Знам, че не съм те наранил, разбира се, но те дразнех. ОК. Ето една тибетска история:

Имало двама братя. Единият имал 99 яка, а другият само един. Първият казвал: "Защо брат ми не ми даде своя як, че да имам 100?" Другият си мислел: "Брат ми има толкова много якове, защо не ми даде поне един, че да имам два."

Впрочем, дзен-учителите често "шамаросват" учениците си съвсем буквално. Пък ако знаеш колко бой е отнесъл Миларепа от Марпа и Наропа от Тилопа

Отдавна, отдавна няма суфи.

Отишли са си.

След себе си са оставили само подражатели, комедианти, които жонглират с остатъците, екстрементите от великото им дело.

Както впрочем отдавна няма и тамплиери, алхимици, херметици. Нито розенкройцери...

Отдавна, отдавна няма суфи.

Отишли са си.

След себе си са оставили само подражатели, комедианти, които жонглират с остатъците, екстрементите от великото им дело.

Както впрочем отдавна няма и тамплиери, алхимици, херметици. Нито розенкройцери...

Прав си, Вал.

Но са оставили красота и мъдрост.

А това не е малко.

За който иска да я усети, без да търси изгода някаква. Просто да отвори сърцето си.

Дагпо, хубава е. Има какво да се мисли за този един як

но да се върнем на прекрасната поезия на суфи, не за да подражаваме, а за удоволствие от съчетанието на мъдрост, красота, простота и човечност

*

За мен - цветята на смеха или със вино пълна кана!

Не искам друга вяра аз, ни песен на камбана.

Веднъж съдбата спрях с въпрос: "Кажи ми свойта мисъл?"

А тя отвърна в миг:"Душа, с радост увенчана."

*

И предразсъдъци. И догми. А нашият живот е прост:

защо ли искат да поставят земята върху мъртва ос!

Творци на вкаменени норми...Ти пий до дъно, а на тях,

там, за безплодните им мисли, дай сухия и кисел грозд.

*

Живей - в ръцете си с цветя и чаша вдъхновена:

пий в любовта и забрави за цялата вселена,

додето вихърът свиреп не те за миг прекърши

като листенцата на гюл, за ден наметка тленна.

*

Какво навред желая? - Смехът на веселбата!

А друга странна вяра за мен е непозната.

Веднъж попитах свода:"Кого обичаш ти?"

Отвърна той :"Сърцето, де пее радост свята!"

Омар Хаям

като сте почнали със притчите ,Настрадин Ходжа и шамарите - ето една поучителна история, свързана с темата :

разказано от © Величко Вълчев

Хитър Петър и Настрадин Ходжа тръгнали веднъж за едно село. Като минавали покрай една круша, видели един човек да лежи под дървото по гръб, с отворени уста.

— Какво правиш там бе? — попитал го Настрадин Ходжа.

— Ами чакам да падне някоя круша в устата ми да я изям.

— Абе ти кьорав ли си да станеш и си откъснеш? — казал му Настрадин Ходжа, ударил му един шамар и си продължил пътя с Хитър Петра.

Пристигнали късно в селото и почукали на една врата за пренощуване. Посрещнала ги стопанката, нагостила ги и ги сложила да спят. Върнал се мъжът й и попитал:

— Имаме май гости. Кои са, какви хора са?

— Настрадин Ходжа и Хитър Петър.

— Аха! Настрадин Ходжа днес ми удари един шамар, ама сега ще си го върна!

Взема той едно дърво, влиза тихо в стаята и — тупалупа, набил Настрадина здравата.

Като излиза от стаята, Хитър Петър казва на Ходжата:

— Тоя човек ти има голям яд и ще те бие още. Я мини от другата страна, че като дойде пак, да бие мене.

Настрадин Ходжа минал от другата страна. Стопанинът на къщата се върнал при жена си и казал:

— Жено, аз бих единия, ама ще отида и другия да набия!

Отишел той пак в стаята и започнал да бие другия. А той.... Той бил пак Настрадин!

И тъй Настрадин Ходжа ял два пъти бой от един мързеливец.

Поуката ли ?

Поуката е ясна.

Редактирано 17 януари 201016 г. от Trichocephalus (преглед на промените)

Настрадин Ходжа слушал как братята му се молели на Бог. Искали - единият голяма къща с градина, другият-хубави жени и коне. Почакал ги да свэршат с молбите и рекъл:

- Боже, дай им всичко, което си пожелаха и после си ги прибери. Да ги наследя.

— Абе ти кьорав ли си да станеш и си откъснеш? — казал му Настрадин Ходжа, ударил му един шамар и си продължил пътя с Хитър Петра.

....

И тъй Настрадин Ходжа ял два пъти бой от един мързеливец.

Карма. В първата история Настрадин пожелава смъртта на братята си с цел лично облагодетелстване, във втората вместо да откъсне ябълка на човека, го бие. :-)

Според мен съдейки от тези истории на Настрадин му липсва както съчувствие, така и мъдрост. :-)))

Док, благодаря. Тази не бях я чела. Много е сладка и има поне пет извода.

Чудесно чувство за хумор, Вало.

Ще продължа с малките, поучителни историйки на Настрадин.

