Думи Евтим Евтимов Ти ме доведе до ада, до края. А зад него намира се рая.

Не знам автора,но е много истинско и хубаво

Такава грешна ме хареса,

забързана и малко тъжна.

Измисли ме - да съм чудесна.

Погали ме - да не замръзна.

Такава мълчалива ме хареса

и пусна ме във своя сън.

В косите ми звезди заплете,

облече ме в камбанен звън.

Такава бледа ме хареса,

сред моя, есенния листопад,

в очакване на зимната завеса,

прибрала пролетния цвят.

Такава далечна ме хареса,

с изплакани от чакане очи,

в сърцето си вини понесла.

Целуна ме и каза - Замълчи!

Такъв нечакан аз те разпознах,

в сърцето ти със малка рана.

Докоснах я със трепет плах.

Плени ме. И поисках да остана.

ето още нещичко от галемия Шекспир

в предод на В.Петров

неговия превод на сонетите най-много ми допада

макар и да има няколко сонета преведени от Свинтила

които са по-успешни

Как,често,моя музико,щом ти

със помоща на звънките клавиши

накараш моя слух да затрепти

в съгласие с хармониите висши,

аз чувствам се от ревност обладан

към тез дъсчици нагли и изкусни,

затуй,че те целуват твойта длан,

измествайки несмелите ми устни,

и бих направил смяна с тези,ах,

натрапчиви танцуващи дръвчета,

щастливи - като живи - че по тях

целувката на пръстите ти шета.

Но щом ще побеждава наглостта,

на тях дай пръсти,а на мен - уста!

"Самота"

Все чакам някой да ме навести,

да ми потропа денем, пък и нощем

и да ми каже тихичко: "Прости,

забравих те... Ти жив ли си все още?"

Все чакам... Но напразно! Само тя

все още ме спохожда, зла и страшна,

така наречената "Майка Самота".

И като кучка по вратата дращи.

А беше време, кьорав и сакат

на моята трапеза пи и яде,

бездомен спа на моя твърд креват...

Събуди се. И първи ме предаде.

Какво да му се сърдя? И с уста

от люта злост защо да го проклинам?

От времето на Юда и Христа

предателството е било поминък.

Все чакам... Никой... Ни дявол, ни бог...

И само репей с азбука от вятър

вратата ми изписва с некролог:

"Живя, но се помина с Добротата!"...

Дамян Дамянов

Във буйна треска,болен от любов, жадувам туй,което ме уврежда, и разумът ми,лекар мой суров - усещам го - загубил е надежда. Сърдит,загдето болният не ще от неговия опиум да вземе, той билките си сбира и въобще напусна ме,и вече смърт зове ме. Без него съм загубен.в трескав смут въртя се аз и чувствам,иде краят, и явно,че съвсем като на луд словата ми и мислите блуждаят, щом теб наричам "светла благодат", която си катран и нощ,и ад! Шекспир

Няма нищо по-смело

от малко дете,

признаващо само лъжа!

Няма нищо по-ценно

от сетния лев,

подаден в просешка ръка!

Няма нищо по-нежно от

мъжки ръце,

попиващи от женски

сълзи дъжд.

Няма нищо по-силно от

женско сърце,

обичащо разплакан мъж!

Няма нищо по-трудно от

прошка и милост

към вдигнала нож ръка.

Няма нищо по-лесно от

обич без корист,

творяща по-добър света!

Мадлен Алгафари

РАЗСЪМВАНЕ Островът на моя огън. Бликащата красота. Сенките възнесли Бога. Чезнещата самота. Топлите ръце, които се докоснаха едва. Погледите с нежност скрита. Ароматът на трева. Лодката сама. Луната. Шепнещата тишина. Моето сърце богато. Твоята добра душа. Вятърът, възпял небето. Залезът - красив копнеж. Изгрев - лумнал неусетно във сърцата като свещ. Oт Ведрин

Очарована съм, mecholari!

Четеш Ясен Ведрин!

Обожавам Дела Рай и предполагам знаеш, че пишат доста често заедно. Прекрасни са с нежността и любовта си!

