"Онази нощ" на Линда Хауърд. Определено

Точна тя е Давай

Простете за забавянето - избирането на цитати се оказа доста трудна работа

През цялото време …… стоеше пред нея с бутилката уиски под мишница, като изглежда за първи път от дни насам се забавляваше.

— Тц, тц! — изрече той. — Какъв език само! Не са ли те учили, че добре възпитаните дами не ругаят така?

Снегът се топеше и се просмукваше през роклята и чорапите й, беше си изгубила обувките, а краката й се превръщаха на ледени висулки.

— В момента изобщо не ме е грижа за добрите маниери! — сопна му се тя.

— В такъв случай… — той захвърли бутилката в снега, наведе се, хвана я за раменете, рязко я изправи и я придърпа към себе си.

___ се замята, но …… с лекота я хвана за китката. Вбесена, тя го заудря по рамото с другата си ръка.

— Само ако посмееш...

Предупреждението й бе рязко прекъснато, защото …… се наведе и я целуна.

Усещаше напуканите му, груби устни върху своите. Дългите му мургави пръсти измъкнаха фуркетите, които придържаха косата й в стегнат кок на тила. Те един по един изпопадаха и потънаха забравени в снега.

Докато дясната му ръка се ровеше в дългите свилени кичури, като навеждаше главата й назад и я принуждаваше да огъне тялото си така, че гърдите й се притиснаха към гръдния му кош, лявата му ръка шареше по бедрата й, притискаше я към неговите, към горещата, възбудена плът, изпънала панталона му.

Той я насили да отвори устни, а зъбите му изскърцаха в нейните. ___ усети вкуса на бира и уиски, на гняв и неудовлетвореност. Езикът му почти грубо обходи зъбите й, устните й отвътре, преди да се вмъкне дълбоко в устата й. Той я изяждаше, устните му изцеждаха от нея най-съкровените й тайни.

Въпреки уплахата, въпреки гнева си, някъде дълбоко в себе си ___ призна, че целувката на …… събуждаше в нея непознати дотогава усещания.

Кръвта й сякаш течеше в забавения ритъм на копнежа; горещият поток на желанието, който изпълваше вените й, я правеше прекалено слаба, за да продължи да се съпротивлява.

Тялото на ___ се отпусна върху неговото; ръцете й, които бяха свити в здрави юмруци, за да го отблъснат, се разтвориха, после пръстите й се свиха и хванаха колосаната бяла риза, преди да тръгнат нагоре по раменете към косите му.

Когато целувката стана по-дълбока, после още по-дълбока, ___ изстена в ужасена възбуда. Копнежът на …… и първичната му сила я омайваха. Плашеха я. Желанието обзе тялото й.

Болката й, която тя бе държала дълбоко в себе си дни наред, изтече навън от нея и към него. А неговият гняв изби от него и тя го усети.

Някъде наблизо в короната на дърво синя сойка записка яростно, но ___ едва я дочу, погълната от вълнуващите си усещания.

Въпреки че после се чудеше как е било възможно, всякаква мисъл се изпари от ума й. Тя забрави коя беше, кой беше той. Съществуваше само бъдещата уплаха, омайващо и опасно удоволствие.

Сякаш усетил, че тя отстъпва, той отслаби силата на целувката, но тя остана все тъй властна. ___ се притисна към него, приемайки този забранен екстаз, приемайки и него. После той така внезапно я пусна, че тя залитна и трябваше да го сграбчи за ръката, за да не падне пак в снега.

Вие сте

Жокерче

— Нищо не мога да ти обещая — промърмори той, сядайки до нея — но мисля, че най-накрая заспа.

Дани се усмихна на съпруга си, поемайки чашата, която той й подаваше.

— Колко си добър само!

— Не мисли, че заслугата е моя — oбгърна с ръка рамото й. — Мисля, че прочетената за шести път приказка най-накрая я омаломощи.

— Коледната вечер е много вълнуваща за децата — напомни му Дани.

Все така неспособен да устои на неудържимото привличане на кожата й, Брам лекичко захапа врата й.

— И за възрастните също — бръкна под една възглавница и извади пакетче, увито в златиста хартия. — Понеже утре нещата ще се развиват бурно след минаването на Дядо Коледа и с мама и татко на закуска, си помислих, че можем да си разменим нашите подаръци тази вечер.

