Ампутация на сърце

По-тихо е отколкото очаквах.

Не оглуших вселената от болка.

Излезе светлината. Влезе мракът.

Три капки кръв./За светлината - толкова/.

И толкова за участта на кърта,

превърнал тъмнината във идея.

Не ме боли. Аз...толкова съм мъртва,

че вече мога с тебе да живея

без гняв във оскърбената постеля,

без страх, че красотата ще се счупи.

Самото възпитание в неделя

ще готви от любимата ти супа.

И ризите ти ще са ...просто ризи,

а не платната, под които плавах.

Така си ми далечен, че отблизо

дъха ти срещам, но не те познавам.

И мога с чиста съвест да излъжа,

че не е смърт -животът се повтаря.

И само някой много, много тъжен

ще помълчи за мен. С една китара...

(Kamelia Kondova)

ЛЮБОВ

Огромен змей е лятото в пустините

гори задъхан въздуха до смърт

и слънцето гори върху къпините,

къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена

в пламтящите и утринни нивя,

о, мое слънце сред земята влюбено,

със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,

в кръвта ми плуват хиляди звезди,

аз ида и над мене се отпуснаха

на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,

петите ми са пламнали в пръстта

и пее и потъва, лудо погнато,

сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,

задъхана е черната земя,

аз пия сок и мъка от къпините

и търся те, и в нивите вървя.

Никола Фурнаджиев

От хубавото чакаме приплод, та щом цвета му есен зла пролази, за него спомен, пълен със живот, в наследника му свеж да се опази. А ти, сгоден за образа си млад, сам пламъка си храниш със гориво и мъчиш ни в обилието с глад, хабейки своя чар немилостиво. Ти, който като вестник на Април, света, за да красиш, сред нас живееш, съкровището свое в пъпка скрил, скъпернико, ти, трупайки, пилееш. Но сам умреш ли, знай, че си изял- от лакомство – и общия ни дял! Сонет1 Шекспир

Защото ме обичаш…

С погледа ти нощем аз танцувам,

ръцете ти на щастие обричат,

косите ти от злато плах рисувам,

в този миг, защото ме обичаш.

Сънищата ми от теб са обуздани.

В тихи кътчета - идилия лирична,

далеко от житейски урагани,

до мене си, защото ме обичаш.

Усмивката ти тъй ме е пленила,

че сляп съм за света себичен,

когато ти в ръцете ми се свиваш

всеки ден, защото ме обичаш.

Найден Найденов

Няма повече да се разхождаме Джордж Гордън Байрон И така, няма повече да се разхождаме толкова късно в нощта, макар че сърцето ще бъде все така любещо, а луната ще бъде все така ярка. Защото мечът изтърква ножницата, а душата протрива гръдта и на сърцето му трябва време да въздъхне, и любовта трябва да си почине. И макар че нощта е била създадена за любов, а денят се връща много скоро, все пак няма повече да се разхождаме под светлината на луната.

Синеоката

Ей, ти, орис, мен орисана!

Майко моя, жалбо моя люта!

Как да кажа, как да бъза чута -

тъй било от бога писано.

Нямам ли сукна отрезани

и не съм ли млада, белолика?

Нямам ли снага на трепетлика,

тънки ризи, тежки везани?

Не мета ли ширни дворове

рано сутрин с китка на косите?

Песни ли не пея кръшно вити

по седенки и сборове?

Що ми са очи черничеви,

тъмносвилени косите? -

Той ги, майко, даже не поглежда.

Днеска го видях край чичови -

караше на паша стоката.

Беше му лицето восък бледно.

Ни ми проговори, ни погледна.

И разбрах тогава, аз, горкана:

той обеча синеоката,

дато снощи другиму пристана.

