Празната лодка не че няма отношение към баланса и вътрешния мир. Има. Но това е второстепенно отношение. 

 

Празната лодка на първо място показва, че възприятията са зависими от предварителните нагласи.

Когато започнах да обичам себе си
 

Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че мъката и страданието са само предупредителни сигнали за това, че живея против собствената си истина. Сега знам, че това се нарича “автентичност“.

Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко силно може да засегнеш някого, ако го подтикваш към изпълнение на собствените му желания, преди да им е дошло времето и човекът още не е готов, и този човек съм самия аз. Днес наричам това “признание“.

Когато започнах да обичам себе си, престанах да се стремя към друг живот и изведнъж видях, че всичко, което ме обкръжава, ме приканва да раста. Днес наричам това “зрялост“.

Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства се намирам на правилното място в правилното време и всичко се случва в нужния момент, затова мога да бъда спокоен. Сега наричам това “увереност в себе си“.

Когато започнах да обичам себе си, престанах да ограбвам собственото си време и да правя грандиозни проекти за бъдещето. Днес правя само това, което ми носи щастие и радост, това, което обичам да правя и носи на сърцето ми приятни усещания. Правя това по собствен начин и в собствен ритъм. Днес наричам това “простота“.

Когато започнах да обичам себе си, се освободих от всичко, което принася вреда на здравето ми – храна, хора, вещи, ситуации. Всичко, което ме теглеше надолу и ме отблъскваше от самия мен. В началото наричах това “позиция на здравословния егоизъм”. Сега го наричам “любов към самия себе си“.

Когато обикнах себе си, престанах да се опитвам винаги да бъда прав и от този момент правя по-малко грешки. Сега разбрах, че това е “скромност“.

Когато започнах да обичам себе си, престанах да живея с миналото и да се безпокоя за бъдещето. Днес живея само за настоящия момент, в който се случва всичко. Сега изживявам всеки ден за самия него и наричам това “реализация“.

Когато започнах да обичам себе си, осъзнах, че моят ум може да ме разстрои и от това мога да се разболея. Но когато го обединих с моето сърце, моят разум ми стана ценен съюзник. Сега наричам тази взаимовръзка “мъдрост на сърцето”.

Повече не ни е нужно да се боим от спорове, конфронтация или различен род проблеми със себе си или със другите. Даже звездите се сблъскват, но от техния сблъсък се раждат нови светове.

Сега знам: “Това е животът!”

“Когато започнах да обичам себе си” – Чарли Чаплин

 

pozitivno.bg

направо е завидна колекцията от говори фрази, думички и изрази, която много хора сред виртуала демонстрират.

Голям лов е паднал, голямо събиране. Може и да е като колекционерска страст.

 

Пък щеше да е много по-полезно ако хората, дето имат опит да говорят през опита си, вместо да пускат готовите думички, които така или иначе има пълни сайтове с тях.

 

Обаче какво да се прави, когато много хора цял живот ползват думички, мисли и модели от живота на други хора. Сякаш вечни опити за клониране. И после - как да направиш мир и да омиротвориш дивото и бягащото с нещо, дето дори не е твое. Пък - дали имаш въобще нещо свое. Пък дали ще чакаш вечно да вземеш чуждо.

Дали ако решенията на проблемите са чужди, не излиза че и онова от което бягаш и то не е заемка. че проблема е в заучени модели, които съдържат противоречия. заучени реакции, заучени стимули...

 

Как се живее живот, който е микс от копия на тия около теб, на които подражаваш несъзнателно. И после несъзнателно привиждаш "решения" пак подражателно.

Как, като всичко в живота си си прочел в книга, си чул, си видял или съпреживял, или представна сборка от всички тях. И микса дори е пак подражателен.

 

Как някога, някъде да си кажеш че си "живял" живот. Дори и от кошмари да е, но да е живот. Какъв живот е това, след като е съшит от всичко друго около теб, но самия теб никога не те е имало. Една сянка, направена от огледала и самата тя огледало... И с колекциите на образите на други оглеждащи се.

Как да живееш като си празно огледало, което просто чака да се напълни с тия, дето се оглеждат през него.

Редактирано 13 април 201511 г. от _ramus_ (преглед на промените)

 

 

А ти как можеш да бъдеш сигурен, че думите, които се цитират, не са избрани заради опита, който е натрупал дадения индивид?

Че ги е избрал именно, защото сам е достигнал до тези истини? Уж, ползва "чужди" думи, но смисълът, съдържанието, с които ги пълни, са си лично негови. 

 

Не познавам и един човек, който да живее напълно по готови схеми. Ако беше така, човечеството нямаше да е толкова разнообразно, а щяхме да сме като модели на автомобили - серийно производство.

Редактирано 13 април 201511 г. от мо_хи_ни (преглед на промените)

.....

Това е животът на Огледалото !

А той , Човекът така или иначе си е едно "огледало" ! 

Така , че няма нищо странно и неестествено .

Това кой , колко ще надрасне над собственото си "огледало" е според човека и е съвсем друг индивидуален , а аз бих казал и интимен въпрос , не подлежащ от други на обсъждане.....поне от тези с претенции , че са надраснали "огледалото"!.....

Ценно е в случая да се посочи целта , пътя за нейното достигане , средствата и начините това да може да бъде сторено....!

В теми като тази , целта е постигане на разбиране !

А не само настойчиво констатиране и натякване на фактите ......!

Редактирано 13 април 201511 г. от by_chechi (преглед на промените)

А ти как можеш да бъдеш сигурен, че думите, които се цитират, не са избрани заради опита, който е натрупал дадения индивид?

Че ги е избрал именно, защото сам е достигнал до тези истини? Уж, ползва "чужди" думи, но смисълът, съдържанието, с които ги пълни, са си лично негови. 

 

Не познавам и един човек, който да живее напълно по готови схеми. Ако беше така, човечеството нямаше да е толкова разнообразно, а щяхме да сме като модели на автомобили - серийно производство.

Няма смисъл да изпадаш в абсолютизъм като изтъкваш на едното, друго - като негова крайност, само заради нуждата от контрааргумент. Естествено че нито един човек не "живее напълно по готови схеми". Нито има някой който да живее "абсолютно" само със свои.

 

Как може да съм сигурен - не ми трябва сигурността. Това е толкова типичен въпрос - как може да си сигурен...   Много трябва сигурност на тия хора - дето питат. Кво ще правим ако не е "сигурно", не знам. тая битка - за сигурност, дори и чрез този спонтанен въпрос, издава несигурния, търсещ да компенсира в "сигурност".

 

Кое на тоя свят е "сигурно"?... Ама като "трябва", щото душицата търси... трябва ѝ, че трепти... В един изменчив и преходен свят, няма и не може да има неизменна "сигурност" в каквото и да е, но това е въпрос на друга форма на възприятие и на състояние...  както и самия въпрос - търси опорите на "крайностите", щом на една форма на израз, ти търсиш, съвсем заучено,  да представиш "противоположна"...