— Каква чудесна идея! — тя целуна усмихнатите му устни. — Съвсем случайно и на мен ми хрумна същото! — извади своя опакован подарък изпод възглавницата от своята страна на дивана.

— Колко сме изобретателни, а? — Брам отново целуна устните й, като я хвана за врата, за да може да продължи по-дълго целувката. — Казвал ли съм ти напоследък, че съм луд по теб?

— Едва тази сутрин — въздъхна щастливо, когато устните му затоплиха нежното й гърло. — Не се стеснявай обаче да ми го кажеш пак.

Той смъкна настрани яката на пуловера й и зарови лице във врата и рамото й.

— Луд съм по теб, госпожо Форчън!

— Много ми е приятно! — колко лесно я омайваше той, помисли си Дани, усетила как кръвта й се затопля и умът й отново се обвива в мъгла. Дори и след толкова време. — Защото и аз съм луда по теб, господин Форчън!

Очите й светеха със съблазнителна смесица от смях и желание. Този поглед винаги го съблазняваше.

— Няма ли да си отвориш подаръка? — цял ден полудяваше само при мисълта да я види облечена в него.

Да обичаш и да бъдеш обичан, помисли си Дани, докато смъкваше сребърната панделка от кутията, това без съмнение бе най-прекрасният дар на света.

— О, Брам! — ахна при вида на изтънчената дреха от сатен с цвят на слонова кост. Прилепналият халат й заприлича на някой тоалет на Джийн Харлоу. Хареса й, че Брам още я намира за секси след повече от три години съвместен живот. — Страхотен е!

— Не толкова, колкото е дамата, за която съм го купил.

Тя го целуна.

— Ще си го сложа тази вечер!

Той й върна целувката.

— Точно това се надявах да кажеш!

Като едва се сдържаше, защото бе пазила толкова дълго в тайна подаръка си, Дани му подаде плоското пакетче.

— Твой ред е.

Трябваше му само миг, преди Брам да се втренчи в отворения подарък.

— Това ли е, което си мисля?

— Ехографска снимка — удовлетворената й, женствена усмивка напомняше на Мона Лиза. — На нашето дете.

— На Хана? — той я завъртя, опитвайки се да я разгледа под друг ъгъл.

— Не — усмивката стигна до очите й. — Не е на Хана.

Стреснатият му поглед спря първо на черно-бялата снимка, после на Дани.

— Да не би...

— Идната Коледа ще трябва да четеш приказка на две деца.

—Кога?

— Миналия юни.

— Юни — той пак погледна ехографската снимка, после пак Дани. — Благодаря ти!

Тя се засмя на това — с ясен, звънък смях, който сигурно щеше да го омайва дори когато станеха на по деветдесет.

— Няма защо да ми благодариш, скъпи — обви ръце около врата му и двамата се целунаха дълбоко. — В края на краищата определено не съм го свършила сама!

— Като стана дума — той се изправи, като придърпа и нея — това трябва да се отпразнува! — вдигна я в ръцете си, сграбчи халата и тръгна по стълбите нагоре.

— Ами кукленската къщичка на Хана? — триетажната викторианска къща още беше в кашона си и трябваше да бъде сглобена.

— Имаш късмета, че си женена за интелигентен и умен мъж — съобщи й той, докато влизаха в спалнята.

— Това ми е ясно, но все пак…

Той укроти притеснението й с целувка, слагайки я да стъпи на дъсчения под.

— Освен това — продължи той, след като спряха, за да си поемат въздух — имаме цялата нощ!

— По-голямата част от нощта - поправи го тя. Грабна халата от ръцете му и отиде в банята да го облече.

Ха, това е "Немислима лИбов" на Джоан Рос.

