Точно тя е. Давай

Цитатът е от съвременен роман: "Господи, ти си жена — той пое дъх и наведе главата си, за да приеме това, което му се предлагаше с толкова любов. Тя се притисна към него в екстаз. Косата й се разпиля върху голия й гръб, когато главата й падна назад. Безмилостните му милувки я караха да отмалее и тя се отпусна върху него. Занесе я до леглото и я сложи с лице върху възглавниците. Разтвори бедрата й и започна да я гали с нежните си ръце, които възбуждаха тялото й го караха да потръпва от желание. Когато ръцете му я бяха обходили на воля, последваха ги устните му, спирайки се да отделят специално внимание на свивките на коленете й. Разтвори устните си над чувствителното място и плъзна езика си върху нежната кожа. Нехаен към молбите й, той продължи мъчението, докато накрая също почувства нужда да получи нещо повече от нея. Тя се обърна по гръб, насърчена от него. Устните му запечатаха нейните в целувка, толкова чувствена, че тя се изви под него, търсейки задоволство. — Не още, не още — прошепна той. — Остави ме да те обичам. Дланите му проследиха деликатните извивки на ръцете й, после се преместиха върху гърдите й. Той продължи да боготвори всеки сантиметър от кожата й най-напред с ръце, после с устни. Всяка частица от нея беше докосвана, беше целувана, беше обичана с онази нежност, на която бе способен само той. Накрая, когато и двамата потръпваха от потискано, желание, когато всяка нервна клетка желаеше телата им да се слеят, той хвана бедрата й с ръце и я повдигна, прониквайки дълбоко в нея. Любовните думи, които шепнеше в ухото й — макар и не в стихове, макар и без рима — бяха истинска поезия. Нежните му тласъци подклаждаха огъня на страстта им, докато той прерасна в ножар, обхванал душите и телата им. Нужно беше много време, за да се уталожи този пожар."

Ето още един цитат:

"— Госпожо, случило ли се е нещо? Мога ли да ви помогна?

Л.Б. дори не бе забелязала мъжа, преди той да почука на стъклото на колата й. Връхлетялата я болка, която пронизваше долната част от тялото й, я правеше безчувствена за всичко останало. И сега, като вдигна глава от кормилото в посока на гласа, който я бе стреснал, отново изстена от болка. Евентуалният й спасител приличаше на всичко друго, но не и на рицар в бляскави доспехи.

— Добре ли сте? — попита той.

Не, не беше добре, но не й се искаше да го признае пред грубоватия мъж, който би могъл да направи каквото си поиска на тази самотна отсечка от магистралата и да изчезне безнаказано. Дрехите му бяха мръсни, с петна от смазка и пот. Голямата месингова катарама на колана му с щатската емблема на Тексас блесна в очите й, когато той преви почти двуметровото си тяло, за да я погледне през прозореца. Износените джинси и карираната памучна риза с къси ръкави очертаваха мускулестата му фигура. Овехтяла сламена каубойска шапка хвърляше зловеща сянка върху лицето на мъжа. Въпреки болката Л. усети как сърцето й се свива от ужас.

Може би, ако не бяха тъмните слънчеви очила, които не й позволяваха да види очите му…

Сякаш прочел мислите й, непознатият свали очилата и тогава Л. погледна в най-сините очи, които бе срещала. Не съзря никаква заплаха в тези загрижени сини очи и пристъпът на страх премина. Мъжът може и да беше мръсен, ала не изглеждаше опасен.

— Няма да ви причиня нищо лошо, госпожо. Опитвам се само да ви помогна — Л. долови загриженост в гласа на непознатия, която, както и очите му, й донесе странно успокоение.

Отново я прониза болка, която тръгваше от гръбнака, обхващаше кръста й и стигаше до корема. Прехапа долната си устна, за да сподави писъка, който напираше в гърлото й, отпусна се напред и удари главата си в кормилото.

