Женщина произошла из ребра мужчины. Не из ноги, чтобы быть униженной. Не из головы, чтобы превосходить. Но из бока, чтобы быть бок о бок с тобой, чтобы быть равной с тобой. ...Из под руки, чтобы быть защищенной... И со стороны сердца, чтобы быть любимой...

ИЛЯ ВЕЛЧЕВ

ПРИЗНАНИЕ

Съзирам те

и онемявам.

Изгубвам

памет, име, всичко.

Не зная

кой съм,

накъде съм тръгнал.

И все едно

не съм познавал друга.

Съзирам те

и правя своето откритие -

Жената!

Сърцето ми отнасяш

с една неподозирана усмивка.

Разсмиваш се на вкаменелия си мъж

по пътя си. . .

и го забравяш.

А той остава

смешен и прехласнат

и вечно вкаменен след теб.

Сърце, пази я,

и тайно й свети!

На този свят

не смея да мечтая -

за тебе, живата и чуждата,

на онзи свят

каквато да те срещна -

болна, стара, погрозняла, сянка,

повярвай ми,

ще те позная

и няма повече да те изпусна.

Редактирано 19 ноември 201015 г. от Merryl (преглед на промените)

Бор на хълма Самотен бор на хълма има, покрит със сняг сребрист и мек. Делече е той. И в тая зима там рядко мярка се човек. Над жилав клек и ниски хвойни луд вятър преспи е навял. А той в местата неспокойни стои като пламтящ кристал. Но вечер първата звездица над него слиза с трепкав плам, усмихва се като сестрица и той не е сред мрака сам. Христо Черняев Преваля пладне. Слънцето наперено препича. Чучулигите едва-едва поемат дъх и отмалели гласове висят във въздуха. По пътя прашен двама пътника се влачат с тела приведени от жажда и умора. Лицата им, изстискани от маранята, приличат на олющени икони на светии. Ръцете им безпомощно се люшкат ту напред-назад, очите им молитвено се взират към избистрената и нагорещена висина. Неочаквано единият от тях се спира и с трепереща ръка опипва хоризонта. – Спасени сме...Виждаш ли там в далечината...Град! Виждаш ли челата лъскави на минаретата? – Настрадин, приятелю какъв ти град... Мираж е туй...Мираж излюпен под чалмата ти - изрича Хитър Петър със пресипнал глас. - Но не губи кураж, приятелю. По пътя нека двама да продължим. Напред към другия мираж! Сега редът е мой да го съзра... Аврам Аврамов

Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове. Да напиша например " Ивици от сини, далечни звезди са обсипали нощта". Нощният вятър пронизва небето и пее. Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове. За това, че я обичах, а понякога и тя - мен. В нощи като тази, я държах в ръцети си. И я целувах пак и пак, под безкрайното небе. Тя ме обичаше, а понякога и аз - нея. Как може някой да не обича, нейните големи, замечтани очи? Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове. Да мисля, че я няма. Да усещам, че съм я загубил. Да чуя безкрайността на нощта, още по-безкрайна без нея. И стихът пада леко върху душата, като роса върху тревата. Какво значение има, че моята любов не я задържа? Нощта е обсипана със звезди, а тя не е със мен. Това е всичко. В далечината някой пее. В далечината. Тъга има в моята душа, че съм я загубил. Както погледът ми търси нея, така и сърцето, но тя не е с мен. Същата нощ, бродим между същите тези дървеса. Ние, които вече не сме тези, които бяхме. Не я обичам вече, това е сигурно, но как само я обичах някога. Гласът ми намираше вятъра за да докосне ухото и... Друг. Тя ще бъде при друг. Като моите целувки преди. Като нейния глас, нейното тяло. Нейните безкрайни очи. Не я обичам вече, това е сигурно...ала дали? Да обичаш толкова кратко, а да забравяш толкова дълго... В нощи като тази, я държах в ръцети си. Тъга има в моята душа, че съм я загубил. Това е последната болка, през която ще мина заради нея и това са последните редове, които ще напиша. Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове. Пабло Неруда превод Николай Облакофф

Евтим Евтимов

Безкраен път до тебе извървях

Безкраен път до тебе извървях -

едва не се разминахме сред мрака.

