Е най после и аз да се намърдам тук.Все ме изпреварват или има цитати от съвременни романи пък там съм много боса Цитата е от Джули Гарууд -Непокорни желания Няма как да сбъркам

Не бъркаш, Пекова, не бъркаш! Тя е!

Слава дълбоко ме засегна това с фамилията ми хахаха Пецова съм.Където и да ида и си кажа фамилията винаги ме карат да я повтарям или я изговарят по съвсем различен начин хааха а в даскало ме бяха прекръстили в дневника сега като се сетя ми е много смешно.От днес си променям името тогава ...Тъй като съм Хриси ще се пиша Хруси в чест на моите комшии които ми викат хрус хрус страхотен вкус "Окончателната присъда хвърли в ярост Главната. Дойде и твърде много. Нощта, изпълнена със страст и мъчителни очакване, срещата с Проститутката на зазоряване, а като капак и арогантното възмущение на Главния. Бе повече отколкото можеше да понесе. За първи път в своя съзнателен живот тя напълно излезе от себе си. — Проклет да си,Главен! Действително, прекалено много си позволяваш! Не си ти този, който ще ми каже с кого да се срещам и с кого не! Той й хвърли студен, равнодушен поглед през рамо. — Така ли смятате, мадам? — Няма да ти позволя да го направиш. — Кипейки от гняв и безсилие,Главната гордо се изправи пред него. — Не съм се омъжила за теб, за да стана твоя затворничка. — Наистина ли? — попита той грубо. — А защо тогава се омъжихте за мен, мадам? — Омъжих се за теб, защото те обичам! — извика страстно Главната. — Влюбих се в теб още на осемнадесет години, такава глупачка съм! — Главна, какво говориш, по дяволите? Надигналият се гняв я накара да обезумее напълно. Вече изобщо не разсъждаваше логично. — Още повече нямаш никакво право да ме наказваш за случилото се днес, защото вината бе изцяло твоя! — Моя ли? — избухна той, губейки в голяма стенен неестественото си спокойствие. — Ако не беше писал любовни писма на Проститутката, нищо такова нямаше да се случи. — Какви любовни писма? — Онези, които си й писал по време на връзката си с нея.И които тя заплаши, че ще публикува в „Мемоарите” си. Не можех да го понеса, Главен. Не разбираш ли? Не можех да понеса целият свят да види красивите думи, които си посветил на любовницата си, докато аз не съм получила от теб дори списък на покупките. Подигравай се колкото искаш, но аз също си имам своя гордост. Главния изумено се втренчи в нея. — С това ли те заплаши Проститутката? Че ще напечата любовните ми писма? — Да, дявол да те вземе! Изпращал си любовни писма на метресата си, а жена ти е лишена и от най-дребния знак на привързаност. Но вероятно не бива изобщо да се учудвам, тъй като ти така или иначе не изпитваш никакви чувства към мен. — За бога, Главна, та когато срещнах Проститутката, аз бях съвсем млад. Да съм й драснал най-много една или две бележчици. Почти не си спомням цялата тази история. За всеки случай не е лошо да знаеш, че младите мъже често оставят върху хартията свидетелства за мимолетните си връзки. Но подобни връзки нямат никакво значение, уверявам те. — О, вярвам ви, милорд. — Главна,при нормални обстоятелства никога не бих обсъждал с теб жена като Проститутката. Но предвид крайни необичайното положение, в което се оказахме, нека ти обясня нещо съвсем ясно. Във връзката на един мъж с жена като нея едва ли е възможно да съществуват кой знае какви чувства и от двете страни. За жената това е обикновена сделка, а за мъжа — въпрос на удобство. — Подобна връзка твърде много прилича на брака, милорд, като изключим факта, че съпругата не разполага с лукса сама да урежда сделките си като жените от демимонда. — Гръм и мълнии,Главна, не съществува каквото и да били сравнение между твоето положение и това на Проститутката. — Главния отчаяно се опитваше да се владее. — Така ли, милорд? Това означава, предполагам, че ако не успеете да пропилеете богатството си, няма да се наложи да се тревожа за пенсията си като Проститутката. — Ти си загубила разсъдъка си, Главна. Направо обезумяваш. — А вие сте напълно невъзможен, милорд. — Тя кипеше от гняв и в същото време се почувства безкрайно уморена — Няма начин да се справя с подобна арогантност. Не знам защо изобщо се опитвам. — Смяташ ме за арогантен? Повярвай ми,Главна, това е нищо в сравнение с онова, което изпитах тази сутрин, когато те видях от прозореца да се качваш в затворената карета. В думите му имаше някаква нова, извънредно груба нотка, която я разтревожи. За миг тя отвлече вниманието й. — Не знаех, че сте ме видял да излизам от къщи. — Знаеш ли какво си помислих, когато се качи в онази карета? — Предполагам, че сте се разтревожил, милорд. — По дяволите, Главна, мислех, че искаш да избягаш с любовника си! Тя го погледна смаяно. — Любовник? Какъв любовник? — Това бе един от многото въпроси, които си задавах, докато яздех след теб. Дори не знаех кое от всичките лондонски копелета те е отвлякло. — О, Главен, това е било извънредно глупаво заключение от твоя страна. — Така ли? — Разбира се. Какво, за Бога, бих могла да търся при друг мъж? Дори и този, който имам, ми идва прекалено много. — Тя се извърна и хукна към вратата. — Спри,Главна! Къде смяташ да ходиш? Още не сме свършили. — Но аз приключих с вас, милорд. Достатъчно ме ругахте, само защото съм извършила нещо напълно почтено. И достатъчно дълго се опитвах да ви накарам да се влюбите в мен. Както и достатъчно дълго се опитвах да създам един брак, основан на уважение и взаимна привързаност. — По дяволите, Главна! — Не се безпокойте, милорд. Нещата вече са ми напълно ясни. Отсега нататък ще имате точно такъв брак, какъвто искахте. Ще се постарая повече да не заставам на пътя ви. И ще се заема с по-важни за мен неща — неща, които не биваше да бъдат отлагани още от самото начало. — Ще го направите ли наистина? — изръмжа той. — А какво ще стане с голямата ви любов към мен, за която говорите? — Не се тревожете. Никога вече няма да я спомена. Защото това само би ви смутило, а мен унижило още повече. Уверявам ви, изтърпях от вас повече унижения, отколкото през целия си живот. Изражението на Главния леко се смекчи." Бая длъжко но иначе цитата е много хубав от една много хубава книга...