— Боже господи — чу тя загрижен шепот, преди вратата да се отвори рязко. Когато мъжът видя издутия й корем, подсвирна с уста. — Какво, за Бога, правите сама тук в това състояние? — попита я. Небрежно хвърли очилата си върху арматурното табло зад кормилото."

Мисля, че всички романи на тази авторка са издадени на български /ако това може да е някакъв жокер/.

Редактирано 14 ноември 201114 г. от lelemale (преглед на промените)

Сенки от миналото на Сандра Браун?

На печелившите-ЧЕСТИТО! Давай нататък!

Главния мълча известно време, държейки малката скулптура. Харесваше му страшно много. Всъщност той също би си купил подобно нещо, но имаше нещо много по-важно от това, че статуята му харесваше — фактът, че тя му я подари. Никога досега жена, с която бе обвързан, не му бе правила подаръци, освен за рождения ден или Коледа. Всички подаръци, които бе получавал от жени, бяха нещо много лично — пуловер, вратовръзка или портфейл. И обикновено следваха думите: „Хайде да отидем на вечеря и ти ще го сложиш”, което означаваше, че той ще плати много повече, отколкото струваше подаръка. — Харесва ли ти? Помислих си, че много прилича на теб. Разбираш ли, някак свиреп, но много сладък, а и е усмихнат. Той я гледаше, сякаш я вижда за пръв път. От това, което виждаше изписано на лицето й, наистина можеше да се каже, че я вижда за пръв път — тя изглеждаше щастлива. — Дали ми харесва? — отвърна той нежно, объркан от удоволствието, което й доставиха думите му. Възможно ли бе да изпиташ удоволствие, правейки подарък на друг човек. Стана и отиде до прозореца, за да разгледа скулптурата на светлината. Разглеждаше лицето на самурая, дрехите му. Когато вдигна поглед, Главната стоеше да него. — Това е най-хубавият подарък, който съм получавал в живота си — каза той искрено. Обикновено, когато получеше подарък от жена, той я целуваше, а по-късно след богата и скъпа вечеря, я завеждаше в леглото си. Но сега само се усмихна на Главната, докато пръстите му следваха извивките на малката фигура. В тази усмивка се съдържаше много повече интимност, отколкото бе споделял с други жени в леглото.

Джуд Деверо Сладък лъжец?

точно тя е

Съвременен роман. — За какво говориш? — изсъска раздразнено Главната. — Говоря ти за леките въздишки, пълзящи по кожата ми, за сладките срамежливи целувки, за дъжда по прозорците и за розичките по чаршафите, за една взискателна сексапилна жена с очи на магьосница и коса като течна бакъреночервена коприна, и с тяло, каквото никога не съм докосвал. За дълги зашеметяващи крака и нежен шепот, който ме залива като омайно червено вино. За устни като току-що откъснати ягоди и ръце, които ме карат да се чувствам съвсем нов. Говоря за сладкия грах, растящ до задната врата под лунната светлина на Апалачите, за магнолии и прясно опечени кифлички. За обещания, които ще траят до края на живота ни и за много Коледи заедно с .... и ..... За това да ги гледаме как растат и да държим децата им на коленете си. Да се обичаме и да бъдем заедно всеки следващ ден от живота ни. Говоря за теб и за мен. За това да се грижим един за друг, да се нуждаем, да искаме и да имаме това, което е между нас. Бяха женени вече от година и половина и досега Главния нито веднъж не се бе оплакал от семейния живот. Тя го обичаше дълбоко и беше сигурна в любовта му. Той наистина умееше да слуша. Често й даваше идеи как да подобри бизнеса си, а и нови насоки на разсъжденията й. Най-хубавото беше, че й създаде самочувствие. И демонстрираше любовта си по всеки възможен начин. Но понякога беше прекалено грижовен. Особено когато беше бременна. Беше я обградил с толкова грижи, внимание и любов, че чак й се плачеше от щастие. Беше присъствал по време на раждането и след като всичко беше приключило, едва не припадна. Главната се усмихна. Светлината на свещите смекчаваше пламналото му лице. Главния бе построил нова къща в знак на любовта си към нея и никога не беше твърде зает, когато ставаше въпрос за децата. Те пък направо го боготворяха. Електрическото влакче и кутията за инструменти на Били заемаха почетно място в дневната. За куклите на Ники също бе направен детски кът. Главния се наведе над леглото и нежно погледна Главната. — Какъв е поводът за свещите? Главната взе ръката му и вплете пръсти в неговите. Щяха да продължават да играят тази игра винаги. — Тази вечер ще ми кажеш, че ме обичаш. Главния се намръщи. — Казвам ти го поне два пъти на ден. Даже ти звъня в офиса — той се намръщи още повече. — Какво каза докторът? Може ли… Тя се усмихна широко и го задърпа към чаршафите на розички под звуците на думкащите в главата й барабани. Главния се плъзна в леглото. Тя го обви с тялото си и впи устни в ухото му. — Кажи ми, че ме обичаш — настоя тя. Ръцете й галеха тялото му. — Накарай ме — засмя се той. — Бъди мила с мен. Малко по-късно той едва успя да изрече: — Добре. Обичам те, скъпа.