Елисавета Багряна

Омар Хайям Попитах мойта чаша, във нея впил уста... Е, стига, не мисли напразно, че нито миг не си щастлив, И нужно ли е все да тичаш сред радостите мълчалив! Налей ми чашата! По-скоро, винопродавецо, не знам ей този въздух, дето вдъхвам, дали ще го издъхна жив. И помисли какво и колко на този свят донесох аз. Какво ще отнеса, когато настане моя сетен час? О, пий! Смъртта към всички е справедлива – над пияни и трезви - има все еднаква, неотменна, тежка власт. Кой казва, че бил Бог неумолим? Той е добър, а ние май грешим. Ти в кръчмата умри сега от вино - ще те приеме той невъзмутим. О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг без страст, без пламенна любовна болка, без щастие, без весел час! Ден без любов е като облак, разсеян в кръглото небе, безплоден, замъглен и мрачен, не спуснал капка дъжд над нас. За това, че не говоря, нямам никаква вина Аз съм длъжен да запазя свойта истинска цена: знам достатъчно и точно на тълпата същността, та пред нея да разкрия цялата си светлина. Трезв ли съм - не зная радост, ставам тъжно мълчалив. А пиян - светът за мен е като винен свят мъглив. Но там, някъде в средата, имам малък светъл миг, дето просто го обичам, че съм в него още жив И отляво, и отдясно ми шептят: не пий, Хайам! Сокът лозов е отрова, виното е враг голям Виното е враг. . . Тогава на лозата пий кръвта, Към врага нали ни учи тъй самият наш ислям! Съборил ни е на земята, като из блюдо, този свод и ни залива със неволи, и ни полива с глад и пот. На каната и твойта чаша единствено се довери, че между тях тече пенливо кръвта на нашия живот Пий! Мъката на твоя ден е вездесъща. Върти се шеметен света по орбита могъща Все някога прахът ни свят ще се превърне в тухли, и някой сиромах от тях ще си направи къща. Омръзнаха ми хитреците, непосилно ми тежи! О, виночерпецо, наливай! И ако можеш - заложи пред чекмеджето на кръчмаря молитвения ми килим; не само на слова аз мразя дълбоко светите лъжи. На никой философ не станах с нещо мил обаче види бог дали съм съгрешил. Да, аз съм нищо: и нещо днес не ми е ясно, дори не зная аз защо съм се родил! С приятели се радвай, докато си млад; изпий, изпий до дъно чашата си, брат! Ако земята е била с вода залята, защо да не потънем в този винен свят? Уви, не е безкрайно дълго на дните бялото платно, да преживееш без любима и вино - грях е страшен, но защо ли за света да мислим дали е стар, или е млад: щом трябва да умрем - не е ли за всички всичко все едно?! Да се поддаваш на тъгата си - е грях. Не влизай в тази пустош додето не прелистиш книгата на всички погледи и устни. Живей сред радостта и влюбено наливай пламналата чаша: преди мига да хванеш здравата - мисли го вече за изпуснат! Попитах мойта чаша, във нея впил уста: “Какво ще стане с мене, щом спре при мен смъртта?” И устни в устни впили, така ми отговори: “Пий! Няма да се върнеш отново на света!”

ДАМЯН ДАМЯНОВ

ПРИКАЗКА

Заспиваш ли, аз май че те събудих,

прости ми, че дойдох при теб сега.

Душата ми се стяга до полуда

в прегръдките на свойта самота.

Самичък съм, а тъй ми се говори,

устата ми залепва да мълчи ...

Не ме пъди, ще си отида скоро,

аз дойдох тук на бурята с плача.

Ще седна до главата ти, ей тука

и ще ти разкажа приказка една,

в която е положил зла поука

един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал

и нивга не се връщал у дома,

вместо сърце, под ризата си скрита

той носел зла и кървава кама.

Преварвал той замръкнали кервани

и само денем криел своя нож,

а ножът му ръжда не хващал,

човекът като дявола бил лош.

Но кой знай, един път от умора

и той на кръстопът заспал.

Подритвали го бързащите хора

и никой до главата му не спрял,

а само малко дрипаво момиче

челото му покрило с листо.

Заплакал той за първи път обичан,

заплакал той, разбойникът, защо ?

Какво стоплило туй сърце кораво,

нестоплено в живота никой път !

Една ръка накарала тогава,

сълзи от поглед в кърви да текат.

Една ръка, по-топла от огнище,

на главореза дала онова,

което той не би откупил с нищо

ни с обир скъп, ни с рязана глава.

Но ти заспа, а тъй ми е студено,

туй приказно момиче, где е то ?

То стоплило разбойникът, а мене

ти никога не стопли тъй, защо?

