Точно! Давай!

Давам, давам Съвременен: Бяха решили да се оженят на девети май, когато се падаше и Денят на майката, но не бяха определили часа на церемонията. *** избра мига на започването на тържествения ден, когато белият часовник на полицата отброи последните секунди на отминалото денонощие. Наближаваше полунощ, часът на Пепеляшка. Той пусна водата във фонтана и мелодичен ромон огласи терасата, над която като миниатюрни диаманти блещукаха звездите. Почувства как се свива сърцето му, зажадняло за любов, очите му се насълзиха и сякаш през мъгла видя как ситни водни капчици от фонтана, наподобяващ сватбена торта, посипват с роса красивите цветя в лехите. Върна се при младоженката. Изкъпа я, както всеки ден. Изми и огненочервената й коса, която сега бе много по-дълга. После зашепна на любимата си, както често правеше, но сега думите му бяха по-различни: — Днес е нашият сватбен ден, моя любов, току-що започна. Предлагам да поспим, а когато се съмне и навън се стопли, ще излезем на терасата. Застлах нашето брачно легло с чаршафите, които си купила от «Офелия». Много са красиви - все едно рози са осеяли снега. Усещаш ли колко приятен е допирът на коприната до тялото ти? Облякох ти нощницата, която си поръчала да ти изпратят. Дъхът ми спира от красотата ти, §§§. Обичам те. Обичам те! Занесе я в неговата спалня и я положи на леглото, изкъпа се и за пръв път, откакто бе заченато детето им, легна до любимата си и я взе в прегръдките си. За пръв път от много време заспа дълбоко. И му се присъни нещо прекрасно. Вие сте

Пламък и лед - Катрин Стоун ?

Бравоооооо!!!! Ти си

Книга която много харесвам — Ще опитаме ли пак — попита ---. Усети усмивката на ..... до устните си, когато тя отговори: — Разбира се. Защо не? --- не си губи времето да сваля дънките си направо я вдигна във въздуха и я занесе до леглото. Положи я на него, изгаси лампата и отиде при нея. Пъхна ръката си под халата й… И някой почука на вратата. — Не отговаряй — прошепна ---. — Трябва — отвърна .... и оправи халата си. — Децата… --- се надигна от леглото и запали лампата. После отиде до вратата и я отвори. — Какво има? — строго попита той. На прага стоеше Неси, с палец в устата. — Не мога да заспя. --- въздъхна. — Ще ти помогне ли, ако полежиш малко при нас? — Ъ-хъ. --- я взе на ръце, затвори вратата и я занесе до леглото. Настани я и се върна до вратата. След миг някой пак почука. Той отвори и видя Уит и Пач. — Къде е Неси? — попитаха те. --- посочи към леглото. — Искате ли и вие да дойдете при нас? Пач и Уит скочиха в леглото до Неси и се пъхнаха под завивките. --- не се опита да се добере до .... просто зае свободното място в другия край на леглото. Седна и погледна към .... над глави те на децата. — Съзнаваш ли — каза той, — че подобно нещо може рязко да ограничи броя на новите членове на семейството ни. .... се засмя: — През следващите осем месеца това не е проблем. --- въздъхна: — Лека нощ, ..... — Лека нощ, ---. ---- угаси лампата и се пъхна под завивките. Три чифта ръце нежно и с любов завиха родителите си.

Ох, видях го снощи този откъс и се сетих, че е край на книга, която много ми е харесала, ама като помня пусто сюжети, пък заглавия и автори – не. Докато заспя си блъсках главата, коя е книгата, знам че скоро съм я чела. Ееее, открих я днес сутринта, дори отворих книжката накрая, за да се убедя, че не греша – Джоан Джонстън „Боса пред олтара“ Хе, много се изкефих, малките какви мръсотии правеха на родителите си, само и само да им попречат да се съберат.Страхотно книжле!

Редактирано 7 февруари 201214 г. от rumi_1461 (преглед на промените)

Затова и аз и се кефя. Давай!