Редактирано 15 ноември 201114 г. от viki_kati (преглед на промените)

Ето една нова подсказка

Сам .... — собственик на компания, е твърде недоволен от госпожа ...... — след нейните лекции по въпросите на стреса, всичките му служителки започват да искат твърде много от него — от детска градина в офиса на компанията до топли и сърдечни поздрави всяка сутрин.

А Далас ....... — самотна работеща майка, му предлага облог: тя ще признае, че лекциите й са «пълна глупост», ако той успее в продължение само на месец да се справи с всекидневието на обикновена работеща майка…

Ооооо, след подсказката се сетих "Вирусът на Пендрагон" на Кайт Лъндън. Така и не я дочетох

Точно. Ти си

Първо да кажа едно извинявайте от мен. Гери помоли аз да пусна цитата в играта, но интернета беше срещу мен. Та макар и със закъснение (исторически): — Подозираше ли? — попита я тихо. — Да — просто едно дихание. Тя не вдигна поглед. — ****** — попита той, като застана близо до вратата и хвана ръцете си отзад. — Обичаш ли го? Съвсем ли е разбито сърцето ти? — Обичах мисълта за него — тя заговори сякаш на килима пред краката й, като че ли просто си мислеше на глас. — Той бе толкова красив и светски. Олицетворяваше мечтата за любов, романтика и вълнуващ живот, за какъвто, предполагам, повечето от момичетата, които живеят в провинцията, си мечтаят. В продължение на пет години той бе моят живот, или поне моя надежда и моя мечта. Съсипващо е да узная, че през цялото това време него въобще не го е било грижа за мен, да, да узная, че тази година той толкова отчаяно е искал да се освободи от мен, че се е отдал на лъжи и жестокости. Страшно е да се чувстваш толкова необичана. — ****** — напомни й той нежно. — Озадачаващо е — продължи тя — как в рамките от няколко дни човек може да порасне толкова бързо, че се превръща от момиче през единия ден, в жена в следващия. Мислех, че +++ ме обича. Мислех, че си толкова обзет от фикс идеята да ме имаш, че си се отдал на безчестни машинации, за да ме спечелиш — тя се засмя леко и най-накрая помръдна, за да притисне устата си с едната си ръка. — ******, скъпа… — прошепна той. — Това бе отмъщение, нали? Върнал си се оттам, където си бил с мащехата си, видял си +++ тук и си открил, че е сгоден отскоро и си решил да му причиниш болка. Така беше, нали? Той бавно пое въздух. — Да — отговори тихо. Видя как тя затваря очи и силно ги стиска. — Най-добрият начин да го направиш, е бил да ме накараш да се влюбя в теб и да развалиш собствения ми годеж — продължи тя, — или може би да принудиш +++ да го развали. И да го направиш публично, така че той да изглежда нещо като глупак. Така беше, нали? — Да. — Аз нямах значение за теб въобще — каза тя. — Бях просто едно оръдие. Оръдията нямат чувства. За теб нямаше значение дали щях да бъда опозорена и вероятно ще ми причиниш болка. — Отначало — промълви той, — убеждавах себе си, че на теб ще ти е по-добре без него. Животът ти с него щеше да бъде ад. — А сега — каза тя — е рай? Можеше ти да напишеш онова писмо, §§§. И двамата сте играли една и съща игра. Бихте могли да я наречете Изгонването на ******. Може би ти си я нарекъл