Веднъж Настрадин Ходжа видял отражението на Луната в един кладенец. Навел се, загребал с шепи и затичал през селото, крещейки: Спасих Лунатаааа, Лунатааа спасих.

Руми Откъси от „ Маснави” ... Интуицията е един чужд език за егото. ... „ Знание” означава непосредствен опит за огъня: ти самият да почувстваш огъня, а не да бърбориш за дима. Целият този помпозен шум, че притежаваш „духовна власт” и че си вещ в духовността е само начин да се каже на света: „ Аз не разбирам нищо. Моля, извинете ме.” ... Езикът е завеса, скриваща душата. Когато задуха вятърът, ние виждаме какво има вътре в къщата. ... Когато казваш на един жаден човек: „ Ела тук! В тази чаша има вода!” жадният човек отговаря: „Това е само твое мнение. Кое доказва твоето твърдение, че това е течността „вода” ? ... Малките герои побеждават своите врагове. Големите герои побеждават себе си. ... Аз съм сянка, влюбена в слънцето. Когато ти изгрееш, аз изчезвам. ... Един човек отишъл в розовата градина, за да търси красиви цветове, но открил красотата, за която копнеел, в лицето на градинаря. ... Ако седемте океани се превърнеха в мастило, то нямаше да е достатъчно за моята писалка. Ако всички овощни градини бяха нарязани на моливи, аз щях да ги изпиша всичките. Словото не може да бъде изразено с думи.

Прекрасни стихове. Благодаря ти, Нел

Знание” означава непосредствен опит за огъня:

ти самият да почувстваш огъня,

а не да бърбориш за дима.

Целият този помпозен шум,

че притежаваш „духовна власт”

и че си вещ в духовността

е само начин да се каже на света:

„ Аз не разбирам нищо. Моля, извинете ме.”

Един приятел веднъж изрази горното по следния непоетичен, но забавен начин: "Да се обсъжда Просветлението е бла-бла-бла и тра-ла-ла."

Един приятел веднъж изрази горното по следния непоетичен, но забавен начин: "Да се обсъжда Просветлението е бла-бла-бла и тра-ла-ла."

Мъдър приятел имаш

Нали си спомняш какво ти казах: Тук(във форума) си бъбрим само

но пък ни е забавно, нали?!

а най-добре се учи човек, който приема живота като игра(мое прозрение)

така нищо не може да ни натежи много, защото... както казват децата: наужким е

И отново... Руми

СМЕХЪТ НА ТИШИНАТА

В таз река душата е воденично колело -

без значение накъде е обърнато,

водата през него тече,

върти го и обратно го връща.

Дори страната си или гърба си

да положиш в тоз поток,

водата все ще преминава.

Сянката не може

слънцето да пренебрегне,

което през деня създава я

и я придвижва.

Душата живее като капчица живак

в дланта на някой обездвижен.

Или да кажем, че душата е луната,

която на всеки трийсет дена

два има толкоз пусти, уединена,

че съвсем изчезва.

През другите двайсет и осем

тя преминава

през различни нива на раздяла,

нещастна, но се смее.

Смехът е пътят на влюбените.

Те живеят и умират гъделичкани

и винаги със свежи лица,

понеже знаят за завръщането,

което наближава.

Не питай за това!

Отговорите

и твоите въпроси в отговор

ще объркат зрението на очите ти.

Изживей тази смееща се тишина.

Изживей тази смееща се тишина.

Изживей тази смееща се тишина.

Много хубаво

Мъдър приятел имаш

Веднъж го попитаха: Каква е разликата между това да станеш будист и това да станеш Буда. Той отговори: "Първото е да смениш един контекст с друг, второто е да излезеш извън контекстуалността."

Редактирано 2 февруари 201016 г. от dagpo (преглед на промените)

Танцувай, когато се разтваряш с гръм и трясък.

Танцувай, когато своята превръзка си разкъсал.

Танцувай насред апогея на борбата.

Танцувай така, че кръвта ти да се превърне в танц.

Танцувай и когато си истински свободен.

Не навеждай главата си до земята –

вдигни я във екстаз.

Като праскова стани,

събудена от пролетта –

целият усмивка, целият екстаз.

Смея се с цялото си тяло, като роза,

а не само с устните си.

Захвърлил съм себе си през глава,

за да застана гол с Краля на Пролетта.

Този, който не е луд, за Теб е богохулник.

Този, който не е разбит от Теб – той няма душа.

Не бих нарекъл всемирния Разум “разумен”,

докато не го видя луд и обезчестен от страст.

Бъди жив, бъди жив в Любовта!

Мъртвите не могат да направят нищо.

Кой е жив във този свят на призраци?

Този, чиято любов не спира да се ражда.