 

Колкото до проверката - е много проста - тя е в сравнителния анализ:

когато човек се изразява се вижда в неговите особености, доколко присъства относителни "негови" елементи - възникнали, разработени от него самия - нещо, наречено елементарно "стил". Виж коментарите му на думите които пуска, виж думите които цитира, вижда се как ги подбира, кое за него е важно. Дори и в копирането се виждат толкова много неща. Можеш с лекота да видиш как Уит може да ти каже много за нещата през които е преминала, но друг... ( без да се цитират никове) няма да ти каже думичка. Тук в целия форум, има доста хора, които са с различни психични проблеми - някои по-засилени, други - не толкова. Има и хора на медикаменти - вижда се ясно дори и "графиката им на "приливи и отливи"... Вижда се ясно - по реакциите им, по силната нужда от вкопчване на онова, което защитават, на онова, което убеждават другите, онова, което им трябва в самата комуникация. Толкова много неща се виждат... Затова чета тук - аз съм изследовател, не ми трябва сигурност за нищо, дори за собствения ми живот (във всякакъв смисъл).

 

Спасяването или лечението не е проста работа. Пропадането в дупка и психичните изменения са характерни по следите, които оставят. Всъщност хората, поради особености на самата паметова система, запомнят не самите явления и процеси, а преднамерено чувствата, които идват през случките. Това е проблема - човек, който живее сред живот, изграден на основата на изживявания, за него всичко в живота става изживяване. Всичко - всеки елемент се претегля, изменя, запомня, забравя, само и само да се играе на изживяване. Няма по-характерен признак за астралност, от феномена "ИЗЖИВЯВАНЕ". няма и по-характерен и опростен начин, да се представи как и какво е "сънуване" на живота - точно комплексното явление ПРЕЖИВЯВАНЕ, замества битието. Всъщност не го замества, а изцяло го измества. Не съществува "живот" извън изживяването.

 

Процеса е сравнително достъпен за наблюдение и изследване, особено по множеството от хора сред които това е направо определящо. Обобщението формално се представя така "АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО ИЗЖИВЯВАМ". Предполагам става ясно, че с понятието ИЗЖИВЯВАНЕ аз обобщавам всички типове Е-процеси - емоционални, реактивни, чувствени - всички, в най-широк смисъл. Предпоставени са от комплексни процеси от сложен микс на различни мозъчни дялове. Но така или иначе има инстинктивна природа - това означава че зоните, касаещи контрола, съпоставките, менталността, осъзнаването - не са още узрели да поемат функциите си и субекта е подчинен на нивото на психичните изживявания. Като цяло, на такова ниво на битие на субекта, множество от неговите вътрешни дялове, се борят за доминиране. Въпроса е - че е хаотично. Неуправляемо. Да не говорим - че е силно. Особено силните хора направо ги тресат огнени вихри спрямо всичко, включително и в изживяванията. Силата да ги носят по теченията си е огромна и много трудна за справяне. Повечето жени свикват със своята изменчивост. Не познавам в реалността нито една жена, която да е надмогнала вътрешните си пориви - смяната на настроение, примерно е толкова характерна. А настроението е проява на други промени - отвътре. А щом се изменя настроението - значи се изменя и цялостната форма на възприятие и отражение. Най-често в живота хората го наричат "кисел съм". В такова състояние има изменение на целия вътрешен свят - от възприятието, до мисленето, до способността за действие, реакциите...

 

Това е и едно от нещата, които пречат на жените да се занимават с ментални дисциплини. Защото менталността изисква задължително постоянство. Самата менталност поражда постоянството.

ТОва обаче също не е критерий - налице е създаването и поддържането на мотивация, дори на действия за много дълъг продължителен период от време, а свързан с изживявания за нещо си в миналото, запомнени като травми. Проблема с мотивите е винаги, че колкото и да са силни, вкопчването в тях, ограничава резултата само до самия мотив. А често водещи мотиви, се придружават от противоположни несъзнателни импулси. Зациклянето е неизбежно. А субекта - раздвояващ се между двете. Но докато едното е в зоната на неговото съзнанано, в другия импулс е невидим, а се вижда че нещо стопира, нещо спира, нещо блокира уж "АЗ ИСКАМ ДА"...

 

 Много хора просто се учат на последователност. Други - я имитират. Трети - доколкото могат го правят на ежедневно ниво. Други - просто го заучават в образованието, възпитанието - доколкото могат за да не им пречи поне на социалния живот. Интелигентността е качество на днешния човек, но неустойчивите субекти впримчват интелигентността си за спасително звено - да служи за намиране на спасителни положения, за да се опират на сякаш независими от субекта - логика, заключения, намиране на неизвестно... Това е и несъзнателната причина за толкова нужната ОБЕКТИВНА ИСТИНА, като понятие, разбиране - има нещо независимо от субекта. И той му слага липсващото в него си - каквото и да се случва в субекта, "обективната" истина е независима от него. Има - някъде там, някъде си. И понеже социалния модел си тежи към "обективното", как да изучаваш тогава "субективното". Ми социото заради това е оставило личностите да се оправят със субективното която както завари, както може. Има помощи, помагане, съдействия, но пък тия "вътрешни работи" имат доста ограничения дори сред "помагането".

 

В социалния живот много хора се адаптират - направо социума предлага множество готови решения за това - защото тия особености са сред повечето хора. Колективизацията доста лесно се оформя именно когато няколко неустойчиви хора се съберат заедно - веднага се "надушват" и прилепят. Компенсацията на вътрешната несигурност, веднага се проявява чрез вкопчване в "другия". Особено ако се намери привидян като "стабилен" субект. Това е едно от най-честите "въжета" обособяващи отношенията тип "връзка". Това определя и въпросите за "доверието" и т.н. "любов"...

 

Изживяването като етап настъпва в чисто физиологично "мерене", някъде условно - от 3-4 годишна възраст (съвсем условно и общо), като пика е в пуберитета. При жените има някои особености в това и при тях е много по-засилено. Но е много характерно обобщението, че много от реакциите, израза, нивото на осмисляне и на световъзприятие, на "проблемни" хора, сякаш блокират на нивото на подрастващи. Тук е толкова характерно, толкова типично... има хора, които сякаш спират на нивото на 11-12 годишни. Други - на друга "възраст" - настъпва сякаш "блокаж". Някои изследователи виждам че го наричат точно с тази думи, а и тя е най-близка. Сякаш израстването "отвътре" спира, стопира. И субекта зацикля "отвътре". Зациклянето подбирам като израз на "движение", но без изминаване на ПЪТ - движение, без вървене. Това непрекъснато "повтаряне" отвътре на субекта, настъпва по много причини. Но психичния му живот е невидим за него - той може само да му реагира и за него това е "проявлението" на живота...

