завъртя, като продължаваше да я държи в прегръдката си и я застави да отстъпи назад, докато леглото опря в краката й. Тя загуби равновесие, но ръцете му я придържаха, докато падаше назад, а после усети мускулестото му тяло върху своето. Беше забравила какво е да усеща тежестта на мъжко тяло и задиша учестено, щом внезапната възбуда се разля по вените й. Широките му рамене притискаха гърдите й, а бедрата му обуздаваха непрестанното движение на краката й. Целуваше я отново и отново, като едва й позволяваше да си поеме въздух, преди отново да спре дъха й с уста. Трескаво разпалваха взаимно желанието си, жадуващи повече. Той започна да дърпа колана на халата й, докато възелът се развърза и дрехата се разтвори, разкривайки прозрачната материя на нощницата й. Издаде дрезгав стон на раздразнение при вида на тази допълнителна преграда, но в този миг беше твърде нетърпелив, за да се занимава с нея. Взе в шепа гръдта й, стискайки нежната плът. Тя изстена тихо, без да може да отдели устни от неговите. — Не можем — извика тя, разкъсвана от отчаяние и желание. — По дяволите това „не можем“ — изкрещя грубо той, като взе ръката й и я насочи надолу, където плътта изопваше панталона му. Пръстите й подскочиха при допира, после болезнен спазъм премина по бледото й лице и ръката й неволно се забави, измервайки възбудата му. Той затаи дъх. — Скъпа, скъпа, не ме спирай сега! Беше изумена от това колко бързо бе пламнало желанието между тях; една целувка и се бяха свлекли върху леглото. Устните й потръпваха, докато го гледаше втренчено. Дори не знаеше името му. Сълзите запариха в очите й и тя премигна, за да ги спре. Той въздъхна тежко при вида на блестящите сълзи, които напираха в очите й, и я целуна отново с необуздана страст. — Не плачи! Знам, че е прибързано, но всичко ще се оправи. Ще се оженим веднага щом можем и този път бракът ни ще успее. Смутена тя с мъка преглътна и едва успя да изрече: — Да се оженим? Това сериозно ли е? — Колкото сърдечен удар, скъпа — каза той и се усмихна дяволито. Сълзите отново запариха в очите й и тя отново направи опит да ги спре. Обзе я мъка. Не желаеше нищо друго така силно, както да се омъжи за него, но не можеше. Това означаваше да се омъжи за него под чужда самоличност, преструвайки се, че той е някой, който не е. Такъв брак вероятно дори няма да е законен. — Не можем — прошепна тя и една сълза се търкулна от крайчеца на окото й, преди да може да я спре. Той изтри влажната следа от слепоочието й с палеца си. — Защо да не можем? — попита той невъздържано, но нежно. — Правили сме го и преди. Този път ще се справим по-добре, с опита, който имаме. — Ами ако си се оженил отново? — сподавено изхлипа тя, като трескаво измисляше извинения. — Дори да не си, ако има друга? Не бихме могли да знаем, преди да си възвърнеш паметта. Той застина надвесен над нея, после с въздишка се претърколи и легна по гръб, загледан в тавана. Изруга с англосаксонско красноречие, което беше още по-ужасно поради студенината в гласа му.

"Невинни лъжи"? Линда Хауърд?

Ееее, много си бърза Много си я обичам таз книжка .

Редактирано 3 февруари 201214 г. от asayva (преглед на промените)