Мевляна Джелаледин Руми

Ханът Да бъдеш човек е като гостоприемен хан. Всяка сутрин идва по някой. Радост, депресия, подлост, мимолетни чувства като нечакани гости пристигат. Посрещай и гощавай! Дори да са рояк беди, които отнасят покъщнината, ти всеки гост почитай. Може би прочистват място за някоя нова наслада. Мрачни мисли, преструвки и злост – посрещни ги със смях на вратата и ги покани да влязат. Който и да дойде, благодарен бъди, понеже всеки ти е бил изпратен като учител от отвъдното. Мевляна Джалал ал-Дин Мухаммад Руми

Добре дошла и тук, Валерия. Радвам се, че си почитател на красивите и мъдри персийски стихове. Днес ще е Рудаки Самарканди Рудаки бил съвсем млад, когато го провъзгласили за „султан на поетите”. Разказват, че емирът на Бухара дълго се задържал далече от града. Хората от свитата му и войниците помолили Рудаки да направи нещо, та най-сетне да тръгнат към родината си. Тогава певецът изпял такава песен за златната Бухара, за нейните благоухания и за едрите й звезди, че емирът, както бил по чехли, скочил на коня си и полетял като вятър. Настигнали го едва след два дни, та поне ботушите си да обуе. Животът на Рудаки бил щастлив и волен, но когато остарял, защитил бунта на народа срещу угнетителите на Бухара. След потушаването на недоволството властниците ослепили поета. Но и с избодени очи той виждал повече от другите. Кой можел да заглуши сладкия звук на неговите песни и звъна на многострунната му чанга! Дари ме господ с четири неща: ум, име, бодър дух и доброта, И всеки надарен така от него. Без капка скръб ще мине през света. Съдбата си благослови и справедлив живей, разкъсай своята скръб: волнолюбив живей! И не тъжи, когато сред богатите те няма - намирайки се сред бедняците, щастлив Живей! Завист не таи към този, който смяташ за щастлив, че към теб от завист може някой друг да е обзет! И както да ласкаеш ти змията - Накрая ще те клъвне за отплата. Подлецът си е винаги подлец, Пази се на мерзавец от ръката. ... Да, пръснати сме като дребни птици, смъртта е гарван, ние сме мушици. Увяхва всичко на земята и цъфти, смъртта е колело, а ние – спици. Пред мъката – постлан килим сме ние; в гърдите с плам, в очите с дим сме ние; запрегнати в ярема на съдба жестока, в море от гняв неугасим сме ние. Овце сме ние, а светът прилича на кошара, към нейната врата смъртта ни кара. Без обич – обич искаш ти самата. И търсиш истината, а си ти – лъжата

Редактирано 19 март 201016 г. от Нел (преглед на промените)

Има един персийски поет, дръзнал да напише газал в защита на дявола. Този новатор в изразяването на мистичната любов се нарича Санаи. Ето и началото на въпросния газал:

С Него сърцето ми беше слято с любовта,

сърцето ми беше гнездо на Симорг на любовта.

Много ангели пред вратата ми бяха моята армия,

до моето величие бе най-близо божественият трон.

На моя път постави примката на хитростта си,

човекът в тази примка бе зърното.

С низвергването искаше да ме улучи

и направи каквото искаше, човекът беше само повод.

Учител бях на ангелите в небесата,

надеждата ми за рая беше вечна.

Върху божествената дъска съм чел, че някой ще бъде низвергнат,

предполагах това за всеки друг, но не за себе си.