Невъзможността да контролира още повече засилва страха, често до "ужас". Субекта става непредвидим, и това още повече засилва неговото изживяване за неустойчивост и го довежда все повече да се вкопчва в каквото и да е отвън, което да компенсира вътрешното люшкане с каквато и форма на заявена външна устойчивост. Постепенно това става обсесивно - колкото повече, толкова повече... Дали ще е в религия, дали в подбран субект, дали ще е идеология, дали ще е предмети, символи, значение - няма никакво значение - неустойчивия вътрешно субект е понесен от реката на един непрекъснат страх. Той се засилва почти непрекъснато. А в цялата работа, общата схема е такава, че вътрешните многобройни страхови защитни механизми, просто се объркват в своите проявления. И вместо защита, по тази линия направо се върви към деструкция. Това природата го няма вградено. Няма достатъчно интелигентни "заучени" генетични програми. Защитните системи на психиката се основават на тия от физиологичното ниво - просто следват "КОЙ Е ЖИВИЯ". Заради това придобиването на идентичност, спрямо припознаване в група е първото, което привлича защитните процеси и те заработват за да "запазят" онова, дето е припознато като АЗ.

Многобройните проявления на защитите започват хаотично да се провокират взаимно. Вместо защитен режим да е само временна мярка, субекта потъва в това и въобще не може да "излезе". Страхуването започва да се бърка - спрямо обекти, реакции.,.. И се завърта в нещо като водовъртеж, от който няма излизане. Защото взаимно страховите реакции се провокират. Субекта сред това постепенно свиква да привижда през това състояние себе си. Свиква това да му е "изходното положение". Вижда по околните че също са така и взаимно се приемат. Самата мярка за "норма" се променя според тях...

 

Едно от нещата като реакция на почти всички подрастващи е отговора "ЗНАМ". И то в чисто "ЗАЩИТЕН СМИСЪЛ". Още от тази възраст, се оформя вече мирогледа, реализиран от социалната сугестия, че "като знаеш", значи си защитен, ще можеш, ще го промениш.

А всички много добре са виждали навред, че "знаенето" на нещо, не променя с нищо невъзможността да се "направи". Това може да се забележи навсякъде. Много знаещи има, но малцина за можещите. Говоря за "вътрешно можещите", щото иначе социума лесно предлага възможност за "външно можене", спрямо другите, спрямо близките, спрямо целия социум... Но вътрешното "правене" няма нищо общо, нито с ЗНАЕНЕТО, нито с "МОЖЕНЕТО".

 

Например е много характерен един примерен тест - можете с лекота да проверите по децата си, особено ако са момичета - до началото на пубертета, въпроси и отговори от рода - какво искаш, и защо - обещания за "утре" или "след малко" се дават с една изразена увереност...

Обаче това се променя, след настъпването на пубертета, макар и постепенно. Вече на същите въпроси идват други "отговори" от рода - НЕ ЗНАМ, не съм сигурен, може и да не мога. Особено на въпроса - защо правиш (направи) това - постепенно се учат да дават измислени, скалъпени или вече подбрани отговори. А истината е че не знаят. Истината е, че първо се появяват импулсите, те предизвикват реакцията, действията... И това смущава. Това е безпокойно, защото не може да се "планира", защото има страхуване, че може да дойде неочаквано, това е объркващо. Именно в тази възраст, са толкова нужни готовите обяснения - за каквото и да е. Обясненията дори за собствените действия, успокояват, дават изживяване че "като знаеш", значи няма проблем, в нужната илюзия за "сигурност". Много от хората вкопчени в научната парадигма, намират един много силен постамент, на който да се облегнат и опрат.  Ученето, възпитанието, подражанието в социума навсякъде съдържат в себе си посланията за "спасяване" от непрекъснатото вътрешно страхуване.

===============

 

Естествено че тук, сред тази форма на описание няма как да бъда прецизен, конкретен, най-малко пък изчерпателен. Няма смисъл да се подставят аргументи като контрапункт. Това не е идеология, нито форма на лична религия. Не ми е нужно да убеждавам никого в нищо, съвсем друга е целта. Разказвам условно, чрез формални обобщения. Нито една схема не може да опише един единствен индивид. И все пак, за целите на опознаването, за целите на вникването, условно се поставят относителни описания. С чисто работна функция.

==================

 

Така - сега, да се върна на началото - МОХИНИ, дали съм сигурен... и дали въобще някой "взима наготово " и не е привидял нещо през себе си. Това е ключа - кое е това "СЕБЕ СИ". Защото в даден миг, онова, което стои зад "СЕБЕ СИ", може да е едно, но може да се променя и изменя и то в доста сложни "скокове"...

 

Отгоре на всичко, общо са налице два варианта на "себе си" - едното е заученото колективно "себе си", но то е от рода "НИЕ СМЕ".

А другото - спящото индивидуално СЕБЕ СИ, което ако му е дошло времето бавно и постепенно израства и идва на мястото на "НИЕ СМЕ"... Съвсем ясно се вижда че това не е възможно да стане в един живот. нещо повече - хората, които са го изиграли в себе си, които са намерили заместители и изживявания, за да имитират едно СЕБЕ СИ, към последните етапи на живота си, съвсем ясно започват деградация към "малкото дете". Вече на такава възраст всички типове покривала не издържат, или се изчерпват. И обратно - хората с изявена индивидуалност, веднага си проличават именно в зряла и напредваща възраст. Когато те отново в социален смисъл ще им се засили нуждата от вътрешна несигурност, заради нарастваща нужда от помощ от "другите". Това е нещо като генерален "изпит".

 

Това написано дали съм видял наготово и дали съм написал през себе си. Дали въобще всяко написано не е привидяно...

Може би... а може би НЕ!!! а може би и "двете" едновременно и заедно. А може и да е нито едно от тях.

 

Личната проекция през думи, ако субекта е осъзнат няма как да се привиди целия през каквото и да е извън него. Няма как, просто е невъзможно. Някак си е много трудна идеята че когато израства, най-характерното в израстването е нивото на самостоятелност на един субект. Това започва още в децата - първо - обръщането, пълзенето, прохождането, после храненето, ходенето по нужда... Психично - е същото. И кръженето около въпросите за свободата и освобождението носят същото за един субект - защото каквото и да е, колкото и да е "благо" груповата зависимост е заради личната слабост. Колкото повече - толкова повече. Това е толкова характерно, толкова очевидно.

Може би някой ще намери аргумент и за това... но аргументи могат да се намерят за всичко - дори и когато субекта "НЕ ЗНАЕ", но казва "знам", дори и да изиграе лична убеденост колко е прав, колко е категоричен. Тази нужда от категоричност издава вътрешната липса на същата. Вижда се особено в религиозните теми, издава религиозните субекти. Няма значение колко "знаят". При тях знаенето е вкопчено в нуждата да намерят стабилни и категорични доводи и аргументи. Те наричат това "интелигентност" и в някакъв смисъл - е. Но нуждата от опора, от 'вярно", от правилно. И вече - думичката "истина"... И никога не могат да го привидят при себе си.