Защо сега да крия като грях

години толкова кого съм чакал?

Сега не може нищо да ме спре -

за теб ще пея до часа последен…

Аз искам тоя свят да разбере,

че няма повече да бъда беден.

Задача / с шест известни и едно неизвестно/

/моля ви не решавайте задачата

без сборника по смехонометрия/

Представете си една жена-стихия,

/ако сте я срещали, знаете какво е/,

умножете я по шест /силна олелия/

това началото е на уравнението мое.

Задачата развийте в една пицария,

тези шест жени, много приказливи

седят и си говорят /теми пиперлия/

в смях заливат се, диви и бъбриви.

Добавете на масата съседна мъж

самотен, много мълчалив, смутен,

вестник той чете, задълбочено уж,

и не помръдва и е леко притеснен.

Руменина избива,треперят нозете

степенувайте на квадрат търпение,

сега скоби сложете и ги затворете

разделете на четири часа веселие.

Видяхте тук условието на задачата

сега с усмивка отговора получете.

Пита се, докато мъжа беше на масата

колко страници от вестника прочете?

Отговор: ........

Автор Етчи (Анета Саманлиева)

От оня свят Откакто във очите ви съм трън, започнах да си мисля за вината. Признавам си - виновна съм, че вън и тази нощ съблича се луната. Виновна съм за тази голота. Виновна съм, че всъщност е красива. Виновна съм и още затова, че край оградите расте коприва. Виновна съм, че като падне дъжд, чадърите нарочно се повреждат. И че живея с най-добрия мъж. И че в съня му късен се оглеждам. Виновна съм за есенния звук, когато през годините ви мине. Виновна съм като се счупи чук, попаднал във ръцете на убиец. Виновна съм за лудите коне - препусналите из главата мисли. И за това, че ще родя дете. И за това, че дяволски го искам! Виновна съм за всеки свой куплет. Освен това - за всеки земен корен. Спокойно спете! Всичко е наред сега, когато имате виновен... Камелия Кондова

Шестстишия

Настане вечер, месец не грее,

звездите липсват в свода небесен,

коли зашумят, клаксон пропее,

от работа тръгвам с поглед отнесен.

.............................

Някъде, някога, някой сънувал -

сенки размътени, племе без вожд,

дъжд и светкавици в черната нощ.

Тътена никой обаче не чувал -

тътен небесен раздиращ със мощ

гроба на вожда отдавна отплувал.

Сенките – сенки на себе си бледи

ронят стените на сив мавзолей,

мълнии сплитат зловещ полилей

в черната нощ на безмълвни победи

дъжд и светкавици – яростен змей

сенки избиват в зловещи обреди.

Там в мавзолея отиват телата -

някога сенки, избити в нощта.

Тясна колиба със бяла врата

празна почти, отстрани в низината

дава единствен подслон от мощта

дива на буря в ръце със съдбата.

Малко откриват в колибата смисъл,

малко нагоре повдигат очи.

Биха видели – там ясно личи -

буря е – някой не смърт е орисал

сенките, техните сиви души,

„гръм ще попари“ – в небето написал.

Някъде, някога, някой сънува -

много колиби със бели врати,

змеят самотен далече лети,

буря навън безутешно бушува,

сенките чезнат, а ти?

Божидар Божанов

Здравей

Здравей, приятелко добра

всяка сутрин ми казваш това

Здравей, отвърнах и и аз

просълзена в този ранен час.

Очаквах да е някой друг,

но усмихвайки се тя напук

не, дори и не смея

да помисля пак за нея.

Сънищата мои тя разби,

илюзии съм имала пак нали...

А тя- приятелката ми добра,

всяка сутрин буди ме с това.