така. Но и двамата сте я играли. Той те е надхитрил. Сетил се е да напише онова писмо преди теб. Но и ти си могъл да го съчиниш, тогава или по-късно. — Бих могъл — призна той тихо. — Но не го направих. Не можех. — Защо не? — Защото след тази… целувка — заекна той, — на бала с маски, вината не ми позволи да те използвам повече. Разбрах, че използвам човек като пешка. Осъзнах какво правя с теб… и със себе си. — А — опита се да се засмее тя, — извинението на победения. Благородното обяснение. И така, за всичко трябва да се прости. В последния възможен момент си имал угризения на съвестта и си сложил край на подлия си план. Щял си да помогнеш да възстановя доброто си име. — Това, което направих, е непростимо — съгласи се той. — Ще занимава съвестта ми докато съм жив, ако това е някаква утеха за теб, ******. Не мога да намеря каквото и да е извинение за това, което направих. Не мога да намеря с какво да изкупя греха си, така че да ми простиш. Няма нищо, каквото да мога да кажа или да направя. — Ти се ожени за мен — тя се засмя отново и най-после го погледна. Очите й, които се спряха върху неговите, той почувства като плющене на камшик. — Ще имаш възможност да носиш вината си до края на живота си, §§§. Тя ще бъде там всеки път, когато ме погледнеш. Ще се примириш ли, как мислиш? — Не — каза той. — Никога. А ти трябва да ми кажеш какво искаш, ******. Ако желаеш моята закрила и може би… деца, тогава ще продължим да живеем в една и съща къща. Ще ти дам колкото свобода желаеш. Или ако предпочиташ да не ме видиш никога повече, ще ти стъкмя дом, с всичко, от което се нуждаеш, и достъп до някой делови човек, който ще се грижи за твоите интереси, така че да нямаш вземане — даване с мен. Помисли за това ден или два, или колкото е необходимо. Ще бъде изцяло така, както ти желаеш. Той се обърна към вратата и постави ръка на дръжката. Искаше му се да може да я освободи от себе си, така че да не й се налага да носи името му до края на живота си, така че да може да си намери съпруг, когото да обикне. Искаше особено силно сега името й да бъде изчистено в очите на висшето общество. Но имаше едно нещо, което трябваше да й каже. Извърна глава, за да погледне отново към нея. — Предполагам, че до края на живота ти — каза той, — в ума си ще подхвърляш като ези-тура кого мразиш повече — +++ или мен. Или вероятно това ще бъде по равно, по твоята съдебна преценка. Но трябва да ти кажа това, ******. Ти се чувстваш нежелана и необичана. Чувстваш, че и двамата мъже, които си мислила, че ги е грижа за теб, просто само са те използвали. Грешиш. Ти си желана и обичана. Не бях го разбрал дори след като се бях оженил за теб. Мислех, че се женя за теб, за да те спася от позора, и може би това бе само част от истината. Но само част. Ти си страхотно привлекателна. Обичам те повече от живота си! Той излезе от стаята, нареди на един лакей да се погрижи конят му да е на вратата след десет минути и се отправи към стаята си на горния етаж, като вземаше стъпалата две по две.

Мери Балоу Мрачният ангел ?

Тя е, да. Направо ме изумяваш каква памет имаш. Много ти се радвам, така че смело напред, ти си.