================

 

Много е просто - накарай някой да ти разкаже "себе си''. Това е толкова прост тест доколко, как и кое ще използва за "описанието". Дали въобще ще може, дали няма да е объркан - кой е той. Въпроса е - че няма как да се напише, заучи и репликира "собствения разказ". Никъде няма написано КОЙ СЪМ АЗ. Няма откъде да го вземеш, а ако го вземеш - това не си ти, а привидяното от другия, другите, другото - отнякъде.

 

Привидяното идва, докато го няма твоето. Всичко ОТВЪН е заместител дотогава, докато не се появи "ВЪТРЕ". Дали се сеща някой в чисто последователен план колко е лесно да се изведе тенденцията, наречена ИЗРАСТВАНЕ и РАЗВИТИЕ - от кое към кое, като се забележи ясно в измененията на чисто времевата линия кое след кое е... И кои са тенденциите.

Редактирано 14 април 201511 г. от _ramus_ (преглед на промените)

Това е животът на Огледалото !

А той , Човекът така или иначе си е едно "огледало" ! 

Така , че няма нищо странно и неестествено .

Това кой , колко ще надрасне над собственото си "огледало" е според човека и е съвсем друг индивидуален , а аз бих казал и интимен въпрос , не подлежащ от други на обсъждане.....поне от тези с претенции , че са надраснали "огледалото"!.....

Ценно е в случая да се посочи целта , пътя за нейното достигане , средствата и начините това да може да бъде сторено....!

В теми като тази , целта е постигане на разбиране !

А не само настойчиво констатиране и натякване на фактите ......!

Никъде не съм писал че нещо е неестествено. Щом е налице, значи естеството на процесите го е породило. Демек - няма нещо, което да е неестествено. Естествено - през моя поглед на себе си и вселената.

 

Проблема е, че "целта", пътя за нейното постигане, средствата и начините, няма как да бъдат копирани. Разбиране не се предава с държане на "ръчичка". Не става - нима вече не разбра, че не е възможно. Не само по темата, не само по участията - изцяло в живота не виждаш ли че "втъкнато, няма как да стои". Това не е цвете, дето като го засадиш, поливаш и... в кърпа вързано. Това е ЧОВЕК - най-сложното нещо във вселената, съизмеримо по комплексност със самата ВСЕЛЕНА.

 

Така, че съвсем съм съгласен че "целта е постигане на разбиране". Но въпроса е, че всеки пише "средствата, постигането и начините", така, както самия той ги отразява.

Иначе... изглежда благороден мотив, и алтруизъм дебне отсякъде. Но... разбирането не може да се постигне чрез "отвън". Има хора, които вече в тях самите узрява момента - той вътрешно вече е настъпил, някъде подсъзнателно са се развили множеството от комплексните звена и са докарали зрелостта, широтата, способността за вникване, и състоянията на излизане от страхуването. Никой не му е възможно в състояния на изживяване на страховите защити, да породи или прояви разбиране. При които и да са защитни елементи на психични реакции, първо се изключват именно висшите функции на мозъка. Първо те - виж го навсякъде и сам, може да се наблюдава без никаква нужда от убеждения - елементарно е. По самонаблюдателните хора могат да го уловят и при себе си. И именно там още повече да се задълбочи неговото вникване.

Самото протичане на страхова реакция, от какъвто и да е тип, каквото и да е страхово изживяване - веднага психичния хоризонт се стеснява. Това е част от вградената програма по която мозъка работи. В този момент доминантни стават дяловете за оцеляване, дори се задействат и на физиологично ниво. Това се случва когато се привиди "стресов фактор". Но проблема е когато стресовите фактори станат вътрешни. И се завъртат в кръг, който придобива все по-широк мащаб. Отгоре на всичко - невидимо за субекта - на него му остава накрая само да долови изблиците, реакциите, проявленията на импулсите. Веднага, отново със заученост и защитна цел, облича всичко това с интелигентни описания, обяснения, логика. И дори и това остава сякаш дистанцирано от самия него.

Редактирано 14 април 201511 г. от _ramus_ (преглед на промените)

....Проблема е, че "целта", пътя за нейното постигане, средствата и начините, няма как да бъдат копирани....

А , стига бе ! 

Ами те около 90% от хората тъкмо това и правят !

А останалите около 10% освен , че също копират , намират сили и възможности обогатявайки и умножавайки нещото , да го продължат и развият  ...тъкмо това е отражението (приема , обработва и отделя )!

Това е същността на развитието !

В случай , че няма обработване - това е копиране !

И според субекта (вече) се появява огромно разнообразие....поради невъзможност за абсолютно , 1:1 копиране.....т.е. всеки приема , обработва и отделя индивидуално , НО така или иначе го прави !

Абсолютното трябва , но не е необходимо !

Спира развитието ! 

А по някога е дори вредно....!.........

Дали не трябва да преразгледаш горното си твърдение ?!

 

Иначе като цяло , намирам поста ти за целесъобразен - постигане на разумност .

Редактирано 15 април 201511 г. от by_chechi (преглед на промените)

10 %... - уау. Доста оптимистично...

Ама нищо де - твоята функция сред форума май е точно позитивистка - трябва да се вдъхва кураж, да се говори за светлото бъдеще...

 

Няма нищо общо позицията ми, през твоя прочит - думичката "РАЗВИТИЕ" за теб има точно определен смисъл и дефинирани граници. Дори и граници не разбираш че са, защото ако човек схваща че нещо е гранично, той си дава сметка за него и го включва в позицията си. Дори човек да не може да мине граница, само факта, че внимателно е осмислил дали, кое, какво е възможното за "ограничението", вече издава човека тръгнал някъде оттатък самата граница. 

 

Има едни неща, дето и да ми даваш оценки и да ме хапеш или шегувкаш, иронизираш или отричаш - не стават. Не е до позициите, образува ти се лека непримиримост. И между другото не е като да си абсолютен несхващащ, но си имаш граница дори до това. Не може, не трябва... някои неща, да се прекрачват. Ще разклатим каручката, която между другото се клати та се не трае - винаги в името на вечния компромис.

 

Не се ли вижда че колективната ситуация "вътре" е проядена до дъно от тия компромиси - вече хилядолетия. Иначе се градят айфелови кули - а отвътре червеите и ръждата вече са изяли скелета...

Но никой не смее да докосва някои неща... ЗАЩОТО СА ПРИЕТИ ДА СА УСТОИ. А те вече не стават за такива.

 

Инерцията не е вече защитна - тя е деструктивна. Инерцията тече, като реакция от неспособността за адаптация в колективен мащаб, защото хилядолетни положения вече не могат да работят.

Много народ е в абстиненция и се увеличава числото все повече. За сметка на това се смята че е полезно да си позитивист... И не че негативистите са нещо различно - просто двете задължителни крайности на едно и също явление - да гледаш през очилата си отвътре, до мащаб на големи групи.

 

Живота е направил така, че през определено време самите процеси да показват че се изчерпват. Проблема е, че времето тече, а някои проявления и форми, им е нужно сякаш да са вечни и неизменни. 