Здравей и днес, и утре може би

докато разбие всичките ми мечти.

Здравей, приятелко добра

каза тя... моята самота...

автор - kim

Научи ме

Танцуваш вълшебен валс,

музиката отново е в нас

не спирай върти се

от мъката отърси се.

Вземи ,подавам ти ръка

ще танцувам докато умра

от твоите стъпки звезда се ражда

в косите прекрасни вълната се преражда.

Да се откъсна от мрака- не смеех ,

тъгата с пръсти пилеех.

Научи ме да стъпвам, да не крия

болката в сърцето,сълзите да изтрия,

научи ме да вярвам пак,

че света - не е само мрак.

автор kim

Необходимост Матей Шопкин Не винаги са нужни ветрове и люляци, и нощи теменужни, не всеки ден се пишат стихове, но винаги поетите са нужни! Обречени, жестоки и добри, бохеми, богоборци и пройдохи – поетите приличат на искри, изтръгнати от своите епохи. Те светят над съдби и времена, над бяла утрин и над вечер синя. Без тази искрометна светлина светът ще заприлича на пустиня.

Недовършено многоточие

Понякога мълчанието е вик

в дълбока земя,

от който само глухите тръпнат.

Ако животът бе такъв наркотик

като любовта,

щяхме да сме безсмъртни.

А той е недовършено многоточие,

глас на риба

в най-шумните океани.

И го живеем неволно или нарочно,

но все не достигаме

точката покаяние.

Кипят замразените градуси.

в сърдечните термометри.

Превръщат кръвта ни в пара.

По масите гладни гларуси

пишат сонети.

А целият свят е гара.

Забравил съм вече

кой влак да чакам –

пристигащ или заминаващ.

Хлевоустието е вечност,

вавилонски придатък.

Разминаване за останали.

Преразказани мъдри притчи

за добри или лоши,

за бедняци, търгаши…

И нечуто, неуко, обичам те…

От всички хиляда и четири нощи –

последните три са наши.

Пламен Бочев

Не те обичам. Просто си те спомням

понякога. Безстихно. В огледалото.

Живея върху кръст. (Не съм бездомна!)

Не те замествам. Просто оцелявам.

Не те обичам. Просто те познавам

една прокоба по-добре от себе си.

Пълзя към светлина. (Не те предавам!)

Не съм безцветна. Просто съм безтебна.

Не те обичам. Просто те намирам

понякога във вените си... странно...

Живея някой друг. (Не те умирам!)

Не съм безсмъртна. Само безосанна.

Не те обичам. Мина като болест.

Прихванах те, докато те сънувах.

Не бях незащитена. Само гола.

Не те убивам! Просто се лекувам.

Не те обичам. Просто си те спомням.

(На тръгване не си прибра сарказма.)

Не те будувам. Просто съм инсомна.

Не те замествам. Просто се запазвам.

Елица Мавродинова

Не е подарък...

Павлина Йосева

...

Добре дошла! Събувай се и влез.

Е-е-е, не че ми е много нов килима...

Какъв ти климатик в едно антре?!

Направо в ляво. Сядай до камината.

Стопли се, че навън гъмжи от сняг.

По Коледа приличаше на пролет.

Но ти така прекрасно закъсня,

че вече се надявах да не дойдеш.

Кажи сега! Какво те води тук?

Отдавна съм престанала да питам.

Ще пусна телевизора. Без звук,

защото тишината с теб е истина.

Заспиваш ли? Да сипя малко скоч?

Но ако искаш, подремни оттатък.

Ще те събуди президента. Точно!

Когато в полунощ гърмят. И мразят.

Сама ли? Не-ее. Така ми е добре.

Защо не мина първо през комшията?!

Щастливец е горкият! И бохем.

Умира от любов. И за ракия.

Не ти отвори? Как не го е срам?!

Звънеца му счупи! Ритни бравàта!

От мравка денем не е по-голям,

а нощем се смалява до приятел...