Не е до памет. Чела съм я 4 пъти. ....... се сви до гърдите му. — Вече си белязан, че си мой, ---------. Няма връщане назад. —Няма проблем. — ----- придърпа устните й към своите и започна лекичко да я хапе. — Твой съм, откакто хвърли подноса с храната върху мен. Тя замислено погали косъмчетата на гърдите му за миг, после срещна погледа му. —Обещаваш ли да не се отегчиш от мен? Няма ли да ти липсва тръпката? ---- ококори очи и се засмя. Претърколи я под себе си, усети нежните й извивки, съвършеното съчетаване на телата им. —Божичко по-голяма тръпка от теб не бих могъл да понеса. Бих се върнал на старата си работа, единствено ако имам нужда от почивка, зная, че не съм в първа младост вече, мила, но не съм и толкова стар. — Този път, когато започна да я целува, ..... вече се смееше и отвръщаше на целувките му. — Вярваш ли ми? —Да, ----. — Усмихна се. — Да кажа да на -------------- вероятно е едно от най-мъдрите неща, които някога съм правила. ---- изстена, когато навлезе в нея. —Със сигурност с всеки изминал ден ще ставаш все по-уверена в това. Беше спечелил най-голямата награда от живота. Грабнал бе едно сърце. Сърце на жена.

Това е Сърце на жена на Лори Фостър. Мисля, че от нея единствено тази книга е преведена, което е жалко, защото е част от поредица. Между другото, ако решите да я четете, подхванете оригинала. Бяха засякла някой съкратени моменти и неточности в превода. Още един момент, достоен за темата Некачествените преводи.

Точно тя е! И много я харесвам Ти си

Кутията с пудра за тяло не беше кристална и нямаше сребърен капак; далеч не беше толкова луксозна, колкото онази, която бе видял на тоалетката й, но бе същото ухание, което бе усетил да се носи от нея на френския пазар и в изповедалнята. Прочете въпроса в очите й, сви леко рамене и каза: — В деня, когато дойдохме с отец 00000, тършувах из къщата ви. @@@@@ остави кутията с пудра на масата и продължи да я гледа, докато търкаше с пръст познатата емблема. — Как изобщо съм могла да ви взема за свещеник? Дали трябваше да й отговори? %%%%%% не знаеше, затова не каза нищо. Все още загледана в кутията, тя рече: — Онзи ден в изповедалнята… — М-м-м? Тя помръдна нехайно с рамо. — Нищо. — Какво? — Няма значение. — Продължавайте. Какво? — Вие… — Тя се поспря и си пое дълбоко дъх. — Докоснахте ли ръката ми? На очите й сякаш им бе нужно доста време, докато срещнат неговите. Всъщност времето като че ли бе спряло. Последната й дума увисна във въздуха за няколко секунди — като последния вибриращ тон на цигулка. Когато най-сетне замря, тишината бе осезаема и приятно потискаща. Сърцето на %%%%%% биеше силно и учестено. Във въздуха витаеше нещо деликатно, което не можеше да определи. Сякаш по чудо, разстоянието между тях се бе смалило, макар да не можеше да си спомни да е пристъпвал напред. Тя също не се бе движила. Ръката й все още си стоеше върху капачката на кутията с пудра, а другата висеше неподвижно надолу. Точно тази ръка докосна той с опакото на своята. Едва-едва. Отдръпна се. Поколеба се. Отново я докосна и този път остана там. Дланите се плъзнаха една срещу друга. Ръцете се обърнаха едновременно. Хванаха се. Постояха така, след това се стиснаха. Пръстите бавно се преплетоха. %%%%%%% сгъна лакът и повдигна първо дясната, после лявата си ръка. След това завъртя китката си така, че нейната ръка да застане отгоре. Погледна я, като се възхищаваше на нежната кожа, на тънките й пръсти. — Венчалният ви пръстен го няма — забеляза той. — Изхлузил се е във водата. Венчалният й пръстен го нямаше, но тя все още бе съпруга на друг мъж. И то не на който и да е мъж, а на най-заклетия му враг. Ако на $$$$$$$ му се приискаше да целуне шията й, където една вена пулсираше до златната верижка, беше в правото си да го направи. Ако искаше да я гледа, докосва или чука, можеше да го направи. А това вбесяваше %%%%%, затова си го изкара на нея. — Можете да си купите друг диамант. Със застраховката живот на $$$$$$$. — Това, което казахте, е ужасно! — извика тя и издърпа рязко ръката си. — Ако наистина исках да стана ужасен, знаете какво щях да направя. Трябваше да й се признае, че не се сви от страх, а вирна предизвикателно брадичка. — И от мен се очаква да ви благодаря, задето не сте ме изнасилили? — От вас не се очаква да правите нищо. Това не е заради вас, а между мен и $$$$$$. Вие сте просто стръвта, която да го примами. — Обречен сте на провал, господин %%%%%%. — Тя поклати глава и му се усмихна тъжно. — Разбирам плана ви, но погрешно сте преценили съпруга ми. Той няма да лапне стръвта. Няма да дойде за мен. След като съм прекарала няколко дни и нощи с вас, съпругът ми вече няма да ме иска. Той се изсмя кратко: — Добър опит. — След това бръкна в джоба си с една ръка, а с другата хвана нейната. — Какво правите? — Ще ви закача с белезници. — И щракна решително ключалката им. — За какво? — За мен.