Забавен цитат от любим исторически роман. Не вярвам да ви затрудни. Изобщо £££ остави на масата купичката с тлъст бульон, в който плуваха варени зеленчуци и парчета месо, и прекрати разсъжденията си. П. напълни отново чашите им с вино и сложи по средата на масата резени топъл хляб, преди да се отдалечи. £££ чупеше големи парчета хляб и ги топеше в супата си. Той продължи да се храни — в едната ръка сграбил лъжицата, в другата — хляба. След като изсърбваше три-четири лъжици супа, той потапяше хляба в нея, после надъхваше капещия залък в устата си, при което по време на вечерята между купата и ризата на гърдите му се образува широка мазна пътека. Изведнъж £££ спря да се храни. Очите му се разтвориха широко, бузите му се издуха от трудно потискано оригване. Коремът му се развълнува и из помещението се разнесе бълбукащ, гърлен шум. Вратът на £££ почервеня, докато се бореше със себе си, за да потисне неумолимо напиращата естествена нужда. Постепенно напънът го отпусна и той се успокои. След един бърз, глуповато-смутен поглед към седящите около масата кметът се зае отново с храната си. Натопи хляба в супата и замляска. Лъжицата направи няколко курса от купичката до устата му, преди лицето му отново да придобие мъчително-болезнен израз. Той изпусна лъжицата, която падна шумно върху масата, и притисна отдолу ръцете си една в друга. По лицето му избиха червени петна, докато краката му се присвиваха. Накрая болката го отпусна отново. Той погледна към ???, който беше вдигнал въпросително вежди, след това към &&&, която отпиваше невъзмутимо от виното си, като го наблюдаваше над ръба на чашата. Може би само си въобразяваше, но му се стори, че дори безизразната маска на домакина беше надигнала учудено вежди. £££ отмести полупразната купичка назад, отпи една голяма глътка вино и с отвращение задъвка парче сух хляб. Като че ли хлябът и виното действаха добре на стомаха му и ??? и &&& отново поеха своя разговор. Когато беше донесено следващото ястие, £££ отново показа добър апетит. Ароматът на гозбата, който галеше носа му, го накара да стане съвсем нетърпелив. А. му сипа допълнителна порция и го дари с мила усмивка. £££ вече се облизваше лакомо, когато П. постави чинията пред него и още преди да отдръпне ръката си, ножът и вилицата вече бяха готови да влязат в употреба. Той се зарови в дълбините на чинията си, напъха огромно парче месо в устата си и задъвка с премрежени от удоволствие очи. После преглътна с мъка и докато посягаше за втората хапка, промърмори: — Вкусно е. Много вкусно — той размаха ножа си във въздуха. — Това е най-вкусното нещо, което съм ял от много време насам. Набута тежко натоварената вилица в устата си и затърси ново парче месо, когато внезапно юмруците му се стовариха заедно с ножа и вилицата върху масата. Той се привдигна и се наведе напред. Провлачен, болезнен стон се процеди през стиснатите му зъби и тялото му се вкамени като бронзова статуя, а и лицето му придоби почти същия цвят. Той изпусна ножа и вилицата, ръцете му се вкопчиха в ръба на масата, докато кожата на кокалчетата му побеля. Зъбите му затракаха и той бързо си пое въздух. В тази поза остана за миг, след което изстреля на срички: — Та-ка-ва прек-рас-на нощ е на-вън! Май ще се по-раз-хо-дя! Кимна припряно, за да се извини, и буквално излетя с развети пешове от помещението. Входната врата се отвори с трясък, след което отново се хлопна шумно. ??? погледна &&& и повдигна рамене. Тя хвърли един поглед към П., който както обикновено стоеше с абсолютно безизразна физиономия, по която не можеше да се прочете никаква мисъл. С А. положението не беше по-различно, но по лицето й премина лека сянка и като че внезапно нещо я засърбя по раменете, а единият край на устните й потрепна. &&& задържа за момент погледа си върху нея, внезапно я обзе странен пристъп на кашлица и тя побърза да напусне помещението. Когато вратата зад нея се затвори, отвън долетя някакъв неопределен шум, който твърде много напомняше отприщването на дълго сдържан смях.

Катлийн Удиуиз - Роза през зимата ?

Точно тя е. Ти си

Главната изгаряше от наслада. Тя викаше името му отново и отново, молеше го да я люби, докато танцът на сплетените им тела ги носеше към прекрасни светове. Вкопчени един в друг, носени от вихъра на страстта, и двамата изпитаха екстаза, който ги остави тръпнещи и щастливи. Дълго останаха прегърнати в безмълвно блаженство. — Моя скъпа… Моя любов… — промълви той най-накрая. Зелените й очи се разтвориха бавно и потърсиха неговите. — Главен, обичам те! Никой мъж не би могъл да ме направи по-щастлива! Цял живот бе чакал да чуе тези думи. Гледаше я и се опиваше от щедрата й хубост. Страните й горяха, устните аленееха. В този миг Главната бе една влюбена и щастлива жена. Беше негова! Само негова! — Аз също те обичам! Теб единствено, Главна! Винаги съм те обичал и ще те обичам! Устните им се сляха в безмълвен обет пред Бога и пред тях самите, че любовта им ще е вечна…

Вики Кати дай малко по-дълго цитатче че ни заинтригува ама немой се сетим то само цуни-гуни