Веднъж вратата с брадва ми разби.

Е, не че му се сърдя, но ми мина.

Мълчиш ли? И на мен ми се мълчи,

но все пак не пред Новата година.

Очаквам нещо даже и от теб,

макар че бях обикнала и старата.

Загледах се към празното в ръцете ти

и се надявам да не е подарък.

Прегръщам те с мълчание

Прегръщам те с мълчание и тръгвам.

Във тъмното е тихо и уютно.

Безмълвен рикошет трепти под ъгъл

назад към всяка глъхнеща минута.

Мълча по теб. Туптя за теб във мрака.

Покоят разширява мойте ноздри

и вдишвам сладостта, че ще ме чакаш

да се завърна утре пак по моста

назад към твоя глас, със който слушаш

как моят глас ликува да те чуе

и знам, че пак безсилно ще се сгуша

във синия ти пулс, неописуем...

Но не сега. Сега мълча без тебе.

И мостът ми назад към теб е стихнал.

Луната очаровано ме гледа

и деликатно кима, без да пита.

Ни шум, ни звук. Заспиват всички ноти

в очакване, че пак ще те целунат.

Завивам ги с мълчание и кротко

загасям влюбеното пълнолуние.

Смиф (Валентин )

Не веднъж ме е връхлетявало вдъхновение да започна да пиша нещо, просто ей-така и за съжаление обаче истината е че единственото ми написано ..нещо е доста "тъмно", но... Ще се радвам да споделя!

И ето ме тук, в празната бяла стая...

Без прозорец,

държа в ръката си последна цигара,

без никотин

допивам и студеното си кафе

почти без кофеин

Стени без да са сигурност,

врата без да е изход,

замъгляващ не погледа,

а съзнанието дим

правят на идния ден смисъла едва уловим...

А как ми се иска да летя!

Агата Иванова

Титнтявата

Валери Петров

Бих го взел преди известно време

тоя стар турист със голо теме,

услужлив и мек съм общо взето,

возил съм мнозина по шосето,

пък сега надолу слизах празен

и навярно по-разнообразен

моят път би бил и бих узнал

нещо извън своя си квартал –

но спирачките натиснал вече

порива ми изведнъж пресече

лоша мисъл: от таблото вчера

някой ми свали електромера,

завчера един ме нагруби -

откъде да зная, може

да е именно от тях и тоя?...

И не спрях, и гледах до завоя

стария човек да се смалява.

А държеше китка от тинтява

и навярно беше не от тия,

дето ще ти сторят мръсотия.

И си казах, леко огорчен:

- Утре ще си спомни той за мен

как съм го отминал и на други

ще откаже своите услуги,

и така нататък до безкрая...

Дребен случай, но след него зная

как и ние, меките, учтивите,

ставаме от грубите и дивите,

ставаме железни, нелюбезни

със беззвездни във душите бездни.

Хора на доброто, не умирайте!

Първите си пориви не спирайте!

Още сме едни във други сплетени,

още е тинтявата в ръцете ни!

Виновният

Валери Петров

Нямаше как. Беше истинска хала.

Лаеше страшно и прежалих го аз.

Взех го и далеч от квартала

го пуснах навънка и дадох газ.

Беше ми тежко, но повтарям го пак,

лаеше страшно и нямаше как!

И ето, след седмица нещо драска вратата,

нещо чука с опашка,скимти и квичи,

нещо ми скача върху рамената,

нещо ме лиже със сълзи в очи!

Мръсен и кален,

отслабнал и жален

търка се в мене и гледам го аз,

слушам , разбирам му кучия глас.

- Господарю-той казва- господарю любими,

От сърце ти си моля, вината прости ми!

Аз съм твоето куче!

Аз не знам как се случи!

Гледай, вярна муцуна

във краката ти слагам:

Честна кучешка дума,

не съм искал да бягам!

Сигур там зад завоя

съм се някак отбил

и загубил съм твоя

автомобил!