ето и нещо от Дела, мое любимо!

Отричам те

Отричам те! – си казах. И потънах

в дълбокото на своята тъга.

Отричам те! Отричам те до дъно!

И нека съм... И нека съм сама!

Отрекох твойте устни, твойте пръсти...

Отрекох твоя дух. И в тишина

душата си с нещастие прекръстих.

Сърцето си обрекох на скръбта.

Отричам те! Обичам те! Умирам

от толкова любов и красота.

Обичам те! Обичай ме! Не спирай!

И нека е... И нека... Любовта!

Очарована съм, mecholari!

Четеш Ясен Ведрин!

Обожавам Дела Рай и предполагам знаеш, че пишат доста често заедно. Прекрасни са с нежността и любовта си!

ето и нещо от Дела, мое любимо!

Не го знаех.Благодаря!

От Ведрин

ЛУМНАЛА ТРЕПЕТНОСТ

Аз съм огън и жупел в душата ти.

А не знаех, че тебе те има.

Беше лъч в невъзможните атоми

на любов, досега несъзрима.

Ти си вятър и кръв през сърцето ми.

А не вярвах, че още те има.

Все те търсех в слова неусетени

и шептях те с безгласност ранима.

Ние, двамата можем вселената.

А сме космоси много различни.

Може би в любовта, споделената

ще се срещнем, пределно първични.

И тогава от устните шепотно

в нас изгряла, ще пее дъгата.

Цветовете на лумнала трепетност

ще ни следват с крила в необята.

На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов...

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка -

и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек...

Миражите са близо, - пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, -

тя - плът и призрак лек

Пейо Яворов- едно от малкото негови неща, които харесвам...

Не очаквах да бъда добричка.

Ти пък беше добър до безкрайност....

Бях нахална, поисках ти всичко,

ти го даде без капка случайност.

Ти ми даде и нещо отгоре,

а замяна дори не поиска...

Нямах време дори да отворя,

тази книга - а за мен я написа!

Сложи бъдеще време на всички

недовършени страници бели.

И на всички добави "Обичам те!"

Аз пък само мечти отлетели...

Не очаквах да бъда добричка.

Ти дори не поиска това.

Но сега...Но сега предпочитам

само миг да съм с тебе добра.

Мира Дойчинова

а аз ще продължа с Шекспир може Нел да ме упрекне за това но аз пак си позволявам да правя минимални промени в сонетите защото не си падам като Шекспир по мъже... Прощавай,твърде скъпа си за мене. Аз връщам ти безценния залог. Дългът ти до стотинка погасен е със лихвите и в искания срок. Ти даде ми се в дар по своя воля, без да съм заслужил за това - не мога безвъзмездно да те моля да ми дадеш над себе си права. Навярно подценила се тогава или случайно надценила мен, но явно няма как да продължава контрактът ни,от грешка породен. Сън беше всичко.крал видях се в него. Очи отварям - кралството ми де го?

Съдбовни странности

Дела Раи и Ясен Ведрин

Странни форми извайва животът.

Днес сме цялостни, утре кървим.

Разгоряни от вътрешна нота -

просто следваме Божия химн.

Странни знаци ни дава съдбата.

С вечни избори вечно грешим.

Нарушили докрай правилата -

ново правило сякаш творим.

И все пак ги обичам безмерно –

и съдбата, и този живот,

щом дори и в среднощното черно

свети лъч от небесния свод.

Хълмът на Венера При Венериния хълм - узряло! - твойто лозе хубаво видях да изгаря цялото ти тяло и до зърно после го обрах. Не оставих даже за магия, нито за лекарство, и макар да съм бил до вчера ракиджия, днеска аз съм прокълнат винар. Друго вино съм делил до вчера с първите приятели до грам, но това - от хълма на Венера - аз започнах да го пия сам. На самото лозе, без насита, както казват - от зори до здрач... Ако друг след мене го опита, трябва да е по-добър пияч. Евтим Евтимов

Есенно завръщане

Мойто есенно скръбно завръщане

подир толкова пролетни дни

в безутешната бещина къща

с боядисани жълто стени.