О, Хриси! Това е Аманда Куик - Прелъстяване. Гале, изпреварих те!

Не те е срам бе Жани! Тва си е мойта книга, що народ съм убедила да я прочетеееееее

Гале точно ти ми препоръча тая книжка и мислих да кажа ама щеше да се усетиш )) Иначе познахте и двете.Браво!

От една моя много, ама много любима съвременна книжка. Мат помогна на Лора да слезе, после двамата отидоха до Джейсън и застанаха до него на тротоара. Тримата се загледаха към покрива. — Мисля, че след секунда проблемът ще бъде отстранен — увери ги Соломон. На улицата полицаите с мотоциклетите също извиха глави, за да видят какво има на покрива. Пешеходците спираха и поглеждаха нагоре. Хората, които се редяха за билети, не можеха да видят какво има горе, затова с любопитство наблюдаваха случващото се на тротоара. Внезапно една жена позна Лора и се развика: — Госпожице Кънингам! Може ли да дадете на мен и на дъщеря ми автограф? — Ей сега се връщам — каза Лора и извинително погледна Мат. Той погледна часовника си. Все още имаше много време до церемонията, бяха го спестили благодарение на полицейския ескорт, ала търпението му бе на изчерпване. — Какво, по дяволите, им става на лампите! — намръщи се той. Джейсън се усмихна разсеяно, отстъпи назад, за да види по-добре какво става горе. — Вече всичко е готово — каза му, после нареди на някого по телефона: — Включи го. Буквите да светват една след друга. Миг по-късно Мат се загледа в името на Лора, което огря нощното небе… Л-о-р-а В-А-Р-Е-Л-А Бавно извърна поглед от блестящия надпис, вълнението стегна гърлото му. — Има нещо, което трябва да знаеш. Нещо, което прави решението на Лора да вземе твоето име показателно. — Не мога да си представя кое е това нещо — дрезгаво изрече той. — Просто ме изслушай. Лора взе това решение вечерта, когато се срещнахме в «Сейнт Реджис». Ти отиде да се обадиш по телефона и тя настоя да подготвя новите надписи. Тогава твоето име още беше опетнено, но въпреки всичко тя се гордееше с него. Мат не чу как някой друг извика Лора и я попита дали ще се снима с него. Гледаше Лора, която вървеше усмихната към него с грейнали от обич очи. Той я прегърна и я притисна до себе си. — Обичам те — дрезгаво й прошепна.