Сандра Браун - Последният ден на карнавала ?

Еее, много бързо се позна. Ти си - отново.

Много любим исторически роман.

— Разбираш ли — обясни тя, — приех, че би се отделил от мен, докато се уталожи гневът ти или че ще живеем заедно и ще ме накажеш по някакъв начин. Обикновено така постъпват мъжете. Но и през ум не ми мина, че ще пожелаеш да прекратиш брака ни. Да ме отблъснеш завинаги. А би трябвало да се досетя след всичко, което Дънкан ми разказа за теб, но аз разчитах твърде много на любовта ти. Каза ми, че ме обичаш…

— Обичах те и сега те обичам. И ако на друго не вярваш, за бога, поне в това повярвай.

--- очакваше тя да започне да спори, но се излъга и осъзна, че макар и да беше много млада и неопитна, беше много умна.

— Зная, че ме обичаш — нежно каза тя. — Ако не ме обичаше толкова дълбоко, никога нямаше да те нараня толкова много и никога нямаше да пожелаеш развод, за да не мога никога повече да те наранявам по този начин. Ако не го бях разбрала, никога нямаше да се боря за теб.

— Няма да оспорвам заключенията ти, но те заклевам: никога повече не ми причинявай отново подобно нещо.

— Не мисля, че бих го понесла отново.

— А би ли ме осведомила какво ти е казал Дънкан, за да стигнеш до тези заключения?

Тя му се усмихна топло и съчувствено.

— Разказа ми какво си направил, когато си се върнал вкъщи и си разбрал, че семейството ти е загинало.

— Какво съм направил?

— Разделил си се с единственото друго същество, което си обичал — черния лабрадор на име Шедоу. Направил си го, за да не страдаш повече никога, щом е по силите ти да го предотвратиш. Направи точно същото нещо, макар и много по-драстично, когато пожела да се разведеш с мен.

— На твое място — каза --- развълнувано и я погали по страната — щях да ненавиждам себе си.

Жена му целуна дланта му.

— А знаеш ли — попита тя със сълзи в очите — какво е чувството, когато зная, че толкова много съм обичана… — Млъкна, за да намери подходящи думи, за да обясни по-добре, и когато заговори, гласът й бе пропит от любов: — Знаеш ли какво забелязах, когато излизаме по приеми или ходим на гости?

--- повече не можеше да се сдържа и силно я притисна до сърцето си.

— Не — прошепна той. — Какво си забелязала?

— Аз съм единствената съпруга — прошепна тя — с изключение на Алекс, чийто съпруг я обожава и не го крие от целия свят. Освен това съм единствената съпруга, чийто съпруг винаги се опитва да я съблазни пред благонравните дами от Благотворителния комитет.