ОМАРХАЙЯМИАДА (ОМАР ХАЙАМ И АДА) “Без вино и любов не мога… да преживея нито ден, да знаеш колко ми е трудно, ако не съм опиянен!…” Омар Хайям – XI – XII в. Когато стихне сетният ми глас, прелей с ракия вечното ми ложе… Отеца Севделина питах аз и той смирено каза: “Май че може!”… Така по-бавно ще се претопя и няма скоротечно прах да стана. Ще псувам, ще си мисля и ще спя до костите на баба ми Петкана. Но някой ден ще трябва, няма как, в небето – горе, да се покатеря. Отдавна вече имам пратен знак покой при Сатаната да намеря. Но в Ада мой, като в небесен храм, с Хайям ще споря, пея и ще пия… Та знам, Омар, че ще ме чакаш там, но не с вино, дочакай ме с ракия!…

Невъзможната обич няма дом със деца и огнище

Тя живее в различен хотел всяка нощ и оставя там всичко -

Един спомен за страст... една мокра от сълзи калъфка

Още топлото празно легло с аромат на целувки

Невъзможната обич - за нея друг никой не знае

Невъзможните влюбени са непознати до края

Във еднаква посока вървят разделени следите им

А морето, което ги среща, ги скрива с вълните си

Невъзможната обич е сън, в който двама се срещат

Тя е тъжно красива и - щом се събудиш - е грешна

Никой друг не я иска, живее в сърцата тревожна

На онез, за които единствено тя е възможна

Дъждът е Казанова Дъжд помилва с водни пръсти, облаците аромат на белите акации, нещо им шептя във тъмното, чух ги как на рамото му плачеха. Дълго гали и челата, срамежливо сведени на розите, и клавиши сякаш бяха, клавесинени, листата на тополите. По гераниума ален, хлъзна кадифени, жадни устни, (виолетките едва ли, да засипе с бистри ласки е пропуснал.) Чувах как с копнеж сонети, в тиха преданост, шептя в тревата, и озонена поезия, от ръмежни срички, писа по земята. Цяла нощ дъждът ухажва, обладава, моята градина, призори, с целувка влажна, дъхав, нежен – просто я отмина...

Обичаш ме..тръгвайки си - пак ме обичаш!

Не може тръгвайки си да казваш - Обичам те! Нямаш право.

Не може да се завръщаш и да си отиваш...

всеки път...

Отново и отново отчаяно да изживявам тръгването ти. От мен.

Болезнено.

Не може...

Не може щом имаш възможност да ме имаш до себе си, да казваш, че ти Липсвам. Не можеш... щом изборът е твой.

Не може да искаш от мене да се преборя с твоите страхове, когато самият ти не можеш ..и не искаш да го направиш.

Не може да очакваш да бъда силна и за двама ни. Не може - ако ме обичаш.

Не може да си тръгваш, когато имам най-голяма нужда от тебе..

Какво е "Обичам те", когато тръгваш и ме оставяш сама. Сама с обичта ти.

И боли празното пространство след тебе.

И въздуха е наситен с обичта ти.

а е празно...

Не можеш!

Нямаш право да обичаш така егоистично.

Неизвестен!

Лека нощ Ти "лека нощ" ми каза, мила, но лека ли ще е нощта? Щом двама ни е разделила, тогава ще е тежка тя! Макар душата ти любяща да чака края на нощта, ти с "лека нощ" не ме изпращай, защото ще е тежка тя! Блазе на тез, които знаят, че двама ще са през нощта! Те "лека нощ" не си желаят, но винаги е лека тя! Превод: Проф. д-р Симеон Хаджикосев

КЪСНО

Защо си тук сега, едва сега?

Защо чак днес със погледа си, с тоя,

със който някога пропъди ме така,

че аз с години бягах, цял - тъга,

се сещам да ми кажешж: "Аз съм твоя!"

Защо чак днес, кажи, защо чак днес

се сещаш пак за любовта ми стара?

Тя бе до теб, но ти с нехаен жест

вместо в сърцето си да я поканиш - "влез!",

вратата и затръшна с толкоз ярост.

Тогаз бе лято... С думи и снага

и аз бях ленет. Ти бе също лятна.

Сега е вече есен. Закога?

Не миждаш ли - наблизо е снега.

До теб. До мен. И пътя към вратата

полека-лека ще затрупа той.

И с него - нас. И двамата. До пояс.