Колко много години са минали

по неравния тягостен път,

дето днес мойте стъпки пустинни

като вопли самотно звучат!

Дървесата са сякаш излезнали

да ме срещнат с прострени ръце;

те минават край мене и чезнат

с озарено от пурпур сърце.

А през техните клони запречени

вехне къщата с жълти стени

като някакъв спомен далечен,

като спомен от минали дни.

1924

ЛЮБОВ

Над старото тържище ален

бе залезът като домат

и все тъй строен, все тъй млад

стоеше бедният хамалин.

Засипваше дрезгавина

очите, веждите му вече,

но не дойде и тази вечер

зеленооката жена,

която го веднъж повика

с очи, със поглед, без слова

и зарад тежкия товар

му заплати една усмивка.

Да би дошла и тази нощ. . .

да би му станала невеста. . .

до гроба би я носил весел

на гръб в широкия си кош.

И всеки гвоздей от обущата му

би грял в нощта като звезда,

когато долу през града

към къщи с нея ще се спуща.

Сънуваше ли? Сам в света,

хамалинът стоеше влюбен.

И мракът от лика му груб бе

изтрил и сетната черта.

1927 Атанас Далчев

По принцип не харесвам Далчев, защото е прекалено черноглед, но това са двете негови стихчета, които ми допадат...

Жената, която обичаш,

е копие плахо на мене.

Със същото име наричаш

и всяка любима. Поредна.

Жената, която целуваш,

подобно на мене е вкусна.

Гласа ми във нейния чуваш

и търсиш ме. В нейните устни.

Жената, която е мила,

е тази, с която се будиш.

Със същата обич застила

леглото, в което я любиш.

Жената, която обичаш,

е в твоите стари албуми.

По женски на мене прилича...

И аз те обичах. Безумно.

Мая Попова

Сълза Нарисувай ми, художнико сълза. Четките вземи, не ми отказвай! Лека - като светлата роса. Тежка - като черната омраза. Волна - като безпричинен смях. Кротка - като ласката безшумна. Гузна - като премълчаван грях. Горда - като обич неразумна. Ясна - като тихи небеса. Мрачна - като вихър разбушуван. Нарисувай ми, художнико, сълза! Истинска сълза ми нарисувай! Захвърли палитрата встрани. От душата ми вземи боите. Надълбоко с четката бръкни не оставяй скрито и покрито! И изтръгне ли сълзата - зов даже от душите вледенени стон от болка или от любов, Знай, че ти си нарисувал мене. Надежда Захариева

Той Момчето с ръцете в джобовете рисува листа по дърветата. И прави светът ми възможен – зад девет усмивки, в десетата. Не вярва на есенни приказки, понеже живее през лятото. И има посоки за винаги. И вятър за път във платната. Свири с уста през прозореца, за да ми спре самолета. В небето е пуснал корени. Зад девет усмивки, в десета... Caribiana

Не вярвах, че светът ще се разпръсне.

Не исках да повярвам...Но сега

една надежда чака да възкръсне,

но май възкръсва само пепелта

на думи казани отдавна -

изгубили предишният си плам.

Добро и зло разделяме поравно,

а после всеки да се справя сам.

Но някак си така необяснимо

донася вятърът забравена усмивка.

Една Луна ще ме погледне в синьо,

повтаряйки усмихнато "Щастливка!"

Щастливка ли...Защо така...Защото!

Внезапно наредена при щастливките

разбрах - върти се колелото,

но...

накрая се броят усмивките!

Мира Дойчинова

МОРЕТО

Христо Фотев

Тихо -

както вали.

Тихо -

както боли.

Тихо.

Тихо.

Тихо -

снежинките засипаха сърцето ми.

Сърцето ми, по-пусто от градините

на София, напълно изоставени

от скитници, мечтатели и влюбени

(Умираше засипано сърцето ми.)

И моята носталгия единствено

ме стопляше със детските си хълбоци

и викаше насреща ми: приятелю,

не вярвай, че морето е измислица.

Морето съществува - и достатъчна

е вярата ти в някакво приятелство,

за да израсне бавно пред очите ти.