Някой бди над теб, мила? Макнот, предполагам

Их, пак бързо ме отстреляхте! Давай, Гери!

Ето го и моят исторически цитат, вдъхновен от колежка редакТОРка

Мъглата в опияненото съзнание на ~~~ се разсейваше все по-бързо. Тя изгледа ^_^ с недоумение. На лицето й бяха изписани само гняв и болка.

— Пак ли се опитваш да ме измъчваш с твоите жестоки игри? Ти не си джентълмен, ^_^! Веднъж сам ме предупреди, че не си, ала аз не приех сериозно думите ти. Ти никога не спазваш правилата на играта, нали? Все едно ти е колко ниско ще паднеш, стига да можеш да нараниш и да оскърбиш другия!…

~~~ усети, че по бузите й се търкалят горещи сълзи, направи усилие и стана.

^_^ слушаше пребледнял, със свити устни избухването й.

— И се осмеляваш, след като си ме напил, да седнеш и най-безочливо да ме залъгваш, че си верен и предан съпруг, докато любовницата ти те чака нетърпеливо в Лондон! Колко нощи от този нов живот ще споделим, преди да ме изоставиш и да избягаш при нея? «Тя няма да иде там, където е нежелана» — нали така каза? Или мислиш, че не зная какво говореше в библиотеката? Всичко чух! — ~~~ пламтеше от ярост. Не можеше да забрави унижението, което изпита в онези мъчителни мигове.

— Мили Боже! — ^_^ гръмко се изсмя, смехът му засегна ~~~ право в сърцето. — Да ме преследват точно тези думи! Но представлението беше чудесно, трябва да признаеш! Нали, скъпа?

— Какво искаш да кажеш? — ~~~ го погледна ядосано.

— Не бих желал да те разочаровам, но съвсем не съм такъв безсъвестен подлец, за какъвто ме мислиш. Виж, може да ме наречеш проклет глупак, но не и подлец. Правил съм много глупости в живота си, с които не бих могъл да се гордея, ала никого не съм измамил. Та аз знаех, че се криеш горе в галерията, знаех, че ходиш там, за да си сама…

~~~ го гледаше изненадано. Знаел е за нейното убежище?

— Все пак са ми известни някои неща в моя дом, макар и не много, както се разбра. Например, че ходиш в библиотеката и седиш там с часове. Чувах дори шумоленето на страниците… — ^_^ направи гримаса. — Няма да ти се разсърдя, ако не ми повярваш. Но тогава наистина бях сигурен, че си горе. Наговорих онези глупости на %%% само защото знаех, че ще ги чуеш. Исках да те нараня, както и ти ме бе наранила, поне така мислех тогава. ...

Хайде на цитата, народе :D

Дяволско желание-Лори Макбейн

"Дяволско желание"- Лори Макбейн :D

Вие сте същински светкавици, момичета!!! Гале, по-бърза си с частица от секундата, честта е твоя

Гале изпревари ме Лори Макбейн - Дяволско желание Няма как да я сбъркам ....една от любимите ми е и от първите,завещано от маминка

Редактирано 24 ноември 201114 г. от hruSSi (преглед на промените)

Мдаааааа, предната любима изтървах, но за тази бях на линия

и сега моя мноооого "труден" исторически цитат

— Виждаш ли, много добре зная каква си сега и каква си била винаги. Една уличница! Да, точно така! Мислеше, че ще можеш да го скриеш ли? След нашата словесна схватка с Главния говорих с някои пленници — мъже, избягали от армията на *****. Говори ли ти нещо това име, повлекано?

Тя успя някак си да си възвърне гласа.

— ******, престани! Не зная, защо ме подмами тук и какво си възнамерявал, но всичко това е безполезно. Ти… трябва да си се побъркал! Какво кроиш?

Той отново я разтресе и притисна гърба й толкова силно о портата, че Главната имаше чувството, че главата й ще отхвръкне от тялото, а раменете и гърбът й целите са насинени.

— Наистина ли искаш да разбереш? Имах достатъчно време да го обмисля, да планирам всичко, докато пазех леглото в болницата, където ме прати твоят проклет любовник — мелез. Дължиш ми много, Главна, за всички онези случаи, когато си ме водила за носа, преструвайки се на невинна, докато спиш с него и с проклетия французин, а и Бог знае още с кого… с всеки вонящ мексикански войник, който има едно излишно песо, не съм ли прав? Ти, к***о! Сега ще ми платиш и това ще продължи, докато реша аз. Ще те използвам така, както отдавна трябваше да сторя… така, както заслужаваш… като една евтина, воняща уличница!