Ето по - дълго: От този момент между тях се установи някаква нова, неизказана близост.Главния прекарваше доста време с Кати. Момиченцето явно му беше забавно. Опитваше се да я отучи да си смуче пръстчето. Ала и той не постигна повече от Главната… Тя безмилостно му се подиграваше за напразните усилия. Всъщност Кати явно проявяваше интерес към тях, макар и не точно такъв, какъвто той очакваше. Щом го видеше, спускаше се към него с лъчезарна усмивка. Подаваше му гордо шишенцето с боята: — Боядиса, Главен! На Кати плъстчето… Беше му смешно, но се мъчеше да изглежда сериозен: — Добре, ще го намажа, малка разбойничке! И ти няма да го лапаш, разбра ли? Само да чуя, че пак си отишла в банята да измиеш боята, ще видиш какво ще те направя! Вече си голямо момиче! А големите момичета не си смучат пръстите! — Смучат! — кимаше тя умно, докато той мажеше пръстчето й с боята. Главния се смееше на Кати, а Главната — на двамата. След малко детето намираше някакъв повод да измие боята и пръстчето му моментално отиваше в устата, както обикновено. — Ужас, та тя го смуче дори когато спи! Главна, ти нали купи някаква книга по този въпрос. Време е поне единият от нас да я прочете! — Когато стане достатъчно голяма, ще отвикне да го лапа сама. — Колкото повече ми го повтаряш, толкова по-разумно ми се струва! Чудя се как не съм се сетил сам! Главната би била безкрайно щастлива, ако беше сигурна, че Главния я обича истински. Но колкото повече го обикваше, толкова по-ужасен й се струваше фактът, че той не може да обича от сърце и душа, не желае да се обвързва с женитба. Усещаше, че в града ги считат за любовна двойка, макар че Главния беше станал много дискретен. Обаче щастливото й лице не можеше да скрие чувствата й. Тя си казваше, че опетненото й име е нищо в сравнение с неговите прегръдки. Но връзката им я тревожеше. Много нощи оставаше будна. Не можеше да заспи, защото дълбоко в сърцето си съзнаваше, че не е редно да спи с Главния, щом не са женени, колкото и прекрасни да са отношенията им. Не му казваше нищо по този въпрос — не искаше да го принуждава да се обвързва с нея, щом не иска. След сцената с Майк той изобщо не говореше по този въпрос… Дойде юни с убийствените сухи горещини на тексаското лято. Климатичните инсталации бръмчаха непрекъснато. Курортистите се разхождаха под сенките, плуваха в басейна и в реката. Главната пиеше огромни количества чай с лед и газирана вода. Навън беше горещо като пещ. Въпреки горещината обаче курортът беше пълен с туристи. Все пак бяха по-малко от колкото искаше Главния — хотелиерството в Тексас беше в криза. Но Главния работеше като луд, за да печели комплексът. Понякога викаше Главната в кабинета си, за да прегледат данните.

охаааа мойта книга... Ан Мейджър - Мъж за милиони

Точно! Ти си! :)

— Главен? — главната извика тази дума към небето. — Не смей да излезеш, чуваш ли! Никога няма да ти простя. Стой си на мястото — обзе я паника. Черни сенки затанцуваха пред очите й. — Не искам да ме спасиш. Ще имаш и други деца. Не е нужно да ме спасяваш заради това. Гласът й пресекна, задавен от сълзи. Ушите й бучаха глухо. Не искаше той да я спаси и да загуби живота си. В рова Главният приготвяше пистолета. Браточед му го зяпна смаяно. — И други деца? Главният изруга през зъби. — Проклета жена! Избра най-подходящия момент, за да ми каже. — Ти си знаел? — Едно от най-важните изисквания към всеки херцог е да може да брои без грешка — Главния мушна пистолета в колана на панталона си и закопча жакета. — Ти ще отидеш в другия край на рова, оттатък пътеката. Братовчед му го гледаше с ужас. — Не мога да повярвам. — Повярвай — посъветва го главния. Главната продължаваше да говори. Лошият притискаше дулото на пистолета в роклята й и се взираше в тъмната гора. — Май няма смисъл да се опитвам да те разубедя. Легнал по гръб, Братовчед му освободи спусъка на пистолета си. Когато Главният не отговори, от гърдите му се изтръгна въздишка. — Така си и мислех. — Главен? — Тук съм, Лошият. Отговорът позволи на убиеца да прецени посоката, от която дойде гласът. — Изправи се и излез на открито. Без оръжие. — Ясно ли ти е, че безумната ти идея ще навреди много сериозно на славата ни на непобедими? — изсъска ядно Братовчед му и се претърколи по корем. — Защо смяташ така? — попита спокойно Главният и закопча жакета си. Нито едно от копчетата не биваше да застраши лявата му страна. — Ако Лошият те убие, аз ще убия него, после майка ти ще убие мен, защото съм допуснал Лошият да те убие. Твоята безумна идея означава хладен гроб за трима невинни. — Започнал си да говориш като Главната — изпухтя презрително Главният. — Жена ти има ум в главата си. * * * * * * Главният се изправи — и усети силен удар по ухото. — Как смееш! — очите на Главната изпущаха светкавици. — Как смееш да се оставиш да те застрелят! — сграбчи го за реверите и се опита да го раздруса. — Ако още веднъж направиш подобно нещо, аз ще… — Аз? Ами ти? Защо тръгна с убиеца? Заслужаваш да те напердаша, да те заключа в стаята ти… — Той те застреля, а аз едва не умрях! — изкрещя Главната и заби юмрук в гърдите му. — Дяволите да те вземат! Как щях да живея без теб? Ти си невъзможен! — Щеше да си живееш много по-добре, отколкото аз без теб! — изкрещя в отговор Главният и очите му засвяткаха. Двамата се погледнаха и атмосферата се нажежи до непоносимост. После едновременно примигваха. Главната пое въздух, изхълца и го прегърна с треперещи ръце. Главният се опита да опази поне малко от справедливия си гняв, но само въздъхна и също я прегърна. Тя го притисна към себе си с такава сила, че му отне дъха. Айде вие сте. 100% че ще го познаете веднага