Извинявам се за многото точки, ама много имена, не ми се мислят заместители! И в края на това вълшебно лято аз бях бременна с теб, .................. Бях ужасена, но .............. изглеждаше доста зарадван. И после пусна бомбата. Бил женен и не можел да се ожени за мен, още не можел. Излезе, че двамата с жена му били разделени от дълги години. И аз му казах, че няма зад гърба си чак толкова дълги години, а той се засмя и ми каза колко съм прекрасна и колко го разбирам, колко по-различна съм от жена му. Остави ме, за да се заеме отново с бизнеса си — така каза, — и за да получи развод. Остави ме в Ню Милфорд при леля ми и чичо ми и при музиката. Но на всеки две-три седмици се отбиваше да ме види. Никога не идваше в къщата. Винаги се срещах с него в различни хотели или мотели, в Ню Милфорд или наоколо. И всеки път ме довеждаше до оргазъм, а аз забравях грижите и тревогите си, чак докато той си тръгнеше. Всичко това звучи ужасно глупаво. Толкова досадно глупаво и банално, но точно така стана. После ти се роди и той отново се върна и ме посети в болницата в Хартфорд. Стоеше до леглото ми и ми се усмихваше. Никога няма да забравя думите му — докато съм жива. Но все още съм решена да ги запиша, за всеки случай, ако някой ден в далечното бъдеще се изкуша да погледна назад към тези дни с романтична нагласа. — Изглеждаш добре, ............. — каза той, взе ръката ми и целуна пръстите ми. Това ме изпълни с облекчение, макар че не бе казал нищо важно. — Имаме дъщеря, ............... — Да, така ми казаха. — Не я ли видя? — Не, няма нужда. — Може би в този момент не. Сега свободен ли си? Можем ли да се оженим? Искам дъщеря ми да познава чудесния си баща. — Не е възможно, ............ — той пусна ръката ми и отстъпи няколко крачки. — Още не си се развел? Странно как узнах какво ми предстои, въпреки че нищо не ми беше казал. О, да, знаех. Може би майчинството придава проницателност и човек става малко по-мъдър. Той поклати отрицателно глава, все още без да престава да ми се усмихва. — Не — каза той, — не съм разведен и нямам намерение да се развеждам с жена си, макар че тя ме отегчава и се опитва да харчи повече пари, отколкото успявам да печеля. Ти си много млада, ................ Аз ти се наслаждавах. Може би щях да се оженя за теб, ако беше родила момче, но ти не го направи. Съпругата ми сега е бременна. Не е ли странно това съвпадение? Може би тя ще ми даде момче. Така се надявам. — Но ти имаш дъщеря! Той сви рамене. Не направи нищо повече, само сви рамене. И тогава каза, все още с усмивка на уста. — Не ми е нужна дъщеря, .............. За да градиш династии, ти трябват синове. А аз винаги съм искал да създавам династии. Момичето е подходящо, за да заздравиш някоя сделка, но нещата се промениха и не можеш да бъдеш сигурен, че ще си в състояние да контролираш дъщерите си, ще ги накараш да правят това, което ти искаш да направят. Кой знае? След двадесет години дъщерите могат да се възпротивят на всичко, което бащите им казват. Не, ............ Момичето за мен не представлява интерес. Аз го гледах замръзнала. — Кой си ти? Що за човек си ти? — Много умен човек — и той хвърли чек за пет хиляди долара на леглото. Гледах го как се преобръща из въздуха, докато не докосна колосания болничен чаршаф. — Сбогом, ............. И си отиде. Не плаках. Не и тогава. Ясно си спомням как взех чека, погледнах го и много бавно го накъсах на малки, малки парченца. Бях толкова щастлива, че не му бях споменала за моето наследство, толкова облекчена, че не му бях казала коя съм в действителност. Може би през цялото време съм знаела какво ще направи той. Може би инстинктивно съм запазила единствената си ценна тайна. Може би… ............................................................................................................................. Като в забавен кадър, с избелели и размътени цветове, сякаш всичко бе излязло от някакъв кошмар, ................. видя ............... да посяга бавно към ръката на .............. И чу собствения си висок, рязък глас: — Не можеш да спиш със собствената си дъщеря. Времето сякаш спря. ............... замръзна, взрян в лицето на ..............., в бледосините й очи — очи, които добиваха сив оттенък в минути на гняв. Постепенно цветовете възвърнаха остротата си, звуците зазвучаха нормално и всичко стана твърде истинско. — Не — отпусна ............. ръката на .............. и отстъпи назад. — Не, ............, лъжеш. Тя не може да ми е дъщеря, измисляш си. ....................каза тихо: — Не, той не лъже. .............. е ваша дъщеря, за съжаление. Майка й е моя съпруга — една красива жена, която сте съблазнили и предали преди много време.