Той изсъска това през зъби, като през цялото време я разтърсваше, болезнено стискайки китките й.

— Не, *****, не!

— О, скоро ще ме молиш: «Да, моля те, *****, прави с мен всичко, което пожелаеш»… само един път да свърша с теб, разбираш ли? Няма повече да ме правиш на глупак. Не ти ли казах, че имам някои планове за теб? Никой няма да разбере къде си и какво става с теб… ще мислят, че си избягала при Главния. А той… да, който се смее последен се смее най-добре, защото преди да получа премията, която баща ти дава, за да разбере къде се крие Главния, ще му дам да разбере, че си в ръцете ми и ще му предложа сделка. Е, как ти се струва?

Хихи, Гале! Това ако не е нашата любима Джини от Розмарито, ще редактирам книга по твой избор

Жалко, позна-няма да ми редактираш книга.То пак щеше да е за прословутите Джини и Стив де.

Такъв ми бил късмета, ще си чакам наготово да си чета . Ето нещо съвременно: Тя не губи време да мисли или да изчаква. Не зае мястото си в ложата, за да отправи ново обръщение към своя народ. Докато се отдалечаваше, чу гласа на !!!, силен и ясен. Той щеше да говори от нейно име. Все още с окървавения меч в ръка, догони ***. — Как смееш! Кой ти позволи да се месиш! *** продължи, стигна до вътрешния на замъка и тръгна през него. — Не приемам заповеди от теб. Не съм нито твой слуга, нито един от поданиците ти. — Нямаше право. Тя застана пред него и препречи пътя му към замъка. Лицето му издаваше хладна ярост. — Правата не означават нищо за мен. — Не можа да го понесеш, нали? Да гледаш как се бия с един от тях, как го измъчвам и унищожавам. Не искаше да видиш как убивам и втори. Не я избута, за да мине, а смени посоката и продължи през двора и под аркадата. — Не ми обръщай гръб! — този път, когато го заобиколи, тя допря плоската част на меча си до гърдите му. В нея кипеше ужасна ярост, силна като гнева на боговете. — Тук си по моя воля и благоволение. — Малко ти бе нужно, за да наденеш кралската мантия. Но разбери едно, принцесо: тук съм единствено по своя воля, а твоето благоволение не значи нищо за такива като мен. Сега или използвай този меч, или го свали. Тя хвърли оръжието си и то издрънча на камъните. — Аз трябваше да го направя. — Да умреш пред ревящата тълпа? Дребничка си за гладиатор. — Щях… — Щеше да станеш последна вечеря на един изгладнял ...! — сопна се ***. — Нямаше да надвиеш втория. Може би щеше да имаш малък шанс срещу него, ако беше със свежи сили, но не и ранена. В. избра по-дребния, за да започнеш с него, защото така щеше да се докажеш. И успя, гордей се със себе си. — Мислиш, че си наясно докъде стигат способностите ми? *** просто притисна раната отстрани на тялото й и тя пребледня като платно, залитна и опря гръб на стената. — Да. Той — също. И знаеше точно къде е слабото ти място — повдигна подгъва на туниката й и изтри кръвта от ръката си. — Нямаше да издържиш и две минути, преди да свършиш като майка си, за която така сляпо си се втурнала да отмъщаваш. Сивите й очи придобиха оловен оттенък. — Не говори за нея! — Тогава престани да я използваш. Устните й затрепериха, преди да се овладее. — Щях да го победя, трябваше! — Глупости. Беше на ръба на силите си, но си твърде горда и вироглава, за да го признаеш. — Никога няма да узнаем, нали? Защото ти сложи край на всичко. — Въобразяваш си, че щеше да опазиш тази плът от острите му зъби? — *** прокара пръст по шията й и съвсем леко повдигна вежди, когато тя отблъсна ръката му. — Спри ме тогава. Една момичешка плесница далеч не е достатъчна. Отдръпна се назад и вдигна хвърления от нея меч. Мрачно се усмихна, когато тя потръпна от болката в раната си, преди да го хване. — Ето, ти имаш оръжие, а аз — не. Спри ме. — Нямам намерение да… — Спри ме! — повтори той и с бързо движение я побутна към стената. — Долу ръцете от мен! — Спри ме! Отново я бутна назад и просто изби меча встрани. Тя го удари — право в лицето, преди да сграбчи ръцете й и да я притисне към стената. Почувства нещо — може би страх, докато я изгаряше с погледа си. — Спри ме, за бога! Устните му се впиха в нейните и я завладяха чувства. Твърде силни. Обгърна я мрак и светлина, ярост и безкрайна нежност. Всичко в нея се надигна и се отприщи в безумен порой. След миг *** стоеше на крачка от нея, а дъхът й бе секнал. — Той нямаше да вкуси от теб по този начин. Остави я да трепери, с гръб към стената, преди да усложни положението още повече след огромната грешка, която направи. Първо долови аромата на $$$, а след това я видя. — Някой трябва да се погрижи за нея — каза той и се отдалечи.