Островитяните ...Имало едно време в една далечна страна една идеална общност. Нейните членове не изпитвали страховете, които ние храним днес. Вместо несигурност и колебания те имали твърда цел в живота и съвършени средства за самоизява. Макар да липсвали стресовете и напреженията, които човечеството сега разглежда като съществени за своя прогрес, техният живот бил по-богат, защото вместо тези неща имало други, по-добри. Затова и техният начин на живот бил малко по-различен. Бихме могли дори да кажем, че нашите сегашни възприятия представляват груба, изопачена версия на реалните възприятия, характерни за тази общност. Те живеели реален живот, а не полусъществуване. Можем да ги наречем народът Ел Ар. Те имали водач, който открил, че тяхната страна щяла ла стане необитаема за период от, да речем, 20000 години. Съответно той планирал тяхното бягство, разбирайки прекрасно, че наследниците им ще могат да се върнат вкъщи едва след множество неуспешни опити. Водачът открил подходящо убежище на един остров, чиито характеристики били само приблизително сходни с тези на родната им страна. Поради разликата в климата имигрантите трябвало да се изложат на определени преобразования, които ги направили физически и умствено пригодни за новите условия; груби възприятия например заместили по-фините, както ръката на извършващия ръчен труд се пригажда към нуждите на трудовия процес. За да намалят мъката от сравнението между старото и новото състояние, те трябвало почти изцяло да забравят миналото си. Останали само смътни спомени, които обаче били достатъчни, за да възпроизведат пълната картина на миналото, когато дойдело времето за това. Системата била доста сложна, но добре организирана. Органите, с помощта на които хората оцелявали на острова, били превърнати в органи на умственото и физическото наслаждение. Органите, които играели главна роля в старата им родина, били поставени в специално положение на подчиненост и свързани със сенчестата памет, готови да бъдат някой ден активирани. Бавно и мъчително имигрантите се разселили по острова, приспособявайки се към новите обстоятелства. Ресурсите на острова, съчетани с определени човешки усилия и добър водач, били такива, че позволявали на хората да се преместят на друг остров, когато настъпи времето за завръщане в родината. Това бил само първият от поредицата острови, на които трябвало да се осъществи процесът на постепенна аклиматизация. Отговорността за тази „еволюция" била възложена на хора, които можели да понесат бремето на подобна отго¬ворност. Разбира се, те били нищожно малцинство, защото за повечето хора било съвършено невъзможно да поберат в ума си и двата комплекта знание. Единият от тях очевидно влизал в конфликт с другия. Няколко специалиста охранявали „специалната наука". „Тайната", методът за осъществяване на прехода, не бил нищо повече от знание за мореходното изкуство и неговото приложение. За да се осъществи бягството, били нужни инструктор, груб материал, хора, усилия и разбиране. Хората трябвало да се научат само да плуват и да строят кораби. Хората, които били отговорни за това бягство, разяснили на всички, че е необходима известна подготовка, преди някой да се научи да плува или да вземе участие в строежа на кораб. За известно време процесът се развивал задоволително. Тогава едни човек, който временно бил лишен от необходимите качества, въстанал срещу установения ред и успял да прокара една превъзходна идея. Той забелязал, че изискването да избягат поставяло тежко и често нежелано бреме върху плещите на хората. Същевременно те били склонни да повярват в нещата, които им били съобщили относно операцията по бягството. Човекът осъзнал, че може да придобие власт и да си отмъсти на тези, които по негово мнение несправедливо го подценили. Той решил, че може да отстрани бремето, като заяви, че подобно бреме просто не съществува. И направил следното заявление: - Човек няма нужда да интегрира своя ум и да го обучава по описания вече начин. Човешкият ум е сам по себе си устойчив, непрекъснат и непротиворечив. Казано ви е, че трябва да станете занаятчии, за да можете да построите кораб. Аз пък ви казвам, че вие не само не трябва да ставате занаятчии, но и изобщо нямате нужда от кораб! Островният жител трябва да съблюдава само няколко прости правила, за да оцелее и да остане неделима част от обществото. Чрез своя здрав разум, вроден във всеки, човек може да добие всичко на този остров, който е наш дом, обща собственост и наследство на всички! След като предизвикал интерес у хората, сладкодумникът започнал да привежда „доказателства" за истинността на своето послание: - Ако корабите и плуването са нещо реално, покажете ни кораби, които са осъществили плаването, и плувци, които са се върнали! За инструкторите това било предизвикателство, на което те не можели да отговорят. То било построено върху допускане, погрешността на което развеселената тълпа не можела да съзре. Нали виждате, че корабите никога не се връщат от другата земя. Завърналите се плувци пък били претърпели адаптация, която ги правела невидими за тълпата. И така, хората настоявали за убедително доказателство. - Корабостроенето - заявили специалистите в последен опит да вразумят разбунтувалите се - е изкуство и занаят. Изучаването и упражняването на това знание зависи от притежаването на особени техники. В своята съвкупност те образуват една цялостна дейност, която не може да бъде разложена на части и изследвана, както вие искате. Тази дейност е неосезаема, тя е елемент, който ние наричаме барака, откъдето идва и думата „барка" -кораб. Тази дума означава „тънкост, финост", и не може да ви бъде показана. - Изкуство, занаят, цялост, барака - пълни глупости! - крещели революционерите. И те обесили всички корабостроители, които успели да открият. Новото евангелие било приветствано навсякъде като освободително. Човекът изведнъж открил, че е вече зрял! Той имал усещането, че най-накрая се освободил от отговорността. Повечето други начини на мислене били задушавани от простотата и удобството на революционната концепция. Скоро тя била призната за основополагащ факт, който никога не бил оспорван с рационални аргументи. Под рационално, естествено, се разбирало всичко онова, което хармонизирало с официално приетата теория, върху която се изграждало и самото общество. Идеите, които се противопоставяли на новата социална концепция, били просто наричани ирационални. Всичко ирационално било обявено за лошо. Дори и да има някакви съмнения, индивидът трябвало да ги потиска или отстранява, тъй като бил длъжен да бъде рационален на всяка цена. Не било много трудно да бъдеш рационален. Трябвало само да се придържаш към ценностите на обществото. Доказателства за истинността на рационалността не липсвали - достатъчно било хората да не мислят за живота отвъд очертанията на острова. Обществото постигнало временно равновесие на острова и разглеждано само по себе си, сякаш било удовлетворително завършено.То се изграждало върху разума и емоцията, превръщайки и двете в нещо приемливо. Канибализмът например бил позволен, тъй като за него се намирали достатъчно рационални основания. Човешкото тяло било определено като хранително. Хранителността била характеристика на храната. Затова човешкото тяло било храна. За да се компенсират недостатъците на този род заключения, била направена следната отстъпка. Канибализмът бил контролиран в интерес на обществото. Компромисът се превърнал в търговска марка на временния баланс. Непрекъснато някой посочвал нов компромис и борбата между разума, амбицията и общността пораждала нова социална норма. След като корабостроителните умения нямали никакво очевидно приложение в обществото, подобни усилия лесно били определяни като абсурдни. Нямало нужда от кораби, защото нямало къде да се пътува. Изводите от определени предпоставки винаги могат да „докажат" тези предпоставки. Именно това се нарича „псевдоистинност", която е заместител на реалната истинност. Такъв е начинът ни на разсъждение, когато всеки ден допускаме, че ще живеем и на следващия ден. Но нашите островитяни прилагали този принцип навсякъде. Две статии от голямата Островна Универсална Енциклопедия показват по какъв начин действал процесът. Извличайки своите мъдрости от единствената умствена храна, достъпна за тях, островните учени произвели съвсем честно следния вид истина: КОРАБ: Разстройващо. Въображаемо превозно средство, с което самозванци и измамници твърдели, че могат да прекосят водата", а сега научно установен абсурд. На Острова не са известни непромокаеми материали, от които може да бъде построен подобен „кораб", да не говорим за реалното съществуване на земи извън пределите на Острова. Проповядването на „корабостроенето" е углавно престъпление по силата на чл. XVII от Наказателния Кодекс, алинея 3, буква К: Защита на доверчивите. КОРАБОСТРОИТЕЛНАТА МАНИЯ представлява крайна форма на умствен солипсизъм, симптом на лоша приспособимост. Всички граждани имат конституционното задължение да уведомяват медицинските власти в случай, че заподозрят в някой индивид наличието на подобни трагични условия. Вж. Плуване; Умствени отклонения; Престъпление (Уг¬лавно). Литература: Смит, Дж. Защо ,,корабите" не могат да бъдат построени. Островен университет, монография № 1151. ПЛУВАНЕ. Неприятно. Предполагаем метод за придвижване на тялото във водата без удавяне, по правило с цел ..