Битката със времето и обратния импулс - за съхранение на живота, във формите му, няма решение. И двете тенденции винаги ще са налице. Всички процеси, на всички равнища и мащаби, са израз на взаимодействията между опитите да се задържи неудържимото. Включително и по форуми и всякакви реали.

 

==========

Пак да ти напомня, че темата тук е за друго. И всичко това е обикновен спам.

Няма смисъл да изпадаш в абсолютизъм като изтъкваш на едното, друго - като негова крайност, само заради нуждата от контрааргумент. Естествено че нито един човек не "живее напълно по готови схеми". Нито има някой който да живее "абсолютно" само със свои.

 

Как може да съм сигурен - не ми трябва сигурността. Това е толкова типичен въпрос - как може да си сигурен...   Много трябва сигурност на тия хора - дето питат. Кво ще правим ако не е "сигурно", не знам. тая битка - за сигурност, дори и чрез този спонтанен въпрос, издава несигурния, търсещ да компенсира в "сигурност".

 

 

Един отговор не означава много, ако преди това не е имало въпрос. Неслучайно, когато някой започне да ти дава своите отговори наготово, на теб не ти се слуша… Защото в теб го няма пламъка на въпроса, който дава смисъл на отговора.

 

В този смисъл питах как можеш да бъдеш сигурен, за да твърдиш онова, което твърдиш? А ако не си сигурен тогава… защо го твърдиш?

 

Редките птици са редки, ама още по-редки са тези, които успяват да забележат рядкото и в обикновените, нередки птици.

 

 

 

 

Много е просто - накарай някой да ти разкаже "себе си''. Това е толкова прост тест доколко, как и кое ще използва за "описанието". Дали въобще ще може, дали няма да е объркан - кой е той. Въпроса е - че няма как да се напише, заучи и репликира "собствения разказ". Никъде няма написано КОЙ СЪМ АЗ. Няма откъде да го вземеш, а ако го вземеш - това не си ти, а привидяното от другия, другите, другото - отнякъде.

 

Привидяното идва, докато го няма твоето. Всичко ОТВЪН е заместител дотогава, докато не се появи "ВЪТРЕ". Дали се сеща някой в чисто последователен план колко е лесно да се изведе тенденцията, наречена ИЗРАСТВАНЕ и РАЗВИТИЕ - от кое към кое, като се забележи ясно в измененията на чисто времевата линия кое след кое е... И кои са тенденциите.

 

Ако всеки от нас имашe крайна точка, до която трябва да стигне и списък с неща, които трябва да направи, а някой се отклони от крайната точка и дните му свършат преди да е свършил пътя му до тая крайна точка, можем да говорим за живот назаем, предначертан.

 

Но никoй от нас няма крайна точка, до която трябва да стигне, нито списък с неща, които трябва да направи, Рамусе. А ти сякаш очакваш хората да се развиват според някакви твои прогнози и очаквания? Всяка цел в живота ни е само временна крайна точка, която в момента, в който е постигната, става основа за нова гледна точка, която поставя нови цели и т.н.

 

Животът няма как да е назаем, копиран или взаимстван, единственото възможно е, човекът, който наблюдава живота си (или живота на друг) да го определя като такъв. Това не означава, че животът е такъв, означава само, че отношението на наблюдаващия спрямо живота е такова.Което всъщност е нещото, което прави живота да изглежда някакъв си в нечии очи.

 

Ако в живота на същия този човек има нещо, от което той не е щастлив, дискомфортът от нещото или ще стане достатъчно голям, че да мотивира промяна, или ще е поносим дискомфорт, който може да си продължава, докато порасне достатъчно, че да стане непоносим.

 

Дали някой може да се промени, ако смята, че животът му е назаем, че не живее собствения си? Не. Няма такъв човек, който да мисли така.

 

Само наличие на нещо, което човек не харесва носи огромен потенциал за промяна, стига той да спре да недоволства за това, което е, и го приеме без да рита срещу него. В момента, в който човек спре да рита срещу нежеланото, той освобождава достатъчно енергия и ресурси, които може да вложи в желаната промяна.

 

Затова и определянето на живота като някакъв си не е точно най-добрата основа за промяна, защото енергията и ресурсите отиват в нещо, което е непроменимо (сегашната ситуация е такава, каквато е, толкова). Но ако отношението към сегашната ситуация се промени, това е вече добра основа за промяна на бъдещето.

 

Понякога човек трябва да стигне дъното, за да се отблъсне нагоре. 

Животът няма нужда от умуване, а от живеене.

Само тогава ще разбереш, че животът е не само баланс и хармония, а и подарена прелест.

Първото условие е да се обичаш, тогава животът се случва от само себе си и е прекрасна мелодия.

В този смисъл питах как можеш да бъдеш сигурен, за да твърдиш онова, което твърдиш? А ако не си сигурен тогава… защо го твърдиш?

Ako въобще е налице условия за контакт и общуване, лично аз мисля, че в тия условия се включва да се четем.

Ако не се четем, как да говорим за "думите на другия".

 

Разбира се, ти не си написала тия думи за мен, а ползваш думите ми за да напишеш твоите думи. Не ми пречи, но дори когато ползваш, когато ги използваш за отскок, или за завой, ми показваш дали въобще четеш или просто си караш по тангентата на рецитацията.

================

За да изразя нещо не ми е нужно да съм сигурен. Въобще самата постановка за "сигурността" вече написах за нея. Тя има взаимовръзка с изразителя си, тя е компенсатор на дефицита й.

Не ми е нужна сигурност за нищо. Имам импулса за това, за нуждата от нея, виждам го , изучил съм го, вникнал съм го, той ми е показал много за онова, което идва от скритите конци зад завесите на видимото и осъзнаваното. Той е вектор, посока, насока за всеки човек - навътре.

 

Сигурност никога не е имало. Тя не е птица, маса или геврек, тя не диша или плува... Тя е израз на компенсацията от страхуването. Тя е потребност, визуализация за изход, за решение, тя е несъзнателен стремеш - както бягството, както агресията, или ступора, но не първо-, а второсигнално. Едно обобщение на представата за "липса на страх" - това е СИГУРНОСТТА.

Никога не е съществувал СТРАХ, не е съществувала и сигурността. Те са човешкия начин да отразим света, израз на сигнални импулси, на начина да се съхрани нещо си.

Сигурността... не се търси, и самоотпада, ако отпадне нуждата от това, което я поражда. И понеже то не е възможно да отпадне изцяло - въпроса е вече - докъде и доколко е организирана вътрешната структура на един психичен свят, че да прекрачи собствените си първосигнални нива на "работа".

 

Сигурност търсят по дефоулт несъзнателно множество хора, подтикнати от вътрешни несъзнателни импулси. Например самката й е нужна идеята за сигурност, за да се задейства в нея останалата част от програмата й за търсене, осигуряване и поддържане на поколение. Тя търси непрекъснато сигурност, заради тия си функции, защото отвътре несъзнаваното си работи по кодираните от биологията програми. И въобще не се интересува от някакви си "нови дялове", като само ги експлоатира да работят за него.