Редактирано 25 ноември 201114 г. от ros_s (преглед на промените)

Това е първата целувка на Мойра и Кийън от Танцът на боговете, Нора Робъртс

Точно, ти си

Новият цитат: И сега явно трябваше просто да очарова сестра й. Колко трудно би могло да бъде? — Няма да имаш проблем да я спечелиш — предсказа Братът с уверена усмивка. — Никакъв проблем. Срамежлива стара мома? Вероятно никога не е била обект на вниманието на мъж като теб. Изобщо няма да разбере откъде й е дошло. — Не искам да се влюбва в мен — отвърна Главният. — Просто искам да ме препоръча на сестра си. — Няма начин да се провалиш — каза Братът. — Просто няма начин. Повярвай ми, прекарах няколко минути в разговор с нея по-рано тази вечер и тя просто не престана да те хвали. — Добре — Главният се оттласна от стената и впери решително поглед напред. — Така, къде е тя? Трябва да ни представиш. Братът оглежда залата около минута преди да каже: — О, ето я. Всъщност идва насам. Какво чудесно съвпадение. Главният започваше да вярва, че нищо в разстояние на пет ярда от брат му не е плод на съвпадение, но все пак проследи погледа му. — Коя е тя? — Онази в зелено — отвърна Братът и едва забележимо кимна в тази посока. Тя изобщо не беше такава, каквато бе очаквал, осъзна Главният, докато я гледаше как си проправя път през тълпата. Определено не бе някоя застаряваща амазонка, изглеждаше толкова висока само в сравнение със Сестрата, която едва достигаше пет фута. Всъщност мис Главна имаше доста приятна външност — с гъста кестенява коса и тъмни очи. Кожата й бе бяла, устните — розови и около нея се носеше аура на увереност, която Главният намираше за привлекателна. Определено никога нямаше да бъде сметната за първокласен диамант, но Главният не виждаше причина и тя да не си намери съпруг. Може би, след като се оженеше за Сестрата, щеше да й осигури зестра. Това изглеждаше най-малкото, което би могъл да направи един мъж. Братът закрачи напред през тълпата. — Мис Главна! Мис Главна! Главният тръгна след него, подготвяйки се мислено да очарова по-голямата сестра на Сестрата. Недооценена стара мома, така ли? Скоро щеше да яде от ръката му. — Мис Главна — тъкмо казваше Братът, — какво удоволствие е да ви видя отново. Тя изглеждаше леко объркана и Главният не можеше да я вини. Братът звучеше така, сякаш случайно са попаднали един на друг, а всички бяха наясно, че разбутаха поне половин дузина присъстващи, за да стигнат до нея. — Удоволствие е да видя и вас, сър — отвърна тя с принудена усмивка. — И то толкова неочаквано скоро след предишната ни среща. Главният се усмихна на себе си. Дамата имаше по-остър ум, отколкото го бяха накарали да повярва. Братът победоносно се ухили и Главният доби някакво далечно и притеснително усещане, че брат му е намислил нещо. — Не мога да обясня защо — каза Братът на мис Главна, — но внезапно ми се стори задължително да ви представя на брат си. Тя рязко обърна поглед към дясната му страна и го закова върху Главният. Всъщност изглеждаше така, сякаш току-що е погълнала противоотрова. Това, реши Главният, е доста странно. — Колко мило от ваша страна — измърмори мис Главна през зъби. — Мис Главна — продължи Братът жизнерадостно, посочвайки Главния, — това е брат ми Главният, виконт *********. Главен, това е мис Главна. Мисля, че се запозна със сестра й по-рано тази вечер. — Наистина — произнесе Главният, усещайки непреодолимо желание — не, нужда — да удуши брат си. Мис Главна направи бърз, странен реверанс. — Лорд *********** — каза тя, — чест е да се запозная с вас. Братът издаде някакъв звук, който подозрително напомняше изсумтяване. Или може би смях. А може би и двете. И Главният внезапно разбра. Един поглед към лицето на брат му трябваше да му е разкрил всичко. Това не беше срамежлива, оттеглила се, недооценена стара мома и каквото и да бе казала на Брата по-рано тази вечер, то определено не съдържаше комплименти по адрес на Главния. Братоубийството бе законно в Англия, нали? Ако не беше, значи определено трябваше да го направят.