Катрин Каултър "Изкушение", съвсем скоро я четох.

Да, Джул, позна, мила! Май горе-долу по едно и също време сме я чели!

Моля някоя добра душа да пусне цитат вместо мен, че нямам възможност в момента, а достатъчно се забавих. Предварително благодаря!

Дали съм добра душа не знам, но ето - нещо незабравимо от любима авторка Тя откопча мантото си. Когато %%% видя какво е облякла отдолу, веселото му настроение се стопи. — Нещо не е наред ли? С влудяваща усмивка тя плъзна мантото надолу по заголените си ръце. Сякаш го посякоха с брадва. Как можеше тя да постъпва така? Беше се въздържал твърде много и сега избухна. — По дяволите! Тъкмо започвам да си мисля, че си поумняла и ти ми доказваш, че греша! Аз си въобразявах, че вече ти просветва за какво точно става дума в цялата тази работа, но сега разбирам, че дори не се и досещаш! — Охо. Някой наистина е крив тази вечер. Може би е по-добре да си гледаш работата и да си вървиш вкъщи. Тя съблече мантото си и отиде да го остави, а бедрата й се полюшваха. Когато се обърна към него, той усети, че слепоочията му затуптяха. Само допреди миг си мислеше колко много харесва ексхибиционистките дрехи на §§§, но това беше, преди да види сегашното й облекло. Беше облечена като проститутка от публичен дом. Той огледа дългата тясна, черна рокля, която изглеждаше повече като мазохистична амуниция, отколкото като дреха. Горната част беше изработена от мрежа и черни ленти. Едната лента се увиваше около врата й, следваха ленти, които слизаха надолу във формата на ветрило и стигаха до малко по-широка лента в средната част на гърдите й, която едва прикриваше върховете им. През черната мрежа, с дупки, колкото пет цента, той виждаше извивката на гърдите й, които изпъваха тясната лента. В кръста мрежата отстъпваше на някаква разтегателна материя, която прилепваше като боя по ханша й. Някъде около бедрата й роклята беше украсена със златни орнаменти, които изглеждаха почти като жартиери, само дето жартиерите трябваше да са скрити, а не да висят навън, където всички можеха да ги видят. И като капак на всичко, тази дреха имаше цепка отстрани, която стигаше чак до края на света.

Ха ха, Гер, моята любима книжка - Избрах теб!

Много любима!!!

Хайде, Жани, пускай следващия цитат! Ти си.

— Какво правиш тук? — повтори тя.

— Отпусни се и ще ти кажа — той я дръпна по-силно и тя изгуби битката. — Така е по-добре — продължи той и я опря в гърдите си. Наведе глава над нейната и заговори до ухото й. — Тук съм, защото ти си тук. Когато един мъж обича една жена, той иска да бъде с нея. Дори ако трябва да облече костюм и вратовръзка. Той иска да я притиска здраво до себе си и да усеща аромата на косата й.

Думите му прободоха сърцето й и тя престана да се опитва да увеличи дистанцията помежду им. Беше я страх да диша. Страхуваше се, че не го е чула добре.

— Мислех си за онова, което каза вчера — продължи той докато се движеха бавно по дансинга. — За това, че трябва да те обичам достатъчно, за да ти повярвам. Права си. Трябваше да ти вярвам през цялото време.

Тя погледна към брадичката му, после в очите. Трябваше да разбере защо й вярва сега, макар да се боеше от отговора.

— Откри ли кой в действителност се е свързал с таблоидите?