Самката търси сигурност, заради същото тя изгражда дом, търси и подбира самец - заради закрилата и оттам - сигурността. После - децата, чрез изнасяне на формите на идентичност в детето - за закриля него, но отново и за двете си АЗ, търси сигурност, чрез закрила отвън. Защото някъде в първосигналните си дялове, природата е сложила тя да "помни" че навън са хищници, че има хиляди опасности за да не оцелее поколението... Всички тия са само условно описание, но търсенето на сигурност сред всяко действие доколкова е пропило мотивацията и поведението, че е навсякъде.

 

Страхуващите се хора са навсякъде - страха и страхуването са станали основен стълб, около който се образува както и колективите, така и цялата колективна система. Защото това е най-общата за всички в групата вибрация - страхуването. Няма по-силен и мощен мотиватор... Но появата на по-нови неврални дялове, превръща страхуването в ново поле за изява. Преориентацията на психичните полета минава към изживяването. Няма животно, което да страда - да усеща болка - естествено, но няма страдание. Тук вече страдание се поражда и на чисто психично ниво, когато дори болка няма, няма и причините за нея. Дори без никакви външни фактори, вече вътре в психичното поле се ориентира постепенно цялото битие на личността в днешното време.

Изгубвайки все повече връзката си с естествения си реал, личността приема за реал самата поднесена форма на колективно съществуване. Вече хищниците са се превърнали в "другите", начините за скриване, бягство или защита - са вече социални. Вече идеята е да се "има", но някой да ти даде. Вече племенната форма се превръща в битие сред социалните варианти на племе, джунгла. И... СТРАХУВАНЕТО ПРИДОБИВА нови форми и нови обекти за привиждане, защото постепенно вече е налице нова форма на "РЕАЛ". Сега вече страхуването е преминало сред това КАКВО ИМАМ и се страхувам да го нямамили изгубя, или като ми го вземе някой друг. Страхувам се и искам от другите каквото нямам и ако ми дават изживявам че сме "сигурни". Зависимостта от другите се превръща в "ако имаме заедно, няма да хабим сили да го пазим всеки за себе си". Ще си даваме взаимно, ще се пазим взаимно, само да сме като един... Образуването въобще на групов начин на живеене е породен само от страхуване и в името на видовото оцеляване.

Страхуването стои сред всички мотивации, на всички хора - няма никакво изключение, сред никого.

 

Сигурност винаги е нужна на хора които изживяват всички типове страхуване. Които не са израснали това. Търсенето на същата е симптопматично и показателно за вътрешните си несъзнавани процеси, тяхното ниво на възбуждане, доминиране, на борещи се вътрешни импулси и динамиката им. Всичко това - при почти липса на възможност за осъзнаване... И допълнителен страх от факта, че всичко тече, а субекта нито има контрол, нито може да "планира във времето" и така да се проектира и достави "сигурност" чрез времевата скала на съществуването и някакъв "бъдещ" миг...

 

Мога да твърдя или да мълча, да пиша или изразявам. Но сигурност сред всичко това не ми е нужна никъде. Нито я спрягам, нито се занимавам с нея, защото доминирането в психичния ми свят не е свързано със търсенето на СИГУРНОСТ. 

МОГА ДА СИ ПОЗВОЛЯ ДА ПОСЛУШАМ РАЗУМА СИ, който с тихия си шепот ми открива, че:

В един напълно изменчив свят, в който аз надничам надълбоко, няма как да намеря никъде сигурност... Всеки следващ миг може да ме няма, не зная сериозно за бъдещето, няма как сериозно и осъзнато да се проектирам в него. Веднъж осъзнато и задълбочено всичко това, довежда до прекъсване на страховата доминанта и възможност за отваряне на дяловете които до този момент са били измествани и подтиснати. Енергията не е безкрайна - тя има своите канали. Най-силно природата е направила да отива задължително и приоритетно, енергия за оцеляването. Но... това е до време. Отдавна вече хората не живеем сред биологични хищници. Не живеем оставени насред студа и водата, имаме какво да ядем, какво да дишаме, имаме и слънце за топлене (в най-общ смисъл). НО СТРАХУВАНЕТО ПРОДЪЛЖАВА, сякаш свой живот. Сякаш то е по-силно и вече не се поражда като реакция на оцеляване в реала...

Страхуването вече е мотиватор, да се търси описание на света, което да я подаде, да се търси да се оцелее сред идеи, то стои в мислите, то вече преминава през нови форми на прояви. То е в основата на всички типове идентификации, както и избива, ако при последните се случват бъгове, грешки, или несъвместимости в реакциите. То вече "привижда загуба на себе си" и през напълно нови психични полета, в което елементарните реакции са изместени от сложен комплекс от взаимно-пораждащи се вторични процеси, наречени най-общо ИЗЖИВЯВАНИЯ. Те слагат субекта на напълно нов реал, като те самите го образуват, като се измества самата форма на описание, изместват се сетивните му функции и сигнали... И той заживява сред психичните си аналози на РЕАЛ. Няма как да разбере че реал, е заместен с друг. И страхуването продължава живота си и в него... И ролята, и функциите... и всичко останало, гледа да си продължи, за да изпълно изначалните си биопрограми...

===============

 

Колкото до забелязването на "рядкото" в обикновеното - виждам в даден субект много повече отколкото той самия е в състояние. Но не ми е работа да говоря за това. Не е и работа да го извеждам на преден план в общуването. Защото това няма нищо общо с идентичността на субекта. И той не реагира на него. Няма как той да знае за несъзнаваното си, за неразкрития си потенциал, за чакащата още от вечността някъде в него, сила, мъдрост и насока. За нейния шепот, който той никога не е докосвал и няма как да се случи докато не се премине през етапите си до това. Виждам много повече отколкото си мислиш - мога да посоча доста особености на много от хората, които пишат тук и да им разкажа какво е написано в собствените им думи и какво са написали за "себе си"... Но това не е за форуми, не е и за тук.  А и...

Редактирано 22 април 201511 г. от _ramus_ (преглед на промените)

Страхът означава само едно - липсата на любов. Затова начинът да се преборим със страха не е търсене на сигурност, защото сигурността така или иначе е невъзможна, тя не е в естеството на света,; начинът да се преборим със страха е да внесем това, което ни липсва - енергията на любовта.

Като обичаме повече, започваме да се страхуваме по-малко... и по-малко... докато накрая страхът и нуждата от сигурност се изпаряват. За да остане само любовта.

Защото ако любов нямам, нищо нямам.

Хорхе Луис Борхес:

Човек помъдрява прекалено късно... Точно когато вече няма време

„С времето човек разбира тънката разлика да държи ръка и да окове душа. И разбира, че да е в нечие легло не означава любов. И започва да разбира, че целувките не са договори. Подаръците не са обещания.