Морето се изправи пред очите ми.

Водата му със гъвкаво движение

се чупеше в кристалите на пясъка.

Дълбоко утаени, цветовете му

очакваха нетърпеливо слънцето.

Изнемощели лягаха делфините

в прегръдките на хладните течения

и сенките им падаха стремително

над рибите... И рибите се плашеха.

И рибите живееха... И някъде

из дъното - сарматско - на душата ми

изплуваха най-смътните ми спомени...

...Хрилете ми изгаряха от въздуха.

И перките ми блъскаха дърветата.

И люспите ми падаха по пясъка

хилядолетия преди сълзите ми...

О, рибите живееха... Не бързайте.

Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.

По стъпките ни към небето - нашата

съдба на ужасени победители...

Не знаете вий колко е мъчително

и колко е опасно - да се връщате

отново към морето си - потресени,

че в себе си морето не намирате.

Морето ни (О, загубо) във себе си

ний първо го убиваме... Не бързайте,

лъчисти вий - нежни, да излизате.

Не знаете вий - откъде ще знаете

жестоката ни нужда да обичаме...

И колко ни е трудно да обичаме

не знаете вий... Мисля си понякога,

че любовта е чувство към морето ни -

бездънното, най-синьото, безкрайното,

в което ний преди сме съществували.

Навярно ни е било много хубаво,

когато непрекъснато сме плували.

И затова след всички перипетии,

които сме преминали - единствено

любовното ни чувство е останало -

ний винаги се влюбваме в някого.

Обичаме ли - носиме телата си

с космическата лекота на рибите.

И откъде е странното мълчание

на влюбените? Откъде е странната

и хармонична пластика - над думите?

(Над думите с които ний отчаяно,

заместихме езика на очите си...)

...Как искаме ний вечно да обичаме,

но толкова е трудно да обичаме -

до края да се радваме на себе си.

Аз няма да говоря за казармите,

парадите, казармите, убийствата -

ще премълча военното безумие,

защото ще умра от отвращение.

Аз ще възпея святото мълчание

на влюбените... Скока им над Думите.

Езика на телата - и в очите им.

Дълбокото им сродство със делфините.

Морето се отдръпна пред очите ми.

На дъното му се усмихва лятото.

Случайното докосване на хората

отекваше дълбоко във сърцето ми.

А хората се качваха в трамваите

и влизаха - разменяха си поздрави.

Отърваха с усмивки от косите си,

лицата си, ръцете си, палтата си,

безпомощните люспи на снежинките...

И светеха за Някого очите им.

И светеха за Някого лицата им.

И светеха за Някого ръцете им

тихо -

както вали.

Тихо.

Тихо.

Тихо.

УВОД

Има щури хлапетия,

да, но няма като тия.

Те са работа голяма.

Равни с Макс и Мориц няма!

Сториш ли им забележка,

не поправят свойта грешка,

правят грешка двойно тежка:

гледат на това с насмешка.

Все готова е да действа

двойката им за злодейства.

Прас магаре! Бух прозорец!

Кой го стори? Макс и Мориц!

Пъргави и пакостливи,

ябълки крадат и сливи.

То се знае, по-добре е

вън от клас да се лудее:

вътре тесен чин те стяга,

вънка - шапка на тояга!

Да, обаче сгазваш лука!

Тука давам за поука

техните постъпки щури

в стихове с карикатури,

ПЪРВА ЛУДОРИЯ

Всеки гледа, че съседа

гледа птици, и той гледа.

Първо - снасят всеки ден,

обедът ти - уреден.

Второ - вярно, че по-рядко

пържим пиле, но е сладко.

Трето - ползваш им и пуха:

под юрган от пух не духа,

перушината в дюшека

хем те топли, хем е мека,

Тъй си мисли леля Грета.

Тя на три кокошки шета,

с петльо стават четворица-

ценна стока за вдовица.

Макс и Мориц ей ги тука,

нещо май в ума им щука -

в резен хляб забиват палци,

чупят го на дребни залци.

Дърпат, късат - всеки залък

като малък пръст е малък.