Това подозрително ми напомя на любимата ми книга на Джула Куин "Виконта, който ме обикна".

Редактирано 27 ноември 201114 г. от ros_s (преглед на промените)

Е пак ме изпревариха ооо самата Джилия Куин и виконта Антъни тя си е !

Това подозрително ми напомя на любимата ми книга на Джула Куин "Виконта, който ме обикна".

Точно тя е И на мен ми е любима, макар че като се замисля, всеки член на това семейство ми е любим Ти си наред

Така още една моя много любима книга, не могах да се стърпя, нищо че е много лесна. Съвременна:

«Започва се, помисли си тя. Отработеното сбогуване.»

— Разбира се — каза Главната и се напрегна.

Той стоеше небрежно облегнат на рамката на вратата, сякаш имаше всичкото време на света.

— Като дете мразех кисели краставички. Това е вкус, с който човек трябва да свикне — обясни той. — Сега много ги обичам.

_Беше уникално начало, не можеше да го отрече._

— А сега те наричам кисела краставичка.

Главната се намръщи недоумяващо.

Той се дръпна от вратата.

— Хайде, Главна, мисли по-бързо.

— А, ясно, сетих се. Но ти обичаш най-различни храни. Обичаш черни маслини и гевреци, и сладка царевица, и пица, и люти чушки, и…

— Не, не ги обичам. Това са вкусни храни. Но… аз обичам само краставички.

— Това е най-странното сбогуване…

— Не се сбогувам. Казвам ти, че те обичам.

— Обичаш… какво? Не, не вярвам — тя размаха кутията с корнфлейкс, без да се усети. — Не ми казваш… не можеш… — парченца корнфлейкс се разлетяха навсякъде.

— Всеки път, когато попадах на теб в Къщата, ти ми пречеше на любовния живот. Беше толкова досадна. Когато не ми прецакваше нещата, се държеше, сякаш не съществувам. Постоянно ти бях бесен, но въпреки това се връщах за още и още. После осъзнах, че винаги проверявам кога ще си там за уикенда, за да се появя и аз. Да, обичам те. Просто ми трябваше известно време, за да го разбера. А когато го осъзнах, започнах да ти викам «краставичка», за да те дразня.

— Знаеше, че този прякор не ми харесва.

— Е? И на мен не ми харесваше да съм влюбен в теб. Дълго време си мислех, че ме пренебрегваш, и това… ме изкарваше от кожата.

Тя посочи с кутията към него.

— Какво значи, че си мислел, че те пренебрегвам?

— Ти ме обичаш, Главна. Но ми отне известно време, докато го разбера. Мисля, че ме обичаш отдавна. Просто не си го осъзнала.

Тя поклати глава.

— Не.

— Да — той пристъпи към нея. — Обичам те.

Тя се страхуваше да повярва.

— На всичките си гаджета ли казваш, че ги обичаш, преди да ги изоставиш? Това е подло.

— Д.М.

Тя се дръпна назад и влезе в дневната.

— Коя?

— Д.М. — повтори той, като вървеше към нея. — Когато тя се обадила вкъщи, ти си й казала, че още не са ме пуснали под гаранция.

— Не помня…

— Х.К. — той продължаваше да се приближава към нея, а тя да се отдалечава. — Казала си й, че си ми жена, но че не го разгласяваме, защото сме първи братовчеди.

Главната се усмихна. Беше забравила тази история.

— Всъщност сестра ти измисли това.

— С.Д.

Тя прехапа долната си устна.

— Не я помня.

— Не можах да я изведа на вечеря, защото имах бубонна чума и бях под карантина.

— Онези постоянни обаждания дразнеха всички.

— Кого например?

— Дразнеха майка ти.

Той я гледа абсолютно невярващо няколко секунди и избухна в смях.

— Майка ми?

Тя сви рамене.

— Е, може да са дразнели и мен — призна си Главната.