Супер си, Миме! Точно тя е. Ти си на ред

Погледът му беше привлечен от огромната картина, окачена над камината. С ярките си дръзки багри, с острите си форми тя би трябвало да го подразни в тази инак спокойна стая, ала ...... откри в нея нещо неустоимо, сякаш платното бе тържество на страстта и живота. Забеляза подписа в ъгъла — ..........., и тъкмо реши, че картината е рисувана от някой от безбройните братовчеди и братовчедки в рода на ........., когато чу пеенето. Всъщност, честно казано, човек трудно би могъл да го нарече пеене, помисли .... и след като изключи касетофона и го пъхна обратно в джоба си, се върна в антрето. Наподобяваше по-скоро пищене, крещене, виене, с които някой извършваше звуково покушение срещу един от химните в прослава на любовта, изпълнявани от Уитни Хюстън. Но това означаваше, че ....... не бе сам в къщата. Той тръгна по коридора към мястото, откъдето се раздаваха звуците, влезе в окъпаната в слънце кухня и върху лицето му грейна усмивка на мъжко задоволство. Момичето бе високо, с дълги-предълги крака. Бедрата й с гладка златиста кожа компенсираха напълно липсата на певческа дарба. Младата жена се бе навела, бе пъхнала глава в хладилника и поклащаше прелъстително ханш, гледка, при която никой нормален мъж не би седнал да се оплаква, че тя пее фалшиво. Косата й бе черна като нощта и права като дъжд и се спускаше чак до кръстчето й, сякаш създадено да бъде прегръщано. Жената бе облечена в най-сексапилното бельо, който ........ бе виждал някога. Ако бе така хубава и в лице, той наистина можеше да се похвали, че утринта е чудесна. — Прощавайте — поде младият мъж и се свъси. Противно на очакванията, дори на надеждите му, вместо да подскочи или да изпищи, младата жена продължи да рови в хладилника и да си тананика. — Не че не ми харесва как пеете, ала сигурно няма да е зле да обърнете малко внимание и на публиката. Момичето завъртя бързо и ентусиазирано хълбоци, изкрещя толкова високо, че би се счупил и кристал, и се обърна, хванало в едната ръка пилешка кълка, а в другата кутийка с безалкохолна напитка. Не подскочи, но все пак изпищя. ...... вдигна длан и започна да обяснява. Все така оглушена от музиката, кънтяща в слушалките, ...... видя пред себе си някакъв непознат с разрошена от вятъра коса, избелели джинси и лице, върху което личеше лукавство, предостатъчно и за цяла дузина дяволи. Прицели се в главата му и метна кутията с газираната вода. ...... я хвана с една ръка тъкмо преди тя да го фрасне между веждите. Ала младата жена вече се бе извърнала към кухненския плот. Когато погледна отново ......, държеше остър нож, а от изражението й личеше, че няма да мисли много-много и ще го наръга, без да й мигне окото. — По-кротко! — каза спокойно ...... и вдигна ръце. — Не мърдай! Няма дори да дишаш! — заповяда му тя с цяло гърло и тръгна предпазливо покрай плота към телефонния апарат. — А си направил и крачка, а съм ти прерязала гърлото! Вие сте на ход!

Нора Робъртс "Търсачи на щастие" - частта за Лора.

Нора Робъртс "Търсачи на щастие" - частта за Лора.

Точно.

Хей, някой няма ли да пусне нов цитат?