И човек започва да приема своите провали с вдигната глава и отворени очи. И се научава да гради всички свои пътища сега, защото утрешните основи са несигурни за планове, а бъдещите обикновено пропадат по средата.

И след време човек научава, че ако е прекалена, дори топлината от слънцето изгаря. И се научава да посади своя собствена градина. И да украси своята собствена душа, вместо да чака някой да му донесе цветя. И човек разбира, че наистина може да издържи, че наистина е силен, че наистина има стойност. И човек разбира и се научава! И всеки ден се учи!

След време разбираш, че да бъдеш с някой поради това, че ти предлага хубаво бъдеще означава че рано или късно ще искаш да се върнеш към своето минало. С времето разбираш, че само, който може да те обича с недостатъците ти без да се опитва да те променя, може да те дари с цялото щастие, за което мечтаеш.

След време ще си даваш сметка, че да се ожениш само, за да не останеш по-назад е сигурен признак, че бракът ти ще е един провал. След време ще си даваш сметка, че да си до някой само, за да не се чувстваш самотен накрая неизбежно ще те накара да искаш да не го виждаш повече.

С времето разбираш, че истинските приятели се броят на пръсти, а който не се бори за тях рано или късно ще се окаже заобиколен от фалшиви приятелства. След време също разбираш, че думи казани на прощаване могат да наранят човек за цял живот.

След време си даваш сметка, че който унижава или подиграва което и да е човешко същество рано или късно ще преживее същите унижения или подигравки, умножени многократно. След време разбираш, че да се извини може всеки, но да прощават могат само тези с голяма душа.

След време ще се увериш, че макар да си щастлив с тези, които са до теб, безкрайно ще ти липсват онези, които до вчера са били с теб, а днес вече са си отишли. След време си даваш сметка, че макар да си щастлив с тези, от които си заобиколен един ден ще плачеш за онези, които си оставил да си отидат.

След време си даваш сметка, че всяко едно преживяване с всеки един човек е неповторимо. След време разбираш, че да избързваш нещата или да ги насилваш да се случат, накрая ще накарат да станат не така, както си очаквал. С течение на времето си даваш сметка, че всъщност най-хубаво е било не бъдещето, а моментът, в който си се намирал! Точно този неповторим миг!

С течение на времето също научаваш, че животът е тук и сега и че е без значение колко планове имаш - не съществува нито утре, нито вчера. След време разбираш, че да се опитваш да простиш или да молиш за прошка, да казваш че обичаш, да казваш че ти липсва, да казваш че ти е нужен, да казваш че искаш да бъдеш приятел на някой до гроб е късно и вече няма смисъл!

Човек остарява твърде бързо, прекалено бързо и помъдрява прекалено късно! Точно когато... вече няма време..."

Аржентинският писател, есеист и поет Хорхе Луис Борхес е считан за един от най-изтъкнатите южноамерикански автори на 20 век. Той е роден в Буенос Айрес, но едва 15-годишен заминава за Женева. Там се запознава с идеите на Шопенхауер, с творчеството на Уолт Уитман и на френските символисти Рембо, Верлен и Маларме, а в Испания, където се установява след това, попада в кръга на местните писатели ултраисти. През 1921 г. се завръща в Аржентина и взема участие в основаването на няколко литературни и философски списания. Световната си слава дължи преди всичко на своите кратки разкази и литературни есета. Умира в Женева през 1986 г.

 

gnezdoto.net

15 неща, които крадат от емоционалната и физическата ни сила
 

Защо една и съща ситуация може да предизвика толкова различна реакция у всеки човек в определен момент от живота му? И защо една очевидно неприятна ситуация докарва някой до нервен срив, а друг я приема спокойно и трезво?

На този въпрос отговаря психоложката Юлия Минакова. Тя обяснява разликата в двата типа поведение с различното количество вътрешен ресурс – физически и емоционален, който притежаваме.
И съответно ни предоставя два важни списъка – с нещата, от които губим от този ресурс, и с тези, от които го допълваме.

Вижте дали ще разпознаете себе си в някои от тези точки.

Нещата, от които губим сили:
1. Казваме „Да", когато всъщност искаме да кажем „Не".
2. Усмихваме се, когато ни се иска да заплачем.
3. Не почиваме.
4. Уговаряме себе си да потърпим още малко, вместо да кажем „Заради каква точно цел търпя всичко това?"
5. Обиждаме се, вместо да помолим за това, от което имаме нужда.
6. Занимаваме се с неща, които не ни засягат.
7. Поради някакви измислени причини продължаваме да общуваме с някой, който не ни е интересен и важен.
8. По-голямата част от хората около нас говорят само за негативни неща.
9. Прекалено много говорим за политика, за трафика, за тарифите на банките...
10. Занимаваме с клюки и интриги.
11. Прекалено често и емоционално коментираме как живеят другите.
12. Работим безинтересна и скучна работа.
13. Страхуваме се.
14. Все чакаме да дойде някой, който да промени живота ни.
15. Не харесваме себе си, мислим се за недостойни, некадърни и неудачници.

Нещата, от които си набавяме сили:
1. Казваме „Не", когато искаме да кажем „Не" и казваме „Да", когато искаме да кажем „Да".
2. Започваме да правим това, което иска сърцето ни.
3. Освобождаваме физическо пространство (спомнете си как се чувствате в току-що ремонтирано жилище).
4. Освобождаваме емоционално пространство (спомнете си как се чувствате, когато простите на някого и се сбогувате с него).
5. Запознаваме се с нови хора.
6. Придобиваме нови знания.
7. Пътешестваме.
8. Преодоляваме страховете си.
9. Опитваме нещо ново.
10. Разхождаме се (но не бъркайте с „тичам за работа" и „отивам до магазина").
11. Занимаваме се с творчество.
12. Общуваме с приятни хора.
13. Общуваме с хора, които ни подкрепят и вярват в нас.
14. Отделяме време за тялото си.

 

gnezdoto.net

Не се ядосвам за нищо

За умението да се радваш на дните, без да се пилееш емоците си в гняв. За умението да се наслаждаваш на даровете на съдбата, без да търсиш недостатъци в тях. За умението да живееш...

Не се ядосвам за нищо!

Не се ядосвам, когато завали, а нямам чадър!
Не се ядосвам, когато изпусна автобуса, защото знам, че след него идва друг!
Не се ядосвам, когато нещо се счупи, защото всичко е поправимо, освен човешкият живот, а и незаменими вещи няма, за разлика от хората!
Не се ядосвам, когато срещна лоши хора – може би те си имат основателна причина да са точно такива, точно в момента, в който съм ги срещнала, а всъщност са прекрасни хора за близките си и истински приятели за някой, който има нужда от тях!
Не се ядосвам за неща които не зависят от мен!
Не се ядосвам, че не мога да променя света около себе си, защото може би не той има нужда от промяна, а начинът по който аз гледам на него! Тогава първо трябва да променя нещо в себе си!
И аз промених – не се ядосвам за нищо!
Животът е твърде кратък, за да го живеем ядосани !