Защо едва сега си тук? Защо? Защо?

И да си моя днес, не съм аз твой.

Снегът е мой. И преспата му - моя.

Ах, късно си се сетила. И път

отдавна помежду ни няма.

Кога му беше времето, светът

гореше в зной. Днес иде с бяс снегът.

Преди да ни е скрил той, скрий се...

Късно!

P.S.Ей тоя Дамян Дамянов много го харесваме

Редактирано 26 май 200818 г. от potrebitel (преглед на промените)

Обичта на морето Дълбоко смълчаното, някога бурно, море разлива водите си самотно тече… Морето грешка направи Веднъж през деня Небето остави Да плаче в нощта Някога то бурно Водите разливаше В небе необятно очите си криеше… А сега самотно Сълзи проливаше И чакаше небето, което обичаше

Прекрасно стихче! @}->--

Вълни разпиляха

пяна по-здрач

морето заплака

в буря от плач!

Студено,самотно

изгаря в страстта

обича небето...

ридание без любовта...

Небето съзря тази тъга

и тихо протегна нежна ръка

Целуна морето,

в прегръдка го взе

Страстта ги понесе..

Любов през векове!

ГЛАГОЛИ Ражда се. Диша. Суче. Расте. Крачи. Пише. Зида. Пее. Учи. Губи. Плаче. Въздиша. Става. Тръгва. Хваща. Рови. Търси. Намира. Спира се. Гледа. Изпраща. Пада. Гасне. Умира. Найден Вълчев

Прекрасно стихче! @}->--

Вълни разпиляха

пяна по-здрач

морето заплака

в буря от плач!

Студено,самотно

изгаря в страстта

обича небето...

ридание без любовта...

Небето съзря тази тъга

и тихо протегна нежна ръка

Целуна морето,

в прегръдка го взе

Страстта ги понесе..

Любов през векове!

Прекрасни са!

Отивам си...

Отивам си. Но моля те, не страдай!

Не се измъчвай и не се кори!

Не си виновна ти да стигна ада

и огънят му жив да ме гори.

Не си виновна ти, не си виновна!

Виновен е светът със хорски бяс,

със тази пяна мръсна и отровна,

изсипана зловещо между нас.

Виновно е навярно битието,

което изкопа между ни ров,

което в злоби, в сметки ни помете

и не остави място за любов.

Отивам си. Но ти не ме изпращай!

Бих всичко друго преживял, освен

разплаканите ти очи - две цеви страшни

със два куршума - две сълзи след мен.

Дамян Дамянов

СРЕЩА

С тебе ни събра случайността,

А можеше нима да се разминем ?

От пътища кръстосан е света

и всеки път е дълъг със години.

Ти щеше да останеш непознат,

аз нямаше да знам, че съществуваш,

аз нямаше да чувствам топлината

на устните, които ме целуваха.

Аз нямаше да стискам твойте длани

да пия от очите ти успокоени.

О, това не можеше да стане

виновникът е нашето рождение.

С тебе ни събра случайността

един на друг сме били просто нужни

и сме се търсили, събра ни любовта,

защото не можеше да бъдем чужди.

Дамян Дамянов

Николай Сисоев Ще станем ли Приятели? Едва ли... Във мен са Двама - кой ще избереш. Един живее в дни полузаспали, а другият - нощта обръща в ден. Ще ме обичаш ли? Кого избираш в мен? Ще чакаш ли във пладнето ми сънно да те погледна както гледаш ти, или ще чакаш онзи поглед трънен на другият, пристигащ призори? Кое избираш? - полубуден, или полусънен? Ще се усмихнеш ли, когато те подмина, ще ме подминеш ли когато в теб се спра? За кой от двама ни ще накладеш камина пред нея нежно с мен да помълчиш Кого избираш? С кой ще се сдружиш? Кого избираш? В мен живеят двама. Доброто ти и злото ти са в мен. Полу-заспало, полу-будно бродят във полунощният ти топъл полуден. Защо ти трябвам? Имаш се във мен...