През няколкото секунди, които му трябваха, за да отговори, надеждите й спаднаха рязко. Той не беше й повярвал. Някой си беше признал. Всъщност нищо не се беше променило и за тях нямаше бъдеще.

— Да — отвърна той и тя отново положи усилия да увеличи дистанцията помежду им. — Стой мирно или пак ще трябва да те вържа.

— Пусни ме, Дилън — очите я засмъдяха и тя се уплаши да не се разплаче още там, в залата, пред целия град.

— Скъпа, това вече няма да се случи — хватката му се стегна и той я дръпна толкова близко до себе си, че тя едва дишаше. — Открих, че Парис се е обадила на таблоидите, но дотогава това вече нямаше значение. Когато разбереш, че обичаш някого, трябва да му вярваш или просто си причиняваш ненужни мъки — топлият му дъх шептеше по слепоочието й. — Обичам те, Хоуп! Животът ми без теб беше нещастен.

Тя беше толкова нещастна без него и познаваше това чувство.

— Наистина ли беше нещастен?

— Да.

Тя се усмихна за пръв път откак той я бе хванал в ръцете си. Поиска й се едновременно да се смее, да плаче и да се сгуши в прегръдката му.

— Колко нещастен?

Той отпусна чело върху нейното.

— Всяка сутрин, когато се будех, усещах нещо студено в стомаха си, все едно че нещо липсва в къщата ми, като кислород или слънчева светлина. Нещо, от което се нуждая. После поглеждам към празната възглавница и разбирам, че ти ми липсваш. А когато си лягам, лежа буден и се чудя дали и ти си мислиш за мен. Чудя се дали и аз ти липсвам толкова, колкото ти ми липсваш.

— Дилън?

— Хм.

— И ти ми липсваше.

Песента свърши и преди да започне другата, Томас Абърдийн потупа Дилън по рамото и попита Дилън дали може да му отнеме дамата.

— Не, по дяволите — отговори Дилън с висок и ясен глас и присви очи към Томас. — Върви да намериш проклетата си жена. Тази си е моя!

Е, досети се тя, сега връзката ни вече е на чисто. Постави ръка върху бузата на Дилън и обърна погледа му към своя.

— Той не знаеше, че съм проклетата ти жена.

— Тогава май трябва да му покажа — отвърна той, после наведе уста и я целуна, изсмуквайки въздуха от дробовете й. Наведе я върху ръката си сякаш беше Рет Бътлър* и точно там, пред очите на всички, целувката стана страстна, влажна и толкова хубава. Когато се изправи, постави длани върху главата й и я погледна в очите безумно влюбено. — Искам всички да знаят, че те обичам, Хоуп.

— Какво правиш тук? — повтори тя.

— Отпусни се и ще ти кажа — той я дръпна по-силно и тя изгуби битката. — Така е по-добре — продължи той и я опря в гърдите си. Наведе глава над нейната и заговори до ухото й. — Тук съм, защото ти си тук. Когато един мъж обича една жена, той иска да бъде с нея. Дори ако трябва да облече костюм и вратовръзка. Той иска да я притиска здраво до себе си и да усеща аромата на косата й.

Думите му прободоха сърцето й и тя престана да се опитва да увеличи дистанцията помежду им. Беше я страх да диша. Страхуваше се, че не го е чула добре.

— Мислех си за онова, което каза вчера — продължи той докато се движеха бавно по дансинга. — За това, че трябва да те обичам достатъчно, за да ти повярвам. Права си. Трябваше да ти вярвам през цялото време.

Тя погледна към брадичката му, после в очите. Трябваше да разбере защо й вярва сега, макар да се боеше от отговора.

— Откри ли кой в действителност се е свързал с таблоидите?

През няколкото секунди, които му трябваха, за да отговори, надеждите й спаднаха рязко. Той не беше й повярвал. Някой си беше признал. Всъщност нищо не се беше променило и за тях нямаше бъдеще.

— Да — отвърна той и тя отново положи усилия да увеличи дистанцията помежду им. — Стой мирно или пак ще трябва да те вържа.