Ау,как беше ужасно!

Ау, как беше опасно!

Стигах няколко пъти

до един магазин,

но закрит бе дъхът ти

от лъха на бензин!

Ти навярно си свирил

и ругал своя пес,

но и аз съм те дирил

седем дена до днес!

Опрости ми вината!

Отвори ми вратата!

Няма вече да шавам,

свойто място ще зная

и от днес обещавам

дваж по силно да лая!

-Влизай!-казвам му строго.-

Но сърдит съм ти много,

Няма никога вече

да те водя далече!

Прощално

Никола Вапцаров

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.

Аннабел-Ли

Едгар Алан По

То бе тъй отдавна в далечна страна -

в приморска страна сред мъгли.

И в тази страна бе девойка една,

наречена Аннабел-Ли.

Обичах я аз - и обичан аз бях:

в разлъка не бихме могли.

Ний бяхме деца - две деца в таз страна,

обкръжена от сиви мъгли,

но безкрайна любов - непозната до днес -

ме обвързваше с Аннабел-Ли!

И за нея дори да завиждат на нас

серафимите биха могли!

Но затуй ли - уви!- в тая морска страна,

обкръжена от вечни мъгли,

буря есенна сви -

и уби мойта Аннабел-Ли!

И тогава от мен, в онзи траурен ден -

там роднини и близки дошли -

скриха в скъп саркофаг върху морския бряг

навсегда мойта Аннабел-Ли!

О, без завист - уви! - горе в ангелский хор

да ни гледат не биха могли!

И аз знам: затова-знаят всички това

във оная страна сред мъгли,

затова там - уви! - буря есенна сви

и уби мойта Аннабел-Ли!

Но аз знам, че сега да обичат така,

както двама ний с Аннабел-Ли,

вече други не биха могли! -

И затуй - нито Бог в своя светъл чергог,

нито земните духове зли -

не ще разделят вече мойта душа

от душата на Аннабел-Ли!

Щом луната изгрей, скъпи мисли навей

за нетленната Аннабел-Ли!

И звездите навред ми изпращат привет

със очите на Аннабел-Ли!

В нощни мрак аз съм пак- там под гробищни свод

с нея - мойта душа - и любов - и живот!

Сякаш двама ни сбра пак в един саркофаг

любовта, там - на морския бряг!

По някога се заслушвам в текстовете на песните, които слушам. Песните... нали и те са стих? За това предполагам няма да е оффтопик в темата. Не е любимо стихотворение - просто текст, който ми направи впечатление, но така и не можах да реша къде на друго място да го сложа пък ми се щеше да го споделя. Е, очевидно не е задължително рок парчетата да са с безсмислени текстове...

Извинявам се за липсата на превод, аз не мога да направя смислен такъв.

Ministry of lost souls

The water's edge

Is where she waits

Lost soul still wandering

Meant to die

But she's stuck not crossing over

The other side

Is where he waits

His spirit reaching out

Meant to save

But she's too scared

To take his hand

Living in a world without you

Drowning in the past

Is living in no world at all

So now I call on you

Remember me

I gave you life

You would not take it

Your suffering

Was all in vain

It's almost over now

Don't turn your back on paradise

Feeling scared

She's prepared

To give up everything

She can't stand

To feel like half of her is fading

He will choose

The only way

To rid her of her pain

Take her soul now

The decision has been made

Living in a world without love

A burden to my soul

Is living in a worthless world

So I will call on you

Remember me

I gave you life

You would not take it

Your suffering

was all in vain

It's almost over

Remember me

You were so young

How could I tell you

Remember me

I am the one

Who saved your life that night

I was the one

who would not abandon you

Even in death

I was the one

who would not leave you

I used my freedom to protect you

And all the while direct you

Do you remember me this time

Even in death I gave you life

I gave you life

I wanted to deserve a place

A place beside you

This time when I Reach out my hand

It reached all the way to heaven

Remember me

I gave you life

You would not take it

Your suffering

Was all in vain

It's almost over now

Goodbye

It's almost over now

Goodbye

It's time

I release you from this life

Don't turn your back on paradise

и парчето не е за изхвърляне

Вина не търси За всички пропуснати мигове отнесени с вятър и уличен прах за всички натрупани дългове неспазени и обвити във страх. За всичките дадени шансове неприети с нейното име любов за всичките хванати басове изгубени без да бъдеш готов. За всички погубени блянове стъпкани злобно от дребни души за всички отхвърлени планове единствено в себе си вина не търси. Анелия Дойчева 1,12,2010