 

Марияна Дживтерова

gnezdoto.net

Не се ядосвам за нищо

gnezdoto.net

 

Чудесно е човек да не се ядосва за нищо, но не е лесно да овладееш това изкуство.

Чудесно е човек да не се ядосва за нищо, но не е лесно да овладееш това изкуство.

наистина се живее прекрасно

 

много е смешно когато не се ядосаш, а другия се чуди защо не си ядосан и си образува още нерви

пък на теб не ти пука

наистина се живее прекрасно

 

много е смешно когато не се ядосаш, а другия се чуди защо не си ядосан и си образува още нерви

пък на теб не ти пука

 

Така е, но аз днес взех, че се ядосах на...себе си.

Прибрах се от пазар, преоблякох се и чак тогава се сетих, че съм пропуснала да купя консерва на кучето.

Наложи се да излизам пак.

Така е, но аз днес взех, че се ядосах на...себе си.

Прибрах се от пазар, преоблякох се и чак тогава се сетих, че съм пропуснала да купя консерва на кучето.

Наложи се да излизам пак.

няма как на писата манджата да пропусна

то това първото дето взимам във Фантастико

за да няма ядосана писа

Понякога човек трябва да се ядоса - да си спомним как Исус се ядоса на търговците в Божия храм!

Ядосването е твоята енергия, а енергията не трябва да се подтиска. Защото тогава тя ще премине в подсъзнанието и оттам ще те атакува болезнено и неочаквано. Ядът трябва да бъде изразен - но по начин, който няма да нарани другите. Ето защо препоръчвам катарзисната медитация като средство за изразяване на яда. Ако някой се интересува, Ошо има разработени такива катарзисни медитации специално за съвременния човек - динамична медитация, и други подобни на нея, които могат да бъдат намерени в интернет като техника за изпълнение. Медитациите на Ошо съдържат и Крия йога, йогата на дишането. Тя е също такава катарзисна медитация, водеща началото си от Древните българи. Думата Крия идва от Древнобългарската дума КъРа Ая - Към Бога Ра Живот (Ай е живот на древен български език). Древните ни предци са знаели, че дишането е връзката ни с Бога Ра Отец на Съществуванието и то ни зарежда с жизнената енергия Прана (БаРана - нашия Бог Ра).

 Сърцето винаги е там, отляво…



– Мамо, сърчицето ни винаги ли стои на едно и също място?... Или понякога се мести?

– Не, мило мое, не се мести. Винаги стои отляво...

До деня, в който не пораснеш. Тогава ще разбереш, че то живее на хиляди места, но без да мени мястото си ...

Дааа ..., наистина, то живее навсякъде.

Застава като буца в гърлото ти, когато се развълнуваш, или започва да пърха в стомаха ти като пеперуда, когато се страхуваш ...

Има моменти, когато толкова силно започва да бие, че ти се струва, че ей сега ще излезе навън и ще избяга ...

Друг път пък разменя мястото си с ума ...

Растейки, ще се научиш как да го вземеш в шепа и да го поставиш в протегнатите срещу теб ръце, въпреки че повечето пъти ще ти го връщат нащърбено и наранено ...

Но това не трябва да те натъжава. Така или иначе то ще си е твоето и ще е все така прекрасно ...

А може би още по – силно отпреди... Само че всичко това ще го разбереш след много, много време ...

Ще има дни, в които ще смяташ, че вече нямаш сърце, че си го изгубил някъде по прашния път ...

Ще се опиташ да го потърсиш в спомените, в мириса на въздуха, в погледа на някой случаен минувач, в старите джобове на окъсаното си палто, между нотите на следващата песен ...

Тогава ще настъпи нов ден от календара. Един малко по-различен ден, малко по-специален, малко по-важен ... В този ден ще откриеш истината ...

Онази грозна и груба истина, че на този свят всички хора се раждат със сърца, но, за съжаление, малцина ги притежават наистина ...!

автор: Ния Петкова
poznanie-bg.com

1000 топчета

 

В една неделна утрин преди няколко седмици си направих кафе, взех вестника и седнах да послушам радио. Превключвайки каналите, се спрях на кадифения глас на един възрастен човек. Той говореше за някакви 1000 топчета. Стана ми интересно, усилих звука и се облегнах на креслото.
 
– Добре – каза старецът – мога да поспоря с вас, че сте твърде заети на работа. Вчера, днес, утре. Дори да ви плащат добре. Но за тези пари те купуват живота ви. Помислете си, вие не прекарвате времето си с любимите и близките ви хора. За нищо на света няма да ви повярвам, че ви се налага да работите през цялото време, за да свържете двата края. Работите, за да удовлетворите вашите желания. Но знайте, че това е порочен кръг – колкото повече пари имате, толкова повече ви се искат и толкова повече работите, за да получите още и още.
 
В един момент трябва да си зададете въпроса: „Наистина ли толкова ми е нужна тази или онази вещ, например нова кола?“ И заради това сте готови да пропуснете първата изява на школата по танци на дъщеря ви или спортното състезание на сина ви.
 
Нека ви разкажа това, което реално ме запази и ме накара да помня кое е важното в моя живот.
 
И той започна да обяснява теорията “1000 топчета”:
 
– В един прекрасен ден седнах и започнах да смятам. Средно човек живее 75 г. Да, да, някои повече, други – по-малко, но средно около 75 години. Умножих 75 по 52 (толкова са неделите в една година). Получих 3900 – общо недели в един живот. Когато се замислих за това, аз бях на 50. Значи бях преживял вече 2900 недели. Оставаха ми само 1000.
 
Купих от магазина за играчки 1000 малки пластмасови топчета. Изсипах ги в прозрачен буркан. Забелязах, че докато го правех и после, когато виждах как броят им намалява, започнах да обръщам повече внимание на истинските ценности в този живот.
 
Няма по-силно средство, отколкото да гледате как намаляват отпуснатите ви дни! Сега чуйте последната ми мисъл, която исках да ви споделя, преди да прегърна жена си и да излезем на разходка.
 
Тази сутрин извадих последното топче от буркана…
 
Всеки следващ ден за мен е подарък. Приемам го с благодарност и дарявам на близките си топлина и радост. Смятам, че това е единственият начин да се изживее животът. Не съжалявам за нищо. Беше ми приятно да си поговоря с вас, но бързам да ида при семейството си. Надявам се да се чуем отново.
 
Замислих се. Имаше за какво. Планирах да мина през офиса и да побачкам малко по един проект. Вечерта се бях уговорил с колегите да идем на клуб. Вместо това влязох в спалнята и събудих жена си с нежна целувка.
 
– Събуди се, мила. Отиваме с децата на пикник.
– Какво е станало, скъпи?
– Нищо особено, просто разбрах, че отдавна не сме карали почивните дни заедно. И нека минем преди това през магазина за играчки. Трябва да купя топчета…

 

za-men.eu