Адииии аз пускам цитат тогава Веждите на господин Иконом се повдигнаха при появата на новодошлия. Беше чул плача на Главната предишната нощ, когато Главният бе напуснал замъка, и за да я утеши, бе решил да й приготви вкусна закуска, която да й занесе на поднос в стаята. За съжаление сега това бе невъзможно. Настойникът на момичето се бе върнал за втория рунд. Когато се появи, Главната носеше кремава рокля от муселин, а в копринените й черни коси бяха вплетени рози със същия цвят. Беше същинско олицетворение на невинността, уязвимостта и нежността. Сърцето му спря да бие за момент. В следващия миг гневът надделя над всичко друго. Главният пристъпи заплашително към нея. — Трябва да съм най-тъпият мъж на земята, щом не успях да позная тези котешки очи. — Самокритичността е безценен дар — отвърна тихо тя. Думите, но не и тонът, бяха подигравателни. — Имаш ли представа колко непростима е постъпката ти? — гласът му раздра въздуха като камшик. — Аз съм ти настойник. Не си ли даваш сметка, че всякаква интимност помежду ни е възмутителна? — Възмутителна — съгласи се меко тя. Гневът му прерасна в ярост и той извика: — Онова, което направи, е скандално! — Скандално — съгласи се отново Главната. — Аз съм натоварен да отговарям за твоя морал — продължаваше да гърми гласът му. — Онова, което ме примами да сторя, е забранено! — Забранено — прошепна с копнеж тя. — Престани. Държиш се като свикнала на безразборни връзки куртизанка! — Картините от «Кама сутра», които ми показа, ме научиха на прекалено много неща — усмихна се изкусително Главната. — Мили Боже, нямаш ли срам? — Ти ме научи, че когато един мъж и една жена споделят леглото, няма място за срам. — Ти си само на седемнайсет години! — извика Главният. — Това не промени нищо във Венеция. — Разбира се, че промени, и то много. Защо мислиш не спах с теб? Защо не отнех девствеността ти? — Каза, че това ще бъде подарък за любовника ми — отвърна с прелъстителен тон младата жена. С потъмняло от гняв лице той грубо я стисна за раменете и я разтърси. Обаче Главната се притисна чувствено към него и впи поглед в сините му очи. — Някои неща помежду ни останаха недовършени, Главен. Този път младият мъж бе обзет не само от ярост, но и от желание. Отдръпна се рязко. Тя наистина се опитваше да го прелъсти, и то в момент, когато той самият се бореше отчаяно с неистовото си желание да я събори на пода, да разтвори бедрата й върху копринения килим и да проникне в тялото й. *************************************************************************************** Главният захвърли салфетката си върху масата и отблъсна назад стола си, изчаквайки своята повереница да стане. Изглеждаше толкова уверен в действията си, че й се прииска да премахне тази самоувереност. Младият мъж се изправи след нея. Гледката, която се разкри пред очите му, го накара да се срасне с пода. С прекрасния и женствен златист тюлен корсаж тя носеше тесен панталон и обувки с високи токове. Момчешките панталони подчертаваха дългите й стройни крака и великолепното й закръглено задниче. Спомни си как бе обвила крака около кръста му и това го погуби. Всичките му намерения да я омъжи за някой друг се изпариха. Тя беше негова. Щеше да я задържи за себе си завинаги. Приближи се до нея и я грабна в обятията си. Гласът му бе чувствен като черно кадифе. — Някои неща помежду ни останаха недовършени. Айдеееее, вие сте!

Адииии аз пускам цитат тогава

Веждите на господин Иконом се повдигнаха при появата на новодошлия. Беше чул плача на Главната предишната нощ, когато Главният бе напуснал замъка, и за да я утеши, бе решил да й приготви вкусна закуска, която да й занесе на поднос в стаята. За съжаление сега това бе невъзможно. Настойникът на момичето се бе върнал за втория рунд.

Когато се появи, Главната носеше кремава рокля от муселин, а в копринените й черни коси бяха вплетени рози със същия цвят. Беше същинско олицетворение на невинността, уязвимостта и нежността. Сърцето му спря да бие за момент. В следващия миг гневът надделя над всичко друго. Главният пристъпи заплашително към нея.

— Трябва да съм най-тъпият мъж на земята, щом не успях да позная тези котешки очи.

— Самокритичността е безценен дар — отвърна тихо тя.

Думите, но не и тонът, бяха подигравателни.

— Имаш ли представа колко непростима е постъпката ти? — гласът му раздра въздуха като камшик. — Аз съм ти настойник. Не си ли даваш сметка, че всякаква интимност помежду ни е възмутителна?

— Възмутителна — съгласи се меко тя.

Гневът му прерасна в ярост и той извика:

— Онова, което направи, е скандално!

— Скандално — съгласи се отново Главната.

— Аз съм натоварен да отговарям за твоя морал — продължаваше да гърми гласът му. — Онова, което ме примами да сторя, е забранено!

— Забранено — прошепна с копнеж тя.

— Престани. Държиш се като свикнала на безразборни връзки куртизанка!

— Картините от «Кама сутра», които ми показа, ме научиха на прекалено много неща — усмихна се изкусително Главната.

— Мили Боже, нямаш ли срам?

— Ти ме научи, че когато един мъж и една жена споделят леглото, няма място за срам.

— Ти си само на седемнайсет години! — извика Главният.

— Това не промени нищо във Венеция.