— Пусни ме, Дилън — очите я засмъдяха и тя се уплаши да не се разплаче още там, в залата, пред целия град.

— Скъпа, това вече няма да се случи — хватката му се стегна и той я дръпна толкова близко до себе си, че тя едва дишаше. — Открих, че Парис се е обадила на таблоидите, но дотогава това вече нямаше значение. Когато разбереш, че обичаш някого, трябва да му вярваш или просто си причиняваш ненужни мъки — топлият му дъх шептеше по слепоочието й. — Обичам те, Хоуп! Животът ми без теб беше нещастен.

Тя беше толкова нещастна без него и познаваше това чувство.

— Наистина ли беше нещастен?

— Да.

Тя се усмихна за пръв път откак той я бе хванал в ръцете си. Поиска й се едновременно да се смее, да плаче и да се сгуши в прегръдката му.

— Колко нещастен?

Той отпусна чело върху нейното.

— Всяка сутрин, когато се будех, усещах нещо студено в стомаха си, все едно че нещо липсва в къщата ми, като кислород или слънчева светлина. Нещо, от което се нуждая. После поглеждам към празната възглавница и разбирам, че ти ми липсваш. А когато си лягам, лежа буден и се чудя дали и ти си мислиш за мен. Чудя се дали и аз ти липсвам толкова, колкото ти ми липсваш.

— Дилън?

— Хм.

— И ти ми липсваше.

Песента свърши и преди да започне другата, Томас Абърдийн потупа Дилън по рамото и попита Дилън дали може да му отнеме дамата.

— Не, по дяволите — отговори Дилън с висок и ясен глас и присви очи към Томас. — Върви да намериш проклетата си жена. Тази си е моя!

Е, досети се тя, сега връзката ни вече е на чисто. Постави ръка върху бузата на Дилън и обърна погледа му към своя.

— Той не знаеше, че съм проклетата ти жена.

— Тогава май трябва да му покажа — отвърна той, после наведе уста и я целуна, изсмуквайки въздуха от дробовете й. Наведе я върху ръката си сякаш беше Рет Бътлър* и точно там, пред очите на всички, целувката стана страстна, влажна и толкова хубава. Когато се изправи, постави длани върху главата й и я погледна в очите безумно влюбено. — Искам всички да знаят, че те обичам, Хоуп.

Рейчъл Гибсън - Истински признания, мноооооого хубава книжка

Ха ха, Сони, знаех си, че ще я познаеш точно ти!

— К..... — каза Т........... тихо. — Обичам те. Още от първия миг. Аз… аз имам нужда от теб. К...... присви очи. — Да, ти имаш нужда от мен. Аз съм единственият човек, на когото не можа да вземеш страха. Не се боя от теб. Не се свивам уплашено, когато ме погледнеш разгневено или ми крещиш. Затова идваш сега. Великият капитан Б....... — човекът, който кара хората да треперят само като ги погледне, не може да постави на мястото й една деветнадесетгодишна американка. Т........... се усмихна. — Колко си права. От мига, когато се запознах с теб, започна да ме командваш. Първото нещо, което чух от теб, беше заповед. Използваше всеки повод, да ми казваш в какво греша. Критикуваше книгите ми, дрехите ми, онова, което казвах, и начина, по който ти го казвах. Знаеш ли, че всъщност ние двамата много си подхождаме. К..... му обърна гръб, за да не види сълзите, които се появиха в очите й. Т........ беше единственият човек, любопитен колкото нея самата, изгарящ от желанието да научи колкото се може повече за света. Той се изправи и застана зад нея — достатъчно близо, за да я прегърне, но не го направи. — Напълно ли умря любовта ти към мен? — Не — призна му тя искрено. — Струва ми се, че ще ме погребат с нея. Но не искам да живея с теб. Ще търся някой, който не се изолира от живота и активно участва в него. — Но аз винаги съм действал… Тя се обърна разгневено към него. — Не, не е вярно. Ти си намираш предлози. Твърдиш, че ме обичаш, но не пожела да ми попречиш да се омъжа за друг мъж. Не искаш да станеш дук, защото това би ти създало проблеми. Ще трябва да се сблъскаш с други хора, например със селяните арендатори и с майка си. За теб е много по-просто да не се обвързваш с нещата, а само да ги наблюдаваш отстрани — тя си пое дълбоко дъх. — Знаеш ли какво си мисля? Когато ми предложи да се омъжа за теб, ти всъщност не ме искаше. Предричаше, че само след няколко години ще те намразя — само и само, за да не се съглася. Известно време той не каза нито дума, само стоеше неловко и я гледаше. — Какво ще те убеди, че те обичам? Какво ще те накара да повярваш, че искам да си с мен завинаги? К...... се изсмя подигравателно. — Покажи ми, че не стоиш със скръстени ръце и не гледаш пасивно как някой умира. Покажи ми, че си човешко същество и че си мъжът, който е написал тези писма. Четох за него, но още не съм го видяла.