достигане на място извън Острова". Изучаващият това неприятно изкуство трябва да се подложи на гротесков ритуал. По време на първия урок той трябва да се простре на пода и да движи ръцете и краката си по командата на „инструктор". Цялото понятие се основава върху желанието на самозвани „инструктори" да доминират над лековерните във варварските времена. Неотдавна култът приема и формата на епидемания. Вж. КОРАБ; Ереси; Псевдоизкуство. Литература: Браун, У. Великото „Плуване". - Лудост, в 7 тома. Институт за обществена прозрачност. Думите „разстройващо" и „неприятно" се използвали на острова за обозначаване на нещо, което влиза в конфликт с новото евангелие, известно като „Удоволствие". Идеята била, че хората сега ще си доставят удоволствия сами, в рамките на общата потребност да угаждат на Държавата. Под Държава се разбирало „всички хора". Едва ли е учудващо, че от ранни времена самата идея за напускане на острова изпълвала хората с ужас. Подобен неподправен страх често се чете и по лицата на многогодишни затворници, на които предстои да бъдат освободени. „Извън" мястото на затворничество лежи един смътен, непознат и страшен свят. Островът не бил затвор. Но той бил клетка с невидима решетка, много по-ефикасна от реалните затвори. Островното общество ставало все по-сложно и по-сложно и ние можем да разгледаме само някои от неговите характерни черти. Литературата му била богата. Освен художествени произведения имало много научни и публицистични книги, които обяснявали ценностите и достиженията на нацията. Налице била също и система от алегорични фантазии, която описвала колко ужасен би бил животът, ако обществото не се било организирало по съвременния сигурен модел. От време на време инструкторите се опитвали да помогнат на цялата общност да избяга. Капитани се жертвали заради възстановяването на социалния климат, в който скритите сега корабостроители биха могли да възобновят работата си. Всички тези опити се обяснявали от историците и социолозите с условията на острова, без дори да възникне мисълта за някакъв контакт с фактори извън това затворено общество. Било сравнително лесно да се дадат приемливи обяснения на почти всичко. Не се говорело за принципи на етиката, защото учените продължавали да изучават с истинско себеотрицание само онова, което изглеждало истинско. „Какво повече можем да направим?" -където думата „повече" предполагала, че алтернативата може да бъде само количествена. Или пък се питали: „Какво друго можем да сторим?" - придавайки на думата „друго" значението на нещо различно. Техният истински проблем се състоял в това, че се смятали за способни да формулират въпроси, но пренебрегвали простия факт, че отговорите могат да бъдат също толкова важни, колкото и въпросите. Разбира се, островитяните разполагали с много време и пространство за спекулации и действия в рамките на своята ограничена общност. Разнообразието на идеи и различните мнения създавали впечатлението за свобода на мисълта. Мисленето било насърчавано, стига само да не било „абсурдно". Свободата на словото също била разрешена. От нея обаче имало малко полза без развитието на истинско разбиране на проблемите, към което никой не се стремял. Трудът и усилията на мореплавателите трябвало да приемат други измерения в съответствие с измененията в общността. Това направило тяхната реалност още по-озадачаваща за учениците, които се опитвали да следват техните указания от гледна точка на островната идеология. Сред цялото това объркване дори способността да помнят относно възможността за бягство понякога изглеждала като пречка. Възбуденото от възможността за бягство съзнание не било много разборчиво в средствата. Най-често обаче потенциалните беглеци намирали някакъв заместител. Смътното понятие за мореплаване е абсолютно безполезно без представата за ориентация. Дори и най-страстните потенциални корабостроители били обучавани да вярват, че вече притежават тази способност за ориентация. Те се смятали за окончателно съзрели и мразели всеки, който им напомнял, че имат нужда от подготовка. Странни версии за плуването и корабостроенето често измествали възможностите за реален прогрес в тези изкуства. Голяма вина за това носели защитниците на псевдоплуването и алегоричните кораби, обикновени мошеници, които обучавали онези, които били твърде слаби, за да плуват, или предлагали място на кораби, които никога нямало да бъдат построени. Обществените нужди направили необходима появата на някои форми на ефикасно мислене, които се развили в това, което днес наричаме наука. Достойният за почитание подход, абсолютно задължителен за областите, в които намира приложение, в края на краищата надраснал собственото си предназначение. Малко след революцията на .,Удоволствието" подходът, наричан „научен", се разпрострял върху всички видове идеи. В крайна сметка нещата, които не можели да бъдат вкарани в неговите рамки, били отбелязвани като „ненаучни", още един удобен синоним за „лоши". Думите неволно се превръщали в пленници, а след това автоматично били поробвани. В отсъствието на подходяща нагласа, подобно на хора. затворени в чакалня и жадно четящи наличните там списания, островитяните започнали да търсят заместители за изпълнението на онова, което било оригиналната (и всъщност окончателна) цел на изгнанието на тази общност. Някои успели да насочат вниманието си към повече или по-малко емоционални ангажименти. Имало различни видове емоция, но липсвала адекватна скала за тяхното измерване. Всички емоции се смятали за „дълбоки", във всеки случай по-дълбоки от това, което не било емоция. Чувствата, които карали хората да извършват забележителни по своята интензивност физически и интелектуални подвизи, автоматично се определяли като „дълбоки". Повечето хора си поставяли цели или позволявали на другите да им поставят цели. Те били в състояние да следват един или друг култ, да трупат пари или да се издигат в обществото. Някои се кланяли на определени неща и се смятали за по-висши в сравнение с останалите. Други пък, отричайки всякакво идолопоклонничество, смятали, че нямат никакви идоли и затова могат спокойно да презират всички останали. С течение на вековете островът бил покрит с останки от тези култове. За разлика от обикновените руини тези останки били способни да се размножават. Благожелателството и новите хора съединявали култовете и ги рекомбинирали, поради което те възниквали под нова форма. За любителя и интелектуалеца това представлявало истинска мина за научни изследвания, пълна с „инициативен" (по-свещенчески) материал и създаваща удобното чувство за разнообразие. Появявали се великолепни съоръжения за задоволяване на ограничените потребности. Дворци и паметници, музеи и университети, научни институти, театри и стадиони покривали като гъби след дъжд територията на острова. Хората естествено се гордеели с тези институции, голяма част от които били свързани - или поне така се смятало с постигането на крайната цел, макар че повечето дори не знаели каква именно била тя. Корабостроенето било свързано с някои измерения на тази дейност, но по начин, който оставал скрит за широката публика. Нелегално кораби вдигали платна, а истински инструктори продължавали да учат другите да плуват... Условията на острова все още не изпълвали с отчаяние тези отдадени на делото хора. В края на краищата всички те били израснали в същата тази общност, имали нерушими връзки с нея и с нейната съдба. Често обаче те трябвало старателно да се предпазват от вниманието на своите съграждани. Някои „нормални" островитяни се опитвали да ги спасят от самите тях. Други искали да ги убият поради също толкова възвишени причини. Някои дори търсели упорито помощта им, но не успявали да ги открият. Всички тези реакции по повод съществуването на плувците имали една и съща причина, макар и филтрирана от различни видове умове. Тази причина се състояла в това, че никой не знаел какво представлява плувецът, с какво точно се занимава или пък къде може да бъде открит. Животът на острова ставал все по-цивилизован и заедно с цивилизацията избуявало едно странно, но логично занимание. То се изразявало в изказването на съмнения в реалността на системата, в която обществото живеело. Стигнало се дори до осмиване на обществените ценности и подлагането им на остра сатира. Тази дейност можела да има весело или тъжно лице, но в действителност се превърнала в досаден ритуал. Потенциално ценно занимание, тази критична нагласа често не била в състояние да упражнява своята действително творческа функция. Хората чувствали, че давайки временен израз на чувствата си, по някакъв начин биха могли да ги омекотят, изтръгнат или опитомят. Сатирата минавала за изпълнена със смисъл алегория; алегорията се приемала, но оставала неразбираема. Пиеси, книги, филми, поеми и памфлети били обичайното средство за постигане на този ефект, макар че значителна част от движението се осъществявало в академичните кръгове. За мнозина островитяни изглеждало по-еманципирано, по-модерно или прогресивно да следват именно този култ, а не някой друг. От време на време се появявал някой кандидат за званието плувец, но само за да извлече някакви лични облаги. Обикновено се реализирал следният стереотипен разговор: - Искам да се науча да плувам. - Искаш ли да спечелиш нещо с това изкуство? - Не. Искам само да взема със себе си моя тон зеле. - Какво зеле? - Храната, от която ще имам нужда на другия остров. - Но там има по-добра храна. - Нямам представа за какво говориш. Не мога да бъда сигурен. Просто трябва да взема моето зеле. - Но ти няма да можеш да плуваш с един тон зеле. - Тогава няма да дойда. Ти наричаш зелето ми баласт. А аз го наричам съществена храна. - А ако допуснем, просто като алегория, че под „зеле" ние имаме предвид „предпоставки" или „разрушителни идеи"? - Тогава ще откарам зелето си при някой инструктор, който ще разбере нуждите ми. Тази книга е за някои от плувците и корабостроителите, а също и за онези, които се опитали да ги следват с повече или по-малко късмет. Легендата не е приключила, защото на острова все още има хора. Суфиите използват различни цифри, за да предадат нужния смисъл. Преподредете буквите на първоначалната общност - Ел Ар - и ще получите Реал. Може би вече сте забелязали, че приетото от революционерите име -„Удоволствие" (Please) - може да се прочете като „Заспали" (Asleep). Откъс от "Суфиите" - Идрис Шах Идрис Шах