Мечта отвъд долините Не се страхувам от смъртта на любовта тревогата и мъката и злобата узнах. Останаха ми стиснатите зъби, лъжите да разчупя не успях... Живях години,чаках невъзможното бях много добър и много повече лош дъщеря си обичам,като живота-възторжено. Мечтая,за син,когото заричам: да се роди,като слънце нажежено! Твърде рано охладих сърцето си, всеки ден губих много приятели! Казах много лъжи,за да стигна до истината. В стремеж към невъзможното изгубих равновесието си... Избрах планините за бягство от хората, понеже ги обичам идеални... Заместих най-човешкото,с първичната природа. Защото мразя посредствеността. Ограбих сърцата на най-близките ми те отвърнаха със страхотни мъки. Избягах от приятелите си- само най-добрите ме настигнаха и спасиха. Чуках на десетки врати, някои от тях ме изведоха зад границата на човешкото съжаление и високо над хорската омраза. Опознах себе си и затворих пътищата към сърцето си. Искам да открия низките тайни на хората, за да приютя бягството на унизените. Трябва ми твърдост, за да държа челото си изправено. Трябва ми топлина, за да сгрея ръцете на обречените. Трябват ми пропасти,за да хвърля в тях късовете камък в сърцето си. Трябват ми пещери,за да затворя завинаги бездушните каменни приказки, които човешките думи,капка по капка са трупали. ИСКАМ ДА СЕ ПРЕРОДЯ В БЛЯСКАВ ЛЕДЕН ВРЪХ!ЗАВИНАГИ! Людмил Янков

Редактирано 7 юни 200818 г. от Terissa (преглед на промените)

Ръдиард Киплинг Ако Ако владееш се, когато всички треперят, а наричат теб страхлив; Ако на своето сърце едничко се довериш, но бъдеш предпазлив; Ако изчакваш, без да се отчайваш; наклеветен - не сееш клевети; или намразен - злоба не спотайваш; но... ни премъдър, ни пресвят си ти; Ако мечтаеш, без да си мечтател; ако си умен, без да си умник; Ако посрещаш краха - зъл предател еднакво със триумфа - стар циник; Ако злодеи клетвата ти свята превърнат в клопка - и го понесеш, или пък видиш сринати нещата, градени с кръв - и почнеш нов градеж; Ако на куп пред себе си заложиш спечеленото, смело хвърлиш зар, изгубиш, и започнеш пак, и можеш да премълчиш за неуспеха стар; Ако заставиш мозък, нерви, длани и изхабени - да ти служат пак, и крачиш, само с Волята останал, която им повтаря: „Влезте в крак! Ако в тълпата Лорда в теб опазиш, в двореца - своя прост човешки смях; Ако зачиташ всеки, но не лазиш; ако от враг и свой не те е страх; Ако запълниш хищната Минута с шейсет секунди спринт, поне веднъж; Светът е твой! Молбата ми е чута! И главно, сине мой - ще бъдеш мъж!

За любовта не говори...

За любовта не говори

и красотата не фали ми,

огънят йоще ме гории

и раните са нелечими.

Със самий ад се запознах,

изчерпах всичкото блаженство

и йощ отрано разумях,

че няма щастье, съвършенство.

Разбит съм вече... нямам страст!

За нови бури се не готва

и равнодушно гледам аз

къде да фърля вече котва.

автор: Иван Вазов

Философия на Любовта. Пърси Шели Потоците се вливат във реките, реките пък моретата намират, а ветровете горе в небесата на сладостно вълнение се сбират. И всички те се търсят и обичат, от обич няма кой да ги лиши. Душите на нещата се привличат защо не нашите души? Виж как върхът целува синевата. Вълна вълната гони и прегръща. Прокълнато е цветето, когато на любовта на брат си не отвръща. И милва слънцето земята росна. До океана месецът трепти. Но всички тия ласки за какво са ако не ме целуваш ти.

ЕПИНИКИЯ Бъди такъв, какъвто си - смирен, набожен и безбожен! Целувай устни и коси, и хладния резец на ножа! Целувай хубави очи и мигли с влага оросени! Дори животът да горчи, бъди живот! Бъди вселена! Тъгувай, радвай се, греши! И грешките си не отричай! Със зъби чашите троши, но трезвен - този свят обичай! Обичай всеки земен глас и всяко слънчево начало! Спасявай верния Пегас от думи, хвърлени на халост! И ако в капка твоя кръв една омраза се огледа, ти никога не удряй пръв, но винаги бъди победа! Е. Бурнаски