С връв завързват всеки къс,

връзват пак връвта на кръст.

Бедната птицегледачка -

в дворчето й зла кръстачка!

Петльо пипе му не стига,

вижда хляб и кукурига.

Тича племето кокошо,

де да знае, че за лошо?

Всяка птица залък лапа,

лапа с него и канапа.

Тутакси им става ясно,

че са свързани по-тясно.

Дълго ятото се мята -

няма изход на земята!

Фър - в небето полетява,

там да дири то избава.

Ух, на клона сух, горките,

дваж оплетоха конците.

Шиите си удължават,

писъците си скъсяват.

Нямат дъх за „кудкудяк" -

снасят за изпроводяк.

Леля Грета от леглото

чува глъч, предчувства злото.

Тича – по-голямо зло

от туй май не би могло!

Плаче, хлипа и нарежда:

„Боже, бяха ми надежда,

Боже, бяха ми подкрепа,

Кой злодеец ги претрепа!”

Срязва тя връвта, която

люшка мъртвото им ято –

вятър да не ги кандилка

на зловещата бесилка.

Влиза си, превила гръб

двойно - от товар и скръб.

Първа пакост е готова.

То се знае, следва нова.

ВТОРА ЛУДОРИЯ

Леля Грета си почина

след кокошата кончина,

дето толкоз я отчая,

и реши по обичая

да направи тъжен помен,

пък макар и помен скромен

на кокошките набърже,

като с почит ги опържи.

Щом оскубани ги зърна,

мъката й пак се върна.

Проснати умрели, божке,

туй ли са онез кокошки,

дето с крясък мил и с плясък

ровеха се в пръст и пясък?

„Стига плака, лельо Грето!"-

сякаш моли я кутрето.

Макс и Мориц тук са вече -

с дим коминът ги привлече.

Няма гледка по-желана:

три кокошки на тигана

хващат розова корица,

с петльо стават четворица.

Царски обед туй се вика!

Леля Грета към зимника

тръгва да извади зелка.

Мисли си добрата лелка:

„Колко вкусно ще е, леле,

пиле печено на зеле!"

Пакостниците двамина

туй и чакат на комина:

Макс отдавна е готов

с въдица за едър лов.

Хоп! Едната на ченгела

път нагоре е поела.

Хайде-хоп, и номер две!

Номер три и тя кълве!

Хоп, изваждат и петела.

Хвърлят пръчката с ченгела.

„Бау-бау!" - чак накрая

кученцето ги залая.

Да, но те от тая стряха

взеха, колкото можаха.

А пък вътре - страшна сцена:

леля Грета, вцепенена,

гледа като изтървана -

само пушек над тигана!

„Туй е работа на псето!

Ах, чудовище проклето!

Как до кокал ги изплюска!'

Тя към кучето се спуска:

„Чиба, лакомнико, чиба!"

и с лъжицата го шиба.

Песът чуди се, горкият:

хем невинен, хем го бият?

А пък двамата юнаци

пъшкат, вирнали тумбаци

в сенчестия храсталак,

лапнали кокоши крак.

Тая пакост е готова.

То се знае, следва нова.

ТРЕТА ЛУДОРИЯ

Кой е майстор Бок шивачът,

всички знаят и го тачат.

Шие той костюми тежки,

шие той и леки дрешки,

къси гащи, дълги гащи

за сезона подходящи,

всичко шие майстор Бок -

тукашен шивашки бог!

Други майстори се дърпат,

старото не щат да кърпят,

майстор Бок не се гнуси -

ще настави, ще скъси.

Копче да ти стегне даже

няма той да ти откаже,

все едно: отзад, отпред -

всичко ще ти е наред.

Тачат него стар и млад,

той пък - своя занаят.

Да, обаче злата двойка

нему пък кроеше кройка.

Пред дома на майстор Бок

имаше дълбок поток.

Моста беше доста прост -

служеше дъска за мост.

Точно тука е кроежът:

Макс и Мориц, ей ги, режат

в моста тайна цепнатина,

не до край - до половина.

После скриват се и викат,

остричък им е езикът.