— Разбира се, че промени, и то много. Защо мислиш не спах с теб? Защо не отнех девствеността ти?

— Каза, че това ще бъде подарък за любовника ми — отвърна с прелъстителен тон младата жена.

С потъмняло от гняв лице той грубо я стисна за раменете и я разтърси. Обаче Главната се притисна чувствено към него и впи поглед в сините му очи.

— Някои неща помежду ни останаха недовършени, Главен.

Този път младият мъж бе обзет не само от ярост, но и от желание. Отдръпна се рязко. Тя наистина се опитваше да го прелъсти, и то в момент, когато той самият се бореше отчаяно с неистовото си желание да я събори на пода, да разтвори бедрата й върху копринения килим и да проникне в тялото й.

***************************************************************************************

Главният захвърли салфетката си върху масата и отблъсна назад стола си, изчаквайки своята повереница да стане. Изглеждаше толкова уверен в действията си, че й се прииска да премахне тази самоувереност. Младият мъж се изправи след нея. Гледката, която се разкри пред очите му, го накара да се срасне с пода. С прекрасния и женствен златист тюлен корсаж тя носеше тесен панталон и обувки с високи токове. Момчешките панталони подчертаваха дългите й стройни крака и великолепното й закръглено задниче. Спомни си как бе обвила крака около кръста му и това го погуби.

Всичките му намерения да я омъжи за някой друг се изпариха. Тя беше негова. Щеше да я задържи за себе си завинаги.

Приближи се до нея и я грабна в обятията си. Гласът му бе чувствен като черно кадифе.

— Някои неща помежду ни останаха недовършени.

Айдеееее, вие сте!

Тва не съм го чела. Единствените книги дето главния е настойник на главната, които знам са Бившия Годеник и Лисицата, ама съм сигурна, че не е някоя от тях.

Вирджиния Хенли "Прелъстен"

Инче, не позна но затова пък Джулито позна. Ти си наред!!!

Главният се покашля, търсейки в ума си първия комплимент от списъка. — Мадам, великолепният огън в косите ти гори толкова ярко, че само копринените ти къдрици са ми достатъчни, за да стопля ръцете си в най-студеното утро. — Благодаря, милорд. — Главната не го погледна. Наклони камъка в ръката си така, че да улови повече светлина. Главният се намръщи. Може би бе направил прекалено много комплименти за косата й, помисли си. Вероятно са я отегчили. Отбеляза си наум да каже на Приятеля да бъде по-изобретателен. — Шията ти е грациозна като на лебед. — Благодаря, сър. — Главната сви устни и се загледа още по-съсредоточено в кристала. Главният тупна със свитъка пергамент по бедрото си. Комплиментите на Приятеля не предизвикваха обичайния ефект. — Кожата ти е мека като перата на гълъб. — Колко мило от твоя страна, че си забелязал. — Главната остави скалния кристал на масата, взе един голям, сив камък и се наведе съсредоточено над него. Главният разгъна пергамента в ръката си и бързо прегледа списъка с комплименти. — Изумен съм как е възможно краката ти да са толкова малки и деликатни като листенцата на папуняк. Главната се поколеба. — На папуняк ли, милорд? Главният се намръщи над изречението. Проклет да е Приятеля и грозният му почерк! — О, папрат. Малки и деликатни като листенцата на папрат. — Той побърза да навие пергамента. — Да, разбира се. Папрат. Моля те, продължавай, милорд. — Ами, е… това май е всичко, което ми идва на ума в момента. — Какво и ставаше днес на Главната? Не реагираше по обичайния начин. Главният се питаше дали Приятеля не е започнал да се изчерпва. — Ами очите ми, сър? Не мислиш ли, че са зелени като смарагди, или че са по-скоро като малахит? Главният се размърда неспокойно. Ами ако не Приятелят е започнал да се изчерпва, а той самият? Ами ако не казваше комплиментите в подходящия ред? — Смарагди според мен. Макар че малахитът също е с прекрасен нюанс на зеленото. — Благодаря ти. А сега какво ще кажеш за гърдите ми? Главният преглътна. — Гърдите ти? — Обикновено запазваше подобни комплименти за спалнята. — Няма ли да кажеш, че все още са нежно заоблени като зрели кайсии? — Определено. — Ами талията ми? Главният присви очи. — Талията ти? — Да. — Главната остави сивия камък и взе един по-тъмен. Лицето й продължаваше да е извърнато. — Няма ли да кажеш, че талията ми е тънка като стъблото на цвете? В последния списък на Приятеля имаше нещо за тънки талии и цветни стъбла. Главният щеше да повтори стария комплимент, когато през ума му мина, че Главната е малко по-закръглена на някои места, отколкото беше преди няколко седмици. Много повече я харесваше така, реши той, но не беше сигурен дали тя щеше да се зарадва да чуе, че е понапълняла. — Аз, ъъъ… Не съм се замислял много за талията ти — каза предпазливо той. — Но сега, като я спомена… — Той спря и я разгледа по-внимателно. Не беше въображението му. Със силует, очертан от слънцето, Главната въобще не беше толкова стройна, колкото беше, когато я взе от чичо й. Спомни си приятните й извивки под ръцете си снощи и въздъхна. — Е, милорд? — Всъщност, мадам, не бих казал, че талията ти е тънка като стъблото на цвете, но така ми харесва много. Изглеждаш много по-здрава с малко повече месо по костите — Той спря, отвратен от думите си, когато видя, че раменете й треперят. — Главна, не бива да плачеш. Талията ти е тънка точно колкото стъбълцето на цвете. Кълна се, ще предизвикам на смъртоносна битка всеки, който твърди обратното. — Много галантно от твоя страна, милорд. — Тя се обърна и го погледна. Очите й се смееха, не плачеха. — Но бих предпочела да си искрен. — Главна? — Съвсем прав си. Талията ми вече не е тънка като стъблото на цвете. И, ако трябва да съм точна, гърдите ми са малко по-големи от кайсии напоследък. И причината е съвсем проста. Ще имам дете, милорд.