--- я прегърна още по-силно и се опита, този път с път с пълен успех, да съблазни съпругата си на дивана.

Редактирано 23 ноември 201114 г. от viki_kati (преглед на промените)

Ооооо, това е моята любима Макнот - Ад и рай. Красота!

Тя си е ! Действай

Исторически. Кейт осъзна, че се е втренчила в Редфорд, както и той в нея. Тя повдигна крайчеца на роклята си, оставяйки на показ сините си кожени пантофки, и направи официален реверанс. — Закъсняхте, милорд. Какво ви задържа? Прямотата й го накара да се усмихне. — А вие сте подранили. Не знаете ли, че една дама трябва да остави ухажора й да я чака поне двадесет минути, за да не покаже, че е била крайно нетърпелива да се срещне с него? — Нима сте мой ухажор? — попита го като тръгна към него. Редфорд видя как очите й блеснаха пакостливо и осъзна, че кима в съгласие. — А вие крайно нетърпелива ли сте? — в замяна попита той. — Но, разбира се — отговори Кейт. — Научих, че сте доста заможен и уважаван, така че е нормално да съм нетърпелива. Не бяхте ли убеден точно в това? — тя се засмя, защото изражението му показваше, че се е почувствал доста неудобно. — Все още не съм ви поздравил както се полага, а вие вече се опитвате да ме дразните — въздъхна тежкоРедфорд. — Но ние току-що се поздравихме — възрази Кейт. Но почти загуби усмивката си и флиртаджийското си настроение, когато херцогът започна да се приближава към нея с доста забързана крачка. Кейт отстъпи назад в опит да му избяга и щеше да успее, ако канапето зад нея не бе блокирало пътят й. Рефорд я хвана здраво за раменете и я дръпна плътно към себе си. Намеренията му бяха кристално ясни и Кейт обезумяла се опита да го отблъсне далеч от себе си, докато гледаше над рамото му. Вратата зад него бе широко отворена и баща й всеки момент можеше да влезе в залата. Беше сигурна, че Датън е отишъл да го уведоми, че гостът им е пристигнал. И със сигурност нямаше да му се понрави, ако я завареше в такава компрометираща позиция. — Баща ми… — Карълайн не успя да довърши мисълта си. Редфорд превзе устните й с топла, опияняваща целувка, която на секундата стопи добрите й намерения. Тя му отговори незабавно, обхващайки с длани лицето му. Целувката му я накара да забрави, че допреди миг се опитваше да се отскубне от него и когато херцога се отдръпна, Кейт усети разочарование, което явно бе изписано на лицето й, тъй като той започна да се смее. — Защо не ме целуна по същия начин, както миналата вечер? — попита Кейт. Със закъснение осъзна, че все още докосва лицето му и побърза да се отдръпне. — Защото целуна ли те така, както те целувах миналата вечер — каза той, имитирайки тона й с нежна усмивка, — няма да имам никакво желание да спирам. Знам си границите — завърши той. — Да не би да ми намекваш, че бих могла да те накарам да изгубиш контрол? — попита Кейт. Редфорд прочете веселите искри, спотаили се във виолетовите й очи, и още веднъж се убеди колко наивна бе тя. Искаше само да го подразни и нямаше ни най-малка идея, че това, което каза бе самата истина. Тя можеше да го накара да изгуби контрол. — Тъй като не ми отговаряш, мога да заключа, че съм права! — Кейт се засмя, сплете ръцете си и дръзко се отправи към едно от креслата с високи облегалки поставени пред камината. — Това ме прави доста могъща, не мислите ли, милорд? А съм много по-дребничка от вас. Рефорд се настани на другото кресло и изпъна напред дългите си, мускулести крака. Кръстоса единият ботуш върху другия, докато обмисляше какво да й отговори. Загледа се в нея за цяла минута и тя реши, че изражението му е доста мрачно.

Редактирано 23 ноември 201114 г. от Слава (преглед на промените)