„Ала-бала, майстор Бок

няма нос, а кози рог!"

Бок обида като тая

с името си не изтрая -

знае, който по е чел:

бок на немски е козел.

Хуква майстора с аршина

към викачите двамина,

дето още вдигат глъч:

Ме-е!" - като че блее пръч.

Моста прас под майстор Бок,

майстор Бок в потока пльок!

А ония: „Ме-е, козел!

Сбогом, мътният те взел!"

Глух за техните нападки,

майстор Бок съглежда патки,

вкопчва им се за нозете,

зер от смъртен страх обзет е.

Патиците от уплаха

с него вънка излетяха.

Жив е, но не му е драго,

че лумбаго заболя го,

че присви го и коремът,

дяволите да го вземат!

Знае фрау Бок, жена му,

че едно помага само

при болежки като тия -

по-горещата ютия!

Понатри надве-натри

Бок и тъй го изцери.

Трета пакост е готова.

Много скоро следва нова.

ЧЕТВЪРТА ЛУДОРИЯ

Днеска, за да си грамотен,

днеска с ум да си имотен,

само азбука не стига -

кой не попрочитва книга?

Всеки пише си писмата,

всеки сметките си смята.

Който иска да напредне,

трябва здравата да седне,

не школото да претупа,

ами знания да трупа

Лемпел бе учител строг:

ум предава, не урок!

Макс и Мориц вечно злото

му желаеха, защото

никога не бе почитал

пакостници тоз учител.

Но на него пък тютюна

беше слабата му струна.

Пушенето бе му хоби:

след житейските тегоби

вечер от лулата той

смукваше с дима покой.

Носеше му тя наслада,

но от нея си пострада:

Макс и Мориц патилата

му скроиха чрез лулата.

В празник у дома го няма,

свири той на орган в храма,

вложил всичкото си чувство

в музикалното изкуство.

Макс и Мориц крадешком -

хайде в неговия дом!

Макс лулата му подхвана:

бива я - от морска пяна!

Мориц тутакси набута

вътре с тръскане барута:

сип-сип-сип, зловеща сипка!

Двойката навън изприпка -

баби връщат се от черква,

време е да се офейква!

Лемпел удря ключ на храма,

друго няма по програма,

и под мишница понесъл

нотите си, тръгва весел.

Колко ще му е добре,

вкъщи щом се прибере!

Ето на, след труд отплата -

във халата, със лулата!

„Ех - въздъхва в дим обвит,

туй е то да си честит!"

Бум! - Лулата ненадейно

изтрещява оръдейно.

Чаша, маса, ваза, кана

полетяват към тавана.

Стол и печка върху тях -

всичко става пух и прах.

След мъглата се разкрива,

че учителят от взрива

жив на пода е захвърлен,

но в несвяст и зле опърлен.

Черно негърско лице,

черни негърски ръце!

Темето му доста голо

бе преди, сега - до долу!

Как сега ще продължава

умните да умножава?

Другата неделя в храма

как ще свири? Май че няма!

А с лула от морска пяна

как ще пуши, тя - гърмяна?

Здрав ще бъде след три дена,

а лулата-все строшена!

Тая пакост бе четвърта.

И след нея ги не свърта.

ПЕТА ЛУДОРИЯ

Който има чичо, знае,

че от стари дни така е

и така ще продължава:

чичото се уважава!

Сутрин казваш: „Добър ден!

Нужда имаш ли от мен?".

Вестника му поднеси!

И лулата. Тъй. Мерси!

Въглен му подай с машата -

стопля му това душата.

Ако плешка или шия

засърби го, почеши я!

Кихне ли от емфието,

казваш, както е прието:

„Чичо, кихна ли? Наздраве!".

Ако вечер се забави,

щом си дойде, го събуй

и подай му туй-онуй:

чехли, шапка и халат,

за да не стои на хлад.

Сам услужвай, а не молен -

чичото да е доволен!

Макс и Мориц тъй не правят,

по-различен им е нравът:

те на чичо си, обратно,

готвят нещо неприятно.

Майски бръмбари през май

всеки виждал е комай

как по клони и по вейки

трупат се на грозд, пълзейки.