Амандичка -- Любов и грях. Точно на този момент много се смях, но само да не бъркам книгата

Редактирано 7 април 201214 г. от ros_s (преглед на промените)

Амандичка -- Любов и грях. Точно на този момент много се смях, но само да не бъркам книгата

Изобщо не бъркаш. Много бързо ме разконспирира. Давай следващия.

Тя вдигна глава и той видя профила й — изненадващо деликатен за буржоазка.

Премести се малко, надявайки се да я види по-добре, но тя също се отмести. Колкото повече се опитваше да я види по-добре и не успяваше, толкова повече се разпалваше любопитството му.

Гласът й беше тих, но изненадващо ясен. Не беше глас на обикновена жена.

— Виждам един мъж, лейди *** — промълви тя. — В спалнята ви.

ТОЙ не помръдна, но сред тълпата се надигна шепот. Нямаше никакво основание да смята, че става дума за него, когато имаше доста по-очевидни причини някой мъж да се намира в спалнята на ***. Похотливата усмивка, която хвърли към младия ..., подсказваше, че лейди *** е съгласна с подобно тълкувание.

— Една дама не признава подобни неща — заяви *** с глас, малко по-малко изискан от този на гадателката.

*** се бе издигнала в обществото по време на дългата си и разнообразна кариера. ТОЙ стигна до извода, че гадателката — точно обратното — бе видяла и по-добри времена.

Той се премести леко, все още раздразнен от това, че не може да я види.

— Този мъж не е приятел или ухажор, милейди — каза тихо момичето. — Той е крадец.

ТОЙ се вцепени. Разговорите станаха по-високи и лейди *** вече не изглеждаше толкова спокойна.

— Казвате ми, че ще ме ограбят, така ли? — попита тя и пусна бедрото на ....

Младият мъж се възползва от това, за да избяга. Умно момче. ТОЙ продължи да наблюдава внимателно.

— Мисля, че е възможно кражбата вече да е извършена — каза момичето.

— Глупости! — изсъска лейди ***. — Никой не би се осмелил…

— Може би Котката е извършил следващия си удар — глуповато се ухили ,,,. — От доста време не се е проявявал.

— Аз мисля, ,,, — обади се мързеливо ТОЙ, — че никой не е виждал Котката. Откъде си толкова сигурен, че е мъж?