Настрадин бил поканен да изнесе лекция пред хората от съседното село. Той застанал зад катедрата и казал: - О, хора, знаете ли за какво ще говоря с вас? Няколко грубияни, които искали да се позабавляват, извикали, че не знаят. - Тогава - казал ходжата, изпълнен с достойнство -ще се въздържа от опитите си да обучавам такива невежи. Следващата седмица, след като получили обещание от хулиганите, че няма да пречат повече със забележките си, старейшините отново помолили Настрадин да ги посети. - О, хора - отново започнал ходжата, - знаете ли за какво ще беседвам с вас? Някои от онези, които Настрадин гледал особено свирепо, не знаели как да реагират на въпроса му и измърморили: „Да." - В такъв случай нямам какво повече да ви кажа - казал Настрадин рязко и си тръгнал. След настойчиви молби да направи още един опит Настрадин посетил селото още веднъж и отново застанал пред насъбралите се хора. - О, хора! Знаете ли за какво ще говоря с вас? Тъй като всички мислели, че ходжата чака отговор, хората извикали: - Някои от нас знаят, а някои - не! - Тогава нека онези, които знаят, да разкажат на оне¬зи, които не знаят - казал Настрадин, докато си тръгвал. ... Един юноша отишъл при Настрадин и го попитал колко време ще му е нужно, за да стане суфий. Настрадин го отвел със себе си в селото. - Преди да ти отговоря на този въпрос, искам да дойдеш с мен. Искам да отида при учителя по музика, за да ме научи да свиря на лютня. Като отишли при учителя, Настрадин го попитал за тарифата. Той му отговорил: - За първия месец три сребърни монети, а после по една сребърна монета на месец. - Чудесно - извикал ходжата. - Ще ти се обадя след месец! ... Момчетата решили да откраднат налъмите на Настрадин. Когато минавал по пътя, те го наобиколили и казали: - Ходжа, никой не може да се качи на това дърво! - Защо никой? - попитал Настрадин. - Ще ви покажа как да го направите. Той вече бил готов да си остави налъмите, но нещо му подсказало да не го прави, и той ги затъкнал в колана, преди да започне да се катери. Децата се объркали и едно от тях подвикнало на ходжата: - Защо си взимаш налъмите? Ходжата отвърнал: - След като никой не се е покатервал на дървото, откъде мога да знам дали там горе няма да има някакъв друг път? ... Един ден Настрадин се скарал с игумена на манастира, в който бил отседнал. Малко след това изчезнала една торба ориз. Игуменът заповядал всички да се строят в двора на манастира. След това им казал, че човекът, който бил откраднал ориза, има полепнали зрънца ориз по брадата си. „Това е стар трик да накараш виновния неволно да си разтърси брадата" - помислил си истинският крадец. От друга страна, Настрадин пък си казал: „Игуменът е решил да си отмъсти. Той сигурно е скрил ориз в брадата ми!" И опитал колкото е възможно по-незабележимо да разчеше брадата си. Но щом пръстите му докоснали брадата, той осъзнал, че всички са се втренчили в него. - Знаех си, че ще намери начин да ме вкара в капана - казал Настрадин. ... - Чувам крадец долу - прошепнала жената на Настрадин една нощ. - Мълчи! - отвърнал той - Нямаме нищо, което да открадне. С малко повече късмет той би могъл да ни остави нещо.