Годеницата на Дявола

Стефани Лорънс?

Познаааа

— Какво говориш? Да зарежеш всичко, за което си се борила досега?

Тя се плъзна на земята до него и обви врата му с ръце.

— Имам всичко, което някога съм искала, и то стои точно пред мен — сериозно произнесе тя. — Нищо не е по-важно за мен от теб, включително и кариерата ми. Може би по-късно, когато децата пораснат. А и вече трудно си се представям да замина на турне, освен това се ужасявам от тълпите. Искам да живея с теб и да пътуваме заедно. Обичам те.

— Мила… — промълви той, като търсеше нужните думи.

— Шшш — възпря го тя, като доближи устни до неговите. — Хайде, легни си мили — прошепна тя.

— Ще има да вземаш — засмя се той. Изправи се и приглади коса. — Няма да ме вкараш в леглото без сватбена халка.

— Шегаджия — укори го тя.

---- се поклони комично и й помогна да се изправи.

— Ще определим дата за сватбата. Междувременно, не искаш ли да разбереш за кого са всичките тези подаръци?

Тя погледна към коледната елха.

— За кого?

— Купих на господин Рафърти ново палто, а на близнаците нови обувки, на майка им също палто…

Сълзи напълниха очите й.

— Приятелите ми…

— Целият свят ти е приятел — прошепна той, — но аз съм ти най-добрият. Между нас ще цари пълно разбирателство, нали?

Тя се повдигна на пръсти и го дари със силна, топла целувка по брадичката. Очите й искряха от любов.

— Дадено.

Той й се усмихна. В неговите очи прочете сладостта и смеха на бъдещите години. И се засмя, нежно и възхитително, тъкмо преди да я вземе на ръце и да я върне обратно на дивана.

— Мислех, че няма да ми позволиш да те вкарам в леглото, преди да се оженим — смъмри го тя.

— Но не съм казал нищо за дивана, нали? — прошепна той с дяволита усмивка.

Сложи я на дивана и бавно плъзна поглед от пръстите на краката й нагоре по краката и бедрата, до стегнатите гърди. Ръката му посегна към копчетата на ризата и преднамерено бавно започна да ги разкопчава, докато тя го наблюдаваше с полуотворени устни, с тръпнещо от желание тяло.

— Вратата е отворена — прошепна Сабина.

— За теб би било по-добре да я оставим така — отвърна той. Устните му се извиха в усмивка. — Но като се замисля, да го вземат дяволите! — скочи и затвори вратата, без да поглежда навън, заключи я и бавно се върна до дивана. — Така — продължи той с усмивка. — Не ти ли е прекалено топло с всички тези дрехи? — прошепна, докато се плъзваше до нея. — Хмм, кожата ти пари, мила — усмихна се закачливо и я проследи как съблича халата и го оставя настрани.

Немирните му очи се вторачиха надолу в стегнатите очертания на гърдите й, които се привдигаха от мъчителното й неравномерно дишане.

— ---- — прошепна тя с треперещ от копнеж глас.

— И аз те желая — промълви той. — Но ще спра, преди да стигнем твърде далеч. Позволи ми само да разкарам тази рокля от очите си…

— Да, да!

Старият Хуан, който беше тръгнал да им съобщи, че вечерята е готова, в мига, в който видя, че вратата е затворена, се обърна на пети и с усмивка тръгна обратно към кухнята. Има достатъчно време до вечеря, помисли си той. На света имаше толкова по-важни неща. Той остави подноса с чиниите и започна да си тананика.

"Звезден прах" на Даяна Палмър. Гаранция

Редактирано 5 февруари 201214 г. от Гер (преглед на промените)