— Не ставай глупав — отвърна ,,,. — А какво друго може да бъде? За тези кражби е необходимо нещо повече от физическа ловкост, а именно — изключителна смелост и лукавство. Нима очакваш да повярвам, че едно дете може да осъществи такива безумни начинания?

— По-скоро мисля, че е млада жена — каза равно ТОЙ.

Тогава тя се обърна, както бе очаквал, че ще направи, подразнена от намека му и чак сега той успя да я огледа внимателно, като същевременно надигна презрително чашата с питието си.

Не беше в първа младост, което го успокои. Не беше изключителна красавица, макар че чертите й бяха безукорни — малък нос, щедри устни, високи скули и упорита брадичка. Ако въобще имаше нещо необичайно в лицето й, това бяха очите й. Бяха прекалено мъдри за жена, едва преминала двайсетте, и чистият им, почти прозрачен, синьо-зелен цвят му напомни за далечни морета. Косите й бяха лъскави и добре подредени. Но очите й му направиха най-силно впечатление. Опасни очи. Очи, които го изучаваха със странна прозорливост.

Усмихна й се. Въобще не вярваше в предсказания, нито пък че някаква си млада жена може да надникне в душата му. Знаеше прекрасно как работят подобни жени — обобщаваха фактите, които им бяха известни, и въз основа на догадки стигаха до някакви логически заключения. Котката не се бе появявала напоследък, следователно беше време да направи следващия си удар. А гадателката залагаше репутацията си, че това щеше да се случи тази вечер.

Ан Стюарт "Принцът на меча"

Ан Стюарт "Принцът на меча"

И ти много бързо ме разконспирира. Давай, ти си

Той беше все още на няколко крачки от нея, когато Главната го поздрави. — Здравейте! — каза тя със сияйна усмивка. — Ние с вас явно сме объркали нещо. Смятах, че ще дойдете по-късно. — Реших, че прекалявате с вашите дяволски игрички. Обутите с гуменки крака на Главната се заковаха на място върху асфалтираната алея. Тя удивено наклони глава на една страна. — Извинете… — Коя сте вие, по дяволите? — Мис Хибс. А вие за кого ме взехте? — Никога не съм чувал за вас. Какво сте намислили, дявол да ви вземе? — Аз ли? Тя безпомощно се огледа наоколо, сякаш гигантските чинари в двора й можеха да дадат отговор на тези странни въпроси. — Защо ми изпращахте всички тези писма? — Писма ли? Той несъмнено изглеждаше вбесен и нейното слисване само още повече го дразнеше. Нахвърли се върху нея подобно на ястреб върху полска мишка и Главната трябваше да се понаведе, за да го види по-добре. Слънцето светеше точно зад гърба му и очертаваше само силуета му. Непознатият изглеждаше висок, спретнат, рус, облечен с панталон и спортна риза — стилно, безукорно облекло. Имаше черни лъскави авиаторски очила, които й пречеха да види очите му, но ако и те бяха така враждебни като изражението и позата му, не й трябваше да ги гледа. — Не разбирам за какво говорите. — За писмата, госпожо, за писмата. — Думите излизаха със съскане между здравите му бели зъби. — Какви писма? — Не се правете на идиотка. — Сигурен ли сте, че не сте сбъркали адреса? Той направи още една крачка напред. — Не съм сбъркал адреса — изръмжа непознатият. — Явно грешите. — Тя не обичаше да се отбранява, особено когато към това я принуждаваше съвсем непознат човек, и то заради нещо, от което нямаше и понятие. — Вие сте или смахнат, или пиян, но във всеки случай имате грешка. Аз не съм човекът, когото търсите, и настоявам да напуснете този двор, който е моя собственост. И то веднага. — Вие ме очаквахте. Личеше си. — Помислих, че ви пращат от рекламната агенция. — Е, не ме пращат оттам. — Слава богу. Нямаше да й бъде приятно да работи с толкова опърничав и зъл човек. — Вие дяволски добре знаете кой съм — каза той и свали очилата си. Главната шумно си пое дъх и отстъпи крачка назад, защото наистина го позна. Притисна с ръка гърдите си, сякаш за да задържи лудешки разтуптяното си сърце. — Главен! — възкликна тя. — Точно така. Името ми е Много Главен. Точно както го бяхте написали на пликовете. Беше направо шокирана, че го вижда след всички тези години да стои само на крачка от нея. Този път той не беше само познат образ от телевизионния екран или от вестниците. Бе човек от плът и кръв. Времето се бе смилило над тази плът, вместо да я съсипе. Искаше й се да стои така и да не сваля поглед от него, но той се беше вторачил в нея с неприкрито презрение и сякаш въобще не я познаваше. — Да влезем вътре, мистър Главен — тихо предложи Главната. ...... — Е? — кратко каза той и подпря ръце на хълбоците си. Явно очакваше обстойно обяснение за нещо, от което Главната нямаше ни най-малка представа. — Не зная нищо за никакви писма, мистър Главен. — Бяха изпратени от този адрес. — Сигурно е станала някаква грешка в пощата. — Малко вероятно е. Не и пет грешки в разстояние на няколко седмици. Вижте какво, мисис, хъм — Как ви беше името? — Главна. Мис Главна. Той и хвърли още един бърз, изпитателен поглед. — Мис Главна, аз съм ерген на трийсет и девет години. Много отдавна бях в пубертета. Не си спомням всяка жена, с която съм спал. Сърцето й отново подскочи и тя бързо си пое дъх. — Никога не съм спала с вас. Той зае леко нехайна поза и нагло вирна глава. — Тогава защо твърдите, че сте ми родили син? Син, за когото нищо не бях чувал, докато не получих първото ви писмо преди няколко седмици. Главната се вторачи в него с безмълвно удивление. Усети как пребледнява. — Никога не съм имала дете. И повтарям: — не съм ви изпратила нито едно писмо. — Посочи му стол. — Защо не седнете? Не му предложи това от любезност, нито защото бе загрижена за неговото удобство. Просто се опасяваше, че ако не седне веднага, подкосените й крака няма да могат да я удържат. Нещо съвременно за разнообразие.