Суфизъм за Любопитни:

Защо СУФИЗМА е заблуда?

Произход на Суфизма (накратко)

Суфистките шейхове:модел за пример или измамници?

Тактиката на Тарикатите

Четирите имама за Суфизма

Кои са Мутазилитите в (на кратко)

Кадирити

Кариджити

Шиити (на кратко)

Защо Мюсюлманите не трябва да са Шиити?

Суфизъм за Любопитни:

Защо СУФИЗМА е заблуда?

Произход на Суфизма (накратко)

Суфистките шейхове:модел за пример или измамници?

Тактиката на Тарикатите

Четирите имама за Суфизма

Кои са Мутазилитите в (на кратко)

Кадирити

Кариджити

Шиити (на кратко)

Защо Мюсюлманите не трябва да са Шиити?

Тази информация е много полезна. Лично аз ги разбирам Суфите и им симпатизирам. Не виждам нищо обезпокоително. Това което твърдят като доктрина, е валидно и активно за тях, но за тези, които отхвърлят Универсалното учение - за тях то е неутрално и неактивно, и не ги засяга по никакъв начин - те си остават да съществуват на плоскоста, на която са.

Сложи я на още едно място и пак ше и шибна плюшчету... Благодаря!

Сложи я на още едно място и пак ше и шибна плюшчету... Благодаря!

В нашето местенце (розовото) имаше линк към филма и субтитри. Проверих преди малко но не ги отварям от тук...