Дукесата на Джуд Деверо?

Дукесата на Джуд Деверо?

Тя е Хриси, ти си!

— Какви игри, по дяволите, играеш?

Главната изпусна четката, сложи ръце на кръста си и предизвикателно пристъпи към Главния.

— Курвенски! Нали точно това искаш? Просто за последен път се възхищавах на диамантите, преди да ти ги върна.

— Те са твои.

— Не мисля. Те са собственост на Главния, както и самата аз. И аз, и те сме само за показ…

— Престани! — тихо, но твърдо заповяда той. Нужна му бе толкова воля, за да не я събори на пода и да не я обладае на часа. Желанието му се примесваше с гняв.

— Когато миналата нощ ми даде бижутата в леглото, аз не осъзнах значението им. Нямах представа, че съм заплатила за тях със секс. Или съм дала само първата вноска? — и двамата знаеха, че нарочно го предизвиква. Искаше да изпита женската си власт над него, да разбере дали може да разбие контрола му на хиляди малки парченца.

Той протегна силните си ръце и здравата я разтърся.

— Ако искаш фойерверки, ще си ги получиш.

Бори се с него като подивяла котка. Наслаждаваше на това, че бяха равностойни партньори и всеки докарваше другия до лудост. Накрая и двамата се предадоха. Главният се отказа, защото физически бе по-силен от нея и не искаше да й причини болка. Главната не устоя, защото не искаше да нарани мъжката му гордост. Любовта й към него беше безгранична, а той точно сега й бе показал колко много означава тя за него.

По-късно лежеше сгушена в прегръдката му и си набиваха любовни слова.

— Моя сладка любима, аз наистина исках да се похваля теб, да покажа на онези безцветни англичанки какво означава истинската ирландска красота. Ако не желаеш, не е нужно никога повече да си слагаш огърлицата на обществено място, но ти нямаш свои пари, а тя ще ти даде известна финансова сигурност.

— Скъпи мой, ти си моята сигурност.

Главният я притисна до сърцето си.

— Обещаваш ли ми, че ще я задържиш?

— Обещавам! Но нека не приемаме повече светски покани. Тази вечер се наслушах на клюки. Ще ми стигнат до края на живота. Не ме интересува дали съпругата и любовницата на херцога на Девъншир са забременели по едно и също време. Предпочитам да си отида у дома.

— Още малко, мила моя. Няколко мои търговски кораба са в пристанището в Лондон. Преди да тръгна, трябва да поговоря с капитаните им. Тази нощ ще ти покажа градините на удоволствието. Ще бъдем само ние двамата. Ходила ли си някога във Воксхол или Ранело?

— Разбира се, че не. Никога не съм правила нищо порочно или неприлично.

— Докато аз не те откраднах…

Главната игриво се засмя.

— За да заживея постоянно в грях —плъзна заобленото си коляно между твърдите му бедра. — Ти ме научи да бъда страстна и порочна! И никога да не казвам не!

Айде вие стеееее на ход

Ъъъъъъъъ, Ирландска циганка? Казвам повече на късмет, отколкот по спомени

Гале, не позна

Вирджиния Хенли - Кристалната пещера?

Абе много познаваш бе взимам да си мисля, че си ясновидка хахаха Давай ти си наред!!!