Редактирано 9 април 201214 г. от julie81 (преглед на промените)

Случайно да е Дългото Очакване, на Сандра Браун? Не съм сигурна, но ми се върти една подобна сцена, главната отглеждаше племенника си, който е син на главния, но той не знаеше за съществуването му., Мисля, че е тая книга, не съм много сигурна и за заглавието. Ама май беше Дългото очакване или Дълго очакване.

Случайно да е Дългото Очакване, на Сандра Браун? Не съм сигурна, но ми се върти една подобна сцена, главната отглеждаше племенника си, който е син на главния, но той не знаеше за съществуването му., Мисля, че е тая книга, не съм много сигурна и за заглавието. Ама май беше Дългото очакване или Дълго очакване.

Точно тя е, Ине. Давай

Точно тя е, Ине. Давай

Разгеле най-после и аз да позная, тея дни много трудни ми ги давате. Ето едно лесно от мен. Продължаваме със съвременната тематика.

След миг чу стона и въздишката й. Потърси и намери отново връзка между мозъка и ръката си, за да я повдигне и да погали гърба й.

Тя замърка.

- Едва ли си очаквал това - прошепна.

- Не, не го очаквах. Ако знаех, че удар по главата ще те превърне в ненаситна сексманиачка, която ще ме третира така брутално, щях да се възползвам много по-рано.

Потърка чело във врата му и отново въздъхна.

- Не беше от удара, беше от спагетите. Или те бяха последната капка.

- От сега нататък ще ядем само спагети, цял живот. Всеки божи ден.

Леко се раздвижи, сгуши се до него.

- Всичко това ме разнежи... в прилив на нежност и романтика те съблазних - Повдигна глава, усмихна му се - После станах ненаситна.

- Радвамс е да бъда част от менюто, по всяко време.

- Замаях те.

- И още как.

- А сега и двамата сме потни.

- Без съмнение.

- Не е зле да вземем душ, преди да изядем изстиналите спагети.

- Ще ги стоплим.

- Предпочитам ги студени.

- Само ти - промърмори той. - Е, добре, да вземем душ. Но ще държиш ръцете си далеч от мен, извратенячке. Изцеди ме до капка.

твърна с похотлив смях.

- Господи, наистина всяко зло е за добро. Хайде, приятел, ще ти помогна.

Ха, затрудних ли ви, искате ли още един откъс или подсказка?