Макс и Мориц друсат: - Друс!

Тях от гад не ги е гнус.

Сбира двойката и тика

всичко в два големи плика.

После тайно и полека

пликовете - под тюфлека.

Ей го чичо им в кревата,

с нощна шапка на главата

скоро ляга и веднага

се унася в дрямка блага.

Де да знае той, горко му,

че го лази насекомо!

Не едно, ами гъмжило!

Сякаш че го жилва жило.

„Ах, почакай, гад пълзяща!" -

чичото водача хваща,

но го хвърля, че с безброй

има бой да води той.

Ох, в окото! Тюх, в ухото!

Брех, в бельото! - Вред е злото!

Бух! - с пантофката събута

удря чичо, пата-кюта!

Другите пък тъпче с крак,

без пантофка - няма как.

Свърши битката свирепа

до един ги изпотрепа.

И отново спи завит

чичото, но сам пребит.

Пета пакост е готова.

То се знае, следва нова.

ШЕСТА ЛУДОРИЯ

Колко хубаво мирише

по Великден на сладкиши!

Макс и Мориц душат гладни,

гледат нейде да им падне

някой залък козуначен

пак по оня втори начин.

Да, но ключ пекарят турна -

варди пълната си фурна.

Откъде ще се краде?

От комина, откъде!

Фър! - надолу през комина

двойка гарвани премина

Бух! - в един сандък се бухат.

Ух, брашното! Кихат, духат.

Ето ги отново бели

целите като къдели.

Виждат няколко кравая.

Беж към тях! Целта е тая!

Столът - тряс! Назад с главите

падат двамата в нощвите.

Щръкват вън като какво?

Статуи от месиво!

Лакомниците заваря

точно в тоя миг пекаря.

Хваща двамата юнаци,

меси ги на козунаци.

Сваля на пещта капака,

мята двата козунака.

Фурната е нажежена,

скоро вади ги с ръжена

Всички мислят: край, умряха.

Може, други ако бяха.

Всеки в своята черупка

скоро дупка си изхрупка

и побягнаха към къщи.

Оня нека вика: „Дръжте!".

Тая пакост беше шеста.

Седмата е по-злочеста.

ПОСЛЕДНА ЛУДОРИЯ

Почват пакост не поредна

Макс и Мориц, а последна.

Ако знаеха, едва ли

биха рязали чували.

Вдига селянинът Меке

първият чувал - нелек е!

Мъкне житото, тежи то!

Крачи той, след него - жито!

Смаяно мърмори Меке:

„Бре, чувалът ми по-лек е!

Срязал ми го е злосторец!".

Зърна в купа Макс и Мориц!

В празния чувал нарина

пакостниците двамина.

Тях в чувала, не пшеница

носи той на воденица.

„Майсторе, смели го бърже!" -

казва, без да го развърже.

„Дай го!" - вика и ония,

ей ги в празната фуния.

Трака-чука, трака-чука,

смлени падат от улука.

Тия смлени парчетия

от ония момчетия

с човките като с лопатки

сметоха ги гладни патки.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Чу се всичко туй, обаче

не и някой да заплаче.

Леля Грета, инак тиха,

рече: „Туй си надробиха!".

Бок, шивачът: „Тежко зло,

но от зло им е дошло!".

Лемпел пък след майстор Бок:

„Туй за всички е урок!".

А пекарят се подсмива:

„Лакомец глава затрива!".

Чичо им: „Тежко томува,

който тъпо се шегува!".

Селянинът се почеса:

„Тука нямам аз намеса...".

Всичко радва се тъдява,

всичко живо се надява

вече пакости да няма,

щом ги няма тия двама...

p.s.

Приказката в рими

написа Вилхелм Буш

кръстил я е "Макс и Мориц"

и ни прави смях -напук

Редактирано 5 декември 200817 г. от Trichocephalus (преглед на промените)

Аз не бях просто добър.

Просто, аз бях най-добрият!

Имах светъл, просторен яхър-

единична, омразна килия.

Имах паж, имах зоб и вода,

рижа грива, разресвана с гребен.