Защо човек се ражда?

Защо човек се ражда?

По пътя си за да върви

и да изпитва жажда.

Да вика, да руши.

Да страда, да обича някого;

да ражда, да създава грях.

Да иска и настига вятъра,

да моли Бог, да чувства страх.

Да казва на света за себе си.

Да пада, после да мълчи,

да плаче, да изстрадва хляба си;

да спи с отворени очи.

Да търси винаги приятелства,

да се раздава, да расте...

Да получава доказателства,

че е живял, за да умре.

Горяна Панайотова (Гери)

Искам някъде теб да те има...

Във една заснежена гора,

в малка къща с горяща камина

и с прозорче със ледни цветя.

Да ни свети единствено огънят...

А в ъглите, в стаения здрач,

да затулим излишните спомени,

скрили в себе си всеки наш плач.

Да се влюбя във тебе безпаметно,

не от виното, просто така...

И да зная, че даже след зимата,

ти ще пазиш за мен любовта.

А в камината огънят пръска

малки, жълти, искрящи звезди.

Открадни си от моите устни...

потопи се във мойте очи...

Искам някъде теб да те има...

Та дори и през триста морета.

В една зима... Някъде там...

И дълбоко, дълбоко в сърцето ми. Севдалина Стоянова

Редактирано 21 декември 201015 г. от kolev_74 (преглед на промените)

Писмо до татко Здравей татко! Откраднах си мъничко време, за да ти пиша,че съм добре. ...Задъхана следвам мечтите големи и нищо не може по път да ме спре. Не съм ви забравила.Мисля ви много! И знам,че ви липсвам-това ми тежи, но трябва да стискаме зъби,за Бога! човек в слабостта си най-често греши....... Така ти ме учеше някога татко, когато се плашех от черния мрак, когато ядях до преяждане сладко или се препъвах във къщния праг! Тогава ми казваше-''Горе главата! Стъпчи изкушение,болка и страх!'' Ти стискаше ласкаво -силно ръката ми и аз се преборвах набързо с тях. Пораснах щастлива при тебе и мама. Разбрах що е вярност,любов и уют....... Готова съм вече!И никога няма, да ме изплаши човешкия студ! Така е при мен.............Пиши вие как сте? Намери ли евтини,сухи дърва? Мама-лекарствата редовно ли пие? Пушиш ли още следобед лула? Изпращам ви малко пари.Да си имате. Не ми сърди и не питай защо. Студено е вече навън.Иде зимата......... Купи си обувки-на мама палто! Целувам те силно и моля те татко, не се притеснявай!Аз съм добре. Ще си дойда по Коледа,макар и за кратко. Обичам те! Твое голямо дете. Румяна Симова

"Ако можех да имам едно

магазинче със две полички,

бих продавал… познайте какво?

— Надежда. Надежда за всички.

'Купете! С отстъпка за вас!

Всеки трябва надежда да има!'

И на всеки бих давал аз,

колкото трябва за трима.

А на тоз, който няма пари

и само отвънка поглежда,

бих му дал, без да плаща дори,

всичката своя надежда."

Любов,къде си? Защо те няма сега? Кога ще се върнеш,кога? Помниш ли дните красиви, когато бяхме щастливи? Помниш ли реката и гората, където ти пеех аз любовна песен за нас? Помниш ли нещо дори? Не,нали? Любовта ми няма край, тя ще продължи навеки знай. Заглавието е Помниш ли ме Авторът съм аз.