Ето това е филмчето, препоръчвам го на всички, които се интересуват от суфизъм...

суфи сега

Пътепис: Кония, градът на танцуващите дервиши

http://patepis.com/?p=19812

 Много хора казват: „Ние вярваме само в Мойсей или в Христос“. Други твърдят, че вярват само във Ведите или в други древни свещени писания.

 

За суфия не е важно кой е казал това или онова, важна е същността на казаното.

 

Ако намира истината в думите на Заратустра, той я приема. Ако среща истина в Кабалата, приема и нея. Суфият приема словото на Христос и Библията и вижда истината в Корана. Той приема веданта — сред суфиите е имало много повече велики ученици на веданта, отколкото индуси. Във всичко суфият вижда свещено писание.

 

Суфият вижда истината във всичките й форми. Ако някой му предложи да отиде в християнска църква и да се помоли, той ще направи това с удоволствие. Ако друг го покани в синагога и поиска да се помоли така, както правят евреите, той ще бъде абсолютно готов за това. Намирайки се сред мюсюлмани, той ще произнася намаз заедно с тях. В индуистки храм ще види истинския Бог, живия Бог заедно с идола. Будисткият храм ще го вдъхнови и няма да го заслепява с идолопоклонничество. И все пак, истинският храм за суфият е в неговото сърце, в което живее Любимият, този, на когото еднакво се кланят както мюсюлмани, така и кафири.

 

 

Суфизмът е религия, ако някой иска да учи неговата вяра; той е философия, ако някой иска да изучава неговата мъдрост; той е мистицизъм за онзи, който се стреми да бъде ръководен в разкриване на своята душа. И все пак е далеч от тези неща.

 

Суфизмът е светлина и живот, подхранващ всяка душа и възвишаващ смъртния до безсмъртие. Той е послание за любов, хармония и красота. Той носи божествено послание. Неговото послание е послание на епохата, защото дава отговор на призива на всяка душа. Това послание не се побира в думите, а в божествената светлина и енергия, които изцеляват душите, дарявайки ги с покой и божествен мир.

 

Суфизмът не е нито деизъм, нито атеизъм — деизмът означава вяра в Бог, който се намира непостижимо далеч на небето, атеизмът означава да се живее без вяра в Бога. Суфият вярва в Бога. Но в кой Бог? В Бога, от който сам е произлязъл, Бог в него и около него.

 

Ето такова е учението на суфизма.

 

..............

 

Хазрат Инаят Хан

От Халил Джубран:

 

„Боже на залутаните души, сам залутан сред боговете, чуй ме…
Съдбо благородна, бдяща над нас, безумните и заблудените, чуй ме…
Живея сред съвършен род – аз, най-несъвършеният.
Аз — човешки хаос, мъглявина от смътни частици – вървя сред пълноценни светове, сред люде с установени закони и непоклатим ред, със стройни мисли, разчетени мечти и утвърден опис от представи.
Техните добродетели, о Боже, са премерени, а греховете им – претеглени, и дори осейващите сумрака безброй дреболии, които не са ни грехове, ни добродетели, са обозначени и разпределени по графи.
Тук дните и нощите са разграничени съобразно поведението на хората и са подвластни на точни и неотклонни правила.
Да ядеш, да пиеш, да спиш, да покриваш голотата си, а сетне да изпитваш умора – и всяко нещо да вършиш тогава, когато му е времето.
Да работиш, да играеш, да пееш, да танцуваш, а сетне да отмаряш спокойно – тогава, когато настъпи часът.
Да мислиш нещо, друго да чувстваш издълбоко, а сетне да отпаднат мислите и чувствата – тогава, когато над далечния хоризонт изгрее някоя звезда.
Да ограбиш съседа с усмивка, с благороден замах да раздаваш дарове, да хвалиш предпазливо, да порицаваш внимателно, да разрушиш нечия душа с едничка дума само, с дъха си да изгориш нечие тяло – а приключиш ли с тези задачи за деня, да си измиеш ръцете.
Да обичаш според ясен ред, сам да се развличаш според предварително одобрен подход, да се прекланяш пред боговете както подобава, ловко да подвеждаш демоните – а сетне всичко да забравиш, сякаш си загубил паметта си.
Да проявяваш с разум прищевки, да разсъждаваш обосновано, кротко да вкусваш щастието, възвишено да страдаш – а сетне да изпиеш чашата до дъно, тъй че утре пак да я напълниш.
Всички неща, о Боже, са предвидливо обмислени докрай, породени са предумишлено, подхранвани са с точност и отмереност, ръководени са от строги правила – а сетне биват унищожени и погребани, съобразно установен способ; и дори сетните обители, приютили човешките души, са номерирани и обозначени.
Такъв е съвършеният свят, пълноценен и изряден свят, свят на върховни чудеса – той е най-зрелият плод в божията градина, той е венецът на вселената.
Ала защо, о Боже, съм длъжен да бъда тук аз – зелено семенце от неразгоряла се докрай страст, неистова буря, неустремена ни към Изтока, ни към Запада, отронена частица от вече изпепелена планета?
Защо съм тук, о Боже на залутаните души, а ти си залутан сред боговете?“

Редактирано 27 юли 201510 г. от Aumi (преглед на промените)