Нямах само едно - свобода -

на човека бях дълго потребен ...

Под копитата облаци прах

се надигаха. Смело политах!

На манежа командата "Крах!"

бе с камшици в ума ми набита!

Болка в хълбока.Силно, до кръв

се забиваха острите шпори!

Галопирах! Бях винаги пръв!

С настървение вятъра порех!

След поредния бурен финал

ме потупваха свойски по шията.

Сетни сили за славата дал,

бях провождан обратно в килията.

Аз не бях просто добър.

Просто, аз бях най-добрият!

Днес съм в тесен, зловонен яхър,

а шампанско ездачите пият.

автор: ElToro

Обичам те

Обичам те, тъй както аз си зная.

Обичам те, тъй както мога аз.

Обичам те през лято и през зима.

Обичам те и днес, че и сега.

Обичам те, а вятърът се кръсти,

за да не може никой да ме спре

и аз докосвам нежните ти пръсти,

дори един не ще ме предаде.

Обичам те завинаги и в края,

когато всичко ще се освети.

Ще те целуна и ще тръгна рано,

с последната ми песен ще заспиш.

Обичам те завинаги и мога!

Обичам те и с двете си ръце.

А за сърцето си не отговарям.

Кажи й, Господи, че тя го взе!

Обичам те завинаги и светят

светулките, които отдалеч

запяха със звездите тази песен,

но гаснат вече, гаснат те по мен.

Михаил Белчев

На бившия... с любов - Андрина

- Здравей, Принцесо! (Ха, така!... Принцеса!

Мониторът дори се пооблещи.)

- Ами, здравей! – отвръщам, но си мисля:

“Какво му става и какви ги плещи?!”

Туй - бившият... Ама, от много време

дори и бивш не е. Отдавна е забрава...

В чужбина беше хукнал да се жени.

(Ожени се, де... много... чак си страда.)

- Такова... мисля си да се прибирам...

(Не гледам правописните му грешки.

Разбирам го, вълнува се човекът.)

- Избрал съм за децата модни дрешки...

- Аха... Чудесно! – а на ум: “Едва ли,

да пазаруваш е сензация световна...”

- Ще им се радват, както и на тебе... –

а, бе, какви ги дрънкам! (Чувствам се виновна.)

- За отпуската ли ще си пристигнеш само? -

защо го питам?... Сякаш ме касае!

- Самичък ли ще си?... Или пък двама? -

животът е театър и ... играя.

- Самичък... (Ясно! За това в принцеса

превърнах се. Добре, че не - в царица...

Със сигурност и сам се е досетил,

че ще римувам твърдо с магарица.)

- Е, мисля да остана, да се върна...

че тука нещо май не ми понесе...

(Усмивка праща, сякаш на майтап е,

а мен от “перспективата” ме втресе.)

- Решенията сам ги вземаш, знаеш.

(То беше някога, сега е вече друго.)

- Но да не вземеш после да се каеш... -

опитвам се да не подходя грубо.

- Аз мисля да опитаме... отново...

Да не е превъртял?! И май не мисли!

Изплю си камъчето и готово...

(А аз определено си се вкиснах!)

- Че рано си се сетил да опитваш! –

Гневът ми вече пламна като факла.

- Когато искаш тръгваш и се връщаш...

Сърцето ми да не е празна ракла?!...

- Ядосана си ми! Но трябва да го кажа...

... Остана си в сърцето ми едничка!...

- Дори така да е! Дори да вярвам...

... но моето - не е, не е самичко!...

Пропадна връзката... (Май токът спря.

Или доставчикът на интернет фалира)

Дописах:

“Силна съм, ти сам ми го призна.

Сега изпий за мойта сила чаша бира!”

Мили Дядо Коледа,

аз отдавна вече не ти пиша писма.

Слушай, Старче,

ние отдавна не сме вече деца!

Аз отдавна сама с живота си се боря.

Не вярвам в теб, не ти се моля.

Но, ако все пак те има...

...не искам подарък нов...

ако може...

върни ми старата Любов!

Мадлен Алгафари