Редактирано 26 декември 201015 г. от furmula (преглед на промените)

Черни невени

Дори сега, на сън,

ако съзра под дрехата й двата портокала

с цвета на бяло злато и сърцето като звездна нощ,

снагата, в огън изкована,

пронизана от острието, любовта що носи –

на младите години първата любов –

сърцето си в снега туптящо бих заровил.

Дори сега,

ако съзра в очите-лотоси онази немощ,

родена под сладостното бреме – младостта,

аз пак протегнал бих изстрадали ръце,

от устните й пак ще пия упояващото вино

като пчела, политнала на воля,

която се опива с мед на крехки лилии.

Дори сега,

ако съзра в очите чакащи безумна болка,

ланити, хлътнали и побледнели

от треската на нашата раздяла

поднесъл бих аз любовта си със венец цветя,

нощта би станала любовник мургав,

върху гърдите на деня глава обронил.

Дори сега

в душата си, що повече не чака, аз съзирам

все образа изчезнал, все халките златни,

звънтящи в допира на малките магнолиеви листи,

и снежнобялата й мека кожа, по която

бих писал с устните си пламенни куплети,

каквито вече няма да запея.

Дори сега

смъртта донася трепета на посивели мигли,

на тъмни и безжизнени очи,

скръбта на нейната снага, от морна радост повалена,

и за утеха, малките цветчета, дето тръпнеха

под булото на нейните гърди,

а в мъката – устата, от целувки влажна.

Дори сега

я чувам да мълви за слабостта си, най-достойна,

най-силно да ме люби. Виждам хорицата дребни,

които за сребро продаваха робини по тържищата,

в талази затлъстяла плът очи да свиват;

но нея никой принц от градовете морски не откупи

в студеното си ложе да я отведе. О, моя малка,

до мене като празнична одежда ти се долепи тогаз.

Дори сега

обичам черните очи със ласка свилена,

ту в смях потънали, ту в скръб,

клепачите, що сладка сянка хвърлят,

когато погледа й нежен засенят.

Обичам устните й с аромата сочен на цветя,

вълните на косата й, от дим по-мека,

смеха й, в който изумруди палаво блестят.

Дори сега

те виждам – с леки пръсти галеше косата ми,

в една се бяха слели двете ни души, –

а споменът пламтящ говореше чрез тебе:

“О, виждала съм как, луната щом се скрие,

робините на Рати се отдават на любов,

а после се отпускат най-безгрижно и заспиват

под тежките, от злато изковани канделабри.”

Дори сега,

заслушан в думите на мъдреците,

които цяла младост са отдали в размишления,

не мога да усетя в нейните слова солта,

ни шепота на балдахина, който тулеше леглото ни,

ни малките й остроумия, от чистота пропити,

като поток забързани.

Дори сега

обичам кипарисите и розите,

големите възсини планини и хълмовете обли,

прибоя на морето... Вчера сякаш бе –

съзрях аз поглед непознат, ръце на пеперуда

и в утрото от чубриките литна чучулига,

а в бистрата река се къпеха деца...

Дори сега

аз зная – всичко на света съм вкусил,

надигал съм по пиршества стакани от злато и малахит,

ала съвсем за кратко е било забравеното време,

когато тя изпълваше ми взора –

най-яркият поток от вечна светлина.

Превод от санскритски на английски:

Е. Поуис Мадърз

Превод на български език от английски:

Кръстан Дянков

РЪЦЕТЕ НА МАМА През тях премина вихреното време, на радост скъпо, щедро с теглила. Трудът отдавна гладкостта отне им и като с рало рани изора. А те - чевръсти, бързи и неспирни, успяха да запазят нежността. Преплетени в косите ми немирни, отмаряха за миг чрез любовта. Днес внуците ги търсят за закрила и между тях се гушат смеешком. Преклянам се пред вечната им сила, която стопля моя роден дом...